Иво Андрич
Травнишка хроника (23) (Консулски времена)

XXII

Съдбите на всички тия чужденци, довлечени и натъпкани в тая тясна и влажна долина и осъдени да живеят в нея неопределено време при необикновени обстоятелства, бързо назряваха. Необикновените условия, в които бяха хвърлени, ускоряваха у всеки един от тях вътрешните процеси, които те донесоха, когато дойдоха тук, и тласкаха всекиго по-силно и по-безмилостно по посока на неговите нагони. Тук тези нагони се развиваха и проявяваха в такава степен и в такава форма, в каквато при други обстоятелства може би никога нямаше да се развият и проявят.

Още първите месеци след идването на фон Паулич стана съвсем ясно, че отношенията между новия генерален консул и драгомана Никола Рота ще бъдат трудни и че не може да не се стигне до конфликт, а рано или късно — и до скъсване. Защото трудно бе да се намерят в света други двама души толкова различни и така предопределени за недоразумения и конфликти.

Студеният, въздържан и спретнат подполковник, който създаваше около себе си атмосфера на кристална и остра студенина и ясност, със самото си присъствие смущаваше и дразнеше суетния и раздразнителен драгоман и събуждаше у него безброй страшно заплетени сметки, които дотогава бяха приспани и притаени. Да се каже, че те двамата взаимно се отблъскваха, би било погрешно, защото само подполковникът отблъскваше Рота като огромна и неподвижна ледена скала, но което бе още по-лошо — по някакъв неумолим и съдбовен закон Рота все се връщаше към тази скала и все отново се натъкваше на нея.

Никога не би могло да се допусне дори, че и такива умни, справедливи и във всяко отношение студени хора могат да бъдат съдбовни и да имат разорително влияние върху някого. Но в случая беше така. Рота беше вътрешно толкова разяден и разорен, че такъв шеф за него не можеше да не означава бързо пропадане. Със спокойствието си, със своята почти нечовешка обективност подполковникът беше отрова за отровения Драгоман. Ако Рота беше получил за шеф човек мек и отстъпчив, какъвто беше фон Митерер, или пък избухлив, неуравновесен човек, ръководен от човешките си страсти, та дори и най-лошите, той някак си щеше да се справи. В първия случай щеше да живее от тази отстъпчивост, а във втория — тъмните му и заплетени нагони щяха да намерят опорна точка и основа в подобни нагони, с които щяха да се сблъскат, и в този траен конфликт и търкане Рота щеше да запази някакво равновесие. Но срещу началник, какъвто беше фон Паулич, Рота се нахвърляше като побеснял човек срещу ледена стена или недействителен сноп светлина.

Със самите си разбирания, с маниера и постъпките си фон Паулич означаваше за Рота голяма и тежка промяна към лошо. Преди всичко Рота беше много по-малко нужен на фон Паулич, отколкото на фон Митерер, на когото отдавна беше станал необходим. За фон Митерер той беше един вид убежище в най-трудните и най-груби изпитания в службата, един вид ръкавица за най-неприятните работи. После, особено през последните години, драгоманът в много отношения беше станал един вид „сивата еминенция“. Винаги, когато при семейни кризи или служебни тревоги фон Митерер изпадаше в онова временно парализиране на волята, свързано с неговата умора и болен черен дроб, Рота беше тук да го подкрепи, той вземаше „работата“ в свои ръце и с това създаваше у отпадналия човек чувство на облекчение и благодарна привързаност. Със самата „работа“ той се справяше лесно, защото тя не беше трудна, а само на фон Митерер изглеждаше безизходна и неразрешима, и то само в този момент и в това състояние.

Всичко това, разбира се, той не можеше дори да си представи при новия началник. За фон Паулич всички работи бяха гладки и равни като шахматна дъска, на която той играеше със спокойствие и самообладание на играч, който дълго размишлява, но не знае за опасения преди, нито за разкаяния след хода и който не се нуждае от ничии съвети, защита и подкрепа.

Освен това начинът, по който фон Паулич работеше, лишаваше драгомана и от последното удоволствие, което му бе останало в неговия неудачен и сух живот. Бездушното и грубо отношение към хората и по-младите, към всички, които не можеха нищо да му сторят или които зависеха от него, беше за Рота наистина мизерна, но последна и единствена радост в душевния му хаос и пустота, нещастна илюзия за силата и видим признак на аристократизъм, за който той напразно беше пожертвувал душа, сили и младост.

След такъв ексцес, при който, надут, разкрачен, целият почервенял, крещеше и псуваше някого си, който не можеше нищо да му стори и не смееше или не умееше да отговори, драгоманът изпитваше наистина само за момент, но прекрасен момент, дълбока наслада и неизмеримо щастие, че е пречупил нещо, че е смачкал и смазал някого и сега стои над смълчалия се противник, който потъва в земята, а него самия голямото му щастие издига високо над земните създания, но все пак не много високо, за да го виждат всички и всички да могат да разберат и почувствуват неговата висота. А сега ето този подполковник го лишаваше и от този миг на измамно щастие.

Самото присъствие на подполковника вече не позволяваше такова държане. Под погледа на тъмносините му студени очи не можеше да се запази никаква илюзия, разбиваше се всяка самозаблуда и потъваше в нищетата, от която беше изникнала.

Още през първите седмици при първия случай фон Паулич каза на Рота, че има начин нещата да се кажат на хората спокойно и с добро да се получи от тях това, което се иска. Той изобщо не желаеше никой от консулството да разговаря с когото и да било в сградата или в града по такъв начин. Тогава драгоманът за пръв и последен път се опита да повлияе на новия консул, да му внуши и своето разбиране. Но това се оказа невъзможно. Рота, който от съобразителността и дръзкостта беше направил своя втора природа, се почувствува като схванат в присъствието на този човек. В двата ъгъла устните му затрепериха, той спусна още по-дълбоко клепачите си на отметнатата назад глава, удари петите и след като каза сърдито: „Както заповядате, господин подполковник“, излезе.

Дали защото се беше забравил, дали защото искаше да опита енергията и упоритостта на новия началник, Рота направи още два пъти опит да се изпъчи и разкрещи на по-младите въпреки неговата изрична заповед. Когато това се случи за втори път, подполковникът извика драгомана и му каза: ако още веднаж се повтори подобно нещо, дори и в най-мека форма, може спокойно да очаква прилагането на оня параграф от правилника, който се отнася до повторна проява на недисциплинираност. Тогава Рота видя как сините очи на подполковника се смалиха изведнъж и в самите външни ъгли получиха две остри и гневни искри, които напълно измениха погледа му и израза на лицето му. Оттогава драгоманът се изплаши, затвори се в себе си и там започна да меси омразата си срещу началника, скрито и потайно, но с цялата си ярост и размах, с които преди това се нахвърляше върху жертвите си.

Фон Паулич, който наблюдаваше случая с Рота студено и просто, както и всичко останало на този свят, гледаше да го използува колкото може по-малко; изпращаше го като куриер в Брод и Костайница, очакваше дори, че фон Митерер ще получи ново назначение, където ще може да използува Рота и ще го извика при себе си. Но не искаше да предприеме нищо, за да го махне от Травник. Странно, и на самия Рота нито през ум не му минаваше да се освободи от поста, на който, както и сам виждаше, не го очакваше нищо добро, а като омагьосан обикаляше светлия си и студен началник и се сблъскваше с него непрекъснато и все по-остро, макар че повече в себе си, отколкото в действителност.

Давна, който знаеше или поне долавяше всичко, което ставаше в Травник, схвана бързо какво е положението на Рота в консулството и веднага му мина мисълта, че от всичко това един ден ще може да се извлече полза за френската кауза. Веднъж, при един от ония разговори, които двамата драгомани водеха по свой начин, когато се срещнеха някъде в чаршията или на пътя за конака, Давна каза на шега на Рота, че във френското консулство винаги може да намери закрила, ако му дотрябва. На шегата Рота отвърна с шега.

След първите конфликти между фон Паулич и неговия драгоман настъпи мъчително затишие, което продължи цяла година. Ако подполковникът отрупваше драгомана си с работа и ако му поставяше големи изисквания, ако Рота проявяваше към него омразата или неприязънта си, може би Рота щеше да понася това положение и щеше да намери сили да търпи новия началник и да изтрае докрай. Но студеното държане на фон Паулич и начинът, по който той просто отминаваше личността на драгомана, като че ли не съществуваше, не можеше рано или късно да не доведе до скъсване.

През пролетта на 1812 година в австрийското консулство стана скандал. Малкият, гърбав драгоман не можеше да живее така незабелязан, ограничаван във всички свои непреодолими нагони и установени навици. И понеже не можеше да се владее, той се нахвърляше върху прислугата и по-дребните чиновници в консулството и в разправиите с тях отправяше недвусмислени закани и поръчения до своя началник и така намираше малко облекчение. Най-после се стигна до конфликт и със самия фон Паулич. И когато подполковникът заяви студено, че ще приложи правилника и ще изпрати непослушния и побеснял драгоман в Брод, Рота намери сили и за пръв път открито и дръзко се сблъска с него, като заяви високо, че консулът няма такава власт и че може би той, Рота, ще изпрати консула и малко по-далече от Травник. Фон Паулич заповяда вещите на Рота да се изхвърлят от къщата и да му се забрани достъп в консулството. Същевременно той уведоми каймакамина, че Никола Рота не е вече на служба в австрийското генерално консулство, че не се ползува с императорската закрила и че пребиваването му в Травник е нежелателно.

Изхвърлен, Рота се обърна веднага към Давна и чрез него поиска закрилата на френското консулство.

Откакто бяха дошли консулите и бяха открити консулствата в Травник, не беше имало по-голяма разправия и скандал. Дори нито странното потурчване и загадъчната смърт на Марио Колоня не предизвикваше такова вълнение и такава суматоха и приказки. Случаят с Колоня стана при общ бунт и бе съставна част от този бунт, докато сега времената бяха спокойни. Освен това „илирийският доктор“ умря и завинаги занемя, докато Рота беше по-енергичен и по-дързък от когато и да било преди.

Всички преценяваха опълчването на Рота срещу консула и срещу собствената си държава като голям успех на Давна. Той отричаше тези твърдения и се държеше като умерен и разумен победител. Всъщност той гледаше да използува положението на Рота колкото е възможно по-добре, но внимателно и без да прибърза.

Както в толкова други случаи, Давил и сега чувствуваше в себе си раздвоение и неприятност от станалото. Той не можеше, не смееше да пренебрегне ползата, която можеше да се получи за каузата на Франция от случая с Рота. Гърбавият драгоман, подтикван от създадените условия и воден от своята природа, все повече изпадаше в пълно и открито предателство и малко по малко разкриваше всичко, което знаеше за работата и намеренията на началниците си. Но, от друга страна, му беше обидно и го болеше, че той с авторитета си трябваше да покрива заговора на двамата драгомани, безскрупулните и долни левантинци, против един аристократ, честен и умен човек, какъвто беше фон Паулич. Давил в себе си най-много желаеше цялата работа да се размине и утихне по възможност по-скоро, щом Давна извлече колкото се може повече полза от нея. Но двамата драгомани не желаеха това, особено не го желаеше самият Рота. В борбата срещу фон Паулич той намери достойна цел за всички свои скрити и притаени страсти и капризи. Изпращаше дълги писма не само до консула, но и до коменданта в Брод, до министерството във Виена и ги осведомяваше за своя случай, като, разбира се, премълчаваше, че е влязъл във връзка с френското консулство. С гавазина на френското консулство отиваше пред австрийското консулство и искаше да му дадат още някои негови вещи, предизвикваше публични сцени и шумни кавги, измисляше нови искания, тичаше задъхан из града, отиваше в конака и при каймакамина. С две думи — наслаждаваше се на своя скандал като луда жена без срам.

Фон Паулич не загуби спокойствие, но все пак сбърка и поиска официално от каймакамина да арестува Рота като обикновен крадец на официални преписки. Това накара Давил да изпрати писмо до каймакамина, с което го уведоми, че Рота е под френска закрила и като такъв не може да бъде арестуван и преследван. Препис от това писмо той изпрати на фон Паулич, като му съобщи, че съжалява за цялата случка, но другояче не можеше да постъпи, тъй като Рота, който може би е припрян и с неприятен характер, но честен човек, е поискал закрилата на френското консулство и тя не може да не му се даде.

Фон Паулич отговори остро и протестира против постъпката на френското консулство, което вземало под закрила платени шпиони, крадци и предатели. Поиска от Давил занапред на всяко писмо, което му изпрати, предварително да посочи, че не става дума за Рота. В противен случай той ще му връща писмата, без да ги отваря, докато трае този противен конфликт около Рота.

Това засегна и наскърби Давил, за когото случаят с Рота ставаше все по-труден и по-неприятен.

Старият мрачен каймакамин, който в този конфликт беше между двете консулства, едното от които решително искаше Рота да бъде арестуван, а другото решително се противопоставяше на това, се обърка и еднакво озлоби срещу двете консулства и особено срещу Рота. По няколко пъти през деня си говореше сам със себе си и пухтеше през носа:

— Сбили се кучетата и ето ги в моя двор.

По свой човек той поръча на двамата консули, че по-скоро ще си подаде оставката, отколкото да позволи на двамата в Травник да воюват, когато императорите им живеят в мир, и то на неговите и без това претоварени плещи. Той не иска да засегне нито едното, нито другото консулство с нищо, а още по-малко пък във връзка с работата на този дребен и избухлив човек, който е обикновен слуга и прислужник и съвсем не заслужава да бъде предмет на разговор между царските хора и първенците. А на самия Рота строго поръча да се смири и да запази не много ценната си глава на раменете, защото заради него седмици наред се вълнуват първите хора на града, в който дотогава цареше тишина като в храм, а той не струва толкова, та ако ще да има глава от злато и везирски ум. Ако иска да живее в Травник спокойно и честно, добре; но ако тревожи града, тичайки от едното консулство до другото, предизвиквайки кавги и въвличайки в тях и турците, и раята, тогава да избира един от двата пътя, които водят от Травник, и то бързо и колкото се може по-скоро.

А Рота наистина напълни града с кавгата си и въвлече в нея когото можа. Нае горния етаж в къщата на някакъв си Перо Калайджич, самец, с лошо име. Доведе ковачи цигани, които му заковаха железни решетки на прозорците и специални брави на всички врати. Освен два големи английски револвера, които държеше под възглавницата, снабди се и с дълга пушка с барут и олово. Сам си готвеше, понеже се страхуваше от отрова, и сам чистеше квартирата си, защото се страхуваше да не го оберат и изнудят. В стаите на Рота постепенно се насаждаше онази студена пустота, която лъха от жилищата на самотни хора и особняци. Трупаха се дрипи и отпадъци и се хващаха сажди и прах. Тази и без това неугледна къща с течение на времето и отвън ставаше все по-занемарена.

И самият Рота бързо се изменяше, губеше и западаше. Вече не държеше на чистотата, стана небрежен към облеклото си. Ризите му бяха меки, смачкани и замърсени, черната връзка — покапана при ядене, обувките нечисти и изкривени. Съвършено бялата му коса получи жълт и зеленикав оттенък, ноктите му станаха черни, не се бръснеше редовно, целият миришеше на кухня и ракия. И в държането си това вече не беше някогашният Рота. Не вървеше с вдигната глава, не отмяташе крака и не гледаше отвисоко, а тичаше из града с някаква дребна, делова крачка, шушукаше поверително с хората, които още се съгласяваха да говорят с него, или крещеше в механата против австрийския консул високо и предизвикателно, черпейки слушателите ракия, която и сам беше започнал все повече да пие. С всеки изминат ден от него падаше тънката позлата на някогашното достойнство и фалшива сила и аристократизъм.

Така живееше Никола Рота в Травник, като си представяше, че води голяма борба против големите си и различни врагове. Заслепен напълно от болезнената си омраза, той дори не забелязваше, че бързо се изменя, пада и че в това падане бързо изминава в обратна посока целия път на дългия си и мъчителен възход. И не чувствуваше дори как безброй дребни обстоятелства се сливат в едно и как като неусетна, но силна струя го носят обратно в онзи живот, който като дете беше напуснал в бедняшкия квартал San Giusto в Триест, направо сред хората на грозната сиромашия и порока, от който тридесет години бягаше с всички сили и дълго си мислеше, че наистина е избягал.