Василий Ян
Чингис хан (6)

Глава пета
Заветната портичка

„Всичко си е останало такова, каквото беше преди много години — мислеше си Хаджи Рахим, облегнал се на високата глинена ограда в една пуста уличка на Гургандж. — Същите къщички с плоски покриви сред кайсиеви и черничеви дървета, в тюркоазеното небе се вият на ята бели гълъби, а още по-високо над тях с жален стон бавно кръжат сиво-кафяви кани^[1]… По същия начин се надвесват над стобора клоните на цъфтящата акация и под тях се е сгушила същата малка заветна портичка. На сивите й разсъхнати дъски още се забелязват кръговете на изкусно изрязани шарки. Някога от тази портичка излизаше девойка в розови дрехи и оранжево покривало. Къде е тя? Какво е станало с нея?“

Вратата се отвори и излезе момиче в дълга розова дреха с шафранова наметка. В ръцете си държеше лопата. Леко издадените скули, едва скосените очи, кройката на дрехите и възелът на шафрановото покривало биха показали на запознатия, че девойката е от тюркско племе. Напявайки безгрижна песничка, тя разчисти отводнителната канавка в своята градина и водата протече в пробитото отверстие под глинената ограда.

Изведнъж момичето рязко се изправи и като заслони очи със слабата си мургава ръка, погледна към края на улицата. Там някой пееше с висок, преливащ глас:

Щом настъпи нощта, сънят бяга от очите,

любувам се до зори на звездния небосклон.

И видя ли белия рог на младата луна

си спомням сърпа на нейните вежди.

Това ли е съдбата ми? Туй ли е участта ми?

Загадката да разгадая искам в бъдещите дни…

В далечината се показа млад конник в тъмнозелен чекмен^[2], плътно пристегнат с пъстър пояс. Накривил надясно овчия си калпак, той бавно се поклащаше на гърба на дорест жребец с танцуваща походка. Внезапно той шибна коня и от място се втурна в галоп. Изравнявайки се с девойката, ездачът и жребецът се заковаха на място.

Момичето хвърли лопатата и избяга в двора, като затръшна портичката след себе си. Конникът килна шапката на тила си и бавно продължи нататък по пресечката.

Портичката се открехна и девойката надникна иззад нея. Боязливо се огледа, вдигна лопатата и отново се скри.

Брадатият, почернял от слънцето дервиш, с островръх калпак, бяла хаджийска препаска и разноцветен плащ пресече пътя, като шумно, подобно на слепец, тропаше с дълга тояга. Той се огледа, внимателно откачи парче розова тъкан, което се беше закачило за портата, и го скри в пазвата си.

— Да, — промърмори, — тук всичко е останало постарому: същото дърво, само че е станало още по-високо и гъсто, същата портичка — само дето е потъмняла и се е наклонила… И девойката прилича на онази, която аз обичах преди шестнайсет години, но не е тя. А къде е ли е тази, която стоеше тук преди много години с кошничка кайсии, самата тя мургава и сладостна като кайсия?! Всичко е останало същото, даже ето там, над старата кула, както и по-рано, кръжат ястреби. Само Хаджи Рахим не е същият…

Дервишът почука с тоягата по портата. Зад старата брястова вратичка се чу старческа кашлица. На прага се появи сух и прегърбен старец с белоснежна чалма.

— Яху-у! Я-хак! — запя дервишът.

Старецът, взирайки се със сълзящи зачервени очи, започна да рови в диплите на пояса си и извади стара кожена кесия. Бръкна в нея с безкръвни, восъчнобледи пръсти и измъкна тъмна монета.

— Аллахум селля^[3]! — извика дервишът, притискайки монетата към челото и устните си.

— Кой живее в този дом? За кого мога да произнеса молитви?

— Аз живея в този дом, но не е мой, а на ковача Кара-Максум. На главния пазар всички знаят просторната ковачница и оръжейната работилница на Кара-Максум, който не отказва да даде подаяние на служещите на правата вяра.

— А какво име ти е отредила съдбата на тебе, чудодеецо?

— Не ме наричай с големите думи — чудодеец. Аз съм старият летописец на шаха, наричат ме Мирза-Юсуф и мога само да добавя стиховете на поета:

Аз изживях живота си като товарно животно.

Аз — роб на своите деца и пленник на семейството си.

На пръсти мога да преброя всичко, което имам —

един беден дом и стотици хиляди беди.

А да избягам от бедите надежда няма!…

Из стихотворение на Кесая, 9-ти век

— Не, не! Ти все пак си чудодеец — каза дервишът. — Пожертва черен дирхам и тъй като твоето подаяние излезе от благородния порив на сърцето ти, дирхамът изведнъж се превърна в монета от чисто злато.

Старецът се наведе към тъмната, приличаща на птичи крак длан на дервиша, в която лежеше златен динар с изпъкнал надпис.

— В моя дълъг живот никога не съм виждал нито едно от чудесата, за които говорят свещените книги. Или ти, дервише, си способен да правиш чудеса, или пък и ти, както и фокусникът на пазара, искаш да се присмееш над полуслепия старец.

— Но ти можеш да провериш този динар. Изпрати слугата си на пазара и той ще ти донесе цяла кошница — и печен кебап, и варена юфка, и мед, и сладки пъпеши. Може би дори ще заделиш тогава малко от това изобилие за бедния пътник, дошъл тук направо от далечния Багдад?

— Нима пристигаш от славния Багдад? В такъв случай влез в моя дом и разкажи за това, което си видял там, а аз ще изпробвам силата на твоя удивителен динар.