Иво Андрич
Травнишка хроника (10) (Консулски времена)

IX

Измъчен от усилията, които му наложиха събитията от последните месеци, недоволен от слабото разбиране и недостатъчната подкрепа от страна на Париж, от генерал Мармон в Сплит и посланика в Цариград, смутен от злобата и недоверието, с което травнишките турци следяха всяка негова стъпка и изобщо всичко, което идваше от французите, Давил чувствуваше все по-тежко заминаването на Мехмед паша. Самотен и раздразнителен, той започна да вижда всички неща в особена светлина и под необикновен ъгъл. Всичко ставаше някак си голямо, важно, трудно и непоправимо, едва ли не трагично. В отзоваването на досегашния везир, „приятел на французите“, той виждаше не само свое лично нещастие, но и доказателство за слабостта на френското влияние В Цариград и голям неуспех на държавната политика.

Давил в себе си все повече се разкайваше, че изобщо бе приел този пост, който явно бе толкова труден, та затова никой не е желал да го заеме. Разкайваше се особено, че бе довел семейството си. Виждаше, че се е измамил и че е измамен, че тук навярно ще погребе и авторитета си, и здравето на жена си и децата си. На всяка крачка се чувствуваше преследван и безпомощен и от утрешния ден естествено не очакваше нищо добро и утешително.

Всичко, което досега можа да чуе и узнае за новия везир, го безпокоеше и плашеше. Ибрахим Халими паша беше наистина човек на Селим III, по едно време и негов велик везир, но лично той не беше особено запален за реформите, а още по-малко — някакъв особен приятел на французите. Знаеше се, че е бил безусловно и изцяло предан на Селим и това беше единственото нещо, по което той беше известен. След свалянето на Селим от престола и той бил, казват, ни жив, ни умрял и новото правителство на султан Мустафа го изпратило за валия първо в Солун и наскоро след това — в Босна, както се отстранява труп от погледа. Казваха, че бил от аристократичен произход и със средни способности, но сега — съвсем объркан поради неотдавнашното му деградиране и огорчен от това, че го бяха изпратили на този незавиден пост. Какво можеше да очаква Давил за каузата на Франция и на какво можеше да се надява за себе си от такъв везир, щом като дори ловкият и амбициозен Мехмед паша не можа да направи нищо? И така Давил очакваше новия везир със страх, като още една неприятност в дългата поредица неприятности, които му създаваше неговата консулска дейност в Босна.

Ибрахим паша пристигна в началото на март с маса персонал и керван вещи. Харемът му беше останал в Цариград. След като се настани и си отпочина, новият везир прие консулите на тържествена аудиенция.

Давил бе приет пръв.

И този път при тържественото минаване през града не липсваха заканите и ругатните. (Давил беше подготвил за това младия си канцлер.) Но всичко беше много по-малко и по-меко, отколкото първия път. Няколко гласни ругатни и заканителни или подигравателни движения бяха единственият израз на общата омраза към чуждите консулства. Със злорадство Давил узна, че и неговият австрийски противник, който бе приет на другия ден, не бил посрещнат по-добре от простия турски народ.

Церемониалът, с който Давил беше посрещнат в конака, беше същият както при предишния везир. Даровете бяха по-богати и черпнята — по-изобилна. Новият чиновник в консулството получи кюрк от хермелин, а Давил и този път бе наметнат с наметало от златка. Но за Давил беше особено важно това, че везирът го задържа на разговор цял половин час повече, отколкото на другия ден австрийския консул.

Новият везир беше за Давил действително изненада и с маниерите си, и с цялата си външност. Сякаш съдбата искаше да се пошегува с консула и му бе изпратила същинска противоположност на Мехмед паша, с когото поне се работеше лесно и приятно, макар и не всякога успешно. Самотните консули бързо започват да се смятат не само за изоставени от правителствата си и преследвани от противниците, но и като хора, срещу които, така да се каже, съдбата се е нахвърлила с особено настървение. Вместо пред младия, жизнен и приятен грузинец Давил се намери в Дивана пред тежък, неподвижен и студен османлия, чиято външност плашеше и отблъскваше. Разговорите с Мехмед паша, макар че не всякога даваха това, което обещаваха, поне оставяха у консула известно удоволствие, желание за работа и за нови срещи. А сега му се струваше, че всеки разговор с Ибрахим паша неминуемо ще заразява събеседника с лошо настроение, тъга и тихо отчаяние.

Новият везир беше движеща се развалина. Развалина без красота и величие, по-право с единственото си величие на ужаса. Ако мъртвите можеха да се движат, може би щяха да вдъхват на живите повече страх и изненади, но по-малко от този леден ужас, от който погледът замръзва, речта замира и ръката сама се отдръпва назад. Везирът имаше широко бледо лице, нарязано от няколко, малко на брой, но дълбоки бръчки, рядка брада, която беше някак си особено безцветна, като отдавна умряла трева, полегнала и избледняла по процепите на канарите. Лицето му контрастираше странно с огромния каук, нахлузен до веждите и на ушите. Каукът бе изкусно завит от най-фина тъкан, бяла с розов оттенък, и имаше само едно украшение, извезано със злато и зелена коприна. И стърчеше странно на главата на везира, като че ли го бе поставила чужда ръка, и то на тъмно, като на мъртвец, който никога няма да го помества и сваля, тъй като е решено с него да го погребат и с него да изгние. Всичко останало у този човек, от врата до петите, беше един блок, в който мъчно можеше да се различават ръце, крака и талия. Не можеше да се определи що за тяло живееше под този куп дрехи от чоха, кожа, коприна, сребро и гайтани. Може би дребно и слабо, но може би и мощно, и голямо. И което беше най-странно, тази тежка маса от дрехи и накити имаше, в редките моменти, когато се движеше, неочаквано бързи и енергични движения на млад, нервен човек. Но и тогава голямото остаряло и безжизнено лице оставаше неподвижно и безизразно. Като че ли невидими пружини и пружинки движеха отвътре мъртвешкия лик и твърдата купчина дрехи.

Всичко това правеше везира на призрак, а у събеседника пораждаше смесено чувство на страх и отвращение, съжаление и неприятност.

Това беше впечатлението, което личността на новия везир направи на консула при първата им среща.

С течение на времето, живеейки и работейки с Ибрахим паша, Давил ще свикне с него, наистина ще се сприятели с него и ще разбере, че под необикновената външност се крие човек, който не е без сърце и без ум, който е нещастен завинаги и напълно, но не и чужд на всички по-добри чувства на расата и кастата си. Но сега, като имаше пред вид първата си среща, Давил гледаше черно на бъдещото си сътрудничество с новия везир, който му приличаше на бостанско плашило, но някакво разкошно, което не е за сиромашките ниви в тази страна, а за някакви фантастични краища — да плаши там райските птици с необикновени цветове и форми.

В блъсканицата в конака Давил забеляза и редица други нови и необикновени лица. Давна, който вече нямаше свободен достъп в конака както по времето на Мехмед паша, защото беше преминал изцяло на служба във френското консулство, с течение на времето успя да намери връзки и пътища, за да се осведомява за всичко — за везира, за главните личности, за отношенията между тях и за начина, по който се уреждат по-важните работи.

Поради вроденото си усърдие, любопитството и многото свободно време, а отчасти и поради несъзнателния стремеж да подражава на старите кралски посланици, чиито доклади обичаше да чете, Давил се опитваше да проникне в личния живот на везира, в интимния живот на неговите хора и по рецептите на старата дипломация да узнае „нрава, навиците, страстите и склонностите на владетеля, при когото е акредитиран“, за да може по този начин по-лесно да влияе и да осъществява желанията и намеренията си.

Давна, който съжаляваше, че бе принуден да живее в тази босненска пустиня, вместо в посолството или на служба при някой везир в Цариград, както подобаваше на неговите способности и на мнението, което той лично имаше за себе си, като че ли беше създаден да узнава всичко това и да го предава на Давил. С безогледността на левантинец, съвестността на лекар и хитростта на пиемонтиец той успяваше да узнава всичко и да го разказва сухо, делово и подробно, с детайли, които за консула понякога бяха интересни, редовно полезни, но често мъчителни и отвратителни.

Както между двамата везири нямаше никакво сходство, така и техните сътрудници бяха съвсем различни. Хората, които Мехмед паша бе довел и отвел със себе си, бяха, общо взето, по-млади, почти всички военни по професия, но във всеки случай добри ездачи и ловци. Между тях нямаше необикновени личности, които да се отделят от останалите или да привличат особено вниманието с физическите си или душевни качества, добри или лоши. Всички бяха събудени, средни на бой хора, безусловно предани и послушни на Мехмед паша, и си приличаха помежду си, почти като тридесет и двамата мамелюци на везира, които бяха като кукли, с безизразни лица, с еднаква външност и еднакви на бой.

„Къщата“ на Ибрахим паша беше съвсем друга. В нея имаше повече хора и по-различни по характер и външност. Дори и самият Давна, за когото турците не бяха голяма загадка, понякога в чудо се питаше къде е намерил везирът тази необикновена дружина, защо я влачи по света и как успява да ги държи всички заедно. Ибрахим паша не беше парвеню или от неизвестен род, какъвто беше случаят с повечето везири. И баща му, и дядо му били висши сановници и заможни хора. Така около семейството им се бяха насъбрали много роби, доверени лица, протежета и слуги, осиновена челяд, приведени зетьове и роднини с неизвестно и неопределено сродство, блюдолизци и най-различни нехранимайковци. През дългия си променлив живот и през годините на службата си, особено когато беше велик везир на Селим III, Ибрахим паша беше използувал по разни поводи много хора. Повечето от тези хора не се отделяха от него и тогава, когато нуждата, за която бяха взети, отдавна бе престанала, а прилепени към него „като миди към стар кораб“, оставаха и занапред свързани със съдбата на везира, по-право с неговата кухня и каса. Между тях имаше вече доста остарели и изнемощели, които никога не излизаха на слънце и на които трябваше други да слугуват в стаичките им, някъде в дъното на конака. Някога те са били на служба при Ибрахим паша и са му сторили голяма услуга, която везирът отдавна вече беше забравил, а и те самите едва ли си спомняха за нея. Имаше и млади, напращели, без работа и определено звание. Някои от тях дори се бяха родили в „къщата“ на Ибрахим паша, тъй като бащите им по това време са били на служба при него, там бяха израснали и там прекарваха живота си без явни причини и оправдание. Имаше между тях и дръзки пришелци и обикновени дервиши — просяци.

С две думи, Давна не преувеличаваше много нещата, като в докладите си пред Давил наричаше конака на новия везир „Музей на чудовищата“ и дръзко се усмихваше.

Везирът приемаше всички тези хора равнодушно, понасяше ги, влачеше ги след себе си и със суеверно търпение понасяше недостатъците им и борбите, които водеха помежду си, конфликтите им, ненавистта и кавгите им.

И тези, които заемаха повече място и действително вършеха работа, най-често бяха доста своеобразни, малцина от тях бяха обикновени и всекидневни хора.

Между тях несъмнено и по значение, а и по влиянието си, което имаше върху работите в конака, на първо място беше дефтердаринът на везира Тахир бей, човек, който се радваше на доверието на Ибрахим паша, негов пръв съветник по всички въпроси, болнав и особняк, но благороден и необикновено умен. За него в конака и в града имаше различни мнения, но едно беше несъмнено, в това бяха съгласни и травничани, и консулите, а именно, че Тахир бей беше мозъкът на конака, „дясната ръка и перото в ръката“ на везира.

Но преди още да пристигне, както се случваше при пристигането на всеки висш сановник османлия, бяха разпространени слухове за него, разбира се, изопачени и преувеличени. Травнишките улеми, колкото многобройни, толкова и завистливи, злобно захапваха устни и се утешаваха, че и той е човек и само на небето, което е над нас, не може нищо да се пришие и отшие. Тахир бей още не беше изминал и половината път, а те вече бяха успели да му прибавят и отнемат по нещо. Някой от ония, които идваха от Стамбул и разказваха за образоваността и ума на Тахир бей, казал, че още в училището го наричали Бунар на знанията. И в Травник веднага го нарекоха Бунар ефенди.

Такива бяха травнишките аги и потомците на по-известните родове, особено грамотните и учените. За всичко, което нямаха, не знаеха, не можеха, те умееха да изнамерят лоша дума или подигравателно прозвище. По този начин участвуваха във всички, дори и в най-висши въпроси, в които иначе никога с нищо не биха могли да вземат участие.

Но когато Тахир бей пристигна в Травник, това прозвище не можа да се задържи сред народа, а се върна на улемите, които бяха доста избързали да го измислят. Личността на дефтердаринът обезоръжаваше всяка обида и всеки помисъл за присмех. Вече след няколко седмици хората го наричаха само ефенди, като произнасяха тази обикновена дума с почит и с особено ударение. Така че по това време в Травник имаше много ефенди грамотни и полуграмотни кятиби, хафизи, муалими и дребни ходжи, ала само един ефенди.

Образоваността, владеенето на чужди езици и умението да се пише беше в традицията на семейството на Тахир бей. Дядо му бил автор на речници и коментари, баща му — пръв секретар на Портата и завършил живота си като рейс ефенди. Тахир бей навярно щеше да наследи баща си, ако не беше станал превратът, който свали султан Селим и изгони великия везир Ибрахим паша първо в Солун, а после в Травник.

Тахир бей току-що беше навършил тридесет и петата си година, но изглеждаше много по-възрастен. От преждевременно узряло момче той стана почти без преход болнав, тромав и остарял мъж. И такъв живееше и работеше. Сега след всичко, което бе преживял край Ибрахим паша, докато той беше велик везир през най-трудните години, и вследствие на болестта, която все повече овладяваше неговото иначе силно и добре сложено тяло, Тахир бей беше тежко болен човек, който се движеше бавно и с неохота, но при все това от него видимо бликаше желание за живот и необикновено силен дух.

Да беше съумял да живее малко по-умерено или да беше се съгласил да изостави малко работата, може би неговият цариградски лекар в началото щеше да го излекува. А така необикновената болест беше пуснала корени и остаряла и Тахир бей се помиряваше с това едновременно да живее и да боледува. От лявата страна на слабините имаше жива рана, която по няколко пъти в годината се затваряше и отваряше. Поради това беше наведен в кръста и бавно се движеше. Зиме и когато задухаше южният вятър, започваха болките му и безсънните нощи и тогава беше принуден да увеличава алкохола и приспивателните средства.

Откакто беше останал без своя цариградски лекар, Тахир бей сам промиваше и превързваше раните си, както изобщо боледуваше тайно и тихо, без да се оплаква и без да безпокои някого.

Наистина между многобройните постове при Ибрахим паша беше попълнено и мястото на лекар при везира, но това беше съвсем остарелият и духовит Ешреф ефенди, който беше забравил и онова, което някога е знаел, де ли пък лекарската професия, с която никога не е бил много свързан. На младини той бил нещо като аптекар, но половината от живота си прекарал във войската, по бойните полета и военните лагери, където „лекувал“ най-често, като внушавал на болния своята сърдечност и незаличима добра воля, а не със знания и лекарства. От войската отдавна го бе взел Ибрахим паша и го водеше навсякъде със себе си, повече като приятен другар, отколкото като лекар. Някога страстен ловец, особено на диви патици, сега той беше почти целият схванат от ревматизъм в краката и най-често седеше някъде на слънце или в топла стая, винаги в ботуши с високи кончове от сукно. Беше енергичен човек, духовит и наблюдателен, обичан и почитан от всички.

Разбира се, на Тахир бей и през ум не му минаваше да го лекува този Ешреф ефенди, с когото иначе обичаше да се шегува и да разговаря.

В отделно сандъче бяха винаги готови и внимателно наредени тесни и широки бинтове, памук, води и мехлеми. Това беше фино изработено и с умение направено сандъче от хубаво и скъпоценно дърво, което колкото повече старее и по-дълго се употребява, толкова по-хубаво става. В това сандъче дядото на Тахир бей заключвал ръкописите си; баща му пазел в него парите си, а той, ето, държеше мехлеми и превръзки.

През дните, когато дефтердаринът боледуваше, всяка сутрин по едно и също време се подготвяше специално затоплена вода и тогава започваше болезнено, продължително, почти набожно промиване, чистене и превързване на раната. Заключен и сам, с мъчително стиснати челюсти и свити вежди, той внимателно промиваше раната си и сменяше мехлемите и превръзките. И това често продължаваше с часове.

Това бяха скритите и мъчителни часове от живота на дефтердарина. Но в тях същевременно си оставаха неизказани и погребани всички трудности и горчилки. След като най-после се превържеше, подпашеше, стегнеше и облечеше, дефтердаринът излизаше пред хората спокоен и силен, съвсем изменен. На студеното му и неподвижно лице блестяха жадни очи и едва забележимо потрепваха тънки устни. Тогава за него нямаше трудни и страшни неща в живота, нямаше неразрешими въпроси, опасни хора, непреодолими трудности. Този тежко и вечно болен човек беше по-силен от здравите и по-ловък от силните.

Това, което издаваше истинския живот и истинската сила на този човек, бяха очите. Ту големи с блясък като очите на великите хора, които силата на мисълта издига над всичко; ту присвити, остри, златисто-светли, каквито се срещат у редки животни — златки и невестулки, блестящи и студени, без съчувствие и милосърдие; ту захласнати, засмени очи на своенравно, но благородно момче, с безгрижност и красота, която носи самата младост. Този човек живееше с очите си. Гласът му беше дрезгав, движенията — редки и бавни.

От всички сътрудници най-голямо влияние върху везира имаше Тахир бей; неговият съвет бе най-често търсен и всякога приеман, нему поверяваха за разрешаване трудни и неприятни въпроси, за които кехаята често дори не знаеше, че съществуват. Той редовно ги уреждаше бързо, естествено и леко, без много думи, със златист блясък в очите и вече никога не се връщаше към тях. Раздаваше щедро и несебично знанията и остроумието си като човек, който има в изобилие, който е свикнал да раздава и да не се нуждае от нищо. Той еднакво добре познаваше и шериата, и военните, и финансовите въпроси. Владееше персийски и гръцки. Пишеше много хубаво и имаше своя сбирка стихове, които султан Селим познаваше и обичаше.

Тахир бей беше един от редките османлии в конака, който никога не се оплакваше от изгнанието в Босна, от дивотата на страната и простотията на хората. Вътрешно тъгуваше за Цариград и беше повече от всеки друг свикнал с разкоша и развлеченията на живота в столицата. Но той прикриваше и тази си мъка, както прикриваше раните си, и я „превързваше“ сам, далеч от хората.

Пълна противоположност на Тахир бей и негов непримирим и безсилен противник беше хазнадаринът Баки, когото в конака наричаха Каки. Това беше телесен и душевен изрод, чудовищна сметачна машина, човек, когото всички мразеха и който не искаше нищо друго. Повече по навик, отколкото по необходимост той отдавна беше станал нужен на везира. Везирът, който обичаше само тихите и благородни хора, държеше и понасяше този злобен особняк по някой свой суеверен инстинкт, без да признава това дори пред самия себе си, като някаква муска, която привличаше цялата омраза и цялото зло отблизко и далече. Той беше „домашната змия“ на везира, както казваше Тахир бей.

Без жена и без приятели, Баки водеше вече години наред сметките на везира, по свой начин съвестно и точно, като пестеше всеки грош с упоритостта на болезнен скъперник и го пазеше от всеки, та дори и от везира. Животът му всъщност беше живот без лично щастие и удоволствия, посветен изцяло на саможивото обожаване на самия себе си и на борбата против разходите, безразлично какви, къде и за кого. Безпределно и свирепо зъл, той всъщност не печелеше нищо от това зло, защото не се нуждаеше от друго в живота освен именно от това зло.

Той беше нисък и пълен човек, кьосе, с жълта, тънка и прозрачна кожа, която изглеждаше изпълнена не с кости и мускули, а с безцветна течност или с въздух. Жълтите му бузи бяха подпухнали и дълбоко увиснали като две торби. Над тях плуваха две мигащи очи, сини и бистри като очите на малки деца, но винаги тревожни и недоверчиви. Тези очи никога не се смееха. Минтанът и ризата му бяха дълбоко изрязани около врата, който беше подут и обвит с тройна дълбока бразда като при малокръвни дебели жени. Целият изобщо приличаше на някакъв набръчкан мях, който щеше да спадне, съскайки, ако човек само го убодеше с игла. Цялото това тяло трепереше от собствения си дъх и изтръпваше от страх при допир с всичко, което беше извън него.

Той не знаеше що е шега или развлечение. Приказваше малко, само това, което беше подготвил предварително и колкото му беше необходимо. С унес се вслушваше в себе си, наблюдаваше себе си и всичко, което смяташе за свое. Да имаше два живота, пак нямаше да му стигнат за тази работа. Пиеше само вода и ядеше малко, защото нямаше ни зъби да дъвче, ни стомах да смила храната и защото спестеният залък му беше по-сладък от този, който би изял. Но тъй като не можеше да не се яде, той изглаждаше всяка троха, заобляше я и нежно я галеше, защото и тя щеше да стане част от неговото тяло.

Винаги му беше студено, навсякъде и по всяко време на годината. Чувствителната му кожа и отпуснатото тяло не му позволяваха да носи дрехи колкото му бе необходимо. Всеки допир до подгъви и шевове предизвикваше у него болка и можеше да го измъчи и разнежи до сълзи. През целия си живот търсеше топли, но леки и меки тъкани и се обличаше и обуваше своеобразно, дрехите му бяха широки, удобни, обикновени, без оглед на обичаите и околните хора. Едно от желанията му бе да бъде на топло. Мечтаеше си за стаичка, която да бъде малка, без мебели, но да се затопля от всички страни с невидим огън, винаги еднакво силен и постоянен, и да бъде светла, чиста, пълна със свеж въздух. Един вид храм за себе си, затоплен гроб, но от който да може силно и постоянно да влияе върху живота, да прави удоволствия на себе си и зло на другите. Защото Баки не беше само смешен скъперник и саможив особняк, но и доносник, шпионин и клеветник, който беше огорчил живота на мнозина и не един беше разделил с главата му. Особено през славното си време, когато Ибрахим паша беше велик везир, а самият той, Баки, приближен до големи личности и в центъра на събитията. „Комуто Баки обърне сахана, с него е свършено“ — казвали тогава за него. Но и сега, макар и хвърлен толкова далече и без връзки и влияние, остарял и станал повече смешен, отколкото опасен, той не преставаше да пише на разни личности в Цариград и повече по навик да донася всичко, което смяташе, че знае, и да опетнява и одумва всекиго, когото можеше. В такива занимания, прегърбен и надвесен над малък лист хартия, той и сега можеше да прекара така приятно нощта, както другите я прекарваха във весела компания или в любовно опиянение. И всичко това вършеше естествено, почти всякога без лични облаги, по някаква вътрешна необходимост, без стеснение, без угризение на съвестта, дори и без страх.

Всички, които живееха в конака, го мразеха, а и той мразеше всички, заедно с останалия съществуващ свят. Маниак в икономиите и сметките, той не искаше да има помощници и писари. По цял ден прекарваше над парите, шепнеше като в молитва, броеше и записваше нещо с тъп малък калем на малки, различни листчета хартия. (И тази хартия крадеше от другите чиновници.) Дебнеше всички в конака, биеше и уволняваше по-младите, досаждаше на везира с доноси и оплаквания против по-старите, с настойчивите си молби да забрани и сложи край на разсипничеството и вредите. Бореше се против разходите и прахосничеството, против всяко удоволствие и всяка радост, почти против всяка дейност изобщо, считайки за безделници и опасни прахосници не само веселите и безгрижните, но и приказливите, и предприемчивите. В тази негова борба със самия живот имаше и смешни, и жалки случки. Той подкупваше хора да му донасят в коя стая горят светлините по-дълго, отколкото трябва, мереше кой колко яде и пие, броеше в градината стръкчетата лук, щом покарат от земята. Всъщност всички тези мерки поглъщаха повече средства и усилия от стойността на предотвратените щети. (Тахир ефенди на шега казваше, че усърдието на Баки носи на везира повече вреда, отколкото слабостите и пороците на всички останали чиновници, взети заедно.) Макар че бе пълен и астматичен, той час по час слизаше в мазетата и се качваше на тавана. Всичко описваше, маркираше и надзираваше и все пак всичко убягваше от погледа му. Отчаяно се бореше против естествения ход на нещата в живота и най-много би се радвал, ако можеше да загаси живота на целия свят, както гасеше излишните свещи по стаите с наплюнчен палец и показалец, и да остане сам в мрака край угасената свещ на живота, да се наслаждава, че за всички се е мръкнало, че най-сетне не се живее, т.е. не се харчи, а той продължава да диша и да съществува като победител и свидетел на победата си.

Беше сърдит на богатите за това, че имаха много, че харчеха и пилееха, но страстно мразеше онези, които нямаха нищо, черната и вечна сиромашия, дракона с милиони и ненаситни уста. Когато в конака искаха да го ядосат, един отиваше при него, започваше разговор и с много тъжно лице и съжаление в гласа му казваше за някого, че заслужава да му се обърне внимание, защото е „беден“. Тогава Баки, като на пружина, скачаше изведнъж от мястото си, забравяше се и започваше да крещи с тънкия си глас:

— За какво ти е беднякът? Защо се занимаваш с бедняци? Пусни ги да се давят, където са тръгнали. Аз да не съм бог, та да превръщам сиромасите в богати? Та и той вече не прави това! И на него му омръзна.

После навеждаше глава и с понижен, тъжен глас имитираше своя събеседник:

— „Защото е беден!“ Та какво, ако е беден? И от къде на къде сега да си беден, е някаква чест или титла, която ти дава някакви права. „Беден е“, като че ли казва „хаджия е“ или „паша е“.

След това повишаваше гласа си и с пяна на уста от яд се доближаваше съвсем до лицето на събеседника си:

— Защо лапа, щом е беден? Никой не яде колкото бедняците! Защо не пести?

Хвалеше босненци за тяхната простота и въздържаност и затова, че сиромасите им са търпеливи, не просят и не налитат като цариградските или солунските бедняци, а понасят сиромашията си мълчаливо и търпеливо. Не харесваше травничани, защото беше забелязал, че обичали накити и почти всички се обличали хубаво. Гледаше широките копринени пояси на мъжете, потурите им, целите в гайтани, фереджетата на жените от тежка чоха, с воалетка на лицето, извезани с истинско злато, и това го ядосваше, защото напразно се мъчеше да си обясни как тези хора печелят парите, как могат да купуват такива скъпи и излишни неща и да ги сменяват, тъй като те толкова бързо се износват и захабяват. Свят му се завиваше от тези объркани сметки. И ако някой в разговор почнеше да защищава травничани и да доказва, че е хубаво човек да ги гледа в чаршията чисти и винаги добре облечени, Баки се нахвърляше срещу него:

— Нека бъдат чисти, добре! Ама откъде имат пари за такива дрехи? Откъде? Кажи ми, откъде идват парите в тази селска паланка?

И понеже събеседникът му преднамерено продължаваше да хвали травничани и да оправдава техния разкош в обличането, Баки все повече се горещеше. Сините му очи, загрижени и същевременно безкрайно смешни, изведнъж ставаха бурно тъмновиолетови, зли, блестящи. Като опиянен дервиш той се движеше бързо с малките си и невидими крака, потънали в сало, и размахваше късите си ръце. Най-после заставаше насред стаята, разкрачен, с отпуснати ръце и разширени, заоблени пръсти и разгневено и съскайки, повтаряше все по-бързо, по-често и по-строго:

— Откъде имат пари? Я ми кажи де? Откъде имат пари? Откъде имат пари-и-и?

Тогава шегобиецът, който беше дошъл само да го ядоса и разгневи, си отиваше, без да му отговори, и оставяше отчаяния хазнадарин насред стаята, като удавник без надежда и без помощ в разбеснелия се океан на безкрайните разходи и заплетени сметки на този безумен и нещастен свят.

Болният лекар на везира Ешреф ефенди познаваше най-добре хазнадарина и най-добре умееше да разказва за него. Именно от него Давна узна най-много неща за Баки.

Седнал на слънце, с проснати крака, обути в ботуши от сукно, Ешреф ефенди държеше на коленете си дългите мършави ръце, пълни с жили и белези, и разказваше с дълбокия си и дрезгав ловджийски глас:

— Да, сега е смешен и доста остарял. Дори кучетата бягат от него, но човек трябваше да го познава някога. А и днес не трябва да се подценява. Казвате: жълт е и ръцете му треперят. Това е вярно. Но ще се измамите, ако от това направите заключение, че той няма още дълго да живее или че няма да бъде вреден и опасен за всичко живо около себе си дотолкова, доколкото може. Да, жълт е като увехнала дюля, но той винаги си е бил такъв; жълт се е родил. Повече от петдесет години той пъпли по този божи свят, кашля, киха, пъшка, пъхти и пуфти по всички посоки като надупчен мях. Още от първия ден, когато за пръв път е измърсил дъските, на които майка му го е родила, той мърси всичко около себе си и боледува. Едната половина от живота си прекара в дълги и упорити констипации, а другата — в ужасни разстройства и непрекъснато тичане през двора с ибрика в ръка. Но нито това, нито вечното главоболие, безсъние, вечните екземи и кървене му пречеха да се движи като буренце и с бързината на змия и силата на бик да прави злини, най-различни злини на всичко и на всекиго. Аз не съм съгласен, когато го наричат скъперник. Не, това е обида за скъперниците. Скъперникът обича парите или поне скъперничеството си и е готов да пожертвува много за него, а този не обича нищо и никого освен себе си, мрази всичко на света — живите хора и мъртвите вещи. Не, той не е скъперник, а е гад, прилича на ръжда, и то отвратителна ръжда, която разяжда желязото.

Ешреф ефенди завърши приказката си с немощен смях: — Е, аз го познавам така, както малцина го познават, макар че на мен никога нищо не ми е сторил. Знаете, аз винаги съм бил само ловец, волен човек и такива като него само с една ръка можех да обърна.

Освен тези изтъкнати личности Давна успя да опознае подробно и другите по-важни чиновници и да уведоми консула.

Между тях беше мършавият дефтер кехая Ибрахим ефенди, за когото разправяха, че бил неподкупен; мълчалив и затворен човек, който се грижеше само за многобройната си челяд и за преписките и архива на везира. Животът му беше преминал в борба с неопитни и безсъвестни писари, татари и куриери, с дяволските книжа на везира, които все не можеха да се турят в ред. Денят си прекарваше в полуосветената стая, пълна с чекмеджета и рафтове. Там цареше някакъв ред, известен само нему. И когато му поискат препис от някой документ или от някое старо писмо, той редовно се вълнува, като че ли става нещо съвсем неочаквано и невиждано, скача, застава насред стаята, притиска с длани слепите си очи и започва да си припомня. Тогава черните му очи стават изведнъж кривогледи и както казва Ешреф ефенди, „той гледа едновременно два рафта“. При това тихо и непрекъснато повтаря името на документа, който са му поискали, и то все по-бързо, по-кратко, по-неясно, докато не се получи едно продължително бръмчене през носа. В даден миг неразбираемото мърморене изведнъж спира, дефтер кехаята скача, като че ли иска да хване птица, и с двете ръце посяга към някакъв рафт. Търсеното писмо обикновено е там. Ако се случи да не е там, той отново се връща насред стаята и отново започва да се съсредоточава, да мърмори през нос и да скача отново към друг рафт. И това продължава, докато преписката се намери.

Командирът на „гвардията“ на везира беше веселият и лекомислен Бехджет, човек здрав като камък, пълен и червендалест, смел, но непоправим картоиграч и ленивец. Двете дузини пехотинци и конници, които образуваха пъстрата гвардия на везира, не създаваха на Бехджет много грижи и работа. Те бяха разрешили въпроса така, че нито Бехджет се грижеше много за тях, нито те за Бехджет. Играеха на карти, гуляеха, пиеха и спяха. Главната и най-трудна работа на командира беше борбата му с хазнадарина Баки, когато трябваше незабавно и непременно да измъкне от него месечната заплата и някои извънредни разходи за себе си и за войниците. Тогава ставаха невероятни сцени. С дребнавостта и злобата си хазнадаринът успяваше да изкара от кожата дори добродушния Бехджет, който вадеше нож и се заканваше, че ще нареже стиснатия хазнадарин на парченца като „за кебап“. Но страхливият иначе и слабоват Баки се хвърляше срещу голия нож на Бехджет, само и само да запази чекмеджето си, заслепен от омразата и отвращението, което изпитваше към този прахосник, и се заклеваше, че преди да умре, ще види Бехджетовата глава, набита на кол на онази стръмнина под гробищата, където поставят отрязаните глави на престъпниците. Накрая всичко свършваше с това, че командирът получаваше пари и излизаше с шумен смях от стаята на хазнадарина, а Баки оставаше над чекмеджето, гладеше създадената празнина като рана и за стотен път се готвеше да отиде при везира и да се оплаче от този прахосник и хаирсъз, който години наред вече посяга върху касата и огорчава живота му. От цялата си касиерска душа дълбоко и искрено желаеше да доживее победата на правото и реда и да види действително кухата и безобразна глава на Бехджет как се хили от кола.

Длъжността на кехаята, заместник на везира, се изпълняваше от Сюлейман паша, който, както видяхме, заемаше същия пост и при предишния везир. Той идваше рядко в Травник. А когато беше там, проявяваше много повече разбиране и симпатии към австрийския, отколкото към френския консул. И все пак сред пъстрия нанос в конака този босненец беше единственият човек, на когото можеше да се разчита с известна сигурност, че това, което обещае, има действително намерение да изпълни и може и умее да го направи.