Иво Андрич
Травнишка хроника (28) (Консулски времена)

XXVII

Първите месеци на 1814 година, всъщност последните си месеци в Травник, Давил прекара съвършено самотен, „готов за всичко“, без упътвания, без сведения от Париж или от Цариград. На гавазите и прислугата плащаше от свои средства. Между френските власти в Далмация цареше суматоха. Вече нямаше френски пътници и куриери. Новините от австрийските източници, които се получаваха в Травник бавно и несигурно, бяха все по-неблагоприятни. В конака престана да отива, защото везирът го приемаше с все по-малко внимание и с някаква си разсеяна и обидна снизходителност, която го засягаше повече от всяка грубост и обида. Впрочем везирът от ден на ден ставаше все по-тягостен и по-непоносим за цялата страна. Неговите арнаутски отреди живееха в Босна като в покорена земя и грабеха еднакво и от турците, и от християните. Недоволството сред мюсюлманите започна да става все по-голямо и това не беше шумно недоволство, което ще изгърми и отмине в незначителни градски бунтове, а приглушено, потайно, което дълго тлее, но когато избухне, води към кръв и кланета. Везирът беше опиянен от победата си в Сърбия. Наистина по-късно в приказките на очевидци и свидетели тази победа се оказа съмнителна и участието на Али паша в нея — незначително, но затова пък за Али паша тя ставаше все по-голяма и по-важна: от ден на ден той все повече растеше в собствените си очи като победител. От ден на ден растяха и неговите безобразни действия против бейовете и най-видните турци. Но тъкмо с това везирът отслабваше собственото си положение. Защото с насилие могат да се стряскат хората и да се постигат полезни обрати, но с него не може трайно да се управлява. Терорът като средство на управление бързо се изтъпява. Това знае всеки, освен ония, които са принудени от условията или от своите нагони да си служат с терор. А везирът не познаваше друго средство. Той не забелязваше, че у бейовете и аяните вече „страхът бе умрял“ и неговите злодеяния, които в началото наистина предизвикаха паника, сега не плашеха никого, също както все по-малко можеше да насърчат и самия него. По-рано те трепереха от страх, но вече бяха „обръгнали и претръпнали“, а сега обратно — той трепереше от гняв при всяка, дори и най-малка проява на непокорност и отпор, дори и когато мълчаха. Капитаните на градовете си разменяха писма, бейовете се договаряха шепнешком, а във всички места чаршията опасно мълчеше. С настъпването на по-топли дни можеше да се очаква открито движение против режима на Али паша. Давна предвиждаше това със сигурност.

Монасите избягваха френското консулство, макар че продължаваха да посрещат любезно госпожа Давил, когато в неделя и в празник отиваше на литургия в долацката църква.

Гавазите питаха Давна докога още могат да разчитат, че ще бъдат на френска служба. Рафо Атиас започна да си търси друга работа като драгоман или агент, защото не му се щеше да се върне в магазина на чичо си. Чрез невидима, но непрекъсната дейност на австрийското консулство до последния човек от народа проникваха сведения за съюзническите победи и за края на Бонапарт, който бе само въпрос на дни. И все повече се затвърдяваше мнението, че времето на Франция е минало и че на консулството в Травник дните са преброени.

Фон Паулич лично не излизаше никъде, не говореше никому нищо. Давил не го беше виждал вече шест месеца, откакто Австрия влезе във война, но всяка минута чувствуваше неговото присъствие; мислеше за него с особено чувство, което не бе нито страх, нито завист, но в което имаше по нещо и от едното, и от другото; струваше му се, че го вижда как в голямата сграда на отвъдния бряг на Лашва спокойно ръководи работите, студен, съвсем съсредоточен, винаги на прав път, никога в съмнения и недоумения, в изправност, но лукав, чист, но безчовечен. Пълна противоположност на безумния и болезнен победител от конака, той беше всъщност единственият победител в играта, която години наред се играеше в Травнишката долина. Той само чакаше, неумолимо и спокойно, жертвата, която бе притисната до стената, да падне и с падането си да обяви победата.

И този миг дойде. Фон Паулич се държеше като човек, който участвува в някаква си древна и тържествена игра, чиито правила са неумолими и болезнени, но логични, справедливи и честни за победените и за победителите.

Един априлски ден във френското консулство пристигна австрийският гавазин, за пръв път след седем месеца, и донесе писмо за консула.

Давил познаваше този почерк, целият в чисти правилни черти, като стоманени стрели, всички еднакво остри и насочени в една посока. Познаваше калиграфията, подозираше смисъла на писмото, но от съдържанието остана изненадан.

Фон Паулич му съобщаваше, че току-що бил получил съобщение, че е щастливо завършена войната между съюзниците и Франция. Наполеон се е отказал от престола. Извикан е законният владетел на френския престол. Сенатът е гласувал Нова конституция и е образувано ново правителство начело с Талеран, княз Беневентски. Тъй като предполага, че тези новини ще го интересуват, защото се отнасят до съдбата на неговата родина, той му ги изпраща, щастлив, че завършването на войната ще им даде отново възможност да общуват, моли го да изкаже на госпожа Давил неговите неизменни уважения и т.н. и т.н.

Изненадата беше толкова голяма, че консулът изобщо не можеше да проумее истинския смисъл и пълното значение на това, което беше узнал. В първия момент той остави писмото и стана от масата, като че ли беше получил някакво поръчение, което отдавна очакваше от фон Паулич.

Отдавна, и особено от декември миналата година и от пораженията в Русия, Давил смяташе, че е възможен такъв край, разглеждаше го в себе си и определяше своето отношение към него.

Така той постепенно и неусетно се примиряваше с разгрома на империята, с възможността да се стигне до този разгром. И от ден на ден с всяко събитие тази далечна и отдавнашна заплаха ставаше по-близка, вмъкваше се незабелязано в действителността и постепенно я заместваше. А зад императора и империята се долавяше животът, вечен, всемогъщ необхватен животът със своите безбройни възмъжности.

Той не си спомняше откога беше почнал да свиква да мисли за събитията и нещата на този свят без Наполеон като основна предпоставка. В началото това беше трудно и болезнено, един вид вътрешно замайване: залиташе в себе си като човек, комуто почвата под краката се люлее и измества. После чувствуваше само голяма пустота, липса на каквито и да било мечти и опорна точка, само сухия клет живот, без хоризонти и онези видения в далечината, които са нереални, но които ни дават сили и истинско достойнство, когато вървим. И накрая — той толкова мислеше за това нещо и толкова пъти се предаваше на това чувство, че от тази въображаема точка започна все по-често да преценява света и Франция, своята участ и съдбата на семейството си.

През цялото време Давил, както и досега, изпълняваше съвестно задълженията си, четеше разпоредбите и статиите в „Moniteur“, слушаше разказите на куриерите и пътниците за плановете на Наполеон да защити метрополията или за изгледите да постигне мир със съюзниците. Но веднага след това се връщаше към размишленията си какво ще стане, когато изчезнат императорът и империята, и все по-дълго се спираше на тях.

С две думи, в него ставаше същото, което по това време изживяваха хиляди французи, преуморени от служене на един режим, който всъщност отдавна беше победен с това, че беше принуден да търси от хората повече, отколкото те могат да дадат.

А когато човек в мислите си се примири и сприятели с нещо, тогава, рано или късно, започва да намира потвърждение за него и в действителността. А при Давил това беше толкова по-лесно, защото действителността вървеше в една и съща посока с мислите и често ги надминаваше.

Напоследък Давил с учудване виждаше, че в тази насока бе преминал огромна част от пътя. Забравяйки продължителните и многобройни вътрешни борби, които водеше в себе си през последната година, струваше му се, като че ли лесно и изведнаж стигна до мястото, където сега се намираше. Във всеки случай той отдавна вече се чувствуваше като човек, „готов на всичко“, което всъщност означаваше, че в себе си е скъсал напълно с порядъка, който изживяваше последните си дни във Франция, и бе готов да се примири с това, което ще дойде след него, та каквото и да е то.

И все пак сега, в момента, когато всичко това се поставяше пред него като действителност, Давил се наведе като от удар, неочакван и прекалено силен. Разхождаше се из стаята и значението на това, което бе прочел в писмото на фон Паулич, растеше в него и предизвикваше все нови и нови вълни от смесени чувства: учудване, страх, съжаление, после някакво клето доволство, че той и всички негови са пощадени и живи при толкова развалини и промени, после пак неизвестност и страх. Изведнаж му дойде на ум старозаветната мисъл, че бог е велик в своите дела, и тя час по час се връщаше в главата му като мелодия, от която не можеше да се освободи, макар че не би могъл да каже ни какви дела са това, ни в какво е тяхното величие и какво общо има това с бога от библията.

Дълго се разхождаше така из студената стая, но не можеше да се задържи на една мисъл, а още по-малко да разбере и да подреди в съзнанието си това, което беше чул. Чувствуваше, че за това ще му трябва доста време.

Разбираше, че всички размишления, предвиждания и лекомислени примирявания в мислите не струват много и не помагат в момента, когато ударът е получен. Едно е да възпроизвеждаш във въображението страха си да предвиждаш най-лошото, да обмисляш своето становище и своята защита и в същото време да чувствуваш удоволствието, че всичко все още е в ред и на място, а друго — да се намериш пред действителен погром, който изисква от нас бързо решение и истински действия. Едно е да слушаш пияния и буден другар от министерството на флотата как говори със зачервени очи: „Императорът е луд! Ние всички заедно с него вървим към пропаст, която ни чака на края на всички победи“, а друго е да разбереш и да приемеш като реалност, че империята е победена и разгромена, че Наполеон вече не съществува и е само един свален монарх-узурпатор, който щеше да струва повече, ако беше загинал при някоя от своите победи. Едно е човек да се съмнява в стойността на победите и трайността на военните успехи, както той правеше това все по-често напоследък, и да размишлява какво ще стане с него и с близките му „в случай че…“, а друго е да узнае изведнаж, че не само революцията и всичко, което тя донесе, но и Генерала, и оная непреодолима пленителност на неговия победоносен гений и на целия порядък, който почиваше върху него, са изчезнали изведнаж, като че ли никога не са съществували, и че сега всичко трябва изведнаж да се върне в положението, в което беше по времето, когато той като момче на площада в родния си град, опиянен от „кралската доброта“, възторжено приветствуваше Людовик XVI.

И насън това би било много.

И понеже не можеше да дойде на себе си и да се съсредоточи, да проникне в смисъла на това, което ставаше, и да прозре бъдещето, Давил се хвана за факта, че неговият стар закрилник Талеран е начело на новото правителство. Това му идваше като единствен знак за спасение, като особено благоволение на съдбата към него лично, в общия хаос и общото сътресение.

И с Талеран, както и с Генерала, Давил беше говорил само веднаж в живота си, и то преди повече от осемнадесет години, когато той още не беше прочут и не носеше титлата княз Беневентски. В старото министерство на външните работи, където по това време цареше страхотен безпорядък не само в работата и сред персонала, но и в мебелите, и в обстановката, Талеран го прие за няколко минути в някакъв импровизиран салон: искаше да го види, защото му беше направил впечатление със статиите си в „Moniteur“. И в този кратък разговор господствуваше същият безпорядък.

Силният човек, който го прие на крак и остана така през цялото време на разговора, имаше широк, дръзко спокоен поглед, който само повърхностно отмерваше младежа, като че ли някъде зад него търсеше истинския предмет на своето внимание. Говореше разсеяно и повърхностно, като че ли се разкайваше, че бе показал интереса си към тези статии и бе изразил желание да види младежа. Каза му, че „трябва да продължи така“ и че той винаги ще го подкрепя в работата и в службата му. Това всъщност беше всичко, което Давил видя и чу от своя защитник. И все пак през всички тези осемнадесет години и за самия Давил, и за всички чиновници в министерството беше ясно и установено, че Давил е протеже на Талеран и че неговият служебен път е свързан с Талерановата звезда. И наистина Талеран винаги го поддържаше, когато имаше сила и беше на власт. Често се случва хора, които са на власт, да влачат упорито след себе си до края маса свои протежета не заради тези протежета, които нито познават, нито ценят, а заради самите себе си, защото подкрепата и защитата, която дават на тях, е видимо доказателство за тяхната собствена мощ и стойност.

— Ще се обърна към княза — си говореше Давил, без още да знае как и защо ще се обърне. — Ще се обърна към княза — повтаряше в себе си цялата нощ, понеже не можеше да измисли нищо друго, измъчван от чувството, че няма никого, с когото би могъл да се посъветва. Утрешният ден го свари преуморен и смутен и също така нерешителен, какъвто беше вчера.

Като гледаше жена си как, без да подозира нищо, се движи из къщи и нарежда какво да се прави в градината, сякаш ще векува в Травник, той се виждаше като някакво жалко същество, което знае това, което другите смъртни не знаят, и затова е повече и по-нещастен от тях.

Пристигането на куриера от Цариград го измъкна от тази нерешителност. Куриерът носеше поздравления от посланика и персонала за новото правителство и изразите им на преданост към законния владетел Людовик XVIII и Бурбонската династия. Той донесе и заповедта за Давил да уведоми везира в Травник за промените във Франция и да му съобщи, че от днес се намира в Травник като представител на Людовик XVIII, крал на Франция и Навара.

Като че ли действуваше по отдавна обмислен план или по някаква тиха диктовка. Давил без суетене и без колебания написа през деня всичко, което трябваше да приготви за Париж.

„От тукашния австрийски консул узнах за щастливия обрат, който е възвърнал на Френския престол потомъка на Хенрих Велики, а на Франция — спокойствие и всички изгледи за по-добро бъдеше. Докато съм жив, ще съжалявам, че не бях в Париж, за да присъединя своя глас към възторзите на въодушевения народ.“

Така започваше писмото на Давил, в което той поставяше услугите си на разположение на новото правителство, което молеше „да поднесе пред престола изразите на неговата преданост и вярност“, и подчертаваше скромно, че той е „обикновен гражданин, един от ония двадесет хиляди парижани, които подписаха прочутата петиция в зашита на краля-мъченик Людовик XVI и кралския дом“.

Писмото завършваше с надежда, че „след желязното време идва златно“.

В същото време изпрати и на Талеран поздравление в стихове, което правеше често и при други случаи, докато Талеран беше на власт. Поздравлението започваше:

Des peuples et des Rois, heureux moderateur

Talleyrand, tu de viens notre liberateur!^[1]

Но тъй като поради заминаването на куриера нямаше време да го завърши, двете дузини жалки стихове обозначи като фрагмент.

Давил предлагаше да се закрие консулството в Травник, защото при коренно изменените условия неговото по-нататъшно съществуване беше излишно. Молеше да му се разреши още през този месец да напусне Травник със семейството си и да остави Давна, чиято вярност бе изпитана и многократно доказана, да управлява консулството и да извърши закриването му. С оглед на изключителните условия, ако до края на месеца не получи други инструкции, той ще тръгне със семейството си за Париж.

Цялата нощ Давил прекара в писане на поздравления, молби и писма. Спа само два часа, но стана свеж и укрепнал и изпрати куриера.

От терасата, на която още затворените лалета се огъваха под обилната роса, Давил гледаше след куриера и неговия придружител как слизат по стръмния път към шосето в долината. Конете им газеха до над коленете в ниската гъста мъгла, червена от невидимото слънце, и потъвайки все по-дълбоко в нея, изчезваха от хоризонта.

После се върна в стаята си в приземието. Тук на всяка крачка личеха следите от миналата нощ, прекарана в работа и писане: изкривени и почти до края изгорели свещи, разхвърляни хартии, начупен восък. Без да докосва нищо, Давил седна сред преписките и накъсаните хартии. Чувствуваше тежка умора, но и голямо облекчение, че всичко е свършено и изпратено, комуто трябва, решително и категорично, и че за това вече не може да има нито съмнения, нито размишления. (Седна на писалището и облегна сънената си глава върху скръстените ръце.)

И все пак трудно е човек да не мисли, да не си спомня, да не вижда. Двадесет и пет години изминаха в търсене на „средния път“, който трябваше да донесе спокойствие и да осигури на личността онова достойнство, без което не може да се живее. Двадесет и пет години той вървеше, търсеше и намираше, губеше и отново печелеше от едно „увлечение“ до друго, а сега, преуморен, разкъсан в себе си, изхабен, бе стигнал до точката, от която тръгна, когато беше на осемнадесет години. Значи, всички пътища само привидно са вървели напред, а всъщност са водели в кръг като измамни лабиринти от източните приказки и са го довели такъв уморен и малодушен на това място, между тия накъсани хартии и разхвърляни копия от писма, до точката, от която пак започваше кръг, както от всяка друга точка в кръга. Значи, средният път, онзи, правият, който води напред, към постоянство, не съществува, а всички вървим в кръг, все по един и същ път, който ни мами, само се сменят хората и поколенията, които пътуват, непрекъснато мамени. Значи, заключаваше неговата уморена и погрешна мисъл, изобщо няма път и това, където сега трябваше да го поведе, клатушкайки се, неговият хром закрилник, всевластният княз Беневентски, е само част от този кръг, който целият е безпътие. Само се пътува. А смисълът и достойнството на това пътуване съществуват само дотолкова, доколкото умеем да ги намерим сами в себе си. Няма ни път, ни цел. Само се пътува. Човек пътува, изхабява се и се уморява.

Да, така и той, ето и сега пътува, без да спре, и без отмора. Главата му отпада, очите сами се затварят, а пред него расте червеникавата мъгла и все някакви коне преплитат крака, стъпват с малки крачки, все повече потъват в тази мъгла и изчезват в нея заедно с конниците. Все нови и нови безброй коне и конници изникват и потъват в безкрайната мъгла, от която човек пада от умора и желание за сън.

След като отпусна главата си над скръстените ръце, овладян от умора и нескончаеми мисли, Давил заспа на писалището сред хартиите и догорелите свещи от миналата нощ.

Само да го оставят да спи, да не вдига глава и да не отваря очи, та дори и в тази влажна червена мъгла, сред разлюлените и все по-гъсти тълпи конници. Но не искат да го оставят. Един от тези конници зад него непрекъснато и безмилостно поставя студената си ръка на шията му и му шепне непонятни думи. Той все повече се унася, но и все по-упорито го будят.

Като вдигна глава и отвори очи, видя засмяното и укорително лице на жена си. Госпожа Давил го укоряваше, че толкова се уморява и го караше да се съблече, да легне и да си почине. Сега, когато вече се бе събудил, струваше му се, че не може и да помисли дори да остане сам със своите размишления в леглото. Започна да подрежда хартиите на писалището и да разговаря с жена си. Досега той избягваше да й каже открито и напълно какви промени са станали в света и във Франция и какво означават те за тях. Сега изведнаж това му се видя лесно и обикновено.

След като чу ясно и конкретно, че всичко коренно се изменя, та дори и тяхното положение, че наистина е дошъл краят на престоя им в Травник, госпожа Давил за момент беше поразена и смутена. Но само за момент, докато да разбере какво значи това за семейството й и какви действителни задачи поставя пред нея лично. Щом като разбра, тя се успокои. И веднага още там започнаха да се съвещават за пътуването, за превоза на багажа, за бъдещия си живот във Франция.