Василий Ян
Чингис хан (55)

Глава девета
Кара-Кончар в „Кулата на вечното забвение“

Няколко пъти Кара-Кончар безуспешно идваше до старата колибка под дървото, за да се срещне със стария Саклаб. Накрая го видя. Старецът вече не бе в дрипи, както по-рано, а в раиран халат и със синя чалма на главата. Не можеше веднага да се познае.

— Прости ми, смели бек-джигите, че не можах по-рано да ти разкажа всичко, което узнах и което сторих. Стражникът на подземието сякаш е със залепена уста. Очевидно се страхува от джандарите, или е заедно с тях. Заговорвах го и така, и иначе, предлагах да чистя подземието, но това само предизвикваше гнева му. Едва когато му предложих да работя в дома му за два хляба на ден, той се зарадва и ме направи надзирател на неговите осем жени… А когато набих главната му зла жена, за награда ми подари този халат и старата чалма…

— Какви ми ги плещиш за някакви жени и халати! — освирепя Кара-Кончар. — Дадох ти пет златни монети. Какво направи? Разбра ли всичко, което ми трябва?

— Разбира се, че узнах! Ако Назар-бобо мълчи, то нима неговите жени могат да мълчат? Те отдавна са измъкнали всичко от него, а аз го измъкнах от тях… В тази тъмнична кула има няколко килийки, те са прилепени отвътре към стените като лястовичи гнезда. А в средата на кулата гредите са изгнили и подът е пропаднал до самия зимник.

— Да те провали и теб шейтана заедно с него дано!

— Да се стигне до тези стаички е много трудно, трябва да се катериш по дървените стълби, свързани с изгнили въжета. По-рано по тях се катереше самият страж Назар-бобо, а сега и той се страхува…

— Кой е заключен в тези стаички?

— Хора, предизвикали гнева на Хорезъм шаха. А в едната, под самия покрив, е заключена млада тюркменка…

— Кажи ми името й! — джигитът сграбчи стареца за рамото.

— Казват, че се нарича… Гюл-Джамал.

— Сега ще ме заведеш при нея.

— Та нима сега е възможно? Двеста джандари седят край вратата на двореца без никаква работа. Чакат върху кого да се нахвърлят, а ти и искаш да отидеш право в затвора! И сам ще попаднеш в лапите им.

— Мълчи страхлива душо! Отивай при кулата и ме чакай. Ще отида и всички ще избия!… — Кара-Кончар шибна коня си и сред облак прах се понесе по тясната уличка.

Достигна до тази част на града, в която живееха и се трудеха различни занаятчии: ковачи, медникари, оръжейници и изкусни майстори на ризници, брони и щитове. Ударите на безбройните чукове по наковалните изпълваха въздуха с оглушаващ грохот и звън.

И тук работата спореше само наполовина, работеха само майсторите, които произвеждаха оръжие. На кого в деня на гибелта му трябват медни тасове, бокали или украшения за конската сбруя?

Кара-Кончар видя тълпа крещящи и спорещи ковачи. Появата на мрачния конник предизвика любопитство им и те замлъкнаха. Какво ли му е притрябвало на „черния джигит“ на вран кон?

Кара-Кончар пристъпи насред тълпата и заговори пламенно:

— Ей, вие, ковачи, железни ръце, медни гърди! Дълго ли ще издевателстват над вас ханът и бековете? Отначало Хорезъм шахът Мохамед изсмукваше силите ви с непосилни данъци. Той избяга в Иран със сандъци, пълни със злато. След него, за щастие, се повлече и злобната хиена — майка му. Сега самозваният султан Хумар-Тегин премина на страната на нашите врагове и навярно и на тях вече е разказал от коя страна е най-лесно да се пробият стените на Гургандж. Дълго ли ще зяпате и чакате някой нов султан отново да ви предаде? Какво чакате? Да тръгнем към двореца, да разпердушиним това змийско гнездо и заедно да избием железните врати на тъмницата и да пуснем от нея затворниците. Това не са разбойници и убийци, а тези, които са казвали истината и не са били угодни на султана.

— Да вървим, да вървим! Да разбием двореца на Хорезъм шаха! — завикаха ковачите. — Да разрушим тъмницата!

— Вземете чукове, клещи и длета, вземете всичко, което трябва, за да разкъсаме веригите. Всичко вземете, за да извадим на белия свят умиращите наши братя.

Всички ковачи, и оръжейници, и медникари, и другите занаятчии, хванали и чукове, и мечове, и копия, като страшна тълпа се отправиха към двореца.

Няколко джандари се хвърлиха срещу тях и се опитаха да разгонят тълпата. Бяха набити и стъпкани. Докато ковачите громяха двореца, няколко души помагаха на Кара-Кончар да отвори железните двери на тъмницата. Стражът Назар-бобо също стоеше там, завързан с въжета; хлипаше и се кълнеше, че винаги се е грижил за заключените като за свои деца. Ковачите бързо отвориха желязната врата. Туган притича към тях и завика:

— По-бързо долу, в подземието! Там останаха мои приятели, безсилни, ослепели от вечната тъмнина. Някои няма да могат да се изкачат, краката им вече не се движат…

Няколко човека се спуснаха в мрачното отверстие на зимника. Оттам започнаха да изпълзяват затворниците, заловени един за друг, в дрипи, мръсни, с порасли дълги нокти, със сплъстени коси. Ослепели от многогодишната тъмнина, те удряха главите си, опипваха всичко с ръце като плачеха и се смееха, още не можейки да повярват на щастието, че отново са под небето и слънцето, сред свободни хора.

— Минете през пазара — завикаха им от тълпата. — Нека всички видят как Хорезъм шаховете държат поданиците си! Искайте продавачите да ви дадат чисти ризи и шалвари.

Кара-Кончар със запалена факла прекрачи прага на кулата. Отвътре вееше хлад и влага. Пред себе си той побутваше изплашения страж, който непрестанно нашепваше молитви. Той се заизкачва по разклатените стъпала. След него вървяха Туган и ковачите и по пътя избиваха с чук ключалките на заключените врати. Жалки жени в парцали, измъчени и мършави, излизаха олюлявайки се, придържайки се за стените, и с плач се спускаха надолу.

Когато Кара-Кончар се изкачи до самия покрив на кулата, стражът спря пред желязната врата. Малкото квадратно прозорче бе запречено от желязна решетка.

— Тук — каза той — се държи „навеки и до смъртта“ една жена от дворцовия харем. Тя се осмели да вдигне ръка на самия шах Мохамед.

— Какво чакаш? Отваряй!

— Не се гневи на мен, най-храбри сред богатирите, но ключ от тази врата има само падишахът.

— Значи нямаш ключ?

— Не, повелителю мой! Не, мой Всевишни аллах!

— Тогава провали се в преизподнята! — и Кара-Кончар го бутна. С отчаян вопъл Назар полетя надолу, по пътя закачаше рухващите греди, и се скри в мрака сред квиченето и лая на изплашените псета.

Разбойникът притисна лице към малкия отвор във вратата. Видя само част от стар килим, осветен от косите лъчи на слънцето.

„Къде е тя? — мислеше си. — Стаичката е празна. Нима е загинала?“

Изведнъж пред него изпълзя една сянка и се показа тъмно лице. Големите черни очи се впиваха в него с напрегнат поглед.

Кара-Кончар отдавна бе приготвил много прекрасни думи от стари песни, но сега всички се разлетяха като изплашени пчели. Той успя само да каже:

— Аз съм!

Плах, слаб глас прошепна:

— Освети лицето си, за да мога да те позная.

Джигитът се отдръпна и повдигна горящата факла.

— Познавам белега през цялото лице, оставен от лапата на звяра. Това си ти, който никой и нищо не може да спре.

— Отдалечи се от вратата, сега ще бъдеш свободна.

Кара-Кончар забеляза как стройната сянка на много изпосталялата девойка отстъпи назад, как леко се отпусна на парчето пъстър килим. Лъч слънце падна върху смуглото, почти голо тяло. Едва го прикриваха дрипите от червена дреха и няколко наниза сини мъниста. Големите черни очи гледаха мрачно и внимателно.

— Пусни ме, Кара-Кончар — каза един от спътниците му. — Оръжейникът ще разбие ключалката по-бързо, отколкото богатира на Каракум.

Ковачът стовари чука си, желязната врата поддаде.

Гюл-Джамал продължаваше да седи, прикрила се с ръце.

— Всичките ми дрехи се изпокъсаха. Не мога да се изправя пред теб.

Младият мъж отстъпи и каза на ковача:

— Не трябва да гледаш жената. Хвърли й твоят чапан, ще ти подаря друг, копринен. — Обърна се и се изкачи по тясната полуразрушена стълба на покрива на кулата.

Видя наоколо кълба дим; във вихър от искри и огън те се носеха към небето. Градът пламтеше. Около градските стени в облаци прах се движеха конни отряди. Далеч на кулата се развяваше бялото знаме от седем опашки на Джочи хан.

На площадката излезе Гюл-Джамал със синя чалма и мъжки чапан, прилична на слаб, строен младеж. С изумление повдигнала тънките си вежди, тя се вглеждаше в далечината.

— Какво става в Гургандж? Що за страшни хора се скупчват пред стените на града?

— Войната дойде и тук — отвърна любимият й. — Враговете обсадиха Гургандж… Сега с теб винаги ще се бием редом. Огънят на войната и сълзите на печалните ти очи ни съединиха.

— В тази страшна кула забравих всичко и се научих само да ненавиждам. Ще тръгна с теб навсякъде като яростна тигрица, а не като предишната безгрижна Гюл-Джамал…

Но джигитът вече не слушаше думите й. Заслонил очи с длан, той се вглеждаше натам, накъдето се носеха кълбата дим и прах.

— Какво са сторили тези безумци! Виж: великата река Джейхун е излязла от коритото си и се движи към нас… Тя помита домовете; те се разхвърчават като детски играчки… Тези тъпоглави, безпощадни диваци са разрушили древния бент, който вече хиляда години сдържа течението на могъщата пълноводна река^[1]… Сега реката ще помете всичко по пътя си, ще залее и погуби целия многолюден град… Гюл-Джамал, трябва незабавно да бягаме от тази стара кула: под напора на водата тя ще рухне и ще ни смаже…

Вече голяма част от града бе разрушена от непрестанните щурмове на пленниците, които монголите подкарваха към твърдината. Жителите на Гургандж продължаваха да се защитават с отчаяна ярост. Монголите завземаха квартал след квартал. Привикнали да се бият сред полето, на коне, те трудно се придвижваха по тесните улички, затрупани с отломки от горящите постройки, но продължаваха упорито да настъпват и поразяваха защитниците с дълги стрели.

Най-яростните бойци бяха занаятчиите на Гургандж; те знаеха, че ако ги пленят, участта им е предрешена: най-изкусните и силните враговете ще изпратят в далечната си родина, а останалите, непригодните, ще убият.

Жените и девойките се сражаваха на стените и покривите на домовете редом с бащите, мъжете и братята си. И ако някой от тях, поразен от стрела паднеше, то жените безстрашно струпваха пред ранения заслон от тухли и пръст, за да го предпазят от нови стрели.

Героичната защита на Гургандж написа една от най-необичайните страници в печалната повест за гибелта на великия Хорезъм; другите градове по-често показваха сляпа доверчивост към монголите, малодушие и слабост, затова загинаха безславно. Около Гургандж нашествениците загубиха много свои воини и костите на загиналите образуваха цели хълмове, които после се виждаха с години сред развалините.

Когато останаха непревзети само три квартала, измъчените, изранени защитниците на Гургандж решиха да се предадат и изпратиха избрани лица при хан Джочи, за да измолят милост и пощада. Синът на Чингис хан отвърна:

— За какво мислехте по-рано? Защо не проявихте покорност, когато войската ми приближи към града? Сега, когато съм загубил толкова много от най-добрите си бойци, мога ли да забраня на воините си да наситят яростта си с грабежи? Никаква пощада няма да има за вас.

Монголите се нахвърлиха върху оцелелите части на града. Едни от защитниците взеха в плен, други убиха, разграбиха цялото имущество.

По заповед на хан Чагатай, който не искаше перлата на Хорезъм, Гургандж, да остане на по-големия му брат, разрушиха главния бент, разпределящ водата за цял Хорезъм. Водната стихия наводни огромния град и отнесе сградите. Градът много години след това беше под вода. Който се спаси от татарите, се удави във вълните на разлятата река или загина под развалините. Запазиха се само няколко здания: част от стария Дворец Кешки-Ахчак, построен от тухли, и две шахски гробници.

Водата на разбушувалата се река потопи също и няколко други града от Хорезъм, а самата река измени течението си и дълго време минаваше през пясъците до Абескунско море.

По време на отчаяната защита на Гургандж Хаджи Рахим се намираше на стените сред сражаващите се. Тъй като знаеше арабските начини на превързване и лечение на рани, помагаше на пострадалите.

Когато внезапно се разля река Джейхун, той два дена прекара върху високата тухлена гробница-мавзолей на шах Текеш. В плаваща наблизо лодка се оказа, че кормчия е вече познатият на дервиша ковач Керим Гулем. Той го взе в своята лодка и заедно плаваха по бушуващата водна шир, спасявайки всеки, когото можаха. Не им се удаде повече да срещнат Кара-Кончар и Гюл-Джамал. Много по-късно Хаджи Рахим неведнъж чуваше приказката на мадаха^[2] за подвизите на Кара-Кончар, който ловеше монголи в Каракум, и за безпределната му любов към пастирката Гюл-Джамал, насила отведена в харема на последния шах на Хорезъм.

Мадахът завършваше приказката с описанието на разливането на реката, сринала славния и богат Гургандж. В този поток разбушувана вода попаднал и Кара-Кончар, няколко човека видели как отчаяно се бори с вълните, за да спаси Гюл-Джамал, но и двамата изчезнали в бурния поток… На едно място, където се издига възвишение, намерили две тела: Гюл-Джамал и Кара-Кончар лежали един до друг, и малката ръка на тюркменката била хваната от могъщата длан на Кара-Кончар…

Мадахът завършваше приказката си с поучение: „Истинската любов не умира, чак до смъртта…“ Но ако при това девойките започваха да плачат, той добавяше: „Знаещи хора ми казаха също и друго: известието за смъртта на Кара-Кончар във вълните на Джейхун е невярно, той изплувал на своя верен кон и спасил Гюл-Джамал. Отвел я в сърцето на Каракум, в юртата си близо до кладенеца Бала-Ишем. Там живели щастливо много години, което го пожелавам и на вас!“