Василий Ян
Чингис хан (46)

Глава седма
Бягството на царица Теркен-Хатун

През пролетта на тази страшна година на Дракона (1220) целият Маверанагр вече се намираше под властта на Чингис хан. Като старателен собственик, получил в свое владение ценно наследство, монголският владетел започна да се грижи за установяване на реда и мирния живот. Във всички градове постави татарски гарнизони, назначи местни хакими и към тях добави свои монголски управители, за да вижда и знае всичко незаспиващото око на великия хаган.

Някои селяни, все още наплашени и недоверчиви, започнаха постепенно да се завръщат по домовете си и се заеха с обработката на полята. Но редът се възстановяваше бавно: из цялата страна бродеха шайки гладни, бездомни бежанци и след монголите, в търсене на храна, също като тях грабеха разорените селища.

Непокорно оставаше само долното течение на Джейхун, изначалната земя на Хорезъм, където се намираше богатата столица на Хорезъм шаховете Гургандж — тя оставаше в средата на монголските владения подобно шатра с прерязани връви. Чингис хан реши да сложи ръка на тази земя и повери завоюването й на тримата си сина: Джочи, Чагатай и Угедей. За тях той задели значителна част от войската си. Чагатай и Угедей поеха към Хорезъм от юг, по брега на река Джейхун, а вечно непокорният Джочи се забави и остана с отрядите си около Дженда, където се занимаваше с лов на диви магарета и отбираше коне от номадите, търсейки само бели и светлокестеняви с черни гриви и опашка — любимите на хагана.

Чингис хан спря похода на главната си войска и реши да прекара зимата на бреговете на Джейхун. Изпрати в Гургандж Данишменд-хаджиб, един от преминалите на негова страна сановници на Хорезъм шаха. Той пристигна при старата царица Теркен-Хатун и й заяви, че великият хаган воюва не с нея, а само със сина й, Хорезъм шаха Мохамед, и не толкова заради престъпленията, които е извършил той, а колкото за да го накаже за непокорството и за оскърбленията, които е нанесъл на майка си. Данишменд-хаджиб добави още, че ако Теркен-Хатун покаже покорството си, то Чингис хан обещава да не я закача и да не разорява областите, намиращи се под нейна власт.

Но нима коварната царица Теркен-Хатун можеше да повярва на монголския владетел, който бе честен само със своите монголи, а всички други хора възприемаше като плячка, така, както ловецът свири на свирка на козата, за да я примами, а щом я хване, си прави от нея кебап.

Едновременно с пристигането на Данишменд-хаджиб в Гургандж доплаваха и лодки от Кайфен. В една от тях се намираше преоблеченият като обикновен работник Иналчук хан, който донесе писмо от Хорезъм шаха. Падишахът известяваше майка си, че напуска заставата на брега на Джейхун. Оттегля се в Хурасан, за да събере там голяма войска и вика шахкинята да отиде при него с целия му харем, без да се доверява на Чингис хан.

Това известие толкова разтревожи Теркен-Хатун, че тя даже спря да си слага компреси на очите, с които се стараеше да ги прави по-красиви. Като разбра, че е опасно да остане в Хорезъм и заповяда да се приготви голям керван, събра всички жени и деца на сина си, натовари камилите с ценности и се отправи през каракумските пясъци на юг, към планините Копетдаг.

Преди да потегли обаче, старата царица реши да предпази внуците си от възможни впоследствие съперничества. Заповяда на главния палач да изведе всички млади заложници, живеещи в шахския двор, без значение от възрастта им, с лодка до дълбоко място насред Джейхун и там да ги хвърли във водата с големи камъни на краката. Всичките двайсет и седем момчета и юноши, синове на едри феодални владетели на Хорезъм, бяха удавени.

От всички заложници владетелката запази живота само на Омар хан, син на господаря на Язер в туркменските земи. Стори го само защото самата тя се отправяше натам, а Омар хан и слугите му знаеха пътя през пустинята. По време на трудния преход през пясъците на Каракум, продължил шестнайсет дни, те вярно и безропотно служеха на старата шахкиня.

Но когато керванът вече се приближаваше към границите на Язер^[1] и иззад пясъците се показаха скалистите върхове на планините, Теркен-Хатун изчака Омар хан да заспи и заповяда да му отсекат главата.

Тя поведе кервана към непристъпната крепост Илал, разположена на върха на самотен връх. Тук тя остана с целия си двор, докато наблизо не се появиха предните монголски отряди, търсещи шах Мохамед.

Един от началниците на охраната й предложи незабавно да бягат оттам под закрилата на внука й Джалал ад-Дин, който събираше в Иран бойци за войната с монголите. Всички само за това говореха — за мъжеството му, за силата на войската му, за това, че ще успее да прогони враговете.

— Никога! — извика в пристъп на ярост старицата. — По-добре да загина от монголски меч! Как? Да се унижа до толкова, че да приема милост от сина на ненавистната ми туркменка Ай-Джиджек? Да живея под негова закрила, когато имам внуци с моята благородна кипчакска кръв? По-добре да попадна в плен на Чингис хан и да понеса от него унижението и позора.

Монголите скоро пристигнаха и обсадиха крепостта. Образуваха плътен обръч около скалата и отрязаха всякаква връзка на обсадените с останалия свят. Обсадата продължи четири месеца и когато в цистерните и мазетата пресъхна и последната капка вода, Теркен-Хатун реши да се предаде. Монголите плениха заедно с шахкинята майка целия харем и малолетните синове на Хорезъм шаха. Всички момчета бяха незабавно изклани, а жените и дъщерите на Мохамед, както и самата шахкиня бяха изпратени в лагера на Чингис хан. Цялата свита и охраната бяха избити от свирепите чужденци.

Монголският владетел веднага раздаде дъщерите на Хорезъм шаха на синовете си и на свои приближени, а злобната Теркен-Хатун държеше за показ при пирове. Тя трябваше да седи край входа на шатрата и да пее жални песни; Чингис хан й хвърляше оглозгани кокали.

Така се прехранваше Теркен-Хатун, която по-рано беше единовластна повелителка на Хорезъм и се наричаше „владетелка на всички жени по света“.