Василий Ян
Чингис хан (70)

Глава четиринадесета
И настана страшна и люта сеч…

Облаци прах се носеха над широката изсъхнала равнина. И където най-много се кълбеше прахолякът, там се сечаха хора, мятаха се коне без ездачи, носеха се стонове на ранените, викове на ярост, трещене на барабани, пронизителни звуци на тръба.

Субетей-багатур бе на хълма, обкръжен от стотна отбрани багатури. Той изпрати конници да разберат „как се държат багатурите? Не идват ли свежи руски войски? Не грози ли отнякъде беда?“ Но пратениците се връщаха и казваха, че монголите надделяват навсякъде, че урусите отстъпват към Днепър, бият се, падат, ранените продължават да се защитават, но нито един не моли за милост, нито един не се предава в плен.

— Вълча порода! — каза Субетей. — И вълча смърт за тях!

Когато разбра, че киевската войска се е обградила с талигите, отвръща със стрели и отбива нападението, военачалникът започна да изпраща към този лагер отряд след отряд, заповядвайки: „Преобърнете талигите! Разкъсайте пръстена! Запалете степта наоколо!“

Монголите, напиращи към руските заслони, мятаха копия, опъваха големите лъкове, пускаха точни стрели със закалени върхове, търкаляха запалени снопове сух камъш, но руснаците се държаха толкова смело, избивайки със стрели и камъни минаващите наблизо конници, че татарите не можеха да сломят руската сила.

По заповед на Субетей към руския лагер бързо се отправиха разнородните спътници на монголите от различни племена; те се покачиха на талигите, размахвайки боздугани и криви мечове, издаваха диви викове и се насърчаваха взаимно. Руснаците ги посрещнаха с удари на секири с дълги дръжки, мечове и тояги и събаряха нападателите, които падаха с разбити черепи…

На третия ден Субетей извика предводителя на бродниците — Плоскиня. Той бе почернял, измършавял от глад. Високият, силен Плоскиня сега едва вървеше. Двама монголи стояха зад него и с насочени ножове го побутваха да върви напред. Субетей му каза:

— Отиди при братята си уруси и ги накарай да хвърлят мечовете и секирите. Нека си вървят у дома… Няма да ги закачаме. За това ще получиш от мен свободата си.

Плоскиня, като държеше в ръка края на веригата, завързана около краката му, тръгна към руския лагер. Двамата монголи вървяха след него и държаха края на полуобработен ремък, нахлузен на шията му. Той спря на няколко крачки от руските талиги. Руснаците се изправиха на колите и с удивление гледаха странния изтощен човек с тежка пранга на врата. Някои го познаха: „Това е Плоскиня — коняря, той караше в Киев табуни половецки коне и беше преводач при половецките ханове!“ Пленникът започна да вика на русите:

— Заповяда ми ханът на татарите, Субетей-багатур, да ви кажа, че не трябва да се биете повече. Ако се подчините на милостта му, той ще ви пусне да си вървите по пътя… Само оставете всичко — кожуси, талиги и топори. Това е нужно на татарите, защото много се измъчиха в походите.

— Лъжеш за всичко, Плоскиня, както лъжеше и на тържищата, когато ни продаваше изтормозени коне!

— Не го слушайте! — викаха старите воини. — По-добре да излезем с мечове и да пробием към Днепър. Поне половината ще се спасим, а така, без топори или мечове, всички ще легнем в степта!

Но Плоскиня се кълнеше, че говори истината, свали кръста от шията си, целуна го, плачеше и говореше:

— Мога ли да говоря друго, освен истината, когато татарите отзад ме подбутват с ножове!

А татарите кимаха с глави и потвърждаваха, вдигайки палец, че преводачът им говори истината. Въпреки възраженията на старите воини, все пак Великият киевски княз Мстислав Романович заповяда да се предаде оръжието. Тогава киевските воини започнаха да се прощават един с друг, кланяха се до земи и излизаха един по един, като хвърляха оръжието си на една купчина. Първата им работа беше да се спуснат към реката — три дена не бяха пили вода. Когато и последните воини излязоха от лагера и в прахта се отправиха към главния път, разкършвайки рамене, и се радваха, че ще видят родината, татарите започнаха да ги настигат и безпощадно да ги посичат.

Сега в пустинната безкрайна степ, те бяха останали без оръжия, гибелта им бе неминуема. Руската земя е далеч и няма от къде да очакват помощ!

Монголите отделиха единайсетте князе, които бяха заедно с киевския княз. Поканиха ги на пир при хан Субетей-багатур. Конниците ги обкръжиха в плътен обръч и ги поведоха към татарския лагер.

Субетей-багатур със стотна свои телохранители-тургауди премина край киевския лагер и наблюдаваше битката. Невъоръжените уруси се биеха, както могат, хвърляха камъни и парчета суха земя. Ранените се вкопчваха в татарите, смъкваха ги от седлата, измъкваха кривите им мечове и отново се биеха. Един висок урус взе от лагера една стръка от талига и се биеше с нея като с ятаган, искаше да удари един приближил се конник, но ударът попадна в главата на коня. Той се изправи на задните си крака и падна заедно с монгола. Урусът се нахвърли върху падналия, изтръгна му меча, уби го, скочи на коня и продължи да се бие с меча… Облак прах закри всичко… Но силите не бяха равни, и монголите надделяваха.

Субетей-багатур се изкачи на хълма и оттам продължаваше да наблюдава преминаващите по пътя конници; той пръв забеляза, че от север се движат три облака прахоляк.

— Какво е това? — попита, като посочи с пръст на север.

— Връщат се монголците на Тохучар! — казваха тургаудите. — Кипчакците подгонват биковете!

— Не, идва нова войска! — каза Субетей. — Тръбете сбор! Свиквайте по-бързо всички воини! Стига са сваляли ботушите на мъртвите уруси! Ще има нова битка!

Пронизително засвириха тръбите. На няколко места, където се разиграваха схватки, отвърнаха на сигналите на други монголски тръбачи. Няколко монголски конници, оставяйки пътя, където се защитаваха русите, поеха към хълма, където се виждаха петоопашатият бунчук на Субетей и неподвижният като каменен идол пълководец на коня си.

А от север, от степта, все повече се приближаваха три облака прах. След това облаците се отделиха от земята, заплуваха във въздуха и бавно се разсеяха. Субетей мълчаливо гледаше натам. Тургаудите му полугласно заговориха:

— Идват три отряда. Кой идва? Ако не са кипчакци, тогава са руски конници. Там отпред има камъш. Те сега вървят през блатото, затова и прахта изчезна… Вижте, ето ги!

На полята, зад които се простираше камъшът, сред върбалака се показаха първите конници на бели и рижи коне. Появяваха се от всички страни, сякаш израстваха от земята, и групи конници запълниха равнината.

Известно време ездачите спокойно стояха на място, сякаш подреждаха редиците си. След това се разтегнаха в полукръг, показаха се три триъгълни знамена — едно черно със златно по средата, и две червени от двете страни.

Татарите, които посичаха невъоръжените киевчани на пътя, обкръжени от гъста прах, дълго не забелязаха новодошлата войска. И схватката продължаваше, постепенно придвижвайки се на запад към Днепър…

Изведнъж центърът на новопристигналата войска се понесе напред и препусна с оглушителен вик, насочвайки се към най-разгорещения бой. Дясното крило се откъсна и се понесе на запад, за да обхване биещите се, а лявото бавно, но все повече ускорявайки бяг, се отправи към хълма, където стоеше Субетей-багатур.

Старият пълководец се поколеба само няколко мига. Извика „След мен!“ и като шибна раванлията, бързо се спусна от хълма и се понесе натам, където преди бе войската на Тохучар. Сега там нямаше никой — Тохучар участваше в битката — и Субетей продължи все по-надалеч.

Но руснаците не го преследваха. Те направиха полукръг и се понесоха, вдигайки облаци прах, да помогнат на тръгналите към Днепър киевчани.

Субетей спря, разпрати вестители-нукери да съберат разпръсналата се по пътя монголска войска, заповядвайки незабавно да се връща към бреговете на река Калка.

— Засега победата е на наша страна — каза старият пълководец. — Урусите са плодовито, упорито племе! От степта може да се появи още войска и да ни отреже пътя за връщане в родината… Обръщайте конете!

Джебе-нойон начело на триста конници, като сменяше конете, без почивка стигна до Днепър. Съпровождащият го преводач бродник Плоскиня разпитваше ранените руснаци:

— Къде е Мстислав Удатни?

Неколцина отвръщаха, че са го видели да се носи като буря на дяволски сив кон.

На брега на Днепър Джебе забеляза отплаваща черна лодка. В нея аленееше плащът на Мстислав. Князът седеше на кърмата и държеше повода на плуващия зад лодката кон. В лъчите на вечерното слънце ярко блестеше златният шлем на Мстислав, но той не се и оглеждаше към „злия бряг“ зад гърба си.

Джебе постави най-добрата си стрела и опъна тетивата. Стрелата не достигна до лодката и с плясък потъна във водата. Джебе скочи от коня си, падна по лице на земята и, хванал глава с ръцете си, в яростта си заскуба със зъби пожълтялата суха трева…

Когато стана, погледна още веднъж отдалечаващата се лодка с аления плащ и като не знаеше на кого да изкара яда си, хвана кривия си меч и разсече на няколко парчета сега ненужния му окован бродник Плоскиня.

После скочи на рижия си кон и обърна към степта, там препусна отдалечавайки се от пътя, където в черните облаци на прахта продължаваха последните схватки и се придвижваха хиляди хора.

В битката при Калка и на дългия Залозни шлях загинаха много славни руски богатири и обикновени воини. Те паднаха, когато помагаха на обезоръжените киевски воини, избивани от татарите, които се бяха заклели, че няма да сторят зло на урусите, ако се предадат. Руснаците няма да забравят оставилия главата си в този бой ростовски богатир Альоша Попович и верния му щитоносец Торопа, рязанския богатир Добриня Златния пояс, младия помощник на Альоша — славният Еким Иванович, и други суздалски, муромски, рязански, пронски и още много храбри северни витязи^[1].

Руските отряди, пробивайки си смело път, без да сложат оръжие, достигнаха до Днепър, където ги чакаха лодки и ги преведоха на другия бряг… Тези, които повярваха на татарските уговорки и хвърлиха мечовете и топорите, бяха избити почти до крак, както се пее в старата песен:

Раздираха ги сиви вълци,

Разкъсваха ги черни врани…

Така по вина на недалновидните, завистливи и враждуващи помежду си князе, които не пожелаха да обединят силите си в единна, крепко споена руска войска, Залозни шлях вместо път към великата победа стана „път на сълзите“. Велики руски бойци го осеяха с белите си кости и го поляха с алената си кръв.

Глава петнадесета

Татарски пир с кости

 

… А князете бяха там.

Бяха удушени и сложени под дъските,

а те самите седнаха отгоре да ядат.

И така завършиха живота си князете.

Троицка летопис

На брега на Калка, на високата могила Субетей-багатур събра всички свои хилядници и стотници за тържествена молитва към бога на войната Сулдъ. Това поиска намръщеният чорлав шаман Беки. С островърха шапка, с меча кожа на раменете си, обкичена с дрънкулки, кукли и звънчета, старият чародей удряше голямо дайре и танцуваше из кръга, в който лежаха вързани Мстислав Романович — великият киевски княз, и други единайсет доверчиви руски князе.

Като поклащаха глава и примляскваха, татарите ги разглеждаха и съжаляваха, че сред пленниците го няма „коняз Мастисляб“ — много им се искаше да погледат прославения „руски Джебе“…

Шаманът Беки извикваше молитви и, доближавайки дайрето до косматото си лице, ту свиреше като дрозд, ту бухаше като бухал, ту ревеше като мечка или виеше като вълк — така „разговаряше“ с могъщия бог на войната Сулдъ, подарил на монголите нова победа.

— Чувате ли как се гневи бог Сулдъ? — ревеше шаманът. — Сулдъ отново е гладен, той иска човешки жертви!…

Хиляди татарски воини се бяха разположили в равнината около могилата. Те напалиха огньове и колеха млади кобили.

Татарите донесоха стръки и дъски, откъснати от руските талиги, и ги натрупаха върху завързаните князе. Триста татарски военачалници седнаха на дъските. Вдигайки чаши с кумис, те възхваляваха страшния бог на войната, покровителя на монголите, и славеха непобедимия „разтърсил вселената“, червенобрад Чингис хан. Отказвайки се от парите за откуп за знатните руски князе, татарите жертваха за бог Сулдъ тези пленници, дръзнали да встъпят в бой с войската на „изпратения от небето“ Чингис хан. Багатурите гръмко се смееха, когато изпод дъските се носеха стоновете и проклятията на премазаните князе. Стоновете и виковете постепенно затихваха и ги заглуши ликуващата песен на монголските воини:

Да си спомним,

да си спомним степите монголски —

Синия Керулен,

Златния Онон!

Колко,

колко непокорни племена

стъпкаха в прахта

монголските войски!

Ние хвърляме над народите

бури и пламъци,

носещите смърт,

Синове на Чингис хан.

Пясъците

на четирийсет пустини зад нас,

са с кръвта на страхливците

обагрени…

По време на пиршеството се изправи пълководецът Тохучар-нойон и изсвири сигнала, който привиква стрелците на лов с хайка. Всички затихнаха, чули познатия призив. Тохучар започна да вика:

— Великият хаган Чингис хан е най-мъдрият сред хората! Той предвижда всичко и сто дни, и хиляда години напред… Той ме изпрати след вас с тюмен храбреци, за да потърся непобедимите тигри — Джебе-нойон и Субетей-багатур. Хаганът ми каза, че най-добрият подарък за вас от него е да изпрати воинска помощ в деня на битката…

— Вярно е, вярно е! — възкликнаха монголите.

— Без никъде да спираме, ние преминахме през много страни. Навсякъде видяхме следи от несъкрушимото монголско оръжие. Питахме: „Къде са славните багатури Джебе и Субетей?“ Изплашените жители падаха на колене и махаха с ръка на запад. Ние пристигнахме тук преди началото на битката и в нея се врязаха моите десет хиляди конници… Като се съединихме с вас, бързо разгромихме дългобрадите уруси…

— Слава на теб, Тохучар! Ти дойде навреме!

Тохучар продължи:

— Великият господар на света Чингис хан помисли за вас и чрез мен изпрати своята воля… Неговото свещено писмо бе донесено от специален пратеник. Десет хиляди мои конници го пазеха като скъпоценен елмаз и го съпроводихме невредимо дотук. Вижте, ето го!

Към Субетей-багатур се приближи стар, кривокрак монгол, окичен с камбанки, с шапка със соколови пера. От пазвата си той извади кожена тръбичка. В нея се съхраняваше запечатаният свитък. С изкривени пръсти Субетей разчупи восъчния печат. Сивобрадият писар с мюсюлманска чалма разгърна свитъка, прочете написаното наум, прошепна го на ухото на Субетей. Той се изправи и завика:

— Великият княз повелява! Слушайте с почтителност!

Всички военачалници веднага се изправиха. Като видяха това, скочиха и останалите татари. Началниците се проснаха на земята, а след тях и воините от целия лагер паднаха ничком. Като повдигнаха глава, викаха:

— Великият хаган заповядва! Ние се подчиняваме!

Субетей-багатур продължи:

— Единственият и непобедим написа такива слова:

„Когато получите писмото, обърнете обратно муцуните на конете си. Елате на сбор, за да обсъдим покоряването на Вселената.

Бог е на небето, а хаганът е божията сила на земята. Печат на повелителя на движението на планетните, владетел на всички хора.“

Субетей обгърна с поглед приведените към земята гърбове на монголите и вдигна ръка.

— Сега ще говоря аз! Чуйте ме!

Всички се изправиха и застанали на колене, затаиха дъх, докато гледаха „барса с прегризана лапа“.

— Днес още ще се повеселим, а утре, след изгрев-слънце, се отправяме назад към златната юрта на нашия владетел. Който се забави, ще бъде удушен!

Всички воини завиха от радост и като седнаха, пак с викове и песни продължиха пиршеството.

На сутринта на следващия ден, след като завършиха утринните молитви, монголите яхнаха конете. Подгониха стада добитък, и изранени, окъсани пленници. Запретнатите с бикове талиги със заграбените вещи и с тежко ранените монголи непоносимо заскърцаха из цялата степ и се скриха в облаци прах. Пред монголската войска яздеше Субетей-багатур. Той носеше в торба главата на киевския княз Мстислав Романович, стоманения му шлем с позлата и златен кръст с верижка, който бе висял на гърдите му. Покритото с белези и прах лице на пълководеца се кривеше в подобие на усмивка при мисълта, че ще положи скъпоценната торба пред златния трон на разтърсилия Вселената Чингис хан непобедимия.

След войската яздеше със своята стотна разузнавачи мрачният Джебе-нойон. Той не носеше никаква плячка и пееше провлачена, подобно воя на вятъра, песен за синия Керулен, златния Онон и за широките монголски степи…

Монголите се насочиха на североизток, към река Итил и по-далеч през южните склонове на Урал към равнината на Хорезъм. Кипчакската степ се освободи от страшната войска на монголи и татари. Те изчезнаха така внезапно и непонятно, както се бяха появили. След заминаването им, няколко кипчакски племена се върнаха в своите разорени станове, други преминаха в Угорската степ и в низините на Дунав. Тогава и кипчакските, и руските князе мислеха, че татарите никога повече няма да се върнат, и продължаваха ден след ден своите стари „спорове и свади“, без да се готвят за нова война, като дори и не подозираха, че татарите са замислили нов, още по-страшен набег на запад…