Василий Ян
Чингис хан (63)

Глава седма
Тревога в Киев

Вие, с крамолите ваши, започнахте да навличате над руската земя заплахата езическа, от разприте ви непрестанни връхлетя насилието половецката земя…

Полята родни обградете със стена от острите стрели.

За раните на Игор, за руската земя, за буйния Святославич!

Слово за полка на Игор

На левия степен бряг на Днепър, срещу Киев, един сал още в зори бе завладян от по ловците, нападнали го внезапно. Те се качиха на сала и заплашиха със смърт превозвачите като не им позволиха да избягат. От многото хора салът се наклони и се напълни с вода. На пъстър като барс кон пристигна старият тромав половецки хан. Съпровождаше го една стотна джигити. Един от тях яздеше юнашки напред и носеше на дълъг прът ханския бунчук с конски опашки и медни дрънкалки. Друг беше с кожено дайре. Двама пронизително свиреха на пищялки. Един джигит на див, пръхтящ кон, като плющеше с камшик се опитваше да освободи път и ханът да стигне до превоза.

Встрани, пред струпалите се слушатели, мършав прашен странник с торба на гърба, разказваше, че всички половци сега бягат от Дивото поле^[1], а след тях препуска непознатото, страшно племе на „татарите“ — „лицата им са без бради, носовете им са тъпи и на всички косите им са чорлави като на вещици. Само при вида на безбожните татари, хората падат и умират…“

— Какви са тия хора? Разкажи ни, Божи странниче, явно е, че си запознат, начетен човек.

Странникът, подпрян на дълга тояга, започна да говори:

— Дойде от изток безбройното множество на някакъв отровен народ, за който не се бе чувало нищо в страната ни, говорещ „татарски“ и още седем езика. Както половците досега пленяваха и убиваха околните народи, така сега настана и тяхната гибел. Татарите не само ги победиха, но ги изкорениха като се установиха на земята им…

— Откъде се е пръкнало това племе?

— За тях споменават сказанията в светите книги, за тях епископ Методий Патаройски свидетелства, че гръцкият цар Александър Македонски, в древните времена изтикал езическия нечист народ на Гоги и Магоги^[2] в края на земята, в Етриевската пустиня, между Севера и Изтока. Затворил ги в планините и заповядал да стоят там до свършека на света. И така епископ Методий рече, че в края на света планините отново ще се разтворят и тогава оттам ще излязат Гоги и Магоги и ще плъзнат по цялата земя от изтока до Ефрат, и от Тигър до Понта — цялата земя, освен Етиопия…

— Цялата земя! — възкликнаха в тълпата слушатели.

— Това и нашата земя ли означава?

Странникът продължи:

— А нима не виждате какво става наоколо? Това е знамение за края на времето! Появи се страшна звезда, простряла лъчи на изток в знамение за новата гибел над християните и нашествието на нов враг… Излязоха от планините и ни връхлитат нечистите Гоги и Магоги! Дошло е вече предреченото време. Краят на света е близо!

Чуха се въздишки и плач. Странникът свали плъстената си шапка и слушатели му пускаха в нея гевречета и малки черни монети.

От десния бряг на големи насмолени ладии преплаваха военачалниците на Великия киевски княз. Те разгониха тълпата, разчистиха място за преминаване и помогнаха на стария половецки хан да се качи на сала. В ален копринен чекмен, подплатен със самурени кожи, с бял островръх калпак, поръбен с кожата на червена лисица, и с червени ботуши, обшити с бисерни нанизи, ханът стоеше важно, хванал се за перилата с ръка в кожена „пухкава“ ръкавица. С другата ръка стискаше дръжката на крива сабя, по която блестяха елмази.

Ханът, снажен и величествен, изглеждаше спокоен, само очите му тревожно се взираха в тъмните води на Днепър. Вятърът се усилваше, повърхността на реката се накъдри и вълните се увенчаха с бели гребенчета.

Ханът плати щедро. Превозвачите получиха от него доста шепи сребърни монети и се стараеха с всички сили. Цял ден превозваха огромния керван: отбрани коне, покрити с бродирани чулове, камили, които ревяха от страх, тежки биволици с дълги рога, които се извиваха назад чак до плешките им, преоблечени на самия бряг чуждестранни пленници, смугли, черновежди, украсени с мъниста и ленти. Всичко това се караше в дар на руските князе.

В тълпата се говореше, че всичко това е на най-главния половецки хан Котян, собственик на сто хиляди коне, бродещи из безпределните равнини на „Дивите поля“ с неговата дамга: следата от копитата им беше във вид на полукръг и под него имаше две черти.

— Котян е господарят на степта! Само той може да изведе огромна войска. Неслучайно е дошъл в Киев. Нуждата го е подгонила. И другите половецки ханове са тръгнали с целите си родове към русите и сега преминават Днепър по всички бродове и мостове. Половецките отряди влизат във водата на коне с брони, с щитове и копия… Какво ще става? Не са ли намислили нещо лошо? И весели песни вече не пеят. Само тягостни като камилски стонове, които се дочуват издалеко, когато воините вървят от степта към нас…

В дворците на Великия киевски княз Мстислав Романович^[3] бързо се приготвяха за събора: очакваха и по-значимите, и по-малките князе. До всички бяха изпратени вестители с резервни коне, да призовават към защита на руската земя.

На киевския княз не му беше леко да приеме именитите гости — всеки се появяваше с дружинниците^[4] си: колкото по-велик беше, с толкова по-голяма свита идваше. Княжеските слуги накараха всички хлебари и месари в Киев да пекат пирози^[5] с плънка и пшенични краваи и да ги пращат в двора на владетеля. Сега князът не притежаваше тази сила, която владееше в Киев преди сто години, по времето на Мономах. Тогава под десницата на киевския княз бе почти цялата руска земя: и Киев, и Переславъл, и Смоленск, и Суздал, и Ростов, и даже далечния богат Новгород му принадлежеше изцяло. Тогава му се подчиняваха всички князе, а половците^[6] не смееха да шавнат. Той разнесе славата на руското име по всички краища. Но години минаваха, родът на Мономах се разделяше. Князете раздаваха градове и области на синовете си, племенниците и внуците си, и сега Мстислав Романович владее орязан и отслабнал Киев. За последните двайсет и пет години разгромите на руските князе изтощиха града, когато галичаните, владимирците и суздалците, както и повиканите от недобросъвестни князе диви половци „грабеха и палеха древната столица“^[7].

Не беше леко на киевчани да възстановят своя престолен град след толкова разгроми, много домове стояха разрушени, с избити прозорци и врати…

Сега отново из степта се надигна беда. Тя събра заедно непримиримите князе, горди и упорити, които бяха враждували помежду си през целия си живот за най-добрия трон, по-доходен град, повече хора. Сега старите врагове, половците, сами изтичаха в Киев, за да търсят подкрепа. Унили и оклюмали, те седяха на тълпи пред вратите на княжия двор. Когато руските князе започнаха да пристигат, половците изтичаха към тях, целуваха поводите на конете, протягаха ръце и викаха:

— Съберете войска! Елате в нашата степ! Защитете ни! Помогнете да се прогонят злите врагове!

Князете, всеки със свитата си, се събираха в Двора на двореца; те стояха поотделно, спореха, понякога обикаляха, за да чуят къде какво се говори, но колкото и да ги умоляваха и канеха управителите на киевските княжески домове, не се качваха във великокняжеските покои за съвещание.

В двора се намираше и половецкият княз Котян, горд, както винаги, около него, скръстили ръце пред коремите си, начумерени и неподвижни, стояха съветниците му с островърхи калпаци, с потъмнели от слънцето и степния вятър лица. Старият преводач от степните бродници обясняваше на хана кой от князете вече е дошъл, как наричат този или онзи и кой е особено влиятелен и силен. Котян, след като обмислеше на кого трябва да се изкаже почит, се приближаваше с поклащане, правеше поклон, при който с мъка докосваше с пръсти земята, и като се изправеше отново с достойнство, поглаждаше полубелите си дълги мустаци и казваше все едно и също:

— Окажи ни помощ, бъди ни брат! Задава се гибел за всички ни! Да застанем всички заедно, да прогоним гибелта. Не отклонявай малките подаръци, приеми моята почит! Никого не съм забравил, на всички искам да окажа уважение — и с тъкани, и с коне, и с добитък, и с пленници.

Към обед слънцето вече се изкачваше, а князете все още стояха всеки отделно и до прегракване спореха из шумния княжески двор: всички чакаха кой пръв ще влезе в залата на киевския княз. Казваха, че княз Мстислав Романович очаква още някого — дали не се надяваше на пратеници от север, от властния и надменен суздалски княз, Юрий Всеволодович, който чака съвет при себе си, във Владимир, и няма да дойде на съвета на князете в отслабналия Киев. Не се вижда също и галицкият княз Мстислав Удатни^[8] — той най-настойчиво от всички призоваваше на снем (съвет) и пратениците му притискаха всички: грози ни неминуема беда, идвайте по-бързо!

Изведнъж всички се оживиха и заговориха:

— Мстислав Удатни дойде — и с любопитство, като се изблъскваха един друг с лакти, се опитваха да видят княза, прославен с успешните походи и победи над угрите и ляхите.

Галицкият княз влезе с лека походка, въпреки възрастта си. Спря, обхвана събралите се с живия поглед на черните си проницателни очи, сякаш търсеше някого, и известно време засукваше дългия си мустак. Носеше златен шлем, пробляскващ на слънчевите лъчи, и лека ризница със златни орнаменти — бе готов за бой. Червеният му плащ се развяваше при стремителната му походка. Когато забеляза в дъното на двора хан Котян, се насочи право към него. Ханът се забърза и с протегната ръка тръгна срещу Мстислав. Допряха рамо до рамо и възрастният владетел притисна глава към гърдите на галицкия княз. Белият калпак на Котян падна в прахта и всички видяха, че раменете на половецкия хан конвулсивно потрепват.

— Плаче! Нека плаче! — зашепнаха в тълпата. — Тези злодеи немалко наши хора поробиха, сега сами ще разберат какво означават горчивите сиротни сълзи! Мстислав е женен за дъщерята на хана, затова и се старае за богатия си тъст!

Дружинниците съобщиха на киевския княз за пристигането на Мстислав Удатни. Само че Мстислав Романович все още се бавеше и не излизаше през главния вход, за да посрещне братовчед си — пречеха старите сметки! А Мстислав, прегърнал Котян, се отдалечи с него в края на двора и двамата дълго стояха там и разговаряха.

Отново всички зашептяха и се чу възклицание:

— Суздалците дойдоха! Ще имаме силна подкрепа! Къде сме тръгнали без суздалците! Не, не са суздалците, а младият ростовски княз Василко Константинович.

В двора влезе строен, млад воин. Светъл мъх едва покриваше брадичката му. И той, като Мстислав Галицки, бе готов за бой — в ризница и стоманен шлем и с дълъг прав меч на пояса. Беше с ален, извехтял плащ. Целите му дрехи бяха в прах и мръсотия, видно бе, че тъкмо е слязъл от коня. До него креташе старец с дълги посивели коси, падащи върху раменете му; на ремък от полуобработена кожа, преметната през рамо, висеше гусла^[9].

— Това е слепият певец! Славният певец Гремислав! По-рано беше воевода, неведнъж е громил половците, а рязанският княз Глеб от злоба го хвърли в тъмница, ослепи го и го държа три години. Там, в заточение, Гремислав започна да съчинява песни и го измъкнаха от затвора. Оттогава броди от един град в друг и пее за старите времена. Днес значи ще чуем певеца!

Младият княз Василко с приветлива усмивка и с уважение към по-възрастните князе обиколи всички. Те сами тръгваха към него и питаха:

— А защо не идват суздалците! Ти си им съсед, ти знаеш, защо ги няма? Великият суздалски княз Юрий Всеволодович ти е роден чичо, придума ли го?

— Все още мисли! А дали ще дойде — това и ведуните^[10] не могат да кажат…

От главния вход на княжия дом излязоха по двама десетина дружинници, всичките подбрани, еднакви и хубави, в ризници и шлемове и с къси копия. Спуснаха се по стъпалата и се спряха от двете страни на стълбата, очаквайки княз Мстислав Романович. Той излезе бавно, като се подпираше на жезъл с позлатен орел. Строгите очи изпод прави вежди гледаха уморено и нерадостно. Леко раздвоена брада със сребърни нишки, кръст и златна иконка на гърдите, брокатен кафтан — целият иконописен облик на княза говореше повече за църковно бдение и нощни молитви, отколкото за грижи и мисли за война. Князът, накуцвайки леко, се спусна по стълбата и спря на последното стъпало.

— Моля милост, скъпи гости! — каза с тъжен, съвсем потиснат от грижи глас.

Всички князе в двора започнаха изведнъж да викат един през друг:

— Защо ни извика? За да спасяваме дивите половци ли? Чумата да ги тръшне! Без тях ще ни е по-добре! Нека сами да се спасяват, а ние погледаме!

Тромавият хан Котян се отдели от тълпата и, поклащайки се на кривите си крака, забърза към входа. Докосна с ръка земята и обшитата със злато дреха на княза и задъхвайки се каза:

— Княже пресветли! Преди бе милостив към мен, както и аз към теб! Бъди ми бащица! Помогни да прогоним злобния народ на Чингис хан! Като вълци препускат по земите ни злодеите, наречени татари. Цялата ни земя отнеха, а утре ще дойдат при вас и вашата руска земя ще вземат. Защитете ни! Ако не ни помогнете, днес ще бъдем избити всички, а вие, руснаците, ще бъдете избити утре! Трябва да се обединим в една обща битка.

— Не предизвиквай съдбата! Какви ги наприказва — чуха се недоволни гласове. — По-тихо, оставете да говори, какво само напразно лаете!

Други възразяваха:

— Половците са наши врагове! Сега са в земите ни без сила и мощ. Да ги избием и да завземем богатствата им!

Нови гласове, надниквайки се взаимно, се смесваха в див шум. Киевският владетел се озърташе безпомощно, вдигнал ръце. Виковете се усилваха.

Тогава Мстислав Удатни, решителен и бърз, се качи на стъпалото пред входа.

— Преславни князе и честни воеводи, и всички вие руски храбреци! — започна той. — Не сме ли всички ние синове на една земя, на святата руска земя? Да забравим старите спорове и разпри, и войните с половците! И ние сме ги побеждавали и убивали, и те са ни разгромявали… Сега настанаха тежки дни и за тях, и за нас. Когато настъпва нов, неведом враг, по-добре дружба, отколкото война с половците. Ако сега не им помогнем срещу безбожните татари на Чингис хан, то половците може да се предадат и вражите сили да станат още по-големи.

— А що за хора са татарите? Може да са обикновени воини, по-прости и от половците. Колко са?

— Хан Котян заедно с аланите се би срещу татарите на Чингис. Казват, че те нападат дружно, бият се смело. Дошли са отдалече, преминали са страната на обезите^[11] и Железни врата. Половците сами не можеха да ги спрат. Разграбили поселищата им, отвели и жените, и конете, и добитъка, и всичките богатства на Котян и другите тамошни воеводи… Сега татарите така са се наплячкосали, че не знаят къде да дянат пленниците, наяли са се като псета с мърша и са стоварили богатствата си в Лукоморие, на брега на Хазарско море… А самите татари, без товар, се придвижват към руската земя. А ако някой говори, че не се грижа заради светата руска земя, а заради моя тъст, обеднелия сега хан Котян, това е лъжа!

Тълпата слушаше прославения княз Мстислав, затаила дъх. Разнесоха се отделни възгласи:

— До брега на Хазарско море е далеч, двадесет дни път.

— Не ние първи ще посрещнем неканените гости! Князът киевски ще трябва да ги срещне, нека той се притеснява!

Тълпата тътнеше, знаеше, че сред князете няма единна братска любов, не са на едно мнение и в тях говори скорошната злоба и ги изгарят старите сметки.

Дочу се песнопение. Църковна процесия в брокатени ризи се появи в точното време, за да успокои разгорещилите се страсти и спорове. Четирима широкоплещести дякони, размахали кандила, момчета със запалени големи свещи в ръка, накрая митрополитът с голяма златна митра^[12], смугъл чернобрад грък, поддържан под мишници от две момчета — всички се приближиха към входа с протяжно песнопение и спряха, като веднага се възцари тишина.

Киевският княз приближи към митрополита, наведе се, допрял длани, целуна благославящата старческа ръка и тихо прошепна:

— Кажи поучение, свети отче! Уговори князете да се държат заедно, с любов, да забравят старите обиди!

Митрополитът се изкачи до вратата, благославяйки всички на три страни, и започна да ниже заучената реч, като плахо изговаряше руските думи:

— Любезни мои братя и синове! Научете се да бъдете благочестиви деятели по евангелското слово! Принуждавайте се на добри дела, ради бога! Сдържане на езика, смирение, поробване на тялото и на гнева погубление!

Киевският княз стоеше кротко склонил глава. Мстислав Галицки тревожно се оглеждаше, забелязал отворените усти и недоволството по лицата. А митрополитът продължаваше:

— Ако от нещо си лишен — смири се и не мъсти! Ако си ненавиждан и гонен — търпи! Ако си хулен — моли се! Господ ни е казал да побеждаваме врага с добри дела: покаяние, сълзи и милостиня…

Мстислав внимателно се приближи към четиримата дякони и прошепна:

— Гръкът си е загубил ума! Всичко обърка! На кого говори за сълзи и покаяние? Тук на князе говори, а не на покорните селяни и крепостни! По-бързо започвайте някакъв псалм или тропар^[13] — на всеки ще дам по един овен!

Митрополитът продължаваше да пелтечи нещо, а четирите дякони веднага подеха тропар, след тях се включиха всички протопопове, и момчета с ниски и тънки гласове. Княжеските тиуни^[14] обкръжиха учудения митрополит и му помогнаха да влезе в залата.

На горното стъпало се изкачи младият ростовски княз Василко.

— Дойдох от далечния Север, от великия Ростов — започна той. — Заради руската земя и заради християните ви казвам ето какво. Дойдоха при нас пратеници от киевския княз, Мстислав Романович, да подканят да помогнем с полкове и да побързаме за защита на руската земя. Доведох аз малка дружина, а най-силният сред нас, суздалският княз Юрий Всеволодович, все още се чуди: ще пристигнат ли татарите при него в Суздал или ще го подминат? И тук слушам такива думи „всеки да мисли за себе си!“ А светият митрополит говори слова, достойни не за воини, а за древни старци, чийто край наближава — за покаяния и сълзи… Със смирение и кротост няма да спрем врага, няма да опазим руската земя…

— Вярно, вярно говори Василко! — завикаха сред тълпата.

— Непознатият и зъл народ напредва бързо насам… трябва с чест да посрещнем неканените гости. Трябва да ги отблъснем и да се отървем от тях завинаги, не са крилати, няма да прелетят през Днепър, а ако прелетят, все пак ще кацнат и ще видим тогава какво е рекъл господ…

— Да ги посрещнем с мечове и секири!

— Нека нашите столични князе — продължи Василко — влязат в залата на княз Мстислав Романович и по древния обичай седнат в тесен кръг на един килим и решат: ще посрещнем ли враговете езичници със сълзи и покаяние, или с изпитаните бащини секири и наточени мечове?

— Право говори княз Василко.

— Нека бъде така! — завикаха от всички страни.

— А кой ще е главен? Кой ще поведе полковете? Аз под предводителството на Мстислав Романович няма да тръгна! — викаха от едната страна.

От друга подхванаха:

— Нека битката поведе Мстислав Мстиславович Галицки. Ненапразно го наричат „Удатни“, той носи късмет!

Двайсет и три княза влязоха в залата за съвещания на киевския си домакин, за да решат какво да правят. Мислеха дълго, но не успяха да се разберат. Мстислав Удатни доказваше, че трябва да се нападне татарския лагер при Лукоморие. „Като пленим богатствата им, ще има за всички, тогава не само князът, но и обикновеният войник ще получи не малко плячка“.

Тази мисъл за поход към Лукоморие се нравеше на мнозина, но князете изобщо не можеха да изберат един войвода за всички полкове.

В това време от степта пристигна един от бродниците. Той разказа, че непознатите татари се движат плътно към Днепър. Това ускори решението да се тръгне срещу татарите, като се премине Днепър при остров Хортица.

Князете се разбраха за едно: всеки върви сам за себе си, стига да не се пречка на другиго. Който има късмета да стигне пръв до Лукоморие и да превземе татарския лагер, той трябва да сподели заграбеното с другите князе.

Всички целунаха кръста: да не престъпват клетвата, а ако някой от князете вдигне ръка срещу друг княз, то всички заедно да се разправят с него. След това се целунаха един друг — само Мстислав Киевски и Мстислав Удатни се извърнаха един от друг.

Когато князете станаха от килима, Василко беше мрачен и замислен. Намръщен, той излезе през портата. Очакваше го старецът певец Гремислав.

— Не завършихме с добро — каза младият мъж. — Не трябва да се воюва така. Не трябва да се търсят богатствата на татарите, а така да се разбият враговете, че повече да не мръднат. А да се върви разпръснато, като всеки обръща лице от другите — това значи сам да си навличаш беда.

Настъпи топла вечер. Над княжеските палати засияха светли звезди. В двора бяха разположени дълги дъбови маси, приготвени за пир. Когато всички гости седнаха на дървените скамейки и утихнаха, опитвайки княжеските пирози и печените лебеди, а отроките^[15] със запалени факли застанаха край масите, всички ясно видяха на светлината на запаления ален огън стария певец Гремислав, седнал на горното стъпало пред княжия дворец. Нежно зазвъняха трелите на звънката гусла, а старият певец, вдигнал към небето червените си хлътнали очи, запя с леко треперлив глас любимото на всички сказание.

Гремислав пееше за смелия поход на Игор Святославич срещу половците, за споровете и раздорите на князете и произлязлата от това гибел на храбрите руски воини, за това как тези караници „отвориха на враговете вратата към руската земя“…

Мнозина от слушащите оброниха глави, подпрени на ръцете си, и се замислиха: не ги ли грози и сега такава беда заради несъгласието и взаимната ненавист на князете, и няма ли да погубят тези разпри и вражди великото руско дело — да се защити родната земя?