Василий Ян
Чингис хан (44)

Глава пета
Курбан-Къзък тръгва към дома

— Гребете по-силно! Хайде пак! — Лодката, обърната с нос срещу течението, се бореше с буйната река Джейхун и бавно се приближаваше към брега.

„Да се грижа за шахските коне в чужбина — как не! По-добре да гладувам в родината си! — размишляваше Курбан. — Толкова е хубаво, колкото му е хубаво на пъдпъдъка да седи в копринена клетка над вратата в ашхана^[1]. Падишахът ми подари златен динар. Такъв ден се случва веднъж в живота. Но как да занеса този динар до дома? Само ако го държа в устата си под бузата. Той заповяда да направляваме лодките надолу по реката до Хорезъм… Не! Натам няма да плавам. Не, Курбан не иска повече нито да воюва за шаха, нито да бяга. Така в бяг можеш да стигнеш и до великото Последно море, а след това накъде? Курбан иска да се върне на нивата си и да види децата си…“

И поглеждаше към напуснатия скалист бряг, където на върха още се виждаше Мохамед на дорестия си кон, застанал на хълма.

След като се отдалечи достатъчно, Курбан скочи във водата и се измъкна на брега. От крепостта надолу по хълма бягаха обезумели хора с вързопи на гърба си, изблъсквайки се един друг, те скачаха в лодките и повтаряха:

— Татарите са близо! По-бързо се спасявайте!

На никой не му беше до Курбан. Той побягна надолу по брега, добра се до колибата, в която живееше с другите превозвачи, намери в сламата торбата с ботушите си, погледна още веднъж към реката и видя, че лодките една след друга се оттласкват от брега. И веднага, без да се колебае, стъпи на пътеката на нови изпитания.

Изкачи се по хълма към стените на крепостта. Оттук видя как по жълтата камениста равнина търчат червени и раирани халати, спасявайки се безразборно, а още по-далеч прииждаше облак прах.

„Това са татарите“ — разбра Курбан и се спусна напред в сухата степ, без да забелязва, че камъните и бодлите нараняват босите му крака.

„Там отпред е хълмът, зад него трябва да има оврази. Татарите ще се занимават с крепостта и брода. За какво им е Курбан?“

Той дотърча до самотната могила, притаи се зад нея, отдъхна и започна да се оглежда.

В прахта вече се различаваха конниците с рижи кожуси, прилепили се до шиите на препускащите коне. На неколцина блестяха железните пластинки на ризниците. Вече се дочуваше ревът на татарите, дивите „Кху-кху-кху!“ и тропотът на копитата на хилядите дребни, набити и напрашени коне.

Няколко конници се отделиха от тълпата, препуснаха в равнината, като пресякоха пътя на бегълците. Проблесваха мечове, падаха хора. Татарите ги наобиколиха, спряха се и без да слизат от конете си, се наведоха, подхванаха захвърлените вързопи, и отново се понесоха, за да се присъединят към войската.

Курбан пълзешком се добра до сухия овраг, претърколи се и отново побягна.

През целия ден пред него се простираше все пустинната равнина, понякога се натъкваше на изоставени ниви. По пътя срещаше хора, ту сами, ту скитащи на групи. Като разбираха, че Курбан идва от „долината на скръбта и сълзите“, всички се спираха и разпитваха за съдбата на Бухара, за бягството на Хорезъм шаха, канеха го край огъня, поделяха си хляба, изпечен в пепелта, и жадно слушаха.

Курбан разказваше как сам се е бил с няколко татари, как надвил всички, но убили коня, който яздел под самия него. Сега се влачи към дома, без да иска нищо друго, освен да види старата топола там, където напоителният канал свива към неговата нива, както и да прегърне децата си…

Накрая той самият започна да вярва в разказите си, но премълчаваше как е пренесъл падишаха от лодката на брега, защото всички проклинаха Мохамед, който в деня на най-голяма беда беше напуснал родната земя. Оставил народа си на произвола на монголите и татарите, той се бе побоял да умре като джахид (мъченик) на бойното поле.

На едно място Курбан видя много хора в един овраг, приближи се към тях и те се отместиха, за да му сторят място край огъня. Всички говореха за татарите и срещите си с тях.

— Ние всички сме от едно село. Случи ни се ето какво: събрахме се на улицата десетина човека да си поприказваме. Изведнъж в селото влезе татарин. Той препусна право към нас и започна да сече хората един след друг. Нито един човек не се осмели да вдигне ръка на самотния конник. Който успя да прескочи през оградата, като нас, само той се спаси.

— А ето какво чух аз. Настига татарин един човек, който работи в полето, а татаринът нямал никакво оръжие, за да го убие. И закрещял със страшен глас: „Положи глава на земята и не мърдай!“ И какво да стори, човекът легнал на земята, а татаринът препуснал до другия си, резервен кон, натоварен с награбени вещи, намерил меч и като се върнал, убил човека.

Така те седяха край огъня и говореха как страда родният народ, отделиха на Курбан парчета питка и чашка горчива брашняна каша.

Изведнъж страшен, хриплив глас изкрещя някъде над тях:

— Ей вие! Завържете си един друг ръцете зад гърба!

Накрая на оврага, на върха му, се появи татарски конник, яхнал риж кон.

— Беда! Дойде денят на гибелта ни! — завайкаха се хората и започнаха да свалят поясите си и покорно да връзват подадените ръце.

— Спрете! — повиши глас Курбан. — Та той е сам. Не е ли по-добре да го убием и да избягаме?

— Страхуваме се!

— Когато сами си завържем ръцете, ще ни убие. Дайте по-добре ние да го убием! Може би ще успеем да се спасим.

— Не, не! Кой ще се осмели да стори това!

И всички разтреперани продължаваха да си връзват ръцете. Курбан наведен, протегнал пред себе си вързопа, сякаш искаше да поднесе дар, се заизкачва нагоре по хълма и приближи към татарина.

Конникът беше на много години. Сребристи редки косми висяха от брадата му. Лицето му, обрулено от ветровете, бе сбръчкано от времето. Тесните му очи гледаха остро.

— Какво е това? — попита конникът, навеждайки се към поднесения му вързоп.

В този миг Курбан го хвана за главата и ръката. Конят се изплаши и се хвърли встрани. Орачът не пусна татарина и се влачеше по земята, докато врагът не падна. Тогава Курбан го заколи с ножа, както беше свикнал да коли овните.

После стана и се огледа. От хората, които доскоро седяха край огъня, един с всички сили бягаше надалеч, а другите, притаили се, надничаха от оврага. След това двама се приближиха.

— Вече не диша — каза единият, навеждайки се над татарина.

— Сега трябва честно да разделим всичко, което е у него — каза другият и започна да съблича овчата шуба от убития, навлечена без риза върху голото му смугло тяло.

Всички тръгнаха към коня и помогнаха на Курбан да го хване. Тогава смелчагата каза:

— Вземайте каквото искате, аз ще взема рижия кон. Виждате, че не е монголски, а наш, селски, откраднат кон. С него ще ора земята.

— По-добре да хвърлим чоп — каза един, като намота на ръката си поводите на животното.

— Виж, татаринът е жив, изправя се! — извика Курбан и човекът се изплаши, хвърли поводите и побягна.

Курбан развърза и стовари на земята всички торби и чанти от гърба на коня, освен една, най-тежката. Като скочи на седлото, извика:

— Какви джигити сте вие! Вие сте изплашени бръмбари, бягащи от вдигната пръчка. Ако имахте лъвски сърца, заедно щяхме да изгоним не само татарите и монголите, но и всички Хорезъм шахове, султани, бекове и ханове, завладели земите ни. А вие сте хлебарки, скрили се в пукнатините, и се боите и от най-малкия шум! Разбира се, че и най-изпадналият татарин ще ви надвие. Прощавайте и споменавайте Курбан-Къзък, най-храбрият богатир на света! — и като махна с ръка, препусна през полето.