Василий Ян
Чингис хан (2)

Глава първа
Златният сокол

Нашата обитаема земя прилича на разгънато старо избеляло наметало.

Тя представлява остров, чиито брегове от всички страни се мият от безкрайния океан.

(От древен арабски учебник)

Рано напролет закъсняла снежна буря профуча над мъртвите дюни на великата равнина Каракум^[1]. Вятърът яростно скубеше пробилите през пясъка редки изкривени храсти. Бели парцали се носеха над земята. Десетина камили в безпорядък се бяха скупчили около глинената колиба с куполообразен покрив. Къде са се дянали водачите на кервана? Защо камиларите не бяха свалили тежките денкове и не ги бяха наредили на земята?

Камилите надигаха главите си, по които бе полепнал плътен слой мокър сняг, а меланхоличните им хълцания се сливаха с виенето на вятъра. Някъде в далечината прозвъня камбанка…

Животните обърнаха глави натам и скоро се появи черно магаре. След него, уловил се за опашката му, плетеше крака брадат човек в дълго наметало и висок дервишки^[2] калпак, препасан с белия пояс на странник, посетил Мека.

— Напред, напред! Още десетина стъпки и ще си получиш дажбата сено. Погледни, мой верни приятелю Бекир, кого срещнахме! Където са камилите, там почиват и техните стопани, а слугите сигурно вече са наклали огън. А нима там, където около огъня са се събрали десетина човека, няма да се намери шепа оризова каша и за единайсети? Хей, кой е тук? Правоверни, обадете се!

Никой не отговори, само хлопкатарът на врата на камилата водач прозвънтя глухо, когато животното мръдна глава.

Покритият със сняг пътник подкара магарето и бавно обиколи постройката и ниската глинена ограда. Вратата, украсена с изкусно резбована шарка, беше подпряна с кол. Зад къщурката, на площадка, заобиколена от пясъчни дюни, бяха наредени безмълвни гробове, старателно покрити с бели и черни камъчета.

— Дервишът хаджи Рахим Багдадй приветства вас, заспали навеки почитаеми обитатели на тази тиха долина! — бърбореше пътникът, докато завързваше магарето под навеса от камъш. — Къде е пазачът на това мълчаливо сборище? Дали не е вътре?

Все така без да спира да говори, той начупи хляб в пъстра торба и я окачи на врата на магарето.

— Давам ти, мой верни друже, последните остатъци от храната ни. На теб повече ти е нужна. Ако не замръзнем тази нощ, утре ще ме помъкнеш по-нататък. А аз ще се сгрявам от спомена колко горещо ни беше под палмите на благодатната Арабия.

Дервишът отмести кола и отвори вратата. В средата на хижата, където обикновено тлее огън, угасналите въглени бяха покрити с пепел. Покривът на купола се извисяваше нагоре, като завършваше с отверстие за дима. До стените клечаха четирима мъже.

— Мир, благоденствие и свобода! — изрече дервишът, но никой не отговори на поздрава му. Когато направи крачка напред и осъзна неподвижността, безмълвието и бледността на хората, той бързо отстъпи към вратата и се измъкна навън.

— Хаджи Рахим, не бива да роптаеш. Четиримата мъртъвци чакат някой да ги увие в саван. А ти, макар беден и гладен, все още си силен и можеш свободно да бродиш по безкрайните пътища на Вселената… Тук е целият керван, останал без собственик. Само да пожелаеш и можеш да станеш господар на всички тези камили и богатия им товар. Но на търсещия правда дервиш нищо не му е нужно. Той ще остане бедняк и ще продължи по пътя си, пеейки песни. Само че трябва да се съжали бедният добитък.

Хаджията обиколи камилите, развърза въжетата, подреди ги една до друга и ги накара да се отпуснат на колене. Измежду денковете намери торба с ечемик и насипа от него по няколко шепи пред всяка камила.

— Ако някой попита дали хаджи Рахим е сторил през живота си поне едно добро дело, то тези камили биха могли да му запеят в хор: „В студената буря дервишът ни нахрани и ни спаси от измръзване“.

Цялата нощ странникът прекара легнал връз наръч камъш, прилепил гръб до магарето, което тихо дремеше с подвити крака. На сутринта вятърът разпръсна облаците и слънцето се показа на изток.

При първите розовеещи лъчи, докоснали гробовете, дервишът подскочи.

— На път, Бекир, да вървим нататък!

Дервишът натовари на магарето торбата с останалия ечемик и хвърли един поглед в хижата. Вместо четиримата облегнати по стените, сега там бе останал само един. Разширените му кафяви очи бяха мътни, без да мигат.

— Къде се дянаха останалите мъртъвци? Нима сами легнаха в гробовете си? Не, хаджи Рахим не желае да остава тук; ще продължи нататък, към град Хорезъм, там където има много весели и щастливи хора, където речта на мъдреците се лее като мляко и мед.

— Помогни ми, правоверни! — прошепна хриплив глас. Къдравата брада на седналия се размърда.

— Кой си ти?

— Махмуд…

— От Хорезъм ли си?

— Аз имам златен сокол…

— Ах! — учуди се дервишът. — Правоверният, умирайки мисли за своя сокол! Ето, пийни вода!

Болният с мъка отпи няколко глътки от кратунката. Блуждаещите му очи се спряха върху непознатия.

— Раниха ме тежко… разбойниците на Кара-Кончар^[3]… Трима от моите спътници очакваха горчивия си край, някой залости вратата и ние не можахме да излезем… Ако ти, правоверни, оставиш правоверен в беда, то това е по-лошо от убийство… така казва „благородната книга“^[4]…

Зъбите му тракаха, ръката му се протегна в няма молба към дервиша и после се отпусна безсилно. Болният падна на една страна.

Хаджи Рахим разкопча вълнената дреха на нещастника — на гърдите му тъмнееше обилно кървяща рана.

— Трябва да се спре кръвта… но с какво да го превържа? — мърмореше си той.

Дервишът взе търкулналата се наблизо чалма и взе да я развива. От тънкия муселин изпадна овална златна пластинка и когато хаджията я вдигна, видя че върху нея изкусно е гравиран сокол с разперени криле и надпис със странни букви, приличащи на мравки, бягащи по пътечка.

Това го накара да се замисли и той внимателно изгледа болния.

— Над този човек пламтят огнените отблясъци на бъдещи велики сътресения. Ето къде е скрита тайната на оживелия мъртвец — шепнеше той. — Това е пайцза^[5] на великия татарски хаган^[6]. Този златен сокол трябва да се пази; аз ще го предам на болния, когато се възвърнат разумът и силата му — и дервишът скри златната пластинка в гънките на широкия си пояс.

Дълго се занимава с болния, докато не превърза ранените му гърди с тънкия муселин на чалмата. След това излезе от хижата, дръпна една от камилите да се изправи и я доведе до вратата. Там отново я накара да се отпусне на колене, пренесе болния и го сложи между мъхестите й гърбици, като го привърза с въже, за да не падне.

Когато слънцето се вдигна над дюните, дервишът вече крачеше по губещата се в снега едва забележима степна пътека. След него ситнеше с копитца магарето, а зад него равномерно крачеше високата двугърба камила. Върху нея безпомощно се клатушкаше завързан болният.

— Напред, Бекир! Бързо да стигнем до Гургандж^[7], където те чака наръч суха детелина. Тук е опасно. Зад хълмовете ще изскочи разбойникът Кара-Кончар и ще направи твоя стопанин роб, а на теб ще ти одере черната кожа. По-бързо, по-далеч оттук!