Василий Ян
Чингис хан (40)

Глава първа
Горко на сложилите оръжие!

Или ние ще разбием в камъка главите на враговете,

или те ще проснат телата ни на градските стени.

От древно персийско стихотворение

В монголската войска цареше ред, установен от Чингис хан. Всеки конник знаеше мястото си в десетката, в стотната и в хилядната; хиляди воини се събираха в големи отряди, подчинени на войводи, които получаваха специални заповеди от предводителя на левия или десния фланг на войската, а те — от самия монголски хаган.

Из всички улици на богатия, многолюден град Бухара препускаха монголски конници. С тях бяха и посредници измежду бухарските старци, и преводачи — тълмачи от мюсюлманските търговци, които по-рано търгуваха в монголските чергарски поселища. Тези тълмачи крещяха на жителите, които изплашено се криеха из домовете си, заповедите на новия владетел на града, а на кръстовищата се появиха „караули“^[1], следящи за реда.

Монголският управител на града, Кадир хан, се настани в главния мечет^[2], където по заповед на Чингис хан бяха свикани бухарските старейшини. Те представиха подробни списъци на всички богати жители на града, показаха тайните складове с припаси, отрано приготвени за войската на Хорезъм шаха, както и частни складове и магазини с ценни стоки.

От всички краища на града към главния площад заприиждаха натоварени камили, коне и талиги. Наплашените жители мъкнеха торби със зърно, купчини платове, дрехи, килими, ценни съдове и други продукти и вещи. Всичко това се струпваше в мечетите и от цялото имущество се отделяше една трета част за монголския властелин, Чингис хан.

Гражданите, годни за работа, бяха изпращани към дълбокия ров, опасващ цитаделата, в която се бе заключил непокорният Ихтиар-Кушлу. Той с воините си бе решил да не се предава и да се бие до последен дъх. Между защитниците на крепостта бяха и други ханове, а сред тях и богатирът монгол Гур хан, избягал от Чингис хан и преминал на служба при шаха на Хорезъм.

Монголите наблюдаваха как работят хилядите млади и стари бухарци, как засипват с пръст и греди дълбокия ров, и ги подканяха да бързат. След два дни вече бе възможно да се достигне до високите стени на крепостта, където стояха въоръжените защитници.

— Нашата работа я свършихме бързо — говореха бухарците. — Да видим сега колко бързо ще смогнат монголите да се покатерят на тези високи стени.

По заповед на монголите бухарските дърводелци направиха много дълги стълби. Тогава завоевателите се нахвърлиха върху тълпата и свирепо я налагаха с пресуканите си камшици.

— Какво чакате? Какво гледате? Грабвайте стълбите и се качвайте по стените!

Никой от бухарците не се решаваше да тръгне натам, откъдето летяха камъни и се лееха кипяща вода и смола.

Но нашествениците, грабнали мечовете си, притиснаха с конете си тълпата граждани и накрая започнаха безжалостно да ги секат. Хората се хвърлиха напред в опит да се прикрият с ръце. Монголите продължиха да ги налагат и отсичаха пръсти и ръце. Тълмачите убеждаваха тълпата да се покатери по стените, докато някои от гражданите викаха:

— На стените! Смърт ни чака, ако останем тук, пак смърт! Да се изкачим на крепостта при своите воини. Може да ни пожалят и да престанат да се бият!

Тогава бухарците взеха стълбите, опряха ги в стените и започнаха да напредват нагоре с викове:

— Ние сме мюсюлмани като вас! Сложете оръжие и се предайте!

Воините на върха оставяха катерещите се да приближат, а после ги обсипваха с камъни и дървета и отблъскваха стълбите. На сънародниците си отвръщаха:

— Вие сте страхливи псета! Върнете се обратно и се бийте с монголите! Вижте как всички ние умираме в джихада^[3], но не се предаваме! Не се покорявайте на враговете!

Застаналият на стената монголски богатир Гур хан хвърляше тежки камъни и крещеше:

— Защо монголите се крият зад гърбовете на тези покорни овце? Нека те първи покажат храбростта си! А къде се е скрил намръщеният старик Чингис хан, рижото куче, поглъщащо дечица?

И Гур хан отчаяно се биеше със сабя в ръка, а когато острието се счупи, хвана брадва, която посичаше катерещите се, докато не го пронизаха вражи стрели.

В това време монголите довлякоха китайски метателни машини. Запращаха към крепостта големи пламтящи стрели, омотани с напоени със смола кълчища, и гърнета с разпалена жар. В крепостта пламнаха пожари.

Обсадата на цитаделата продължи дванайсет дни. Накрая, когато бяха убили почти всички защитници, монголците проникнаха в крепостта и заловиха малцината оцелели, целите покрити с рани и много обгорени. Нападателите останаха поразени, когато разбраха, че едва четиристотин човека са защитавали твърдината. Всички те бяха загинали, но не се покориха. Ако гражданите задружно бяха отбранявали толкова упорито града от високите му яки стени, монголите нямаше да успеят да превземат старата Бухара нито за половин, нито за една година, а бухарци нямаше да понесат ужасната участ, която сами си приготвиха.

Когато гражданите на Бухара поднесоха на монголците своите дарове и напълниха с тях джамията, последва нова заповед:

„Всички жители, заедно с жените и децата, трябва да излязат извън града в полето, като оставят у дома си цялото имущество и не вземат със себе си нищо друго, освен дрехите си!“

Тълмачите преводачи им обясняваха:

— Не се притеснявайте за нищо, навсякъде има стражи. Имуществото ви ще се охранява както подобава. Това излизане в полето се прави, за да се преброят и запишат всички жители, заради правилното облагане с данъци. Който не се подчини на заповедта и остане в града, ще бъде убит на място там, където го намерят.

От сутринта всички бухарци на големи тълпи се движеха из града. Бащите водеха за ръка децата си, жените носеха бебетата, дори прегърбени старци и старици, с години не излизали от къщите си, плетяха крака, заловили се един за друг.

Монголските разузнавачи препускаха из улиците, чукаха по вратите и подвикваха:

— Дер хал! Хош хал!^[4]

Жителите излизаха от единайсетте врати и се настаняваха в полето, опасвайки целия град като с пръстен. Стражата не пускаше никого обратно.

Тогава стана ясно колко много хора живееха в „благословената Бухара“ — бухарците бяха два-три пъти повече, отколкото нашествениците.

Отначало монголите заедно с преводачите обикаляха сред жителите и разпитваха кой от тях е занаятчия и какъв занаят владее. Опитните майстори отделяха в специална група. След това отбраха и младите и силни мъже и ги обкръжиха с конници.

Накрая нашествениците започнаха да избират красиви жени, девойки и деца и да ги извеждат от тълпата. Тогава всички разбраха, че те ще се разделят с близките си и навярно завинаги. Разнесоха се викове и вопли и потекоха сълзи на отчаяние.

Както месарите на пазара равнодушно отбират мучащите крави или жално блеещите кози и ги подгонват с удари към скотобойната, така и новите господари на Бухара биеха с камшици дърпащите се, хвърляха на врата им ласо и, смушквайки коня си, ги извличаха от тълпата.

Ужасът пред монголите бе толкова огромен, че бухарци даже не оказваха съпротива.

Няколко съпрузи и бащи при вида на жените или дъщерите си, влачени в прахта подир ездачите, се хвърлиха след тях, обезумели от мъка в опит да спасят близките си. Но монголите ги тъпчеха с конете си или ги удряха по главите с пръчки с железен топуз и накрая ги просваха на земята.

Сред бухарците, изгонени от града, имаше и учени, прекарали дълги години в медресето, където предаваха на своите учениците обширните си познания. Двама такива учени стояха сред тълпата, ужасени при вида на нечовешкото насилие.

— Тези езичници разграбват джамиите, копитата на конете им тъпчат листовете на мъдрите книги. Похищават и душат деца, насилват девойки пред очите на бащите им — каза първият. — Нима мога да изтърпя това?

Вторият учен, известният в града Рукн ад-Дин имам-Заде, отвърна:

— Мълчи! Носи се вятърът на гнева на Аллах! Няма какво да говорим за сламата разнесена от него!

Само че старият Рукн ад-Дин не можа дълго да остане спокоен и покорен. Като гледаше как жестоко се отнасят монголите с жените, той и синът му се застъпиха за тях и веднага паднаха убити. Същото сполетя и мнозина други: при гледката на позора и унижението на своите семейства, те се хвърляха да ги защитят и биваха покосени от смъртоносни удари.

Това бе ужасен ден, изпълнен само с виковете, стоновете на умиращите и плача на жени и деца, завинаги разделени от бащите си, съпрузите и братята си. Мъжете бяха безсилни да помогнат с каквото и да било и си спомняха думите на поета: „Който не пожела здраво да хване черната дръжка на меча, към него ще се насочи острието му“.

Монголите се върнаха в изоставените от населението пусти улици. Когато се разпръснаха по домовете и натовариха на конете си заграбените вещи, градът изведнъж пламна от всички страни. Огнените езици и черният дим се издигнаха над древната Бухара и закриха слънцето. Постройките бяха леки, от дърво и глина, и градът бързо се превърна в огромна клада. От разрушението се запазиха само главната джамия и стените на някои дворци, направени от кирпич.

Монголите, спасявайки се от бушуващия огън, препуснаха от града, захвърляйки заграбеното. Много години след това градът остана като купчина одимени развалини, където се криеха единствено сови и чакали.