Иво Андрич
Травнишка хроника (21) (Консулски времена)

XX

Периодът след Виенския мир (1810–1811), който нарекохме мирни години, за Давил бе всъщност изпълнен с много работа.

Нямаше войни, видими кризи и открити конфликти, но затова пък всички в консулството бяха заети с търговски работи, събиране на сведения, изработване на доклади, издаване на удостоверения за произхода на стоките и препоръки за френските власти в Сплит или за митницата в Костайница. „Търговията тръгна през Босна“ — говореше народът или както самият Наполеон някъде беше казал: „Времето на дипломатите мина, сега започва времето на консулите.“

Още преди три години Давил беше правил предложение как да се развие търговията между Турция и Франция и страните, които са под нейна власт. Препоръчваше енергично Франция да организира своя постоянна пощенска служба през турските земи и да не зависи от австрийската поща и турското безредие и самоволие. Всички тези предложения оставаха някъде в претрупаните архиви в Париж. Сега, след Виенския мир, стана очевидно, че и самият Наполеон много държи да се осъществи всичко това, и то бързо, в много по-голям обем и с по-широко значение, отколкото травнишкият консул би се осмелил да предложи.

Наполеоновата континентална система изискваше да се направят големи промени в мрежата на съобщителните връзки и търговските пътища в европейския континент. Създаването на провинцията Илирия със седалище в Любляна според плана на Наполеон трябваше да послужи изключително на тази цел. Поради английската блокада старите пътища през Средиземно море, по които Франция получаваше суровини, особено памук от Левант, бяха станали трудни и опасни. Сега търговията трябваше да се насочи по сухоземни пътища, а Илирия трябваше да послужи като връзка между турските земи и Франция. Тези пътища — пътят от Цариград до Виена по Дунава и пътят от Солун през Босна до Триест по суша — съществуваха отколе. И в търговията между австрийските земи и Левант отдавна си служеха с тях. Сега те трябваше да се разширят и да се пригодят към нуждите на Наполеонова Франция.

Щом като след първите разпоредби и статии във вестниците се разбра накъде води Наполеоновата идея, между френските власти и учреждения започна обща надпревара кой ще отговори по-усърдно и по-добре на императорското желание. Започна обширна преписка и широко сътрудничество между Париж, генералния губернатор и генералния интендант в Любляна, посолството в Цариград, маршал Мармон в Далмация и френските консули в Левант. Давил работеше с ентусиазъм, като гордо се позоваваше на докладите си от преди три години, които показваха колко той по начина на мисленето и виждането на нещата още тогава е бил близък до разбиранията на императора.

Сега, през лятото на 1811 година, работата беше в разгара си. През тази година Давил полагаше големи усилия във всички места, през които минаваха френските стоки, да намери доверени хора, да осигури коне и поне някакъв надзор над кираджиите и товарите. Всичко вървеше трудно, бавно и нередовно, както всички неща в тази страна, но имаше изгледи условията да се подобрят и всичко се вършеше с лекота и радост, "по наполеоновски ".

Най-после Давил доживя една от най-големите търговски къщи в Марсилия, „Братя Фресине“, която преди се занимаваше с превоз на стоки от Левант по море, да открие свое представителство в Сараево. Представителството се ползуваше с привилегии при френското правителство и трябваше да сътрудничи с консула. Един от братята Фресине, млад човек, бе пристигнал преди един месец в Сараево лично да управлява кантората. А сега беше дошъл за един-два дни в Травник да направи посещение на генералния консул и да поговори с него за по-нататъшната работа.

Хубавото и краткотрайно травнишко лято беше в разгара си.

Светлият и ясен ден, целият окъпан в слънчев блясък и небесна синева, трептеше над Травник.

На голямата тераса, в сянката на консулската сграда, имаше маса с покривка и около нея бяла гарнитура от плетени столове. В сянката беше свежо, макар че се чувствуваше жегата и задуха, която бе притиснала сгушените къщи долу в чаршията. Стръмните зелени склонове на тясната котловина излъчваха суха топлина и ти се струваше, че дишат тежко и потрепват като слабини на гущер, който се припича на слънце.

На терасата отдавна бяха прецъфтели зюмбюлите на госпожа Давил, и белите и цветните, и едрите и обикновените, но затова пък по ивиците на лехите цъфтеше червено мушкато или дребно виолетово алпийско цвете.

В сянката около масата седяха Давил и младият Фресине. Пред тях бяха разтворени копия от докладите им, броеве на „Moniteur“ с текстове на разпоредбите и заповедите и прибор за писане.

Жак Фресине беше едър младеж с бузи като кръв и мляко, с онази спокойна сигурност в гласа и в движенията, която имат децата от богатските семейства. Търговията очевидно му беше в кръвта. Никога никой от семейството им не беше работил, нито пък е желаел да работи нещо друго или да принадлежи към друго съсловие. И той с нищо не се различаваше от своите. Както всички негови близки и той беше винаги чист, учтив, трезвен, съобразителен, решителен, когато защищаваше своето право, съсредоточен в интересите си, но не сляпо и робски.

Фресине беше пропътувал пътя от Сараево до Костайница в двете посоки, наел беше в Сараево цял хан и вече започваше да се впуска в работа с търговци, кираджии и с властите. Сега беше дошъл да размени мисли с Давил, да му каже своите впечатления и да направи предложения. Консулът беше доволен, че му бяха изпратили този енергичен и учтив южняк за сътрудник в работата, с която често му се струваше, че мъчно ще се справи.

— Значи, още веднаж — каза Фресине с онази сигурност, с която търговците установяват фактите, които са в тяхна полза, — значи, още веднаж повтарям — от Сараево до Костайница трябва да се смятат седем дни при наличността на следните ханове за керваните: Киселяк, Бусовача, Караула, Яйце, Змияне, Нови хан, Приедор и накрая Костайница. През зимата трябва да смятаме два пъти по седем, т.е. четиринадесет нощувания. На този път трябва да се построят поне още два хана, ако искаме стоката да бъде запазена от дъжд и кражби. Цените на превоза скочиха и продължават да скачат. Повишава ги австрийската конкуренция, а, струва ми се, и някои сараевски търговци, сърби и евреи, които работят по английски упътвания. В момента трябва да се съобразяваме със следните цени: от Солун до Сараево 155 пиастра на товар; от Сараево До Костайница — 55 пиастра. Преди две години цените бяха точно наполовина. И трябва да се прави всичко, за да се спре по-нататъшното увеличаване, защото то може изобщо да застраши целия превоз. Към това трябва да прибавим произвола и алчността на турските управници, склонността на населението към кражби и грабеж, опасността от разширяване на въстанието в Сърбия, хайдушките действия в албанските краища и най-после опасността от зараза.

Давил, който във всяко нещо се опитваше да открие пръстите на английската разузнавателна служба, поиска да узнае откъде Фресине прави заключение, че сараевските търговци работят в полза на Англия, но младежът не се смути и не позволи да се отклони от насоката, която си бе начертал. Той държеше пред себе си бележките и продължаваше:

— Значи, резюмирам и заключавам: опасности, които застрашават превоза: въстанието в Сърбия, албанските хайдути, кражбите в Босна, скачането на цените на превоза, непредвидени такси и налози, конкуренцията и най-после чумата и други заразни болести. Мерки, които трябва да се предприемат: първо, между Сараево и Костайница да се открият два хана; второ, да се отстранят неумерените промени в стойността на турските пари и със специален ферман да се определи курс от 5,50 пиастра за един талер от шест франка, а също и за талера на Мария-Терезия; за венецианска жълтица — 11,50 пиастра и т.н.; трето, карантинният дом в Костайница да се разшири; вместо дъските да се изгради мост, да се преустрои складът, за да може да поеме поне осем хиляди бали памук, за пътниците да се уредят конаци и т.н.; четвърто, да се направят специални подаръци на везира, на Сюлейман паша и още на няколко видни турци във връзка с тези наши искания; за целта да се изразходват приблизително десет до тринадесет хиляди франка. Смятам, че така ще можем да осигурим този път и да отстраним главните трудности.

Давил отбелязваше всички тези сведения, за да ги впише в следващия си доклад, и в същото време се готвеше с удоволствие да прочете на младежа своя доклад от 1807 година, в който толкова добре бе предвидил намеренията на Наполеон и всичко, което сега ставаше.

— Ах, драги господине, аз бих могъл да ви разказвам много за трудностите, които в тези краища застрашават всяко разумно дело и всяко полезно и разумно начинание. Много бих могъл да ви говоря, но вие сам ще се уверите каква е тази страна, какъв е народът, какво — управлението, а какви и колко големи са трудностите на всяка крачка.

Но младежът нямаше повече какво да каже, защото бе определил точно трудностите и средствата за тяхното отстраняване. Той очевидно нямаше усет за оплаквания от общ характер, нито пък за „психологически феномени“. Учтиво се съгласи да изслуша доклада на Давил от 1807 година, който консулът започна да чете.

Сянката, в която седяха, ставаше все по-дълга. Пред тях имаше кристални високи чаши с лимонада, която все повече се стопляше, защото и двамата, унесени в работа, я бяха забравили.

В същата тази лятна тишина две махали над консулството, където така делово разговаряха Давил и Фресине, само малко вляво и по-близо до реката, която беше изтъняла и почти невидима се губеше в дълбочините, в градината на Мусо Кърджалията седяха Мусо и другарите му.

В стръмната и изоставена градина всичко е потънало в буйна растителност. На полянка под голяма сладка круша е проснат малък килим, на него — останки от ядене, чашки и съд с изстудена ракия. Тук слънцето вече е залязло и грее само на отсрещния бряг на Лашва. В тревата лежат Мусо певецът и Хамзо телялинът. Облегнал гръб на стръмнината и опрял крака в крушата, полуседи и полулежи Мурат Ходжич, наричан Люл ходжа. До стъблото на крушата е опряна малката му тамбура с окачена на върха ракиена чашка.

Той е мургаво човече, малко и пъргаво като петле. Върху жълтото му дребно лице блестят големи, навъсени очи с вцепенен поглед и фанатичен блясък. И той е от по-добро травнишко семейство и някога е учил училище, но ракията не му даде да завърши и да стане имам в Травник както толкова други от семейството му. Разправят, че когато трябвало да държи последния си изпит, излязъл пред училищния инспектор и изпитната комисия толкова пиян, че едва се държал на краката си, клатушкайки се, и залитал. Тогава инспекторът го изгонил и го нарекъл Люл ходжа. И това прозвище му остана. Буен и чувствителен, обиденият младеж след това напълно се отдава на пиене. И колкото повече пие, толкова повече расте у него накърнената суета и огорчение. Изхвърлен от редовете на връстниците си, в началото той мечтае един ден с нечуван подвиг да надмине всички и така да им отмъсти за всичко. Както много хора, несполучили в живота, с дребен ръст, но жив дух, и той се разяжда от скрита и празна амбиция да не прекара живота си докрай така дребен, неугледен и неизвестен, а иска да удиви света, без и сам да знае как, къде и с какво. С течение на времето тази мисъл, раздухвана от многото пиене до безумие, напълно го овладява. Колкото по-ниско пада, толкова повече се подхранва с лъжи и се самозалъгва с големи думи, смели приказки и суетни въображения. Поради тази си слабост другарите му, пияници като него, често го вземат на подбив.

През хубавите летни дни те тримата всякога започват така да пият в Мусовата градина и когато падне мрак, слизат в града да продължат пиенето. Очаквайки и сега този мрак с едрите звезди на синкавото и тясно травнишко небе и пълното въздействие на ракията, те си тананикат или разговарят тихо, отпуснато, без особена връзка и внимание към събеседника. Това са разговори и песни на хора, отровени от пиене. Те им заместват работата и движенията, от които отдавна са отвикнали. В тези си разговори те пътуват, преживяват подвизи, осъществяват желания, които по друг начин никога няма да могат да задоволят, виждат невиждани и чуват нечувани неща, дуят се, растат и се наслаждават на собственото си величие, издигат се, летят, сякаш имат криле, стават всичко онова, което никога няма да бъдат и каквито никога не са могли да бъдат, притежават неща, каквито изобщо няма и каквито само ракията може да даде временно на ония, които напълно й се отдават.

Най-малко говори Мусо. Той лежи, потънал целият в гъстата тъмнозелена трева. Сключил е ръце под главата, левия крак е свил в коляното, а десния прехвърлил върху него, като че ли седи. Погледът му блуждае по ясното небе. През стръкчетата на тревата докосва с пръсти топлата земя, която му се струва, че диша с някакви дълги равномерни интервали. В същото време чувствува как през ръкавите и разкопчаните му крачоли на потурите струи топъл въздух. Това е онзи едва доловим дъх, един особен травнишки ветрец, който се появява лете привечер и който „пълзи“ бавно и ниско по самата повърхност на земята, през тревата и храстите. Мусо, който е някъде на половината път между тазсутрешния махмурлук и новото напиване, което започва, се предава напълно на топлината на земята и на лекото непрекъснато движение на въздуха и все му се струва, че всичко това го издига, че ще полети, че лети, и то не защото те са силни и мощни, а защото той самият е повей и неспокойна топлина, толкова лек и слаб, че пътува някъде с тях.

Докато така полита и лети, и лежи на мястото си, като през сън чува разговора на двамата си другари. Гласът на Хамзо е дрезгав и трудноразбираем, а на Люл ходжа — дълбок и отсечен: той изобщо говори бавно и тържествено, с поглед, вперен в едно и също място, като че ли чете.

Още преди три дни и тримата установиха, че са останали без грош и на всяка цена трябва някъде да открият пари. Отдавна вече беше ред на Люл ходжа той да намери пари, но той винаги трудно ги намира и предпочита да пие за чужда сметка.

Говорят за заема, дето Люл ходжа трябва да получи от вуйчо си от Подлугово, който напоследък е забогатял.

— Откъде пък той има пари? — пита Хамзо с недоверие и ядосано, като човек, който познава този вуйчо и знае, че пари лесно не се печелят.

— Спечели от памука това лято.

— Кираджия ли е при французите?

— Не, прекупува и препродава памука, който „намери“ из селата.

— Ама винаги ли има стока? — пита лениво Хамзо.

— Винаги, казват, чудо божие. Англичаните затворили пътя по море и Бонапарта останал без памук, а има да облича толкова много войска. Та сега трябва да изпраща памука през Босна. От Нови пазар до Костайница всичко е кон до кон и денк до денк, само памук. Пътищата са задръстени и ханищата претрупани. Кираджии не можеш да намериш; французите закупили всички и плащат с чисто злато. Който днес има кон, все едно, злато има, а пък който работи с памук, за един месец става богат човек.

— Добре де, как купуват памука?

— Как? Така. Французинът не би ти продал памук за нищо на света. Къща да даваш за ока памук, няма да се съгласи. Ама хората се изхитрили и крадат. Крадат по хановете, където кираджиите остават да нощуват и разпрягат конете. Когато ги разтоварват, всичко е наред, а на другия ден, когато почнат да товарят, една бала памук по-малко. Започва суматоха: кой я е взел? Къде е? Но целият керван не може да чака заради една бала и тръгва без нея. По селата крадат още повече. Излизат децата, мушват се в храстите до пътя и оттам с ножчета разрязват чувала на някой денк. И понеже пътят е тесен и обрасъл с храсти, памукът започва да пада и да се закача по клоните на двете страни на пътя щом керванът отмине, децата тръгват и събират памука в кошнички и пак се мушкат и чакат нов керван. Французите се съдят с кираджиите, приспадат им от кирията. На някои места излизат заптиите и хващат децата. Но кой може да излезе наглава с народа? Скубят хората памука на Бонапарта и го берат от клоните, като че са в Египет, а от паланките хората идват и прекупуват. И така мнозина се облякоха и замогнаха.

— И това тъкмо през Босна да става? — говори сънно Хамзо.

— Не само през Босна, а през цялото царство. Бонапарта изкарал разрешителни в Стамбул и разпратил из страната консули и търговци с пари, ето така е. Ами знаеш ли, че за памука на Бонапарта вуйчо ми…

— Ти намери пари — прекъсна го тихо и презрително Мусо, — ние няма да те питаме от чичо ти ли са или от вуйчо ти, нито къде расте памук, а къде стомана. На нас пари ни трябват.

Мусо не обича тези приказки на Люл ходжа, които всякога бяха дълги и прекалени и от които винаги трябваше да проличи ученост, смелост и познаване на събитията по света. Хамзо е по-търпелив и ги слуша спокойно и с духовитост, която никога не го напуска, дори и при най-голямото безпаричие.

— Е, вярно, трябват ни — казва и Хамзо като тихо ехо, — бързо ни трябват.

— Ама казах ви, за бога, че ще намеря сега пари, та ако ще да загина — тържествено обещава Люл ходжа.

На клетвите и обещанията му никой не отвръща.

Пълна тишина. Трите тела, отмалели от безделие, непрекъснато възпламенени от спирта или измъчвани от жаждата за него, дишат и привидно мируват, изтегнати в тревата на топлата сянка.

— Силен човек е този Бонапарта — отново се обажда Люл ходжа и говори проточено, като че ли мисли гласно, — силен човек; всичко живо надви и победи. А казват, че бил дребен и нисък, нямало какво да видиш.

— Дребен, като тебе на бой, но с голямо сърце — казва Хамзо и се прозява.

— И казват — продължава Люл ходжа, — че не носи ни сабя, ни пушка. Само вдига яка, нахлузва тривърхата си шапка на очи и се впуска пред войската; и руши всичко живо; от очите му искри излизат; ни сабя го сече, ни куршум го лови.

Люл ходжа сваля чашката от тамбурата, напълва я и пие все с лявата ръка, докато дясната държи на гърдите в разкопчаната антерия, отпуснал глава на гърди, и не сваля поглед от грапавата кора на крушата.

Ракията в него веднага пропява.

Едва отваряйки уста, без да изменя позата, която беше заел, той се провиква с дълбокия си баритон:

Болна лежи дилбер Наза,

едничка на майка…

И пак сваля чашката, напълва я, изпива и връща на тамбурата.

— Е, да можех да се срещна с него…

— С кого? — пита Хамзо, макар че сега за стотен път вече слуша такива и подобни фантазии.

— С кого, с Бонапарта! Да се преборим ние двамата, неверникът му с неверник, та който има късмет.

Безумните думи се губят в пълната тишина. Люл ходжа отново сваля чашката от тамбурата, целият се разтреперва от ракията и продължава с още по-дълбок глас:

— Ако ме победи, нека вземе главата ми. Хич няма да ми е жал. А ако аз го съборя и вържа, нищо няма да му направя, само така вързан ще го прекарам през аскера и ще го накарам да плаща харач на султана, както плаща последният гяурски чобанин под Караула.

— Далече е Бонапарта, Мурате, далече е — обажда се добродушно Хамзо — и голяма сила и войска има. А да не говорим за другите гяурски царства, през които, клетнико, трябва да минеш!

— А бе за другите ми е лесно — отвръща отвисоко Люл ходжа. — Вярно, той е далече, когато е в страната си, но той ходи по света, не спира на едно място. Лани беше дошъл до Виена и там се ожени; взе дъщерята на немския цар.

— Е, виж, тук, около Виена, можеше да стане нещо, ако се беше сетил навреме — казва Хамзо и се подсмива.

— Ама колко пъти ти казвам, че човек трябва да се вдигне и да тръгне по света, вместо да гине в тази травнишка дупка, па или ще се прочуе, или ще умре. Откога ви разправям аз, а вие двамата все: не, та не, чакай малко, а днес, а утре. И ето…

При тези думи с решително движение Люл ходжа сваля чашката от тамбурата, напълва я и изведнъж я изпива.

Нито Хамзо, нито Мусо не отговарят вече на фантазиите му. С бързи движения, незабелязано и те пият ракия от чашките си в тревата. Предоставен сам на себе си, дребният Люл ходжа потъва в онова високомерно и презрително мълчание, което идва след тежък двубой и велики дела, за които никога няма истинско призвание и достойна награда. Мрачен, с дясната ръка в разкопчаната антерия, с отпусната гуша на гърдите, той гледа пред себе си с блуждаещ поглед.

Болна лежи три години…

Изведнаж отново се обади жалният му баритон, като че ли някой друг запя от него.

Хамзо се въодушеви и закашля.

— Здрав си бе, Мурате, стар мегданджийо! Ще тръгнеш ти, ако е рекъл аллах, ще тръгнеш, още как, та ще се види и ще се разчуе по цял свят какъв е и кой е Мурат и от какъв сой и под е.

— Здрав си! Ашколсун! — казва Люл ходжа тъжно и трогнато, вдига уморено чашката си, като човек, който се превива под товара на славата.

Така им минава времето, докато Мусо лежи мълчалив и неподвижен и витае и лети с вятъра и палещата земя, освободен поне за момент от закона на притеглянето и оковите на времето.

Светлият и ясен ден, целият окъпан в слънчев блясък и небесна синева, трепти над Травнишката долина.