Василий Ян
Чингис хан (22)

Глава четвърта
Какво разказа посланикът за Чингис хан

Не трябва да се говори лошо за никого в негово отсъствие, тъй като Земята може да му предаде всичко.

Източна поговорка

Векилът предложи на монголския посланик да го последва и го преведе през кривите и заплетени преходи на двореца до кръгла стая с висок купол. Около стените стояха наредени черни сандъци, обковани с желязо. В тесни ниши на многобройни полици лежаха прашни свитъци.

„Шахската библиотека!“ — досети се Махмуд-Ялвач и малко се успокои. Той очакваше да попадне във влажно мазе за разпит с мъчения.

На килима седеше сух, прегърбен старец с белоснежна брада и червени, сълзящи очи. До него, наведен над купчина книжа, бе застанал млад писар с миловидно, нежно като на девойка лице-ти векилът се извини със спешни задължения и се отдалечи. Посланикът, висок, пълен, с изкусно завит тюрбан и червен копринен халат, остави на входа зелените си обувки и важно приближи до стареца, който се изправи да го приветства и го покани да коленичи до него. Двамата прошепнаха молитва, прекараха длан по брадите си и размениха учтиви въпроси за здравето си. После Махмуд заговори:

— Великият падишах ми заповяда да ти разкажа всичко, което знам за татарския владетел. При него аз обикновено изпълнявам длъжността на преводач, а сега — на посланик…

— Ще те слушам с най-голямо внимание, почтени гостенино. На мен Великият падишах заповяда същото: да науча от теб полезни за родината сведения и да запиша всичко чуто в дворцовата тайна книга на летописите.

Махмуд-Ялвач наведе очи и известно време остана безмълвен. „Всичко, което кажа — мислеше той, — след няколко дни ще бъде известно на дворцовите клюкари. Как да избегна опасността и от страна на шаха, който ще се разгневи, ако не кажа нищо важно, и от страна на Великия хаган на татарите, който ще узнае за тази нощна беседа? Шпионите на Чингис хан вече са проникнали навсякъде…“

И като прие тъжен, загрижен израз на лицето си, той започна да премята зърната на седефената броеница, провесена на лявата му ръка.

— Ще разкажа за много неща, които разумът не може да възприеме, — поде накрая, — толкова са различни от всичко обичайно, с което сме свикнали. Често аз сам не вярвам на истинността на тези разкази… Но ако кажа, че всички те са лъжа, то все пак ти ще поискаш да узнаеш що за лъжа е това? Ето защо аз ще ти разправя какво съм чул. Всеки може да сгреши. Ако някой започне да твърди, че е достигнал до непогрешимостта, то с него няма смисъл изобщо да се разговаря!…

Махмуд-Ялвач спря и повдигна вежди с удивление като видя колко бързо младият писар записваше думите. Тръстиковото перо леко бягаше по хартиения лист и думите една след друга се подреждаха в равна редичка, изрисувани с красивите арабски плетеници.

— Защо този юноша записва всичко? Та аз още нищо не съм започнал да разказвам за татарите!

— Това не е юноша — отвърна летописецът. — Това е момиче, Бент-Занкиджа… Започнах да ослепявам и ръката ми трепери. Ала внучката ми помага. Тя пише толкова леко и красиво, както най-добрите арабски калиграфи. Но не съм сигурен, че ще остане за дълго моя помощница. Тя вече съчинява песни за „радостта за черните очи“ и за „бенката на бузата“, затова се страхувам, че скоро ще ме напусне… Тогава ще трябва да скръстя ръце на гърдите си и да легна с лице към „свещения камък“^[1].

— Няма да те оставя, дядо! — каза момичето без да вдигне очи и без да спре да пише.

Старецът отново се обърна към посланика:

— Падишахът ти обещава висока награда за всичко, което кажеш, за всичко важно, което е нужно да знаем. Би било тъжно, ако поради нехайството ни държавата на исляма изведнъж бъде подложена на нападение от силни врагове! Ти нали си правоверен, като всички нас? Ще съумееш ли навреме да ни предпазиш? Велика награда те очаква…

— Нищо не ми е нужно! — въздъхна пратеникът.

— Нека наградата за труда и скитанията ми по света бъдат молитвите на благочестивите правоверни и в деня на последния съд да се събудя в редовете на възкръсващите праведници.

Насмешлива усмивка се плъзна по устните на девойката. Тя хвърли недоверчив поглед към посланика, към охраненото му тяло и ръцете със златни пръстени. Мъжът мълчеше и обмисляше всяка дума.

— Така да бъде! — съчувствено произнесе старият летописец.

Мършав слуга с дълги сиви коси внесе сребърен поднос с различни сладкиши и го постави пред госта. После от глинена кана му наля тъмночервено вино в изящна сребърна чаша.

— Опитай старото вино от дворцовата изба — подкани го събеседникът му. — Първото, което е важно да знаем — що за народ са монголите и татарите? Къде живеят? Колко са? Какви воини са? Те се появиха на нашата граница толкова внезапно, както страшните яджуджи и маджуджи, изхвърлени от лукавия Иблис^[2] от огнената утроба на земята.

Посланикът започна да обяснява:

— И монголите, и татарите са степни жители; живеят близо един до друг в далечни източни страни и не могат да водят уседнал живот. Техните обширни земи представляват пустиня с обилна трева и малко вода, пригодна за коне, овни и камили, защото този добитък употребява много трева и малко вода…

Летописецът прекъсна посланика:

— За нас е важно да знаем застрашават ли ни като войска?

— Бих бил предател на исляма и подъл лъжец, ако кажа, че монголите и татарите са по-малко опасни за съседите си, отколкото яджуджите и маджуджите…

— Аллах да ни спаси! — възкликна старият Мирза-Юсуф.

— Те по природа са воини, сто години враждуват един с друг, едно племе срещу друго племе… Може например днес някой татарски хан да има хиляди коне, огромно стадо овни и стотина полуголи пастири, които са вечно недоволни и гладни, защото всеки има гладна жена и гладни деца… Когато ханът види, че за неговите пастири положението става непоносимо и те ръмжат като зверове, той им заповядва: „Отиваме на война със съседното племе! Ще се върнем сити и богати!“ И владетелят тръгва на поход с пастирите… А битката понякога завършва така, че самият този хан го оковават и продават заедно със собствените му животни и пастири по четири дирхема за глава и ги купуват трети съседни племена или търговци, прекупвачи на роби…

— За какво разказваш всичко това? — укори го летописецът. — За нас е важно да разберем не за робите или други такива дреболии, а за войската на татарския хан, за неговото оръжие, за числеността и бойните качества на неговите воини!

Посланикът отпи от виното си без да бърза.

— За да стигнеш до планината, — каза той, — понякога се налага първо да заобиколиш по пътя си реки, езера и солници…

— Уважавани гостенино, разкажи ни първо не за солниците, а за татарския падишах.

— Хубаво и ароматно е виното в избите на шаха на Хорезъм! — невъзмутимо продължи Махмуд-Ялвач. — Пожелавам му да царства без беди и нещастия до края на живота си… Сред войнствените татарски ханове има един на име Темучин (Темуджин), той се отличавал с особен успех в битките, жестокост към врага, щедрост към съюзниците си и стремителност в нападенията. Този хан Темучин по-рано бил видял не малко бедствия. Разказват, че като юноша дори му се случило да бъде роб и с дървена пранга на шията да върши най-тежката работа в ковачница на неприятелско племе^[3]. Но той избягал от там, като убил стража с веригата си, а по-късно воювал много години, стремейки се към власт над другите ханове… Бил вече на петдесет години, когато хановете го провъзгласили за Велик хаган и го издигнали на трона с надеждата, че ще изпълнява желанията на знатните ханове… Но Темучин подчинил всички на своята воля, избрал си ново име — „Чингис хан“, което означава „изпратен от небето“, разгромил и поробил непокорните племена, а техните вождове сварил живи в котли…

— Това е ужасно! — въздъхна летописецът. — Но ти разказваш страшни приказки, а не говориш за войската на великия владетел на татарите!

Посланикът изпи още една чаша и старецът вече го поглеждаше с боязън и си мислеше: „Дворцовото вино е силно… Ще успее ли да разкаже, което е нужно на шаха, или ще заспи?“ А мършавият стар слуга отново му доля вино.

— Аз говоря именно за войската — спокойно възрази Махмуд. — От деня, в който Чингис хан бе обявен за Велик хаган, всички татари, които по-рано враждуваха помежду си, станаха негова единна покорна войска. Той сам ги раздели на хилядни, стотни и десятки и сам назначи свои хилядници, стотници и десятници, които да ги водят, като отхвърляше родовите ханове, ако не им се доверяваше. Освен това провъзгласи чрез глашатаи сред населението нов закон, гласящ че нито един чергар няма право да враждува, да граби или мами друг номад и за всяка такава постъпка ще последва едно наказание — смърт!

— А разрешава ли законът на Чингис хан да граби и да мами хората на друго, не татарско племе?

— Разбира се! — каза посланикът. — Това даже се смята за особена доблест: да ограби, окраде или убие човек от друго, не татарско племе.

— Разбирам — прошепна летописецът. — А какво казаха простите скотовъдци? Намаля ли гладът им?

— Чингис хан провъзгласи, че подчинените му племена съставят единствения в света, избран от небето народ, че оттук нататък те ще носят името „монголи“, което означава „побеждаващите“… Всички останали народи на Земята трябва да станат техни роби. Непокорните племена ханът ще изчисти така, както се плевят бурени и вредни треви, и ще останат да живеят само монголите.

Летописецът плесна с ръце.

— Значи ли това, че татарският хаган и към нашата граница е приближил с претенции правоверните да му се подчинят? Но падишахът има огромна войска от смели воини, които се сражават като лъвове под свещените зелени знамена на исляма. Че това е безумие! Детска приказка е да мислиш, че такава доблестна мюсюлманска войска, такъв прославен пълководец като шаха на Хорезъм Мохамед Алла ад-Дин ще се покори на безумния владетел на прости скотовъдци! Свещената сянка на самия пророк витае над нашите войски и ги води към победа!

Посланикът скръсти пълните си ръце над дебелия си корем, въздъхна и затвори очи.

— Аз те предупреждавах, че ще наречеш моите разкази басни и приказки!

— Не, не, почтени гостенино! Говори нататък! Аз те слушам, колкото и неочаквано и невероятно да е всичко, което казваш.

Пратеникът се поизправи. Девойката забеляза, че в очите му горят ум и бодрост, но той отново ги притвори, сякаш е уморен, и вяло продължи:

— Татарският хаган видя, че алчността на хановете не намалява, че гладът и нуждите на простите пастири се засилват, че татарският народ натрупа сила, която по-рано губеше в безплодна взаимна сеч… Ето защо, за да не тръгват обикновени скотовъдци срещу своите ханове, Чингис хан реши да насочи тази натрупана сила в друга посока…

Той свика курултай (съвет) на най-знатните ханове и им каза: „Предстои ви скоро велик поход. Ще се върнете от войната окичени със злато, с табуни коне, стада с добитък и тълпа изкусни роби. Аз до насита ще нахраня най-бедните пастири, ще ги облека в скъпоценна коприна, на всеки ще дам по няколко наложници… Ще покорим най-богатата страна и всички вие ще се върнете толкова богати, че няма да ви стигне товарният добитък, за да пренесете плячката до юртите си…“

През пролетта, когато степта се раззелени с хубава паша, Чингис хан поведе гладната конница към богатия древен Китай. Разгроми срещнатата китайска войска, носеше се като хала из страната, направи на пух и прах хиляди китайски градове и само след три години война, покорил половината Китай, отегчен от безмерната плячка, се завърна в своите степни станове…

— Да ни пази Аллах от този! — прошепна летописецът.

— Всичко, което казах, пак ще ти се стори приказка, а между другото всичко това е истина!

— Кажи, моля те, почтени Махмуд-Ялвач, как изглежда този необикновен пълководец Чингис хан?

— Той е висок на ръст и макар да е над шейсет години, все още е много силен. С тежките си стъпки и тромави маниери прилича на мечка, по хитростта си — на лисица, по злобата — на змия, по стремителността — на барс, по неуморността — на камила, а по щедрост към тези, които иска да награди — на кръвожадна тигрица, галеща своите тигърчета. Той има високо чело, дълга, тясна брада и жълти, немигащи очи като на котка. Всички ханове и обикновени воини се страхуват от него повече отколкото от пожар или гръм, а ако той заповяда десет воини да нападнат хиляди врагове, то воините ще се хвърлят, без да се замислят, тъй като вярват, че ще победят. Чингис хан винаги удържа победа…

— Аз съм живял много години — промълви старецът — и съм виждал мнозина славни, смели пълководци, но такива, каквито описваш, не ми се е случвало да срещна… Много прилича на приказка твоята реч… Обясни ми, ако можеш, защо татарският хаган, правейки богат всеки пастир, сега изведнъж се оказа на нашата граница, толкова далече от родината си?

Посланикът допи чашата си с вино, отново затвори очи и силно се олюля. Старецът отправи строг поглед към слугата, който посягаше да налее още. Но търговецът се сепна и щом видя празния бокал, със знак посочи на слугата да му я напълни.

— Не се учудвай, че пия толкова много! Нито ти, почтени Мирза-Юсуф, нито твоята млада помощничка не пихте и една капка, значи на мен се пада да пия за трима…

Махмуд продължи с чашата в ръка, като леко се полюшваше:

— Великият хаган почиваше в стана си цели три години. Половината войска остави в Китай, където народът и досега продължава да защитава родината си. А втората половина сам поведе на запад през пустини и планини…

Летописецът закри с ръцете ушите си и застена.

— Ах, предчувствам нещо ужасно!

Пратеникът продължи:

— Алчността на хановете и гладът на обикновените чергари са неизмерими. Воините се оплакваха, че хановете вземали за себе си най-хубавата плячка, а за бедняците оставяли огризките. Тогава Чингис хан реши да отведе воините по-далече, за да не започнат отново да се избиват един друг и хановете си…

— Колко голяма е татарската войска сега?

Отвърна му сънен, вял глас:

— Чингис хан поведе на запад единайсет тюмена (корпуса). Във всеки тюмен има десет хиляди конници татари. Всеки конник води със себе си втори, запасен кон, а понякога и два…

— Значи татарският хаган има само сто и десет хиляди конници? — възкликна летописецът. — А воините на нашия падишах са четири пъти повече!… Ако той вдигне на Свещена война всичките наши племена, то огромната войска на исляма ще бъде непобедима!

— Нима не казах същото и на негово величество, шаха Алла ад-Дин Мохамед? Татарската войска пред войските на падишах Мохамед — да царува сто и двайсет години! — все едно че е струйка дим в тъмната нощ!… Вярно е обаче, че по време на похода на запад, по пътя към татарската войска се присъединиха всички, които се скитат из степите: и уйгури, и алтайци, и киргизи, и каракитаи, така че татарската войска на Чингис хан бързо се увеличи и нарасна… Това не е приказка!

Посланикът пак се олюля, подпря се на килима и се изтегна отгоре му. Девойката подложи под главата му зелена сахтиянова възглавница и прошепна на ухото на Мирза-Юсуф:

— Ама че хитра лисица! Просто не иска да каже истината…

— Такива са посланиците! Къде ще намериш някой от тях да ти говори направо?

Влезе векилът и после всички дълго време седяха безшумно, чакаха и не знаеха какво да правят със спящия.

Махмуд-Ялвач се събуди внезапно и изведнъж се изправи сред порой от извинения:

— Какво съм ви наговорил в пияно състояние, сам не знам! Напразно сте записали всичко! Изгорете тези записки!…

Векилът поведе посланика обратно по тесните тъмни преходи на двореца към глухата вратичка на градината, където чакаха конете. Джигитите с много усилия качиха на седлото залитащия Махмуд-Ялвач. В сумрака преди наближаващата зора конниците преминаха по безмълвните улици на спящата Бухара и стигнаха до извънградския дворец на шаха.

На следващия ден татарското пратеничество получи писмо с отговор от ръката на шах Мохамед и се отправи обратно на изток, в стана на Великия хаган на всички татари.