Иво Андрич
Травнишка хроника (9) (Консулски времена)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Травничка хроника, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2016 г.)
Форматиране и корекция
NomaD (2016 г.)

Издание:

Иво Андрич. Травнишка хроника

Сърбохърватска. Второ издание

Превела от сърбохърватски: Сийка Рачева

Редактор: Васил Сеизов

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

 

Литературна група IV

Дадена за набор 22.X.1974 г.

Подписана за печат февруари 1975 г.

Излязла от печат март 1975 г.

Формат 84 х 108/32

Печатни коли 28. Издателски коли 21,28

Тираж 30,125

 

Цена 2,05 лв.

 

ДИ Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

История

  1. — Добавяне

VIII

Годината 1808 не изпълни нито едно от ония мъгливи обещания на хубавата отминала есен, които Давил предчувствуваше, когато яздеше над Купил. Наистина нищо не може така да ни измами, както собственото ни предчувствие, че можем да бъдем спокойни и приятно доволни от хода на нещата. То беше измамило и Давил.

Още в началото на годината той преживя най-големия удар, който можеше да го сполети в неблагодарната му работа в Травник. Случи се това, което Давил можеше най-малко да очаква след всичко, което знаеше. Според сигурни сведения на Давна Мехмед паша беше сменен. Ферманът за сменяването му още не бил пристигнал, но везирът вече тайно се готвел да замине, и то заедно с вещите си и с цялата си свита.

— Мехмед паша не иска да изчака фермана в Травник — обясняваше Давна, — а под удобен предлог ще напусне града по-рано и вече няма да се върне. Везирът добре знае как в турските градове минава денят, в който пристига глашатай с царски ферман за сменяване на дотогавашния и назначаване на нов везир. Той като че ли вижда дръзкия и платен татарин, който живее от такива новини и от нездравото любопитство на чаршията и долните хора; живее от тях и се наслаждава на тях. Като че ли го вижда и чува как се втурва в града, препускайки на кон, удря с камшик и с всичка сила извиква имената на сменения и на новоназначения везир:

— Махзул, Мехмед паша, Махзул! Хазул Сюлейман паша, Хазул!

Хората го гледат с любопитство и удивление, разискват за царското решение, радват се, възхищават се, бунтуват се. Най-често ругаят този, който си отива, и възхваляват онзи, който трябва да дойде.

Това е момент, когато на безделниците и простаците се подхвърля името на сменения паша, както се хвърля мърша на гладни кучета, да го петнят безнаказано, да си правят с него нелепи шеги и евтино и леко да се пъчат и представят за герои. Дребните хора, които не смееха да повдигнат глава, когато пашата минаваше на кон, сега изведнъж стават гласовити, отмъстителни, макар че този паша лично не им е сторил нищо лошо, нито дори е знаел за тяхното съществуване. И често при такива случаи се чува и вижда как някакъв си недоучен софта или пропаднал търговец гръмко произнася на чашка ракия присъдата над поваления везир, паднал сякаш в борба с него, и се бие в гърдите:

— Е, да ми бяха дали половин Босна, нямаше да бъда толкова доволен както сега, че доживях да видя такова нещо.

Мехмед паша знае, че открай време и навсякъде е така, че дребните, безлични хора се издигат за сметка на повалените в борбата между големите. И ясно е защо в случая иска да избегне поне тия неща.

Давил помоли веднага да бъде приет от везира. По време на разговора везирът му повери в пълна тайна, че наистина ще напусне Травник под предлог, че още отсега ще наблюдава подготовката за пролетния поход срещу Сърбия и вече няма да се върне. От думите на везира можеше да се разбере, че приятелите му в Цариград го бяха уведомили, че там цари пълен хаос и се води потайна вътрешна борба между отделни групи и личности, които през май миналата година свалиха султан Селим. Само в едно всички бяха съгласни, а именно да се преследва всеки, който изобщо с нещо е показал, че одобрява реформите и плановете на сваления султан. При това положение оплакванията на босненските бейове от него, като приятел на Франция и човек на режима на султан Селим, били посрещнати добре. Той знае, че вече е сменен, но се надява, че приятелите му са успели да наредят да не бъде изпратен в изгнание, а да получи друг пашалък, далече от Цариград. Във всеки случай иска да напусне Травник в пълна тайна още сега, преди да се е получил ферманът, за да не даде възможност на босненските си врагове да се радват на поражението му и да му отмъщават. А по пътя, някъде в Сеница или Приеполе, ще изчака фермана за новото си назначение.

Мехмед паша разказа всичко това на Давил с оня неопределен ориенталски тон, който и при най-сигурни неща не изключва напълно съмнението и възможността за промени и изненади. От лицето на везира не беше изчезнала усмивката, по-право не беше изчезнал нанизът бели, прави зъби, които непрекъснато се белееха между брадата и гъстите, черни, поддържани мустаци, защото сега не можеха истински да се усмихват ни везирът, ни консулът.

Давил гледаше везира, слушаше драгомана и разсеяно учтиво поклащаше глава. Всъщност той беше поразен от това, което везирът му съобщи. Студените и мъчителни гърчове в стомаха, които, ту по-силно, ту по-слабо, следваха редовно посещенията му в конака и всеки разговор с турците, сега го прерязаха силно в кръста като тъпа парализа и спъваха мисълта и говора му.

В оттеглянето на този везир от Босна Давил виждаше и своя несполука, и значителен неуспех на френското правителство. Като слушаше как Мехмед паша говори неестествено спокойно за заминаването си, той се чувствуваше измамен, неразбран и изоставен в тази студена страна, сред тези потайни, зли и непонятни люде, за които никога не можеше да знаеш точно какво мислят и какво чувствуват, за които оставането може да означава и заминаване, при които усмивката не е усмивка, „да“ не е „да“, както и „не“ не е напълно „не“. Успя да състави няколко изречения и да каже на везира колко ще му бъде мъчно, когато си замине, да изрази надежда, че нещата може би все пак ще се разрешат добре, и да го увери в своето неизменно приятелство и в благосклонността на своето правителство. Излезе от конака с чувство, че цялото бъдеще е черно.

В това настроение Давил изведнъж си спомни за капиджибашията, когото сполучливо беше забравил. Смъртта на този нещастен човек, която не развълнува ничия съвест, сега, когато се показа малко полезна, започна отново да го смущава.

В началото на новата година везирът незабелязано изпрати по-ценните си вещи, а след това, заедно с мамелюците, и той лично напусна Травник. Радостният и отмъстителен шепот, който започна да се разнася сред травнишките турци, вече не можеше да го настигне. Единствен Давил беше уведомен за деня на заминаването и само той изпрати везира.

Раздялата между везира и консула беше сърдечна. В слънчевия януарски ден Давил излезе на езда заедно с Давна, на четири мили далече от Травник. Пред една самотна кръчмичка край шосето, под сенника, който се бе огънал от снежния товар, везирът и консулът си размениха последните сърдечни думи и поздрави.

Везирът търкаше ръце от студ и се стараеше усмивката му да не угасне.

— Поздравете генерал Мармон — каза той с оня свойствен топъл глас, който си прилича с искреността като две капки вода и който оставя убедително и успокоително впечатление и у най-недоверчивия събеседник, — моля ви да му кажете, а също и на всички, на които трябва, че аз си оставам приятел на вашата благородна страна и искрен почитател на великия Наполеон, независимо от това къде ще ме тласне съдбата и къде ще ме отведе животът.

— Няма да пропусна да сторя това, няма да пропусна — отвърна Давил наистина трогнат.

— А на вас, драги приятелю, желая здраве, щастие и успех и съжалявам, че няма да мога да бъда край вас при трудностите, които винаги ще имате с тоя непросветен и варварски босненски свят. Вашите работи предадох на Сюлейман паша, който временно ще ме замества. На него можете да разчитате. Той е груб и недодялан, както всички босненци, но е честен човек, комуто може да се вярва. Повтарям ви, само за вас ми е жал, че си отивам. Но така трябва да бъде. Ако се бях съгласил да стана главорез и тиранин, можех да остана на този пост и завинаги да покоря тези празноглави и надменни бейове, но аз не съм такъв и не желая да бъда. Затова си отивам.

В черната си, дълга до земята шуба, пребледнял и позеленял, Давна трепереше от студ и превеждаше механично и бързо, като човек, който знае всичко наизуст.

За Давил беше ясно, че това, което везирът му казваше, не беше и не можеше да бъде изцяло и напълно вярно и все пак го трогваше всяка дума. Всяка раздяла предизвиква у нас двойни илюзии. Човекът, с когото се разделяме, и то, както в случая, едва ли не завинаги, ни се струва много по-ценен и по-достоен за нашето внимание, а ние самите се чувствуваме много по-способни за щедро и несебично приятелство, отколкото всъщност сме.

След това везирът възседна високия си риж кон, като прикриваше недъга си с бързи и отсечени движения. Голямата свита потегли след него. А когато двете групи, голямата на везира и малката на Давил, се отдалечиха една от друга малко повече от половин миля, един от конниците на везира излезе от групата, профуча като стрела и бързо настигна Давил и неговите хора, които в този момент спряха. Той дръпна изведнъж запъхтяния кон и гласно произнесе следните думи: „Щастливият господар Хюсрев Мехмед паша изпраща още веднъж хубавия си привет на уважавания представител на великия френски император и своите благопожелания, които да го следват на всяка негова крачка.“

Изненадан и малко смутен, Давил почтително свали шапка, а конникът се понесе със същата бързина след свитата на везира, която яздеше по снежната равнина. В отношенията с ориенталците има винаги подробности, които приятно ни изненадват и вълнуват, макар че знаем, че тези неща са не толкова израз на някакво особено внимание и лична почит, колкото съставна част на древния им и неизчерпаем церемониал.

Омотаните мамелюци изглеждаха в гръб като жени. Под конските копита се издигаше снежен прах, който на зимното слънце все повече се превръщаше в бял и червеникав облак. Колкото повече се отдалечаваше, групата ставаше все по-дребна, а облакът от пръхкавия сняг — все по-висок. И в него изчезнаха и конниците.

Давил се връщаше по замръзналия път, който едва се различаваше от останалата снежна покривка. Покривите на пръснатите тук-там селски къщурки, плетовете и храстите встрани бяха покрити със сняг и загатнати само с лек тъмен рисунък върху тази белота. Жълтите и румени сенки ставаха морави и сиви. И небето тъмнееше. Слънчевият следобеден ден преминаваше бързо в зимен здрач.

Конете отмятаха рязко и на малки разстояния нозете си; зад копитата им играеха кичури замръзнали косми, по които бе полепнал лед.

Давил яздеше с чувство, че се връща от някакво погребение.

Мислеше си за везира, с когото преди малко се бе разделил, но като за нещо, което отдавна и безвъзвратно е загубено. Спомняше си подробности от редица разговори с него. Струваше му се, че вижда усмивката му, сияещата маска, която потрепваше през целия ден между устата и очите и която сваляше навярно само когато лягаше да спи.

Спомняше си как везирът го уверяваше до последния момент, че обича Франция и цени французите. И сега в светлината на тази раздяла проверяваше доколко искрено е било всичко това. Струваше му се, че вижда ясно подбудите на везира, чисти и лишени от обичайните професионални ласкателства. Струваше му се, че изобщо разбира как и защо чужденците обичат Франция, френския начин на живот и френските разбирания. Обичат я по закона за противоположностите; обичат в нея всичко, което не могат да намерят в собствената си страна и от което техният дух изпитва непреодолима нужда; обичат я с основание, като картина на всестранна красота и хармоничен, разумен живот, която не могат да изменят и обезобразят никакви мигновени помрачения и която след всеки потоп и всяко помрачение се показва пред света отново като непобедима сила и вечна радост; обичат я и когато я познават само повърхностно, малко или дори никак. И мнозина ще я обичат, и то винаги, често ръководени от най-противоположни съображения и подбуди, защото хората никога няма да престанат да търсят и желаят повече и по-добро от това, което съдбата им поднася. Та ето и той самият сега мисли за Франция не като за своя родина, която познава добре и открай време и в която е видял и добро, и зло, а за Франция като прекрасна и далечна страна на хармония и съвършенство, за която човек мечтае винаги, когато е сред суровост и дивота. Докато съществува Европа, ще живее и Франция и тя никога няма да изчезне, освен ако в известен смисъл (т.е. в смисъл на светла хармония и съвършенство) цяла Европа не стане една Франция. Но това е невъзможно. Хората са премного различни, чужди и далечни един за друг.

Давил изведнъж се сети за едно свое преживяване с везира през лятото. Жизненият и любознателен везир редовно проявяваше интерес към френския живот; един ден му каза, че бил слушал много за френския театър и има желание да чуе поне нещо от това, което се представя във Франция, след като вече няма възможност да види истински театър.

Възхитен от това желание, Давил пристигна при везира още на другия ден с втория том на Расин под мишницата, с намерение да му прочете няколко сцени от „Баязид“. След като им поднесоха кафе и чибуци, слугите се оттеглиха, остана само Давна, който трябваше да превежда. Консулът обясни на везира, колкото умееше, какво нещо е театърът, как изглежда и в какво се състои задачата и целта на театралното представление. После започна да чете онази част, в която Баязид доверява Амурат на султанката Роксана да се грижи за него. Везирът сви вежди, но продължаваше да слуша сухия превод на Давна и патетичното четене на консула. Но когато консулът стигна до мястото, където се говореше за разпрата между султанката и великия везир, Мехмед паша прекъсна четенето, като се смееше сладко и отмахваше с ръка.

— Та този не знае какво говори — каза везирът строго и с насмешка, — откакто свят светува, нито е било, нито пък може да бъде великият везир да влиза в харема и да разговаря със султанките.

После везирът се смя още доста дълго, искрено и гласно, като не криеше, че не е възхитен и не разбира смисъла и стойността на такова духовно развлечение. И казваше мнението си открито, почти грубо, без да иска да знае, че говори с човек от друга цивилизация.

Давил, неприятно засегнат, напразно се опитваше да му обясни значението на трагедията и смисъла на поетичната реч. Везирът неумолимо махаше с ръка.

— Имаме, имаме и ние такива дервиши и богомолци, които рецитират звучни стихове; даваме им милостиня, но никога през ум не ни минава да ги поставим на една нога с деловите и почтени люде. Не, не, не разбирам.

Тогава Давил си спомняше за тази случка като за нещо обидно и неприятно, като за един от своите неуспехи. Но сега си мислеше за всичко това по-леко и по-спокойно, както човек си мисли за смешни случки, заради които в детските си години се е тревожил прекалено много и излишно. Само не можеше да си обясни защо именно сега, в тези моменти, си спомни за този дребен факт при наличността на толкова големи неща и значителни преживявания, които имаше с Мехмед паша.

Сега, когато се връщаше по заснежения път в потъналия в сняг град, след раздялата с везира, всичко изобщо му изглеждаше понятно, оправдано и на мястото си. Разногласията са нещо естествено, а неуспехите неминуеми. Та дори и това болезнено заминаване на Мехмед паша сега го болеше другояче. Загубата и сега стоеше пред него в цялата си тежест. Изпитваше и страх от нови несполуки и неуспехи. Но всичко това днес беше някак си притъпено и далечно, като неминуема част от живота, в който, съгласно с някаква непонятна аритметика, пътем се губи и печели.

С тези мисли, които му изглеждаха нови и необикновени, но утешителни поне за момента, Давил пристигна бързо, преди здрач, в Травник.

Заминаването на Хюсрев Мехмед паша беше знак травнишките турци да се вдигнат на бунт. Никой вече не се съмняваше, че везирът хитро и потайно бе избягнал гнева на чаршията. Знаеше се, че го бе изпратил френският консул. Това подсилваше възмущението.

Тогава можеше да се види какво означава и какво представлява бунтът на турската чаршия в босненските градове.

Няколко години подред чаршията работи и мълчи, отегчава се и някак си живее, търгува и пресмята, сравнява една година с друга, но наред с това следи и какво става в живота, осведомява се, „купува“ слухове и новини, разпространява ги шепнешком от дюкян на дюкян, като избягва да прави заключения и да изказва собствено мнение. Така постепенно и незабелязано се създава и оформя единен дух на чаршията. В началото това е само общо и неопределено настроение, което се изразява чрез кратки движения и псувни, за които се знае към кого са отправени; после то се превръща постепенно в мнение, което не се крие, и най-после става твърдо и определено убеждение, за което вече не е нужно да се говори и което се проявява само чрез дела.

Обхваната от това убеждение и свързана с него, чаршията шепне, подготвя се, изчаква, както пчелите изчакват часа на роенето. Не е възможно да се прозре логиката на тези чаршийски бунтове, безогледни, разюздани и всякога безплодни, но те са имали своя логика, както са имали и своя невидима техника, изградена върху традициите и нагона. Виждало се е само как пламват, вилнеят и затихват.

И току един ден, който осъмва и започва както и толкова други отминали дни, дългогодишната сънлива тишина на паланката ненадейно се разкъсва, започват да тракат кепенци и потайно да дрънкат врати и мандала на дюкяните. Хората от чаршията изведнъж скачат от местата си, на които години наред неподвижно са седели, спокойни, уредни, чисти, с подвити крака, гордо услужливи, в чохените си потури, украсени с гайтани елечета и светли, на райета антерии. Това тяхно ритуално движение и заглушителното тряскане на вратите и кепенците са достатъчни, за да се разнесе като стрела из целия град и околността новината:

— Чаршията се затвори.

Това са съдбовни и тежки думи; тяхното значение е ясно всекиму.

Тогава жените и невръстните деца слизат в мазетата. По-видните търговци и занаятчии се оттеглят в домовете си, готови да ги отбраняват и да загинат на прага. А от кафенетата и от отдалечените махали започва да слиза дребният турски свят, онзи, който няма какво да загуби и който при бунтовете и промените може само нещо да спечели. (Защото и в случая, както и при всички други движения и преврати, едни повдигат и водят делото, а други го осъществяват и извеждат.) Пред тази маса изскачат отнякъде един или двама водачи. Това са обикновено гласовити, дръзки, незадоволени, потайни и опаки хора, съвсем неизвестни и непознати, които, след като бунтът утихне, ще потънат отново в безличната си сиромашия в стръмната махала, от която са дошли, или ще останат да линеят в някакъв зандан.

И това продължава ден, два, три, пет дни, зависи кога и къде, докато нещо не се строши, запали, докато не падне човешка жертва или докато бунтът просто не отшуми и не стихне от само себе си.

Тогава един по един се отварят дюкяните, тълпата се прибира, а търговците и занаятчиите, като засрамени и махмурлии, сериозни и бледи, продължават да работят и живеят така, както открай време са карали.

Така изглежда, общо взето, избухването, развоят и краят на бунтовете в нашите градове.

И този път се случи същото. Травнишката чаршия, както и цялото бейско съсловие в Босна, години наред следеше опитите на Селим III да преустрои турското царство на нови основи, според изискванията и нуждите на съвременния европейски живот. Тя не скриваше недоверието и ненавистта си към усилията на султана и често изразяваше всичко това в изложения, които изпращаше направо в Цариград, а също и в отношението си към наместника на султана, травнишкия везир. За нея беше ясно, че реформите ще послужат само на чужденците да подкопаят и да разстроят отвътре царството и в крайна сметка за ислямския свят, а следователно и за тях лично, означават загубване на вярата, имота, семейството и живота на този свят и проклятие — за вечността.

Щом се узна, че везирът е заминал уж за Дрина да проучи условията и позициите, настъпи онази съмнителна тишина, която предшествува избухването на народния гняв, и започна споразумението чрез шепот и погледи, което за другите беше непонятно. Бунтът беше готов, очакваше се само удобен момент.

Както всякога поводът за експлозията беше второстепенен и незначителен.

На служба при Цезар Давна като слуга и доверен човек беше някой си Мехмед, наричан Мустакатия, плещест и строен херцеговец. Всички, които служеха в консулствата, бяха ненавиждани от местните турци, а този Мехмед особено. Същата зима Мехмед се бе оженил за някаква млада и хубава туркиня, която беше дошла от Белград при роднини в Травник. Тя била омъжена там за някой си Бекри-Мустафа, който имал кафене на един чардак в Дорчол[1]. Но четиримата свидетели, всичките турци от Травник, потвърдили под клетва, че Бекри-Мустафа е починал от прекалено пиене и че жената е свободна. Въз основа на това кадията венча жената за Мехмед.

Някак си по същото време, когато везирът замина, ненадейно в Травник се появи този Бекри-Мустафа, действително мъртво пиян, но жив и потърси жена си. Какъвто беше пиян и без каквито и да било документи, кадията най-напред отказа да го приеме. Кафеджията обясняваше, че пътувал единадесет дни от Белград до Травник през виелици и страшен студ, просто бил принуден да изпие толкова ракия, та сега изобщо не може да изтрезнее. Той търсеше само правото си да му върнат жената, за която друг с измама се е венчал.

Намеси се чаршията. Всички бяха единодушни, че това е най-добрата възможност да се напакости на омразния гавазин Мехмед и на неговия господар Давна и изобщо на консулите и консулствата. И всички смятаха за свой дълг да помогнат на един мюсюлманин да защити правото си от тези чужденци и техните слуги. И Бекри-Мустафа, който посред зима бе пристигнал без връхна дреха и здрави обуща, гол като пушка, който се топлеше само с ракия и се хранеше с лук, сега изведнъж бе отрупан с топли дрехи, хранен и поен, гледан от цялата чаршия. Някой му бе подарил едно кожено женско наметало с оскубана яка от лисича кожа и той го носеше много горд. Като хълцаше и премигаше, той ходеше такъв от дюкян на дюкян, окрилян от всенародното внимание и съчувствие като някакво знаме, и по-гръмко и по-настойчиво от когато и да било търсеше правото си. Наистина той не изтрезняваше, но това не му беше нужно, за да защити правото си, защото чаршията бе взела неговата работа в ръцете си.

Когато кадията решително отказа да върне жената на този пиян човек само срещу голи думи, чаршията скочи. За очаквания отдавна бунт най-сетне се намери повод и той можеше да избухне открито и да се развива безпрепятствено. И той избухна, макар че зимните дни не бяха много подходящи за такива неща; бунтовете обикновено стават през лятото или наесен.

Никой от чужденците не можеше да си представи как изглежда и докъде може да стигне този пристъп на общо безумие, което обземаше от време на време населението в тези паланки, пръснати и сгушени между високите планини. И за самия Давна, който познаваше добре Изтока, но не и Босна, това беше нещо ново и го тревожеше, поне в отделни моменти. А Давил със семейството си се бе затворил в консулството в очакване на най-лошото.

В този зимен ден, един час преди пладне, чаршията се затвори като по даден невидим и таен знак. Започна тракане на кепенците, вратите и мандалата, което ехтеше като гръм и трясък при лятна буря с град и гръмотевици, сякаш лавини от скали се срутваха от всички страни по травнишките стръмнини с гръмовен бумтеж и заплашваха да засипят града и всичко живо в него.

В тишината, която настъпи веднага след това, се чуха редки изстрели и дивашки провиквания, след това най-напред с глъчка, а после със заглушително викане започна да се образува тълпа от дребни хора, дечурлига и невръстни младежи. Когато тълпата нарасна на двеста-триста души, тя се понесе в началото колебливо, а после бързо и решително към френското консулство. Размахваха тояги и се заканваха с ръце. Най-много крещяха против кадията, който венчал жената на Бекри-Мустафа, а кадията бе известен като привърженик на реформите на Селим и човек на везира.

Един съвсем непознат човек, с дълги мустаци, крещеше, че от такива правоверните не могат глава да повдигнат и децата им гладуват; ругаеше с големи думи омразния Мехмед, защото служи на неверниците и яде свинско, и доказваше, че той трябва веднага да бъде арестуван и поставен в едни и същи окови с кадията, който отнема жените на истинските турци и ги венчава за други за пари и който всъщност не е кадия, а предател, по-лош от всеки поп. Един дребен и жълт човек, иначе скромен и страхлив абаджия от долната чаршия, когото никога, дори в собствената му къща, не бяха чули да повиши глас, като слушаше внимателно този мустакат оратор, изведнъж притвори очи, вдигна глава високо и изкрещя с неочаквана сила, дивашки и дрезгаво, като че ли си отмъщаваше за дългото мълчание:

— Във Врандук[2] този поп-кадия!

Това насърчи и останалите и започнаха да сипят ругатни и повици срещу кадията, везира, консулството и особено срещу Мехмед Мустакатия. Страхливи младежи дълго се подготвяха и шепнеха нещо, като че ли се препитваха, после се втурваха, повдигнали възбудено глави, сякаш искаха да запеят, и така произнасяха дълго обмисляния повик. А след това, пламнали от стеснителност и вълнение, те се вслушваха какъв отзвук ще има повикът им в мърморенето и откликването на тълпата. Така взаимно се насърчаваха и дразнеха и все повече ги обхващаше едно съблазнително чувство, че в рамките на бунта всеки е свободен да вика и да прави, каквото си иска, и да даде волност на всичко, което го потиска и измъчва.

Сюлейман паша Скопляк, кехаята, който добре знаеше какво значи и как минава един бунт в Травник, а знаеше и отговорността си към консулството, направи това, което в случая беше най-разумно. Издаде заповед да арестуват слугата на консула Мехмед и да го затворят в крепостта.

Тълпата, която се беше стекла около консулството, се разгневи, защото около сградата имаше широк двор и голяма градина и не можеха дори с камъни да достигнат къщата. И тъкмо когато масата се колебаеше какво да прави, някой извика, че по задните улици водят Мехмед. Всички се втурнаха по стръмнината надолу и тичешком стигнаха до моста пред крепостта. Слугата вече бе въведен и голямата желязна порта след него бе заключена. Сега настъпи бъркотия. Мнозина започнаха да се връщат към града с песни, а други продължаваха да стоят пред рова, гледаха към прозорците на входната кула в очакване на нещо, викаха и предлагаха най-свирепи наказания и мъчения за арестувания слуга.

Празната, като от вихър пометена чаршия се изпълни с глъчка и викове на безделниците, които бяха само наполовина задоволени от арестуването на Мехмед. Изведнъж и това утихна и хората започнаха да се оглеждат и да се провикват. Обръщаха любопитно глави насам-натам. Тълпата беше стигнала до оня предел на досада и умора, когато е съгласна да приеме всяка промяна и развлечение — и свирепо и кърваво, и доброжелателно и шеговито. Най-после погледите им се приковаха на стръмната улица, която се спускаше от френското консулство към чаршията.

Оттам се зададе и мина през разредената тълпа на високата си и пъстра кобила, тържествен и въоръжен, Давна. Учудени, всички останаха на мястото си и гледаха конника, който яздеше спокойно и безгрижно, като че ли след него върви голяма конница. Ако само един от тълпата беше извикал нещо, безразлично какво, всички щяха да го последват и щеше да започне врява и блъсканица, в която щяха да хвърчат и камъни. Народът щеше да погълне като вода и коня, и конника. А сега всеки гледаше първо да разбере какво иска и накъде се е запътил този смел драгоман на консула, та после да се присъедини към повиците или движенията, които ще се появят. Но така се случи, че никой не извика нищо и тълпата стоеше в очакване, без обща воля и определена цел. Затова пък Давна викаше гръмко и дръзко, както само може да крещи един левантинец, навеждаше се ту наляво, ту надясно, сякаш хокаше стадо говеда. Беше блед като смъртник. Очите му горяха, а устата му беше разтегната от едното до другото ухо.

— Да не ви прихванат дяволите да посегнете върху императорското френско консулство — викаше той, гледаше право в очите ония, които му бяха най-близко, и продължаваше: — Значи, бунтувате се против нас, против най-добрите си приятели? Предумал ви е сигур някакъв глупак, който си е загубил ума от босненската ракия. А вие не знаете, че новият султан и френският император са най-големи приятели и че от Стамбул вече е поръчано всеки да пази и почита френския консул като девлет мусафир.

Някой от тълпата каза нещо полугласно и неразбираемо, но масата не го поде, а Давна използува това положение и като погледна към този уединен глас, целият се обърна на тази страна и започна да говори само на него, сякаш всички останали бяха с него и той говореше и от тяхно име:

— Какво? Как? Искаш да мътиш и разваляш това, което царете помежду си са уредили и решили? Добре, нека се знае кой блъска към нещастие мирните хора. Знайте, че султанът няма да търпи това и цяла Босна ще бъде опожарена, ако се случи каквото и да било на нашето консулство, и децата в люлките няма да бъдат пощадени.

Отново се обадиха някои гласове, но глухи и уединени. Тълпата се отдръпваше пред конника, който си даваше вид, че изобщо и през ум не му минава, че може нещо да му се случи; така на кон Давна мина през цялата чаршия, кряскайки гневно, че сега отива при Сюлейман паша да го пита кой е тук господар, а после, в това могат да бъдат сигурни, мнозина ще съжаляват, че са се повели по лудите глави и против най-висшите заповеди.

Давна тръгна по моста. Браздата, която се образува след него в тълпата, изчезна, но масата се чувствуваше победена, укротена, поне за момент. Сега всички се питаха защо пуснаха този неверник да язди свободно и дръзко сред тях, защо не го смачкаха като дървеница. Но вече беше късно. Моментът беше пропуснат. Първият удар бе загубен, а хората бяха объркани и като обезглавени. Трябваше да се започне отново.

Давна използува тази обърканост и временното малодушие на тълпата и се върна в консулството, като яздеше също така смело и бавно. Сега не крещеше, а само гледаше предизвикателно наоколо и важно и заканително поклащаше глава като човек, който е уредил работата в конака и знае точно какво ще стане.

Всъщност опитът на Давна да разговаря и със Сюлейман паша малко по-остро и високо останал безуспешен. Кехаята не позволил да го объркат и изплашат заканите на Давна, както не се бе изплашил и от травнишкия бунт. И както на времето защищаваше пред везира травнишката зима и доказваше, че тя не е никакво нещастие, а дар от бога и необходимост, така сега говореше за този бунт. „Нищо не е това — поръчваше той да предадат на Давил: — вдигнал се народът, маса, тълпа. Стават такива неща от време на време. Ще викат, ще кряскат и после ще млъкнат, а от викане никой не е умрял. На консулството никой няма да посмее да посегне, а въпросът за слугата Мехмед е работа на шериата; ще се проучи и ако е виновен, ще бъде наказан и ще трябва да върне жената; ако е прав, нищо няма да му се случи. Всичко останало си остава постарому, в ред и на мястото си.“

Това поръчваше Сюлейман паша на Давил, като говореше бавно със своя сакат турски език, с грубото си произношение и множество неразбираеми провинциализми. Със самия Давна не желаеше да се разправя, макар че драгоманът се опита да се наложи. Отпрати го като турски слуга с думите:

— Така. Да запомниш добре това, което ти казах, и да го преведеш точно на честития консул.

Но бунтът продължаваше да расте. Нищо не помагаше — ни нахалството на Давна, ни преднамереното подценяване и смекчаване на нещата по турски маниер, както правеше Сюлейман паша.

Привечер същия ден още по-голяма и по-разюздана тълпа, следвана от крясъци на недорасли младежи, слезе от махалите и заля чаршията. През нощта подозрителни хора обикаляха сградата на консулството. Кучетата лаеха и слугите на консула бяха на пост. На сутринта намериха къделя и катран, с които са се опитвали да подпалят консулската сграда.

На следващия ден със същата смелост Давна поиска и издействува да го пуснат в крепостта да посети арестувания слуга. Намери го завързан в тъмна килия, наричана бунар, в нея пускали осъдените на смърт. Момъкът беше повече мъртъв, отколкото жив, защото чиновникът на везира, без да знае истинската причина за арестуването, наредил, за всеки случай, да му ударят по сто пръчки по табаните. Давна не успя да избави нещастния слуга, но намери начин да подкупи пазача и да облекчи лежането му в затвора.

За да бъдат неприятностите на Давил още по-големи, тъкмо тези дни в Травник се случиха двама френски офицери, изпратени от Сплит за Цариград. Макар че изпращането на офицери отдавна вече бе станало не само излишно, но и вредно, макар че Давил месеци наред настойчиво молеше да не се изпращат тези хора или поне да не се изпращат през Босна, защото това предизвиква омраза и недоверие у народа, все още се случваше по двама-трима офицери да потеглят на път въз основа на някаква стара заповед.

Поради бунта и тези офицери, както и всички останали, бяха заточени в сградата на консулството. Но офицерите, несъобразителни хора, горди и нетърпеливи, се опитаха, въпреки бунта, първия ден да излязат на езда в околността на града.

Щом се отдалечиха от консулството и навлязоха в махалите, след тях започнаха да хвърчат снежни топки. По конниците се спуснаха дечурлигата на града и все повече ги замерваха със сняг. От всички порти тичешком излизаха момченца с румени бузи и див поглед, кряскаха и викаха:

— Ето кръст! Удри!

— Удри по неверниците!

— Откупвай се, липов кръсте!

Офицерите ги гледаха как тичат на чешмата и потапят снежните топки във вода, за да станат по-тежки. Те бяха в неловко положение, защото нито се решаваха да пришпорят конете и да избягат, нито да се бият с децата, нито пък можеха да понасят спокойно и техните дивашки закачки. Завърнаха се в консулството разярени и засрамени.

И докато от чаршията достигаха крясъците на тълпата, майорът от пионерните войски, затворен в консулството, пишеше своя доклад до комендантството в Сплит.

„Добре, че имаше сняг — пишеше майорът, — иначе тези диваци щяха да ни замерват с камъни и кал. В мен всичко кипеше от срам и гняв и когато повече не можах да понасям смешното положение, нахвърлих се с пръчка върху децата; за момент те се разбягаха, но веднага след това отново се събраха и започнаха да ни гонят с още по-голям крясък. Едва пристигнахме в града. Драгоманът на консулството ми каза, че сме имали щастие, че пръчката ми не е улучила някое дете, иначе щяхме да платим с живота си, защото възрастните съвсем не са по-добри и те всъщност бяха подучили тези лоши деца.“

Давил се опитваше да обясни положението на офицерите, но вътрешно се изяждаше от срам, че сега вече има и французи, свидетели на неговата безпомощност и на унижението, в което живее.

На третия ден чаршията се отвори. Един по един пристигнаха дюкянджиите, отваряха кепенците, сядаха по местата си и започваха работа. Всички бяха още по-навъсени, по-сериозни, малко засрамени и бледи като след гуляй.

Това беше знак, че бунтът утихва. От махалите още слизаха безделници и деца, мотаеха се из града и духаха в премръзналите си длани. От време на време някой извикваше нещо против някого си, но тези викове оставаха без отклик. От консулството никой не излизаше освен Давна и най-необходимата прислуга; и тях посрещаха със закани, снежни топки и по някой изстрел. Но бунтът приближаваше към своя естествен завършек. На френския консул бе показано какво мислят хората за него и за неговия престой в Травник. Омразният слуга на Давна беше наказан. Жената, която му беше отнета, върнаха не на Бекри-Мустафа, а на семейството й, а самият Бекри-Мустафа изведнъж загуби значението си за чаршията. Никой не го поглеждаше. Като изтрезнели хората се питаха кой е този пияница, скитник и какво търси тук. Никой не му позволяваше да се доближи до кепенците и да се стопли на мангала. Тътреше се още няколко дена и продаваше за ракия част по част дрехите си, които му бяха подарили хората в първото си увлечение, а след това изчезна завинаги от Травник.

Така завърши самият бунт. Но трудностите, с които консулството трябваше да се бори, не намаляваха, а, напротив, се увеличаваха и растяха. Давил се сблъскваше с тях на всяка крачка.

Най-после Мехмед беше пуснат от затвора, но пребит от бой и огорчен поради загубата на жена си. Наистина в отговор на острите протести на Давил Сюлейман паша заповяда на чиновника си да отиде и да се извини пред консула за арестуването на слугата, за обидните викове против французите и за нападението срещу сградата на консулството, но чиновникът, твърдоглав и горд старец, заяви категорично, че по-скоро ще напусне службата, а ако се наложи, ще даде и главата си, но няма да отива при гяурския консул да моли за прошка. И с това се свърши.

Останалите слуги във френското консулство също се изплашиха от случката с Мехмед. По улиците ги срещаха погледи, изпълнени с омраза. Дюкянджиите отказваха да им продават каквото и да било. Гавазинът Хюсеин, арнаутин, горд със службата си, минаваше през чаршията блед от яд, спираше се пред дюкяните, но каквото и да поискаше, турчинът от кепенците му отговаряше навъсено, че няма. Често пъти стоката, която търсеше, висеше съвсем близо до дюкянджията, ако посегнеше с ръка, можеше да я вземе, и когато гавазинът му я посочваше, той отвръщаше спокойно, че тя е продадена или пламваше:

— Като казвам няма, значи, няма. За тебе няма.

Всичко се купуваше скришом чрез католици и евреи.

Давил чувствуваше как омразата против него и консулството расте от ден на ден. Струваше му се, че вижда как тази омраза просто ще го отвлече от Травник. Тя му отнемаше съня, спъваше волята му и унищожаваше всяко негово решение още в зародиша. И цялата прислуга се чувствуваше безпомощна, преследвана и недостатъчно защитена от общата ненавист. Само вроденото чувство за срам и привързаност към добрите господари ги спираше да не напуснат толкова омразната служба в консулството. Единствено Давна остана твърд и безстрашно дързък. Омразата, която все повече се сгъстяваше около уединеното консулство в Травник, не го смущаваше и не го плашеше. Той остана непоколебимо верен на своя принцип: неколцина всевластни, които са по върховете, човек трябва непрекъснато и безогледно да ласкае, а на всички останали трябва да показва само силата и презрението си, защото турците се страхуват само от онзи, който не се страхува, и се плашат само от по-силния. Този нечовешки живот отговаряше напълно на неговите разбирания и навици.

Бележки

[1] Дорчол — квартал в Белград. — Б.пр.

[2] Врандук — турска крепост и затвор в Босна. — Б.пр.