Иво Андрич
Травнишка хроника (20) (Консулски времена)

XIX

Същият куриер, който през април 1811 година донесе в Травник новината, че на Наполеон се е родил син, който ще носи титлата Римски крал, предаде на фон Митерер декрет, че се премества от Травник и се поставя на разположение на военното министерство. Пристигна, значи, спасението, което фон Митерер със семейството си очакваше от години. И сега, когато то беше тук, изглеждаше съвсем обикновено, от само себе си понятно и както всички спасения бе дошло и много късно, и много рано. Късно, защото не можеше да измени и да омекоти всичко изживяно в очакването на това спасение; рано, защото както всяка промяна отваряше цяла редица нови въпроси за преселването, парите, кариерата, за които досега не се мислеше.

Ана-Мария, която през последните месеци по чудо се беше укротила и затворила в себе си, изведнаж избухна в плач, защото тя, както всички хора от тоя род, плачеше и от болестта, и от лекарството, и от копнежа, и от неговото сбъдване. И само една бурна сцена с полковника, в която го упрекна за всичко, за което той, ако искаше и ако можеше, трябваше да упрекне нея, й даде достатъчно сили и подтик да започне да прибира багажа.

Няколко дни по-късно пристигна новият генерален консул подполковник фон Паулич (von Paulich), който дотогава командуваше граничен полк в Костайница, за да приеме поста лично от фон Митерер.

Влизането на новия австрийски консул в града по слънчевия априлски ден беше много тържествено и изпълнено с достойнство, макар че везирът не бе изпратил особено много хора да го посрещнат. Младоликият и строен фон Паулич, на хубав кон, привлече всички погледи и предизвика любопитство и скрито удивление и сред ония, които никога не биха признали това. Не само върху него, но и върху прислугата му — всичко беше стегнато, излъскано и изчеткано, като че ли бяха на парад. Онези, които го видяха, разказваха на онези, които не се случиха тъкмо тогава в чаршията или на прозореца, какъв сербез и личен е новият австрийски консул. („Халал му вяра.“)

И когато след два дни в тържествен кортеж новият консул, придружен от фон Митерер, тръгна на първо посещение при везира, случи се неочаквано чудо. Хората наблюдаваха кортежа, с поглед търсеха новия консул и мълчаливи дълго гледаха след него. Турските жени наблюдаваха през решетките си, децата се изкачваха по оградите и зидовете, но никъде не се чу някакъв глас, нито една ругатня. Само турците по дюкяните останаха пак неподвижни и навъсени.

Така мина кортежът на новия консул и така се завърна той от конака.

Фон Митерер, който преди това вече бе разказал на фон Паулич как бяха посрещнати той и неговият френски колега преди няколко години, когато за пръв път минаха през Травник, беше разочарован от тази промяна и изпитваше неприятно чувство, което много приличаше на завист; сега той разказа до подробности обидите, които на времето му бяха нанесени. Разказа всичко с болка и лек укор в гласа, като че ли той, фон Митерер, със страданието си бе проправил този лесен и приятен път на своя наследник.

Но новият генерален консул беше такъв човек, че пред него всички пътища изглеждаха винаги проправени.

Паулич беше от богато загребско понемчено семейство. Майка му била от Щирия, от известното семейство фон Нидермайер (Nidermayer). Той беше на тридесет и пет години, с необикновена мъжка красота. Строен, с хубав тен, малки кестеняви мустаци, които засенчваха устата му, с големи тъмни очи, в които от дълбоката сянка блестяха тъмносини зеници, с гъста, естествено къдрава коса, по войнишки подстригана и вчесана. От целия му вид лъхаше нещо монашески чисто, студено и спокойно, но без ония следи от вътрешни борби и скрупули, които така често дават тягостен отпечатък на вида и държането на много калугери. Този необикновено хубав човек се движеше и живееше като в някаква студена броня, зад която изчезваше всеки признак на личен живот или на човешки слабости и нужди. Такъв беше и разговорът му, делови, любезен и съвсем безличен, такъв беше и дълбокият му глас, и усмивката, която от белите и правилни зъби огряваше от време на време като прохладна луна неподвижното му лице.

Този спокоен човек някога бе много богатско дете, с извънредна памет и преждевременна зрелост, а после един от ония изключителни ученици, които се появяват на десетина години веднаж, за които училището не е никакъв проблем и които изкарват по два класа наведнаж. Отците-йезуити, при които учеше това необикновено дете, вече си мислеха, че техният орден ще получи в негово лице една от ония съвършени личности, които стоят като крайъгълен камък в сградата на ордена. Но когато стана на четиринадесет години, момчето изведнаж обърна гръб на ордена, изневери на всички надежди на отците-йезуити и неочаквано се отдаде на войнишкото призвание. В това го насърчаваха родителите и особено майка му, в чието семейство имаше войнишка традиция. И така от момче, което удивляваше учителите си по класическите езици с бързото си схващане и широките си познания, той стана строен и буден кадет, комуто всички обещаваха голямо бъдеще, а после млад офицер, който нито пиеше, нито пушеше, нито имаше авантюри с жени, нито пък конфликти с началниците си, нито двубой, нито дългове. Неговата рота беше най-добре поддържана и най-стегната, той беше първенец на изпитите и в обученията и всички тия неща постигаше без онова усърдие, което като неприятна сянка следва амбициозните хора в техния възход.

След като издържа всички изпити и завърши всички курсове като първенец, фон Паулич, пак противно на очакванията на началниците си, се посвети на граничната служба, на която обикновено оставаха офицери с по-малки знания и по-слаба подготовка. Научи турски, опозна службата на терена, методите на работа, хората, условията. И когато зачестилите молби на фон Митерер най-после привлякоха вниманието на началниците, щастливо бе намерен фон Паулич като „familienloses individum“, за какъвто пишеше полковникът от Травник.

Измореният и изплашен от сложността на живота фон Митерер сега имаше възможност да наблюдава този млад човек и неговия необикновен начин на работа. Пред неговия поглед и под неговите пръсти всяко нещо ставаше прозрачно и се нареждаше лесно и естествено във времето и пространството, така че не можеше да има натрупаност и обърканост, припряност и закъснение. И всичко се решаваше естествено и гладко като сметки без остатък. А самият той беше някъде над и извън всичко това, недосегаем и недостижим, и участвуваше във всички неща само като съзнание и сила, която ги разпорежда, насочва и решава. За него бяха съвършено чужди всички недоумения и непреодолими слабости, симпатии и идиосинкразии, всички ония оттенъци в чувствата, които се пораждат у нас и съпровождат поставената пред нас работа, които ни вълнуват, смущават, спъват и толкова често дават на работата ни насока, която не сме желали. Такива грижи фон Паулич нямаше. Поне така изглеждаше на измъчения фон Митерер и му се струваше, че този човек работи като някакъв висш дух или като безчувствено същество.

Едно преселване разголва живота на човека до най-съкровените глъбини. Фон Митерер имаше възможност да наблюдава и сравнява своето преселване (за което той би предпочел изобщо да не мисли, ако госпожа фон Митерер би позволила това) с преселването на този необикновен човек. Както и в работата, и тук при него всичко вървеше равно и гладко. Нямаше безпорядък в багажа, нито смут сред прислугата. Вещите сами намираха мястото си и всички бяха полезни, обикновени, ясно определени по брой и предназначение. Слугите се разбираха помежду си с погледи, без думи, провиквания и гласни заповеди. Нищо не беше съмнително, в нищо нямаше нито сянка от неприязън, лутане или безредие.

Винаги, във всичко имаше сметка без грешка и остатък.

Такъв беше подполковникът и когато приемаше инвентара, и когато разговаряше за работите и персонала на генералното консулство.

Когато му говореше за Рота като главен сътрудник, фон Митерер несъзнателно сведе поглед и гласът му стана несигурен. Проточвайки думите, той каза за главния драгоман, че е малко… ей така… своеобразен и че не е най… най-отбраното цвете, но е много полезен и предан. През целия този разговор фон Паулич гледаше малко встрани и като че ли накриво. Големите му очи се смалиха и получиха някакъв студен и зъл блясък във външните ъгли. Той приемаше всички обяснения на фон Митерер мълчаливо и хладнокръвно, без да дава какъвто и да било признак на одобрение или негодуване, очевидно предоставяйки на себе си да реши сам, както и за останалия приет инвентар, според своите усмотрения и своите сметки, в които не можеше да има грешка и остатък.

Такъв, какъвто неочаквано се появи в Травник пред развълнуваната Ана-Мария, фон Паулич не можеше да не привлече вниманието й и да не предизвика нейното все едно и също и никога незадоволено чувство за любовно удивление и объркания й копнеж за душевна хармония. Тя веднага го нарече „Антиноус в униформа“, което полковникът прие без думи и промени в израза на лицето, като нещо, което нямаше и не можеше да има никаква връзка с него и с хората около него. Запозна го с музикалните си занимания. Подполковникът обаче беше съвсем немузикален и не скриваше това, но дори и да искаше, не би могъл да го скрие, защото не притежаваше онази престорена любезност, с която немузикалните хора участвуват в разговори за музиката, като че ли по този начин искат да изкупят някаква своя вина. Разговорите за митологията и римските поети вървяха по-добре, но тук Ана-Мария беше по-слаба и на всяко казано от нея двустишие този необикновен подполковник й отговаряше с цяла редица стихове. В повечето случаи той можеше да рецитира наизуст цялото стихотворение, от което тя знаеше само един стих, като при това поправяше и грешката, която тя обикновено допускаше. Но всички тия неща фон Паулич правеше студено, делово, без каквато и да било връзка с него лично, с околността и с живите хора изобщо. А всяка нейна лирична алюзия се отблъскваше от него като неразбираем език.

Ана-Мария се слиса. Всичките й досегашни срещи, а те не бяха малко, завършваха с разочарование и бягство, но в нейните „лутания“ тя винаги успяваше да накара мъжа да направи крачка напред или крачка назад, или първо едното, после другото, но нямаше случаи да остане така на място, както този бездушен Антиноус, пред когото тя играеше напразно играта си. За нея това беше нов и особено свиреп начин на измъчване на самата себе си. Това се отрази веднага върху живота в дома. (Още първия ден Рота каза в канцеларията с оня долен език, с който хората с дребни канцеларски души говорят за тези, които са над тях, че „госпожата играе за ангажимент“.) Докато фон Митерер въвеждаше новия консул в работата, Ана-Мария крещеше из къщи, изменяше заповедите на мъжа си, сядаше върху пълните сандъци и плачеше; ту забавяше, ту развълнувано ускоряваше заминаването; нощем събуждаше мъжа си от първия сън, за да му каже укорите и обидите, които беше намислила, докато той спеше.

И тъкмо когато всичко бе опаковано, установиха, че нищо не е на мястото си, че никой не знае кое къде е поставено и как е опаковано. Когато багажът трябваше да потегли, конете, които травнишкият чиновник обеща на консула, не пристигнаха навреме. Ана-Мария изпадаше от яростни сцени в мрачна угнетеност. Рота тичаше, викаше, заплашваше. Когато на третия ден най-после бе събран необходимият брой коне, оказа се, че сандъците са прекалено големи и трябва да се опаковат отново. И това някак си щеше да се уреди, ако Ана-Мария не настояваше сама да нарежда и помага в тази работа. И така нещата се чупеха и разваляха, преди още да бяха тръгнали на път. А около консулството лагеруваше цял керван от коне и кираджии.

Най-после всичко бе натоварено и изпратено. На другия ден тръгна и семейство фон Митерер. С присвити устни и сухи, зли очи Ана-Мария се сбогува обидно-студено с подполковника пред опустялата консулска сграда, в двора, пълен със слама, изпотрошени дъски и следи от коне. Тя с дъщеря си замина напред. След тях тръгнаха фон Митерер и фон Паулич на коне.

Давил, придружен от Давна и от един гавазин, изпрати фон Митерер от френското консулство до първия кръстопът. Тук двамата се разделиха и сбогуваха повече сухо и изкуствено, отколкото студено и неискрено, така както се бяха поздравили първия път, в онзи есенен ден, преди повече от три години, и както живяха и дружиха през цялото това време.

На кръстопътя Давил можа да види католишки жени и деца, които прииждаха от двете страни към развълнувания фон Митерер, целуваха му ръка или разнежено хващаха стремето му, и цели тълпи, които чакаха край пътя да им дойде редът.

С тази картина на последния триумф на фон Митерер Давил тръгна обратно към къщи и сам някак си трогнат не от заминаването на фон Митерер, а от мисълта за собствената си съдба, от спомените, които той събуди у него. Самото заминаване на този човек той приемаше като облекчение. Не защото по този начин се освобождаваше от сериозен противник, защото, ако се съдеше по всички слухове, новият консул беше по-опасен и по-умен от фон Митерер, а затова, защото този полковник с пожълтялото си лице и с тъжния поглед на изморените си очи с течение на времето беше станал за Давил един вид олицетворение на общите им и непризнавани от никого неволи в тази дивашка среда. Каквото и да дойдеше след това, Давил беше по-доволен, че се раздели и сбогува с този човек, вместо да се среща и поздравява с него.

При първата почивка, която стана по пладне, покрай Лашва, фон Паулич се сбогува със своя предшественик. Ана-Мария го наказа и не му даде възможност да я поздрави още веднаж. Тя бе пуснала каляската да върви празна нагоре по хълма, а самата вървеше пешком по раззеленилата се ивица на пътя и не искаше да се обърне към долчинката, където край реката се сбогуваха двамата консули. Онази мъчителна тъга, която спохожда дори и по-здравите жени, когато напускат мястото, в което са прекарали няколко години от живота си, независимо от това дали са били добри или лоши, потискаше сега и Ана-Мария. Сдържаните с мъка сълзи стягаха гърлото й и изкривяваха устните й. Но повече от всичко я измъчваше мисълта за хубавия подполковник, когото сега наричаше вече не Антиноус, а глетчер, защото смяташе, че е по-студен от мраморната статуя на хубавия античен младеж. (Така го беше нарекла още от миналата нощ и с това задоволяваше необходимостта си да нарече всекиго с особено, измислено от нея име, което изразяваше отношението й в момента към съответното лице.) Ана-Мария вървеше изправена и тържествена по планинския път, като че ли се изкачваше на тържествено и трагично възвишение.

Успоредно с нея от другата, вътрешна ивица на пътя вървеше безмълвна и изплашена дъщеря й Агата. За разлика от екзалтираната си майка момичето нямаше чувството, че величествено се изкачва някъде, а, напротив, че слиза жалко в низините. И тя се задушаваше от сдържани сълзи, но по съвсем други причини. Единствено тя искрено съжаляваше, че напуска Травник и тази тишина, и свободата на градината и верандата, че отива в голямата и неприятна Виена, където няма нито тишина, ни небе, ни хоризонти, дето къщите още от вратата вонят неприятно, от което на нея й прилошава, и дето тази нейна майка, от която тя и насън се срамуваше, ще бъде винаги пред очите и.

Но Ана-Мария не забелязваше, че и очите на дъщеря й са пълни със сълзи. Тя забравяше дори и нейното присъствие и само шепнеше гневни и откъслечни думи, ядосана на мъжа си, че толкова се бави и че „така се докарва на този глетчер и не човек“, вместо да му обърне студено гръб, както тя направи. И докато шепнеше това, усети как вятърът повдигна ефирния и дълъг зелен воал, завързан на тила на пътническата й шапка, как го тегли и развява. Това й се стори приятно и трогателно, изведнаж промени и повиши настроението й, издигна я високо в собствените й очи, така че всички подробности от досегашния й живот изчезнаха и тя се видя като възвишена жертва, която върви по пътя на себеотрицанието пред възхитените погледи на хората.

Само това и толкова ще има от нея този безчувствен полярен човек! Само смътния й лик на хоризонта и последното високомерно поръчение на воала й, който неумолимо се губи и отдалечава.

С тези мисли тя се изкачваше по ивицата на хълма и стъпваше, сякаш се движи на голяма, дълбока сцена.

Но отдолу, от долчинката, само мъжът й виждаше зеления воал на хълма и отправяше към него тревожни погледи, а „глетчерът“ не забелязваше абсолютно нищо и се разделяше с него най-мило и най-учтиво.

Чувствената и леко вълнуваща се Ана-Мария не беше единствената, която се очарова и разочарова от личността на новия консул.

Още при първото посещение, което фон Паулич заедно с фон Митерер направи на Давил, френският консул разбра, че има работа с човек съвсем различен от фон Митерер. За консулските работи фон Паулич приказваше по-ясно и по-свободно. С него можеше да се говори и на всяка друга тема и особено върху класическата литература.

При другите посещения, които двамата си размениха, Давил можа да се увери колко подробни и задълбочени са познанията на подполковника, що се отнася до текстове и коментари. Фон Паулич прегледа преводите на Вергилий на френски, направени от Делил, които му бе изпратил френският консул, и изложи ясно и сериозно мнението си, като доказваше, че само превод в оригинална метрическа стъпка е истински превод и осъждаше Делил за употребата (и злоупотребата) на рими. Давил защищаваше своя идол Делил, щастлив, че има с кого да разговаря по тези въпроси.

Но първата радост на Давил от идването на този образован човек с литературни интереси бързо изчезна. Не беше необходимо дълго време, за да се разбере, че след разговор с този образован подполковник нямаше нито следа от онова удоволствие, което обикновено доставя на човека размяната на мисли с благороден събеседник по любим предмет. Разговорът с подполковника беше всъщност размяна на сведения, винаги точни, интересни и многобройни за какво ли не, но не и размяна на мисли и впечатления. Всичко в този разговор беше безлично, студено и обобщено. След такъв разговор подполковникът си отиваше с богатата си и скъпоценна сбирка данни, също така красив, чист, студен и прав, както беше дошъл, а Давил оставаше пак самотен и копнеещ за хубав разговор, както и преди. От разговора с подполковника не беше останало нищо, нито в сетивата, нито в душата му; той не можеше да си припомни дори тембъра на гласа му. Подполковникът водеше всеки разговор така, че събеседникът не можеше да узнае нищо за него или да каже каквото и да било за себе си. Изобщо всичко близко, интимно и лично се отблъскваше от подполковника като от стена. И така Давил беше принуден да изостави всяка надежда, че с този студен любител на литературата ще може да разговаря за своите поетични занимания.

По повод на радостното събитие във френския двор Давил написа специално стихотворение за кръщението на римския крал и го изпрати до министерството с молба да се предаде на най-високото място. Стихотворението започваше с думите:

Salut, fils printemps et du dieu de la Guerra!^[1]

В него бяха изразени надеждите за мир и благоденствие за всички народи в Европа и бяха споменати и скромните радетели за това дело в тези „диви и жалки краища“.

При едно посещение Давил прочете стихотворението си на фон Паулич, но то не му направи никакво впечатление. Подполковникът не само че не искаше да разбере алюзията за сътрудничеството им в Босна, но не каза абсолютно нищо нито за стихотворението, нито за темата му. И което бе най-лошото, той пак си беше същият учтив и любезен човек, какъвто беше във всичко. Давил се разочарова и озлоби в себе си, но не можеше да покаже, че е засегнат.