Василий Ян
Чингис хан (25)

Глава седма
В юртата на Кулан-хатун

Ще видиш — няма по-прекрасни красавици!

Очите им са тесни и приличат на очите на ядосан рис.

От монголска песен

Тихата нощ навяваше студ от снежните планини. Луната се беше скрила зад тежки облаци. Тук-там мъждиво блещукаха редки звезди. Китайката вървеше напред и оставяше след себе си нежния аромат на цъфнал жасмин.

Две сенки се надигнаха от земята.

— Ха^[1]! Кой идва?

— „Черният Иртиш“… — прошепна девойката.

— „Покорената Вселена“ — отговори на паролата часовият и сенките се отдръпнаха.

Докато крачеше към бялата юрта, хаганът мислеше каква ли нова прищявка ще измисли днес Кюсюлтю? Всеки път, когато той отиваше при нея, откъсвайки се от важна беседа с военачалниците, тя го посрещаше винаги различно: ту беше облечена като китайка, в копринена дреха, извезана с необикновени цветя, ту лежеше, охкайки, под самурено покривало, уверявайки го, че умира и го молеше да положи могъщата си ръка на малкото й сърце, ту седеше, обхванала главата си с ръце и се обливаше в сълзи, заслушана в старата монголка, която пееше старинни монголски песни за зелените брегове на Херлен^[2] и самотния стан сред необятната пустинна степ.

Китайката повдигна входната завеса и хаганът влезе вътре. Насред юртата гореше огън от корени на степен храст и ароматният дим се издигаше на вълма към отверстието на кръглия покрив. Кулан-хатун седеше, обгърнала с ръце коленете си, втренчила неподвижния поглед на присвитите си очи в подскачащите пламъчета на огъня. Вместо обичайните вълнени килими, подът бе застлан с три прости пъстри плъстени постелки. Встрани бяха натрупани товарните торби, вече пристегнати с връзки, готови за път.

Чингис хан се спря на входа. Весели искри проблеснаха в котешките му очи. „Ето я новата прищявка!“ — помисли си той.

Кулан-хатун се сепна, прокара длан над очите с почернените, изтеглени почти до слепоочията вежди, скочи на крака, отметна глава назад и падна ничком, обгръщайки с ръце краката на съпруга си.

— Прости ми, велики, незаменими, единствен във вековете, че разтревожих твоя сън, твоите мисли или военен съвет. Но аз повече не мога да остана тук. Отвсякъде, от всяка пролука смърт заплашва мен и моя малък син.

Искам да си ида бедна, само с една вярна слугиня, и да скитам из степта, където никой няма да ме познае.

— Но почакай малко, дай ми чашка китайски чай, а аз ще поседна до теб и ще те изслушам — откъде и кой те заплашва?

Хаганът заобиколи огъня и се отпусна на постелката. Къде отидоха копринените килими, застилащи юртата? Къде са избродираните с птици и цветя завеси, които висяха по-рано по стените? Сега тук изглеждаше като юрта на обикновен, прост номад, какъвто самият той беше преди четирийсет години.

Кулан отново се сви на кълбо и поглеждаше към мъжа си със злите очи на разсърден рис. До нея лежеше сгушен малкият й син, Кюлкан, гол, мургав, с остригана глава, с две плитчици над ушите. Тя заговори тихо с жаловит, напевен глас:

— Аз не мога да се надявам на нищо, на никаква защита. Нямам нито баща, нито майка, и от всичките ми братя остана само един — и той служи като прост нукер, а по-рано би имал хиляди нукери. И той, моят брат, също скоро ще загине.

— Защо трябва да загине?

— Всички ние сме меркити, цялото ни нещастно племе загина от мечовете на нукерите на твоя син с тигровите очи, неумолимия, безжалостен Джочи. Скоро той ще дойде тук и аз ще видя ненавистния убиец на моя баща и на целия ни род. Защо ми е да оставам под скалата, която е готова да падне и да ме смаже? Пусни ме! Всичко вече е опаковано за заминаването.

— Джочи хан няма да дойде тук. Той е по бреговете на река Иргиз и се готви за нов поход. А аз още съм жив, крепя на плещите си управлението на Вселената. За каква друга защита, освен моята, говориш?

Кулан избърса ронещите се от очите й сълзи с тънките си пръсти.

— Брат ти, Джамал-Хаджи, назначавам командващ на шеста стотна от моята хилядна нукери. Утре ще кажа на командира й — Чаган, че тази шеста стотна ще охранява и теб, и юртата ти, и твоя малък богатир Кюлкан. Кой смее да се страхува, ако се намира под закрилата на моята ръка?

Кулан наведе очи и каза с тих, дрезгав глас:

— Теб самия те заплашват стрели…

— Какви стрели? Кажи, чии стрели? — хаганът положи ръка на рамото на Кулан.

Тя прехапа устни, извърна се, отскубна се и като подскочи, изтича встрани. Дългата й черна плитка се провлече по пода като бягаща змия. Хаганът притисна с крак края й и повтори с едва доловим шепот:

— Говори, кой ми готви гибел?

Жената притисна гръб към решетката на юртата.

— Велики, несравними! Никакви народи, никакви войски не са страшни за теб — ще ги разгромиш, както порива на вятъра отнася есенните листа. Но можеш ли да се опазиш от тайните врагове, които седят заедно с теб в една шатра, следят те ден и нощ? Единствено аз съм ти предана и те обичам като могъщата, прекрасна планина на родния Алтай, покрита с блестящ сняг. Ти единствен си моя защита, а без теб ще ме отритнат като камъче на пътя. Нима не казвам истината? Та нали ти виждаш всичко, разбираш всичко — и речта на вятъра, и стона на авлигата, и съскането на змията. Нали всичко, което казвам, е вярно?

— Разказвай всичко, всичко, което знаеш — хриптеше хаганът, без да отстъпи от косата й.

Зелени злоради огънчета пламнаха в очите на Кулан-хатун.

— Старците в степта мъдро са измислили, че наследникът, пазителят на огъня в юртата, винаги трябва да бъде най-младият от синовете на хана. Големите синове порастват и се мъчат да вземат в ръце поводите на бащиния кон. Затова бащата ги отделя и им дава юрта по-далече от своята — нека сами да водят домакинство. А докато мъничкото синче порасне, бащата може спокойно да пасе табуните си. Ти всички надари, на всички синове даде област земя, защо тогава забрави да направиш наследник твоя най-малък син, Кюлкан?

Хаганът пусна плитката, дълго сумтя и накрая каза:

— Предпазвам и момчето, и тебе… Затова и не го обявих за наследник. Монголите никога няма да обичат и да слушат сина на меркитка.

Кулан се хвърли на колене.

— А ето, аз не се боя да обичам единствения и най-добър на света, най-необикновения от хората, сина на меркитка, тебе, мой повелителю, изпратен от самото небе, защото твоята майка, великата Оелен, беше не от монголски род, а от моето племе на меркитите.

Чингис хан се надигна и гласът му изхриптя:

— Да, говориш разумно! За това всички забравиха. И нека не си спомнят… Твоите думи ще запазя дълбоко в сърцето си. Никъде не смей да заминаваш. Сложи пак килимите. След военния съвет с нойоните ще дойда при тебе, мой малък рис, моя любима, моя Кюсюлтю!

И с тежки стъпки властелинът излезе от юртата.

Кулан стана и сбърчи вежди, докато бавно, умислено намотаваше на ръката си своята дълга черна плитка. Тя повика слугинята — китайката спеше дълбоко, свита до стената. Господарката й я събуди с ритник на малкия си крак и каза:

— Грубиян! Едва не ми счупи ръката!… Разстели пак килимите! Вплети снопче конски косми в плитката ми — дивакът едва не я откъсна! Утре е големият обед с чуждоземните посланици. Извади китайската синя рокля, със сребърни цветя…