Иво Андрич
Травнишка хроника (4) (Консулски времена)

III

И Давил, както героите от източните приказки, трябваше да изпита най-големите трудности в началото на своята консулска дейност. Като че ли всичко се бе надигнало да го изплаши и да го върне от пътя, по който бе тръгнал.

Всичко това, което го посрещна в Босна, и това, което се получаваше от министерството, от посолството в Цариград и от главнокомандуващия в Сплит, беше обратно на онова, което му бяха казали в Париж при заминаването му.

След няколко седмици Давил се премести от къщата на Барух в сградата, която бе наета за консулство. Обзаведе и подреди две-три стаи, колкото можеше и както умееше, и заживя сам с прислугата в празната, огромна къща.

На идване той бе принуден да остави жена си в Сплит у едно френско семейство. Госпожа Давил очакваше трето дете и в това състояние той не си позволи да я вземе със себе си в непознатия турски град. След раждането жената се възстановяваше бавно и трудно и заминаването от Сплит трябваше непрекъснато да се отлага.

Давил беше свикнал със семейния живот и никога не беше се отделял от жена си. Затова сега при новите обстоятелства раздялата му се виждаше особено тежка. Самотата, безпорядъкът в къщи, грижите за жената и децата от ден на ден го измъчваха все повече. Господин Пуквил бе напуснал Травник само няколко дни след пристигането им, за да продължи пътуването си на Изток.

Но и без това Давил се чувствуваше забравен и предоставен сам на себе си. Средствата за работа и борба, които му обещаваха преди заминаването му за Босна или които той бе поискал по-късно, бяха недостатъчни или изобщо не пристигаха.

Той беше принуден сам да пише и преписва и да върши цялата канцеларска работа, понеже нямаше чиновници и сътрудници. А тъй като не знаеше езика и не познаваше страната и условията, не му оставаше нищо друго, освен да вземе Давна за драгоман на консулството. Везирът великодушно му остави на разположение своя лекар, а Давна беше възхитен, че му се дава възможност да постъпи на френска служба. Давил го назначи с голямо недоверие и прикрито отвращение и предварително бе решил да му доверява само работи, които можеше и везирът да знае, но виждаше, че този човек му е необходим и действително полезен. Давна веднага успя да намери двама доверени гавази, един албанец и един херцеговец, да поеме грижата за прислугата и да отмени консула в редица дребни, неприятни работи. Давил го наблюдаваше и го опознаваше все по-добре във всекидневната си работа с него.

От ранна младост на Изток, Давна беше придобил много от чертите и навиците на левантинците. А левантинците бяха хора без илюзии и скрупули, без лице, тоест с много лица, принудени да се показват ту снизходителни, ту смели, ту потиснати, ту възторжени, защото това бяха за тях необходими средства в борбата за живот, която в Левант беше по-трудна и по-сложна откъдето и да било другаде по света. Чужденец, хвърлен в тази неравна и тежка борба, потъваше целият в нея и загубваше истинския си лик. Той прекарваше живота си на Изток, ала го опознаваше само отчасти и едностранно, тоест интересуваше го само ползата и вредата от борбата, която беше принуден да води. Чужденците, които като Давна оставаха да живеят на Изток, в повечето случаи усвояваха от турците само лошите, отрицателните страни на характера им и не бяха в състояние да открият и възприемат нито едно от техните добри, благородни качества и навици.

Давна, за когото ще имаме още случай да говорим, в много отношения беше такъв човек. На младини бил голям сладострастник и допирът му с османлиите не го бе научил на нищо добро в това отношение. А този род хора стават мрачни, озлобени и трудни за себе си и за околните, щом животът на чувствата отшуми и изгори. Той беше безпределно покорен и до подлост дребен пред силата, властта и богатството, ала дързък, свиреп и безмилостен към всичко немощно, бедно и недъгаво.

И все пак имаше нещо, което спасяваше този човек и го издигаше над всичко. Той имаше син, красиво и умно момче. Давна се грижеше всеотдайно за здравето и възпитанието му. Всичко правеше за него и всичко беше готов да направи. Силното му чувство на бащинска обич постепенно го освобождаваше от неговите пороци и го правеше по-добър и по-човечен. И както момчето растеше, така и животът на Давна ставаше по-чист. Винаги когато стореше някоя добрина на хората или избягваше да направи нещо лошо, правеше го със суеверното убеждение, че „това ще се върне на малкия“. Както често се случва в живота, и този объркан и неустановен родител си мечтаеше синът му да стане човек, който ще живее редно и честно. И нямаше нещо, което той не би сторил или не би пожертвувал за осъществяването на тази мечта.

Това дете без майка се радваше на ласките и грижите, които могат да се полагат за едно момче, и растеше край баща си като младо дърво, привързано за сух, но здрав кол. Момчето беше красиво, имаше чертите на бащата, но по-омекотени и по-облагородени, здраво телесно и душевно, то не проявяваше нито някакви лоши склонности, нито пък тежки наследствени слабости.

Дълбоко в себе си Давна таеше съкровена мечта, която всъщност беше най-висшата цел в живота му: детето му да не остане като него слуга на всички в Левант, а да се настани първо в някое училище във Франция, а след това да постъпи на френска служба.

Това бе основната причина за неговото старание и преданата му служба в консулството и главно основание човек да вярва на истинската му и трайна преданост.

Новият консул имаше грижи и трудности и с парите. Получаването на парите ставаше бавно и нередовно, а загубите при размяната непредвидени и чувствителни. Одобрените кредити пристигаха късно, а тия, които искаше за нови нужди, не се отпускаха. Вместо това пристигаха неразумни и нескопосани заповеди на Дирекцията на сметководството, окръжни без всякакъв смисъл, които на самотния и изоставен Давил изглеждаха като истинска ирония. В едно окръжно например строго се нареждаше консулът да ограничи общуването си с чуждите консули, а приемите на чуждите посланици и представители може да посещава само ако неговият посланик или пълномощен министър му каже да стори това. В друго се определяше как трябва да бъде чествуван рожденият ден на Наполеон, 15 август. „Разходите за оркестъра и подготовката на бала, който генералният консул ще устрои по този случай, са за негова сметка.“ Когато прочете тази заповед, Давил горчиво се усмихна. Веднага си представи травнишките музиканти, трима дрипави цигани, двамата тъпанджии и третият със зурла, които по рамазан и около байрам разкъсват ушите на европееца, осъден да живее тук. Спомни си и за първото чествуване на императорския рожден ден, по право за злополучния си опит да устрои чествуване.

Няколко дни преди празника Давил напразно се опита чрез Давна на тържеството да дойдат поне някои от по-видните турци. Дори и ония от конака, които обещаха, не дойдоха. Монасите и техните паства отказаха любезно, но категорично. Йеромонахът Пахомие нито прие, нито отказа поканата, но не дойде. Отзоваха се само евреите. Дойдоха четиринадесет души; противно на травнишките обичаи някои доведоха и жените си.

Госпожа Давил тогава още не бе пристигнала в Травник. Давил, в парадна униформа, с Давна и гавазите, играеше ролята на любезен домакин и поднасяше закуски и някакво пенливо вино, което бе получил от Сплит. Произнесе и кратко слово в чест на своя суверен. Поласка турците и похвали Травник като важен град, предполагайки, че поне двама от тези евреи са на служба при везира и ще му докладват всичко, а всеки поотделно ще разказва из Травник какво е казал консулът. Еврейките, които седяха на миндера със скръстени на корема ръце, докато той говореше, само трепкаха с очи и накланяха глава ту към лявото, ту към дясното си рамо. Евреите гледаха пред себе си, което трябваше да значи: така е и другояче не може да бъде, но ние не сме казали нищо.

От пенливото вино всички малко се разгорещиха. Давна, който не държеше много на травнишките евреи, превеждаше неохотно приказките им и едва смогваше да задоволи всички, защото всеки искаше да каже по нещо на консула. Заприказваха и на испански и жените изведнъж развързаха езиците си, а Давил се мъчеше да съживи в паметта си стотината испански думи, които бе научил някога като войник в Испания. По едно време по-младите започнаха и да тананикат. Съжаляваха, че не знаеха никаква френска песен, а турски не искаха да пеят. Най-сетне Мазалта, Бенционовата снаха, изпя един испански романс, като тежко си поемаше дъх от вълнение и преждевременно затлъстяване. Свекърва й, сърдечна и жизнена жена, така се развесели, че удряше длан в длан, като едновременно поклащаше горната половина на тялото си и оправяше тепелука си, който от пенливото вино все се изкривяваше.

Наивното веселие на тази добродушна и обикновена среда беше всичко, което можеше да се намери в Травник за чествуването на най-великия владетел на света. То трогна и същевременно натъжи консула.

Давил най-много искаше изобщо да не си спомня за него. И когато по задължение трябваше да съобщи на министерството как в Травник бе преминал първият рожден ден на императора, той стеснително и преднамерено неясно написа, че великият празник бе чествуван според „особените обстоятелства и обичаи в тази страна“. Но сега, когато четеше това закъсняло и неуместно окръжно за баловете, оркестъра и декорациите, стана му отново обидно и мъчно и му идваше и да плаче, и да се смее.

Една от постоянните трудности беше грижата около френските офицери и войници, които пътуваха от Далмация през Босна за Цариград.

Между турското правителство и френския посланик в Цариград имаше споразумение, съгласно което френските войски трябваше да предоставят на турците известен брой офицери, инструктори и специалисти, артилеристи и пионери. Когато английският флот нахлу в Дарданелите и застраши Цариград, султан Селим с помощта на френския посланик генерал Себастиани и няколко френски офицери започна да подготвя отбраната на столицата. Тогава от френското правителство незабавно бе поискан известен брой офицери и войници. От Париж бе заповядано на генерал Мармон да изпрати веднага през Босна исканите офицери и войници, и то на по-малки групи. Давил имаше за задача да осигурява преминаването им, да се грижи за коне и придружители. Сега той имаше възможност да види как на дело изглежда едно споразумение, сключено с правителството в Цариград. Позволителните, необходими за преминаване на чужди офицери, не се получаваха навреме. Офицерите бяха принудени да чакат в Травник. Консулът настояваше пред везира за по-бързо уреждане на нещата, везирът — пред Цариград. Но и когато позволителното пристигаше навреме, това още не значеше, че въпросът е разрешен, защото тогава изведнъж възникваха неочаквани трудности и офицерите трябваше да прекъсват пътуването и да си губят времето из босненските паланки.

Босненските турци се отнасяха с недоверие и омраза към френските войски в Далмация. Австрийските агенти бяха разпространили сред тях слухове, че генерал Мармон строи по протежение на цяла Далмация широк път с цел да завладее Босна. Идването на френски офицери в Босна потвърждаваше тези погрешни убеждения на града. И френските офицери, които пристигаха като съюзници по молба на турското правителство, бяха посрещани още в Ливно с обидни крясъци от тълпата и на всяка крачка се натъкваха на се по-лош прием.

Имаше дни, когато при Давил в Травник се настигаха десетки такива офицери и войници, които нито можеха да продължат пътуването си, нито пък имаха смелост да се върнат обратно.

Напразно везирът свикваше аяните и първенците, заплашваше и настояваше да не се, постъпва така с приятелите, които идват по волята и със знанието на Високата порта. Обикновено всичко се изглаждаше и уреждаше само на думи. Аяните обещаваха на везира, везирът на консула, консулът на офицерите, че враждебното отношение на населението ще престане. Но когато на другия ден офицерите тръгваха, още в първата паланка ги посрещаха така, че те, възмутени, се връщаха в Травник.

Напразно Давил изпращаше доклади за истинското настроение на местните турци и за безпомощността на везира да ги обуздае или да им наложи или заповяда каквото и да било. Цариград продължаваше да иска, Париж — да издава заповеди, а Сплит — да изпълнява заповедите. В Травник неочаквано се озоваваха отделни офицери и там, възмутени, чакаха нови упътвания. Всичко се вършеше безразборно и наопаки и всичко се стоварваше върху главата на консула.

Напразно френските власти в Далмация печатеха приятелски обръщения към турското население. Тези обръщения, написани на изискан турски литературен език, никой не искаше да чете, а онзи, който ги четеше, не ги разбираше. Нищо не помагаше против вроденото недоверие на цялото мюсюлманско население, което не искаше ни да чете, ни да слуша, ни да гледа, а следваше само своя дълбок нагон за самозащита и ненавист към чужденеца и неверника, който се бе доближил до границата и започваше да навлиза в страната.

Едва когато в Цариград избухна майският преврат и станаха промени на престола, заповедите за изпращане на офицери в Турция престанаха. Всъщност престанаха да се получават нови заповеди, но старите продължаваха да се изпълняват сляпо и механично. И така дълго още се случваше в Травник да осъмнат двама-трима офицери, изпълнявайки такива остарели заповеди, макар че сега тяхното пътуване бе съвършено безцелно и безсмислено.

Събитията в Цариград действително освободиха консула от една неприятност, но го заплашиха с друга, още по-голяма.

Единствена помощ и истинска опора Давил намираше в личността на Хюсрев Мехмед паша. Наистина консулът имаше възможност в редица случаи да разбере докъде се простира властта на везира и какъв е неговият действителен авторитет пред босненските бейове. Много обещания не доживяваха изобщо изпълнението си, много везирови заповеди оставаха неизпълнени, макар че везирът лично се преструваше, че не забелязва това. Но неговата добра воля бе неоспорима и очевидна. Поради личните си симпатии, а също и по някакви сметки той искаше да минава за приятел на Франция и да доказва това с дела. А и веселият нрав на Мехмед паша, неговият незаличим с нищо оптимизъм и засмяната лекота, с която подхождаше към нещата и отминаваше всички несгоди, имаха благотворно влияние върху Давил и му даваха сили да понася редица дребни и големи трудности в новия живот.

Сега събитията заплашваха да го лишат и от тази голяма и единствена помощ и утеха.

През май същата година в Цариград бе извършен държавен преврат. Селим III, просветеният султан-реформатор, бе свален от неговите фанатизирани противници и затворен в Сарая, а на негово място бе поставен султан Мустафа. Френското влияние в Цариград отслабна и което за Давил беше още по-неприятно, положението на Хюсрев Мехмед паша бе застрашено, защото със свалянето на Селим той загуби опората си в Цариград, а като приятел на французите и привърженик на реформите в Босна не го обичаха.

Наистина пред хората везирът не сваляше широката си моряшка усмивка и демонстрираше ориенталския си оптимизъм, който имаше корени единствено в самия себе си, ала това не можеше да измами никого. Травнишките турци, всички до един противници на реформите на Селим и врагове на Мехмед паша, твърдяха, че на „везира му се клатят краката“. В конака бе настъпила някаква неспокойна тишина. Всеки гледаше незабелязано да се подготви за преселение, което можеше да последва всеки момент. И всеки, зает с личните си грижи, мълчеше и гледаше пред себе си. Везирът в разговор с Давил бе разсеян и блуждаещ, но се стараеше с любезност и големи думи да прикрива безпомощността си, да помогне, комуто и да било и с каквото и да било.

Пристигнаха специални куриери, везирът изпращаше своите татари в Цариград с тайни поръчения и подаръци за приятелите си, които още бяха останали. Давна събираше подробности и твърдеше, че везирът се бори пред новия султан колкото за главата си, толкова и за поста.

Давил знаеше какво ще означава за него и за работата му сменяването на сегашния везир и затова още от самото начало той изпращаше бързи поръчения до генерал Мармон и посолството в Цариград да използуват цялото си влияние пред Портата Мехмед паша да остане и занапред в Босна независимо от политическите промени в Цариград, като изтъкваше, че така се застъпват за приятелите си и русите, и австрийците и тук по това се преценява влиянието и мощта на една християнска сила.

Босненските турци ликуваха.

„Свален е гяур-султанът — разправяха ходжите по кепенците, — а сега иде ред да се изчисти всичката кал, която през последните години се налепи върху чистата вяра и истинския ислям: ще си отиде Топал везирът и ще отведе и приятеля си — консула, така както го доведе.“ Тълпата разнасяше тези думи и ставаше все по-нападателна. Задиряха и нападаха прислугата на консула. На Давна се присмиваха на улицата, ругаеха го и го питаха дали консулът се готви за заминаване и ако не, какво чака. А драгоманът, както беше черен и висок, възседнал пъстрата си кобила, ги гледаше презрително и им отвръщаше дръзко и лукаво, че не знаят какво говорят, че това е могъл да им каже само някакъв си глупак, който си е загубил ума от босненската ракия, че новият султан и френският император са големи приятели, че от Цариград вече са поръчали френският консул в Травник да си остане и занапред „девлет мусафир“ и ако му се случи нещо, цяла Босна ще бъде изгорена, няма да бъдат пощадени и децата в люлките. Давна непрекъснато повтаряше на консула, че сега трябва да се действува смело и безогледно, защото само това може да помогне при тези диваци, които се нахвърлят срещу оня, който отстъпва.

Същото правеше и везирът, само че по свой начин. Отрядът на мамелюците излизаше всеки ден на обучение на равнината край текето и травничани наблюдаваха с омраза, но и със страх тези добре сложени конници под лъскавото, тежко оръжие, пременени и накичени като сватове. Везирът излизаше с тях на езда в полето, наблюдаваше упражненията, надбягваше се и лично се прицелваше в мишените, като човек, който няма никакви грижи и изобщо не мисли за заминаване, нито пък за умиране, а се готви за борба.

И едната, и другата страна, и травнишките турци, и везирът, очакваха присъдата на новия султан и новини от Цариград за изхода на борбата, която се водеше там.

Към средата на лятото пристигна специален пратеник, капиджибашията на султана, със свита. Мехмед паша му устрои необикновено тържествено посрещане. Целият отряд на везировите мамелюци, всички сановници и ичоглани излязоха да го посрещнат. От крепостта гърмяха оръдия. Мехмед паша посрещна капиджибашията пред конака. Из града веднага се разнесе слух, че везирът е успял да спечели благоволението и на новия султан и остава в Травник. Турците не искаха да повярват и твърдяха, че капиджибашията ще се завърне в Цариград с главата на Мехмед паша в зобницата си. Ала слуховете се оказаха верни. Капиджибашията бе донесъл ферман, с който Мехмед паша си оставаше на поста в Травник, а също връчи тържествено на везира скъпоценна сабя, дар от новия султан, и заповед напролет да тръгне със силна войска против Сърбия.

Това радостно събитие бе помрачено от една странна и неочаквана случка.

На другия ден след пристигането на капиджибашията — беше петък — Давил имаше от по-рано уговорено посещение при везира. Мехмед паша не само че не отказа това посещение, но прие консула в присъствието на капиджибашията, когото му представи за свой стар приятел и щастлив вестител на милостта на султана. Показа му също и сабята, която бе получил в дар от султана.

Капиджибашията, който уверяваше консула, че и той, както Мехмед паша, е искрен почитател на Наполеона, беше висок човек, очевидно мелез, със силно подчертан негърски тип. Жълтият цвят на кожата му имаше някакъв гълъбов оттенък, устните и ноктите му бяха тъмносини, а бялото на очите му — мътно като замърсено.

Говореше много и възбудено за симпатиите си към французите и за омразата си към русите. В дълбоките ъгли от двете страни на извитите му негърски устни при говоренето се събираше бяла пяна. Давил го наблюдаваше и в себе си искаше този човек да спре да говори и да се избърше, ала капиджибашията продължаваше като в треска. Давна превеждаше и едва смогваше да следи думите му. С още нестихнала омраза капиджибашията разказваше за някогашните си воювания против русите; за подвига си някъде близо до Очаков, където бил ранен. И изведнъж неочаквано загъна енергично тесния ръкав на антерията си и показа под лакътя голям белег от руска сабя. Тънката, но силна негърска ръка видимо трепереше.

Мехмед паша се наслаждаваше на сърдечния разговор на приятелите си и се смееше повече от обикновено, като човек, който не може да скрие радостта и щастието си от това, че го е озарила царска милост.

Този ден разговорът се проточи прекомерно дълго. На връщане Давил по пътя запита Давна:

— Как ви се струва капиджибашията?

Той знаеше, че на подобен въпрос за някого Давна редовно изтърсваше всичко, което бе успял до този момент да научи. Но този път Давна беше необикновено кратък:

— Това е тежко болен човек, господин генерален консул.

— Да, странен гост.

— Много, много болен човек — шепнеше Давна, като гледаше пред себе си и не искаше да се впуска в разговор.

А вдругиден преди обичайното време Давна помоли да бъде веднага приет от консула. Давил го прие в столовата, където тъкмо привършваше закуската си.

Беше неделя, една от онези летни сутрини, които със свежестта и прелестта си са един вид награда за студените, неприятни и сумрачни есенни и зимни дни. Безбройни скрити води изпълваха въздуха с прохлада, ромон и синкав блясък. Давил се чувствуваше отпочинал, беше спал добре, доволен от вчерашната хубава новина, че Мехмед паша остава и занапред в Травник. Когато Давна влезе, черен и блед както винаги, със стиснати устни и стегнати челюсти, той току-що беше завършил закуската и бършеше устата си с движения на здрав човек.

С понижен глас Давна му съобщи, че капиджибашията нощес е починал.

Давил стана изведнъж и отблъсна масичката със закуската, а Давна стоеше на едно и също място и без да променя гласа и стойката си, отговаряше с кратки, неопределени изречения на всички негови развълнувани въпроси.

Вчера след обед капиджибашията, който напоследък изобщо не бил много добре, се почувствувал зле. Взел топла баня и легнал, а през нощта внезапно издъхнал, когато никой не очаквал това и преди да получи каквато и да било помощ. Днес преди обед ще бъде погребан. Всичко, което той, Давна, узнае още за смъртта или за отражението, което тази новина ще има в чаршията, ще съобщи допълнително.

Повече от него не можеше да се извлече. На въпроса на Давил дали трябва да се направи нещо, за да се изкажат съболезнования или нещо подобно, Давна отвърна, че не трябва да се предприема нищо, тъй като това би било против добрите обичаи. Тук смъртта се игнорира и всичко, свързано с нея, става бързо, без много думи и церемонии.

Като остана сам, Давил почувствува, че денят му, който бе започнал весело, изведнъж се помрачи. Не можеше да не мисли за оня неприятен, висок човек, с когото бе разговарял само преди един ден и който сега беше мъртъв. Мислеше си и за везира, и за неприятностите, които неминуемо му създаваше смъртта на този сановник именно в неговия дом. Непрекъснато беше пред очите му и смъртнобледото лице на Давна, неговото хладнокръвие и мълчание и начинът, по който се поклони и излезе също така мрачен и студен, както бе влязъл.

По съвета на Давна консулът не предприе нищо, но непрекъснато мислеше за смъртта в конака.

Едва на другия ден преди обед Давна пристигна отново и тогава във вдлъбнатината на един прозорец, шепнейки, обясни на консула, който го слушаше ужасен, истинската цел на мисията на капиджибашията и причината за неговата смърт:

— Капиджибашията всъщност донесъл смъртна присъда на везира. Царският ферман, с който везирът се утвърждаваше на сегашния му пост, и почетната сабя само е трябвало да прикрият тази присъда, да успокоят везира и да заблудят хората. Непосредствено преди заминаването си от Травник, след като приспи вниманието на везира, капиджибашията трябвало да извади друг ферман, така наречен катил-ферман, с който везирът и всички преки и косвени сътрудници на предишния султан се осъждат на смърт, и да заповяда на един от бостанджибашиите от свитата си да отреже главата на Мехмед паша, преди някой от хората му да може да му се притече на помощ. Но лукавият везир, който предвиждал тази възможност, отрупал с внимание и почести капиджибашията и се преструвал, че вярва на думите му, че е възхитен от царската милост, но веднага подкупил хората му. Показал му града, запознал го в Дивана с френския консул. На другия ден била уредена богата трапеза на една ливада край пътя, който води към текето. Когато след хубавата гощавка и апетитните гозби се върнали в конака, капиджибашията получил силна треска „от острата босненска вода“. Везирът предложил на гостенина да опита неговия добре уреден хамам. Докато капиджибашията се топлил на горещите каменни плочи, обливайки се целият в пот, и изчаквал масажиста, когото Мехмед паша специално му похвалил, сръчните хора на везира отшили подплатата на кюрка на капиджибашията, където, според думите на подкупения бостанджибашия, бил скрит катил-ферманът. Намерили фермана и го предали на везира. Когато капиджибашията излязъл от банята, изморен и силно запотен, почувствувал изведнъж палеща жажда, която не могъл да утоли с никакво питие. Колкото повече пиел, толкова по-силно се отравял, преди здрач легнал, пъшкайки като човек, комуто горят устата и червата, после се вкочанясал и млъкнал. Когато разбрали, че вече не може да говори и че целият се е схванал и не може нито с глас, нито със знак да каже нещо, разтичали се из конака да търсят лекари и да викат ходжи. За лекар вече било късно, но за ходжата винаги има време.

Посинял като мастило и втвърден като умряла риба, капиджибашията лежал на тънък дюшек насред стаята. Само клепачите му още потрепвали и от време на време той с мъка ги повдигал и шарел с очи и с някакъв страшен поглед обикалял стаята, търсейки навярно кюрка си или някого от хората си. Големите мътни очи на измамения и убит човек, който бе дошъл да убие с измама, били единственото още живо нещо у него и изразявали онова, което той повече не могъл да каже, нито да направи. Около него на пръсти се движели слугите на везира, отрупвайки го с най-голямо внимание, и в набожен страх се споразумявали помежду си със знаци и с кратък шепот. Никой не забелязал точно кога издъхнал.

Везирът се показвал неутешим домакин. Неочакваната смърт на стария му приятел помрачила радостта от хубавата вест и голямата почест. Белите му лъскави зъби сега били непрекъснато покрити от черните гъсти мустаци. Целият променен, без усмивка, везирът разговарял с всички, но кратко, с покъртителен глас, изпълнен със сдържана болка. Извикал каймакамина Ресим бей, слаб и преждевременно остарял потомък на виден травнишки род, и го помолил тези дни да бъде край него, макар че много добре знаел, че той не умее и не смогва да се справи добре и със своите работи. И пред него с болка се оплаквал:

— Види се, писано му било да измине такъв дълъг път и да умре пред очите ми. Смъртта не може да се избегне, но, струва ми се, по-леко щеше да ми бъде, ако бях загубил рождения си брат — разказвал му везирът, като човек, който, въпреки сдържаността си, не може съвсем да премълчи това, което го боли.

— Е, какво можеш да сториш, паша! Нали знаеш, дето има една приказка: всички сме мъртви, само един друг се погребваме — утешавал го каймакаминът.

Катил-ферманът, според който трябвало да бъде обезглавен и ликвидиран Мехмед паша, бил отново зашит внимателно в подплатата на кюрка. Тази сутрин щели да погребват капиджибашията на едно от първите травнишки гробища. А цялата му свита, подкупена и богато възнаградена, още днес тръгвала за Цариград.

Така завърши Давна доклада си за най-новите събития в конака.

Давил се слиса и онемя от учудване. Всичко му се виждаше като невероятна приказка и на няколко пъти се опитваше да прекъсне драгомана. Постъпката на везира му се струваше не само страшна и престъпна, но и опасна и нелогична. Ужасен, той се разхождаше из стаята и от време на време се взираше в лицето на Давна, като че ли искаше да разбере сериозно ли говори този човек и с ума си ли е.

— Как? Как? Възможно ли е? Как може? Как си е позволил? Ще се разбере! И в края на краищата какво ще му помогне това?

— Ще му помогне. Изглежда, че ще му помогне — отвръщаше спокойно Давна.

— Сметките на везира не са толкова погрешни, както може би изглеждат на пръв поглед, макар че са много смели — обясняваше Давна на консула, който се разхождаше из стаята и за миг се бе спрял.

Първо, везирът избягна непосредствената опасност, и то много умело, като изигра противниците си и надхитри капиджибашията. Хората ще се съмняват и шушукат, но никой не ще може да каже нещо, а още по-малко да докаже. Второ, капиджибашията официално носеше на везира радостни вести и големи почести, следователно везирът би бил последният, който може да му желае смъртта. А и онези, които са изпратили капиджибашията с двулична мисия, няма да посмеят, поне на първо време, да предприемат нищо против везира, защото с това ще признаят, че са имали скрити зли намерения и не са успели. Трето, капиджибашията бил ненавиждан, с лошо име, мелез, без истински приятели, доносничел и лъгал всекиго, без да му мигне окото, и изобщо не бил уважаван нито от ония, които си служели с него. Затова смъртта му няма да бъде голяма изненада за никого, а още по-малко пък ще предизвика скръб и желание за отмъщение. А и неговата подкупена свита ще се погрижи за това. И четвърто, което е най-важно, сега в Цариград господствувала пълна анархия, така че приятелите на Мехмед паша, на които той изпрати „всичко необходимо“ само няколко дни преди неочакваното пристигане на капиджибашията, ще имат време да завършат започнатото „контраминиране“ и да спасят везира пред новия султан и ако е възможно, да го закрепят на този му пост.

Целият настръхнал от вълнение, Давил слушаше спокойния разказ на Давна. Понеже нямаше с какво да го опровергае, той само мънкаше:

— Но все пак, все пак?!

Давна не смяташе за необходимо да продължава да убеждава консула, само добави, че чаршията е спокойна и че новината за внезапната смърт на капиджибашията не е предизвикала някакво особено вълнение, макар че много се приказва.

Едва когато остана сам, Давил можа да проумее целия ужас на това, което бе чул преди малко. И както напредваше денят, така растеше и неговото неспокойствие. Малко ядеше и място не можеше да си намери. На няколко пъти му идваше да извика Давна и да го запита нещо, безразлично какво, само и само да се увери дали всичко, което му бе разказал тази сутрин, беше наистина вярно. Започна да обмисля какъв доклад да напише за всичко това и дали изобщо е уместно да докладва за случилото се. Сядаше на масата и започваше: „Тук в конака на везира нощес се е разиграла…“ Не, това е банално, блудкаво. „Събитията през последните дни все повече показват, че Мехмед паша чрез обичайни тук методи и средства ще успее да запази поста си и при новосъздадените обстоятелства и следователно можем да разчитаме, че този благосклонен към нас везир…“ Не, не. Това е сухо и неясно. Най-сетне разбра, че най-добре ще бъде да съобщи и опише нещата така, както изглеждат и както ги виждат всички, а именно: специален капиджибашия пристигна от Цариград и донесе ферман, с който везирът си остава на досегашния пост, и му връчи сабя като израз на царската милост и предстоящия поход срещу Сърбия; накрая да се подчертае, че това е добър признак за по-нататъшното развитие на френското проникване в тези краища и между другото да се добави, че случайно същият този капиджибашия почина внезапно в Травник, изпълнявайки своята мисия.

Това мислено кроене и прекрояване на официалния доклад успокои малко Давил. Злодеянието, което бе станало, тъй да се каже, вчера, пред очите му, изведнъж му се стори по-малко страшно и гадно, когато стана предмет на размишленията му за доклада. Консулът напразно търсеше в себе си ужаса и моралното възмущение, които бе изпитал тази сутрин.

Седна и написа доклада, като представи нещата така, както ги виждаха всички. А сетне, когато го преписваше на чисто, той почувствува още по-голямо успокоение, дори някакво си задоволство от самия себе си, че докладът му почива върху умно премълчани големи и тежки тайни.

Така посрещна летния здрач, изпълнен с тишина и мъглива светлина над плътните сенки на стръмните хребети. Успокоен, консулът стоеше край отворения прозорец. Зад него някой влезе в стаята със запалено газениче и започна да пали свещите на масата. В този миг му мина мисълта: а кой е могъл да подготви на везира отровата, да определи дозите и с умение да нагласи всичко така, че нещата да се развият с необходимата бързина (всяка фаза в определен час), но не и прекалено и неестествено рязко? Кой друг, ако не Давна? Това е професията му.

Доскоро той служеше на везира, а може би и сега продължава да му служи.

Цялото му привидно спокойствие изчезна изведнъж. Отново, както тази сутрин, го обхвана чувство на ужас, че тук, близо до него, свързано с неговата работа и следователно с него самия, е извършено злодеяние и че неговият драгоман е може би платен, долен съучастник. Това чувство плъзна по него като пламък. Кой е осигурен тук за живота си и кой е защитен от злодеяния? И защо му е такъв живот? За миг той остана като прикован между светлината на свещите, които се палеха в стаята една по една, и последния, вече потъмнял отблясък върху стръмните склонове навън.

Свечеряваше се и настъпваше една от ония мъчителни, безсънни нощи, които Давил опозна едва в Травник, когато човек не може да заспи, и е негоден да мисли нормално. А когато за миг успяваше да се унесе в някакъв полусън, пред него безразборно се редуваха и сменяха широката и радостна усмивка на Мехмед паша, която бе видял завчера, тънката и жилава ръка на капиджибашията с големия белег, мрачният и загадъчен Давна, който тихо произнасяше:

— Много, много болен човек.

Във всичко това нямаше ни ред, ни връзка. Тези видения живееха всяко за себе си, без причинна връзка, като че ли още нищо не бе известно и решено, като че ли престъплението можеше да стане, но можеше да бъде и предотвратено.

В това полусънно състояние Давил страшно се измъчваше, от цялата си душа желаеше злодеянието да не се случи, но някъде в дъното на съзнанието си подозираше, че то вече се е случило.

Често пъти една такава тежка безсънна нощ погребва цяло изживяване и го залоства завинаги като глуха желязна врата.

През следващите дни Давна идваше на доклад както обикновено. В него не се забелязваше никаква промяна. Неочакваната смърт на капиджибашията изобщо не предизвика някаква скръб сред турците в града; не се задържаха дълго и приказките за съмнения и обвинения; съдбата на този османлия не ги интересуваше много. Те виждаха само едно: че техният омразен везир остава и занапред в Травник и дори е награден. От това заключаваха, че с майския преврат в Цариград нищо не се е променило. Разочаровани, те замълчаха, стиснаха зъби и сведоха погледи. Те бяха твърдо убедени, че и новият султан е под влиянието на гяурите или на негодни, подкупени сътрудници и че победата на правото дело отново е отложена. Но те също така дълбоко вярваха, че истинската и чиста вяра ще победи и трябва да чакат. А никой не беше в състояние така да чака, както истинските, босненските „турци“, тоест хората с твърда вяра и несломима гордост, които могат да избухват бързо като порой, но и да бъдат търпеливи като земята.

Давил изживя още веднъж ужаса, който изпита първия ден, и почувствува болезнен, леден страх. Това се случи при първото посещение при везира след убийството на капиджибашията. Бяха изминали дванадесет дни. Везирът си беше същият, усмихват. Разказваше за приготовленията си за похода срещу Сърбия и одобряваше всички идеи на Давил за турско-френското сътрудничество на босненско-далматинската граница.

Давил правеше големи усилия да бъде спокоен и естествен и накрая между другото изказа искрени съболезнования по повод смъртта на царския сановник и приятел на везира. Преди още Давна да бе превел тази думи на консула, везирът свали усмивката си. Черните мустаци закриха белите бисерни зъби. Лицето му, с бадемовите коси очи, стана изведнъж по-късо и по-широко и остана така, докато драгоманът не преведе докрай съболезнователните слова на Давил. После разговорът продължи отново с усмивка.

Общата забрава и равнодушието успокояваха и Давил. Като виждаше, че животът продължава без промени, той си казваше: значи, и така може да се живее. И с Давна повече не разговаряше за престъплението в конака. Времето му беше запълнено с работа. От ден на ден той постепенно се освобождаваше от онова необяснимо неспокойствие на съвестта, както и от първото си чувство на дълбок ужас, и се оставяше да го носи течението на всекидневния живот по законите, които важаха за всички живи хора. Струваше му се, че той наистина никога няма да може да погледне Мехмед паша, без да си спомни, че това е именно човекът, който според думите на Давна „бе по-бърз и по-ловък и надхитри противниците си“, и тоя ще продължава да работи с него и да разговаря за всичко, но не и за това.

Тези дни от Дрина се бе завърнал кехаята на везира Сюлейман паша Скоплялията, след като разбил напълно сръбските въстаници, както разправяха в конака. Самият Сюлейман паша говореше за това по-въздържано и по-малко определено.

Този заместник на везира беше босненец и произхождаше от едно от първите бейовски семейства. Притежаваше големи имения в босненската паланка Скопле на река Купрес и десетки къщи и дюкяни в Бугойно. Висок, жилав, строен, въпреки напредналите години, със сини очи и остър поглед, той беше човек, който бе видял много войни, придобил голямо богатство и станал паша без ласкания, без много подкупи. По време на мир беше строг, а по време на бран — свиреп, алчен за земя и без много скрупули при придобиването й, но неподкупни, здрав и без пороците на османлиите.

Не може да се каже, че този полуселски паша, със сурово държане и остър поглед на „най-добър стрелец в Босна“, беше много приятен. И той, както и другите османлии, беше въздържан с чужденците, недоверчив, лукав и упорит, а освен това рязък и груб в разговора. Впрочем Сюлейман паша прекарваше по-голямата част от годината или в походи срещу Сърбия, или в именията си, а в Травник оставаше само през зимните месеци. И сега присъствието му в Травник показваше, че поне за тази година е сложен край на воюването.

Напоследък беше по-спокойно и събитията ставаха по-редки. Настъпваше есента. Първо ранна есен, със сватби, беритби, с по-оживена търговия и по-добри доходи, а сетне — късна есен с дъждове, кашлица и грижи. Планините ставаха непроходими, а хората по-тежко подвижни и по-малко предприемчиви. Всеки се готвеше да презимува там, където се е намерил, и си мислеше как ще изкара зимата. На Давил му се струваше, че дори и голямата машина на френската империя работи по-бавно и по-слабо. Конгресът в Ерфурт бе свършил. Наполеон се обръщаше към Испания, което показваше, че вихрушката, поне за момента, се пренася на Запад. Куриерите бяха по-малко, заповедите от Сплит се получаваха по-нарядко. Везирът, за когото Давил най-много държеше, както изглеждаше, си оставаше на поста; дори отново си бе поставил най-веселата си усмивка. („Контраминирането“ от страна на неговите приятели в Цариград явно е имало успех.) Австрийкият консул, за чието пристигане отдавна се говореше, още не идваше. Давил получи съобщение от Париж, че преди края на годината ще му изпратят чиновник от кариерата, който владее турски. В трудните моменти Давна се показа ловък, сигурен и предан.

Давил изживя най-голямата радост още преди есента. Безшумно и почти незабелязано пристигна госпожа Давил с трите си деца. Това бяха трима синове — Пиер, Жюл-Франсоа и Жан-Пол. Първият беше на четири години, вторият — на две, а третият бе роден само преди няколко месеца в Сплит.

Госпожа Давил беше руса, дребна и слаба. Под рядката й коса, която бе вдигната в прическа, несъобразена с никаква мода, се подаваше дребното й оживено лице със здрав тен, фини черти и сини очи с метален блясък. Зад тази на пръв поглед обикновена и незначителна външност се криеше умна, трезва и пъргава жена, със силна воля и неуморима физика. Една от ония жени, за които у нас казват, че „всичко им иде отръки“. Животът й се състоеше от фанатично, ала разумно и търпеливо служене на дома и на домашните. На тази служба бяха посветени мислите и чувствата й, а тънките й, винаги зачервени и на вид слабички ръце никога не мируваха, справяха се с работата, сякаш са от желязо. Тя произхождаше от добро буржоазно семейство, което по една случайност по време на революцията беше загубило състоянието си; израснала при вуйчо си, епископ от Авранш, тя беше искрено набожна, с онази особена, френска, твърда, но човечна набожност, без колебания, но и без суеверие.

С пристигането на госпожа Давил в голямата и изоставена сграда на френското консулство започна нов живот. Без много да говори, без да пести сили и да търси помощ или съвет от когото и да било, тя работеше от ранна сутрин до късно през нощта. Къщата се чистеше, подреждаше, правеха се редица промени в нея, за да се пригоди колкото бе възможно за нуждите на новите обитатели. Преграждаха се стаи, зазиждаха се едни прозорци и врати и се отваряха други. По липса на мебели и тъкани бяха използувани турски сандъци, килими и босненско платно.

Постлана и чиста, къщата изглеждаше съвършено изменена. Стъпките в нея вече не кънтяха неприятно както преди. Кухнята беше съвсем отново построена. Малко по малко всичко получаваше отпечатък на френския живот, умерен и разумен, но богат и с истински удоволствия.

Пролетта на идущата година ще завари сградата и всичко в нея и около нея преобразено.

На платото пред къщата бе решено да се направят две градини, които с цветните си лехи и алеи ще напомнят скромно за френските градини. Зад къщата бе построен кокошарник и бяха подредени складове и бараки.

Всичко се вършеше по идеи на госпожа Давил и под неин надзор. Консулшата имаше да се пребори с всевъзможни трудности и особено с въпроса за прислугата. Това не бяха ония мъки с прислугата, от които открай време се оплакват всички домакини на този свят, а истинска неволя. На първо време никой не желаеше да работи в консулството. За турска прислуга не можеше и да се мисли. От няколкото православни къщи никой не искаше да ходи да слугува, а католишките девойки, които работеха дори и в турските къщи, в началото не смееха да стъпят във френското консулство, защото поповете ги заплашваха с проклятие и с голям скандал. Жените на еврейските търговци с големи усилия успяха да склонят някои циганки да отидат на работа в новото консулство срещу добро възнаграждение. Едва когато госпожа Давил с посещенията си и с подаръците на църквата в Долац доказа, че е истинска католичка, макар и жена на „якобински консул“, строгостта на католишките свещеници намаля и те мълчаливо разрешаваха на жените да работят при френската консулша.

Изобщо госпожа Давил се стремеше да създаде и да поддържа по възможност по-добри връзки с енорийския свещеник от Долац, с монасите от Гуча гора и с техните паства. Затова, въпреки всички трудности, въпреки невежеството и недоверието, с които се сблъскваше, Давил се надяваше, че преди пристигането на австрийския консул в Травник той ще успее, поне чрез набожната си и умна жена, да си осигури известно влияние върху католишките свещеници и католишкия свят.

С две думи, с първите дни на есента и в дома, и в работата някак всичко стана по-спокойно и по-приветливо. Едно определено и постоянно чувство, че всичко се нарежда и тръгва към по-добро или поне изглежда по-леко и по-поносимо, изпълваше непрекъснато Давил.

Над Травник сияеше бледото есенно небе, под което улиците с измития калдъръм изглеждаха светли и чисти. Храстите и шубраците сменяха цвета си и ставаха по-тънки и по-прозрачни. Лашва се показваше на слънцето бърза и бистра и стройна и опъната в редовното си корито, трептеше като струна. Пътищата бяха сухи и твърди, със следи от смачкани плодове, паднали от товарите, а встрани по храстите и плетовете стърчаха стръкове сено.

Давил излизаше всеки ден на дълги разходки. Яздеше през Купил по равния път под високите брястове, гледаше долу в низината къщите с черните покриви и моравия дим, джамиите и белите пръснати гробища и му се струваше, че всичко това — и сградите, й улиците, и градът — се слива в някакъв пейзаж, който постепенно му става по-близък и по-разбираем. Навсякъде се чувствуваше дъх на затишие и облекчение. Консулът го поемаше заедно с есенния въздух и чувствуваше нужда да се обърне и поне с усмивка да сподели това с гавазина, който яздеше зад него.

Всъщност това беше само краткотраен отдих.