Иво Андрич
Травнишка хроника (11) (Консулски времена)

X

Консулските времена внесоха раздвижване и неспокойствие в този везирски град; в пряка или в косвена връзка с тях мнозина се издигнаха, а мнозина залитнаха и паднаха, мнозина ги запомниха с добро, а мнозина със зло.

Но защо бръснарският чирак Салко Малухия, син на бедна вдовица, изяде бой от бейовите слуги? Защо той с това си страдание запомни консулските времена, макар че не беше ни от царските служители, ни от бейовете и аяните, ни от улемите и търговците от чаршията?

В случая се бе намесила една от ония жизнени сили, които живеят у нас и около нас, които ни издигат, тласкат напред, спират или повалят. Тази сила, която съкратено наричаме любов, бе накарала и Салко бръснаря да се катери, да къса дрехите си по храстите на оградата на Хафизадичите и да се изкачва по дърветата, за да може поне с очи да зърне консуловата щерка Агата.

Както всички истински влюбени и Салко не изразяваше и не показваше любовта си, но беше намерил начин поне донякъде да я задоволи.

През свободното време от един час около обяда той се вмъкваше незабелязано в оборите на хана, а оттам през отвора, през който изхвърляха боклука, преминаваше в един шубрак, откъдето можеше да наблюдава градината на консула и в нея почти всякога неговата дъщеря, към която го влечеше нещо по-голямо и по-властно от цялата сила на слабоватото му чирашко тяло. Между оградата и градината на консулството имаше тесен и изоставен сливак на бейовете Хафизадич, но оттам се виждаше хубаво и ясно градината на консула, уредена по европейски. В градината бяха прорязани пътеки и затрупани къртичините. На средата бяха образувани звездообразни и кръгли лехи с цветя и набучени пръчки на върха със стъклени червени или морави топки.

Целият този край беше слънчев и почвата богата с влага, та всичко, което се посееше, растеше бързо и високо и даваше много цвят и плод.

Там Салко бръснарят зърна дъщерята на господин фон Митерер. По-право той я беше виждал и в града, когато минаваше с баща си в каретата. Но това ставаше толкова рядко и беше толкова краткотрайно, че той не знаеше какво първо да гледа: униформата на консула ли, жълтата лакирана карета или госпожицата, която все с мъка завиваше краката си със сивото файтонджийско одеяло, на което бяха извезани червена корона и монограм. Същата тази далечна девойка, чийто цвят на очите дори не беше успял да види, сега можеше да гледа отблизо как сама, без изобщо да подозира, че някой я наблюдава, се движи из градината пред верандата, която тази пролет бе подредена й затворена със стъкла.

Скрит от погледите на хората, клекнал, с полуотворена уста, спотаил се и дори без да диша, Салко надничаше през дъските на оградата. А девойката, убедена, че е съвсем сама, обикаляше цветята, заглеждаше се в кората на дърветата, прескачаше от единия на другия край на пътеката. После спираше и поглеждаше ту небето, ту ръцете си. (Така и младите животни спират в играта си и не знаят какво да правят с тялото си.) И пак започваше да се разхожда от единия до другия край, размахваше ръце и пляскаше с длани; веднъж пред себе си, веднъж зад себе си. А в лъскавите разноцветни градински топки, заедно с небето и зеленината, смешно се пречупваше нейният лик в светлата дреха.

Салко съвсем забравяше хората и губеше чувство за време, място и размери на собственото си тяло. Едва по-късно, когато ставаше да си тръгва, усещаше колко са изтръпнали подвитите му крака и как го болят пръстите на ръцете и ноктите, пълни със земя и тресчици. И дълго след това в дюкяна, където често ядеше бой заради закъсненията си, сърцето му биеше развълнувано и неприятно. Но на другия ден едва изчакваше да мине оскъдният обяд и тръгваше, промъкваше се през оборите на хана до оградата на Хафизадичите, като предварително трепереше и от страх да не би да го хванат, и от радостта, която го чакаше.

Един ден — беше светъл и тих следобед след дъждовно утро — девойката не беше в градината. Лехите бяха мокри и пътеките утъпкани от проливния дъжд. Стъклените топки, измити от дъжда, блестяха на слънцето и в тях весело се оглеждаха редките бели облаци. Като видя, че девойката я няма, движен от копнеж и нетърпение, Салко се покатери най-напред на оградата, после на старата слива, която растеше край самата ограда, цялата обградена от буен бъзов храст. Надзърна през гъстите листа на бъза.

Всички прозорци на верандата бяха широко отворени и в стъклата им блестеше слънцето и светлото небе. А верандата вътре изглеждаше доста сенчеста. Салко разпознаваше всичко много добре: червен килим на пода и странни картини по стените. На малко, съвсем ниско столче седеше консулската щерка. На скута си държеше някаква голяма книга, но всеки миг откъсваше очи от книгата и блуждаеше с поглед из помещението и през прозорците. Това ново положение, в което досега никога не я беше виждал, още повече го вълнуваше. Колкото повече сянка падаше върху нея и колкото бе по-отдалечена, толкова по-дълго му се искаше да я гледа. Трепереше от страх да не се подхлъзне или да не се счупи някой клон. Примираше от наслада да я гледа така неподвижна, с лице, което в сянката изглеждаше по-продълговато и по-бледо, и все си мислеше, че днес ще се случи нещо още по-вълнуващо и по-необикновено, какъвто беше необикновен и целият този дъждовен ден. И сам се успокояваше, че нищо няма да се случи. Та какво би могло да се случи? Не, ще се случи.

Ето, тя поставя двете си длани върху разтворената книга. А на него дъхът и мисълта му спират. „Да, ще се случи нещо.“ И наистина девойката полека и нерешително става, сключва длани, после ги разделя, като запазва споени само върховете на пръстите. Заглежда се в ноктите. „Ще се случи нещо!“ Изведнъж отделя пръстите си, като че ли къса нещо тънко и невидимо, гледа по тялото си надолу, отделя малко ръцете си и започва леко да танцува по средата на червения килим.

Заметнала глава малко встрани, сякаш се вслушва в нещо, и с приведен поглед гледа върховете на обувките си. Лицето й е неподвижно, замечтано и при движенията й върху него се отразяват сянката и светлината на дъждовния ден.

Като видя, че става това, което предчувствуваше, Салко съвсем забрави кой е и къде се намира, премина от главното стъбло на младите клони, издигна се високо над оградата и все повече почна да се навежда, когато тя в танца си издаваше все по-силно крак напред. Салко долепи лицето си до самите листа и младата кора. Целият трепереше и примираше. Не беше лесно да изживява такава наслада в такова положение. А девойката не преставаше да играе. Когато тя повтори за втори и трети път същата фигура, по цялото му тяло премина приятно чувство, като че ли бе зърнал нещо скъпо и отдавна познато.

Изведнъж дървото започна да пращи. Клонът под него пукна и се огъна. Салко почувствува как пада през бъзовите листа, как го драскат и удрят клоните, как два пъти се удари, веднъж в гърба, а после в главата.

През оградата падна в градината на Хафизадичите. Първо се блъсна в тарабите, а оттам падна на земята между някакви позеленели, прогнили дъски, които покриваха помийна яма. Под тежестта дъските се разчупиха и той затъна до колене в тиня и кал.

Когато повдигна изкаляното си и издраскано лице и отвори очи, видя надвесилата се над него слугиня от мутвака на Хафизадичите, старица с жълто, набръчкано лице като на майка му.

— Преби ли се, нещастнико? Какво си търсиш белята по помийните ями?

Но Салко само гледаше изплашено около себе си и търсеше поне малък лъч от онази прелест, озарила го преди малко на височината, от която бе паднал. Чуваше старицата, но не разбираше какво му говори, с разширени очи гледаше как от другия край на градината тичат към него слугите на Хафизадичите с тояги в ръце, но не можеше да дойде на себе си, да разбере какво се беше случило и какво искаха тези хора от него.

Дребната, тъжна, самотна девойка продължи разходките си и невинната си игра из градината и верандата, без да подозира дори какво се беше случило заради нея в съседната бахча, като не подозираше, че някой я бе наблюдавал.

След боя в градината на Хафизадичите и плесниците, които получи после в бръснарницата, защото се върна късно на работа, Салко остана без вечеря. Майка му, жълта и преждевременно остаряла жена, която сиромашията беше съсухрила и бе направила от нея строг и суров човек, редовно го наказваше така. Момчето вече не се промъкваше в чуждите градини, не се катереше по оградите и дърветата да гледа това, което не бе за него. Оставаше в дюкяна и още по-блед и по-тъжен си мислеше за прекрасното чуждо девойче. Сега то танцуваше пред него така, както той желаеше и можеше да си я представи, нямаше опасност да потъне в чужда яма, да го хванат и да го набият.

Но и мечтите за красотата се плащат. Когато с тънките си посинели ръце Салко държеше таса със сапуница и стоеше до дебелия си майстор, който бръснеше темето на някакъв ефенди, майсторът забелязваше разсеяния му поглед и с очи и обичайно движение на ръката му сочеше, че трябва да гледа в бръснача и да се учи, а не да зяпа през вратата на бръснарницата някъде в далечината. Момчето се сепваше, поглеждаше изплашено чорбаджията си, после послушно приковаваше поглед в неговия бръснач. Ала само след миг погледът му отново блуждаеше по синкавата белота, които оставаше след бръснача на темето на ефендията, виждаше райската градина и в нея девойката с лека походка и необикновена външност. Майсторът отново забелязваше разсеяността му и следваше плесница със свободната му лява ръка, върху показалеца на която той оставяше събраната сапуница. Цялото умение тогава бе да не изпусне таса от ръцете и спокойно да понесе плесницата, защото всичко свършваше дотук. В противен случай плесниците плющяха като дъжд и чибукът влизаше в действие.

Така майстор Хамид лекуваше своя чирак от лудориите му, наливаше му ум в главата, прогонваше палавостта и леността му и се опитваше да прикове погледа му в работата.

Но силата, за която говорехме в началото, се появяваше като подземна вода, неподозирано и неочаквано, и на други места, и при други обстоятелства и се стремеше да се разшири по възможност повече и да покори колкото се може повече човешки същества от двата пола. Тя се появяваше и там, където не й беше мястото и където, поради отпора, който неминуемо срещаше, не успяваше да се задържи.

Още със самото си идване госпожа фон Митерер обикаляше и даряваше черквите и параклисите в околността на Травник. Тя не правеше това толкова по собствено желание, колкото по внушение на полковника, който целеше по този начин да увеличи влиянието си върху католишкия клир и народа.

От Виена се поръчваха вази от фалшив порцелан, тънки свещници и позлатени клони, евтини безвкусни предмети, но редки и непознати в тези краища. От Загреб се доставяха извезани на брокат свещенически одежди, изработени от тамошни монахини, които консулшата подаряваше на манастира в Гуча гора или на енорийските свещеници от бедните селски църкви около Травник.

Но и в тази работа, която трябваше да бъде полезна и богоугодна, Ана-Мария не знаеше мярка. Тя винаги се увличаше от причудливата си природа, та всичко, което предприемаше, не можеше да не се изопачи и да не тръгне по обратен път. С усърдието си тя бързо предизвика съмнения у турците, изплаши и обърка и без това страхливите и недоверчиви жители на Долац и монасите. Тя постъпваше странно и самоволно с даренията си и разпределението им, втурваше се в черквите, разместваше по свой вкус предметите в олтара, заповядваше да проветряват, мият, баданосват. Монасите, които се страхуваха от всяка новост и не обичаха някой да им се бърка в работите, дори и когато това се прави с най-добро намерение, отначало приемаха всичко малко слисани, но бързо почнаха да се поглеждат, уговарят и готвят за отпор.

За капелана от най-близкото село Орашйе това необикновено усърдие на госпожа фон Митерер стана истинска напаст и опасност. Капеланът, който се казваше фра Миат Бакович, по това време беше самичък, тъй като неговият енорийски свещеник, който също се казваше фра Миат, но го наричаха Колар, отсъствуваше по работа на ордена. Фра Миат Бакович беше слабоват и късоглед младеж, склонен към мечтания. Тежко понасяше скуката и коравия селски живот и като монах все още не беше стъпил здраво на краката си.

За капелана се беше лепнала Ана-Мария с целия си закрилнически пламък, на който беше способна, и с онова полумайчинско, полувлюбено внимание, което така лесно обърква и поставя в неловко положение дори и по-трезвите и по-опитни мъже. По едно време, в началото на лятото, тя яздеше по два-три пъти през седмицата до Орашйе, спираше със свитата пред черквата, извикваше капелана и му даваше съвети как да нареди църквата и къщата. Бъркаше му се и в домазлъка, в това как си разпределя времето и реда в черквата. А той гледаше в нея като във видение, неочаквано и прекрасно, премного хубаво и величаво, за да може да му се радва без болка. Тясната бяла дантела около врата на черния й костюм за езда блестеше, като че ли бе от светяща тъкан, и засенчваше зениците, които не се осмеляваха да погледнат жената право в лицето. В нейно присъствие капеланът трепереше като в треска. И докато той умираше от срам, че трепери, госпожа фон Митерер с наслада наблюдаваше мършавите треперещи ръце и лицето му.

Когато тя си тръгваше, яздейки надолу по хълма към Травник, капеланът оставаше на пейката пред старата енорийска къща като покосен. Тогава всичко му се виждаше сухо, тежко и чуждо — и селото, и черквата, и работата. А когато зърнеше отново конниците от Травник, всичко пак блясваше и разцъфтяваше. Но тогава пак започваше смутеното треперене и болезненото желание да се освободи колкото се може по-скоро и завинаги от тази красота, която заслепяваше и поразяваше.

За щастие капеланът фра Миат Колар бързо се върна в енорията си и младежът искрено и честно се изповяда пред него. За Колар, силен и жизнен мъж на петдесет години, с широко лице, чип нос и коси очи, опитен и съобразителен, здрав, пълен с шеги и хумор, начетен и красноречив, не беше трудно да разбере работата и да схване положението на бедния капелан.

Той изпрати веднага фра Миат обратно в манастира. А когато следващия път пристигна госпожа фон Митерер със свитата си, вместо смутения капелан излезе Колар, усмихнат и спокоен, седна на един пън и на предложенията на изненаданата консулша за уреждането на черквата отговори, пушейки с тежък цигарлък:

— Чудя ти се, госпожа, че си трошиш краката по тези; селски пътища, когато бог ти е дал да добруваш у дома и да си седиш на меко. Ти няма да можеш, жива да си ми, да сложиш в ред тези наши черкви и параклиси, та дори да похарчиш цялата царска хазна за тях. Каквито сме ние, такива са ни и черквите; ако е по-добре, няма да е на добре. А даровете, които имаш за нашите селски черкви, изпрати ги по някого. За нас ще бъдат добре дошли, а теб бог ще възнагради.

Засегната, госпожа фон Митерер започваше отново разговора за черквата и народа, но фра Миат обръщаше всички нейни забележки на шега. И когато тя сърдито възседна своя вран кон, енорийският свещеник свали малкото си попско кепе от разчорлената си коса, поклони й се някак дяволито, покорно и подигравателно й каза:

— Хубав ти е конят, госпожо, като за епископ.

Ана-Мария никога вече не стъпи в черквата в Орашйе. Някак си по същото време и енорийският свещеник от Долац беше говорил на фон Митерер по същия въпрос. Но тъй като монасите и свещениците уважаваха консула като приятел и покровител, те не искаха да го обидят и затова избраха затлъстелия и тромав фра Иво по някакъв начин да му съобщи, че усърдието на госпожа фон Митерер за тях не е много удобно, но така, че да не засегне ни него, ни госпожа фон Митерер. И фра Иво, когото турците ненапразно наричаха мюзевирин, изпълни задачата си отлично. Той най-напред разказа на консула, че те от страх от турците трябва да внимават дори и как стъпват на земята, особено с кого дружат и с кого се срещат, че даровете, които им донася госпожа фон Митерер, за тях са добре дошли и те не пропускат да споменат в молитвите си нея и оня, който ги изпраща. Накрая от всичките му приказки излизаше, че монасите са съгласни да приемат и занапред дарове, но по-добре ще бъде госпожа фон Митерер да не ги дава лично и да не се намесва в тяхната употреба и разпределяне.

Но госпожа фон Митерер вече беше сита на черквите и разочарована от народа и монасите. Една сутрин тя се разкрещя пред полковника и изсипа върху главата му дъжд от тежки думи и обиди. Крещеше, че френският консул бил прав, че дружал с евреите, които били по-добре възпитани от тези турски католици. Доближаваше се заканително до него и го питаше: той генерален консул ли е или клисар? Кълнеше се, че кракът й вече няма да стъпи нито в черква, нито в някоя къща в Долац.

Така капеланът от Орашйе се спаси от това, което за Ана-Мария беше забавна игра, а за него — сериозна неволя. С това завърши набожната фаза в живота на госпожа фон Митерер в Травник.

Силата, за която тук говорим през цялото време, не пощади и френското консулство на другия бряг на Лашва, защото тя не се съобразява ни с герб, ни със знаме.

Докато в приземието на „Дубровнишкия хан“ госпожа Давил се грижеше за децата, а Давил осъмваше над подробните си доклади и заплетените литературни планове, на етажа над тях Младия консул се бореше със скуката и с копнежите, които тя пораждаше, но не можеше да ги задоволи. Той помагаше на Давил в работата, излизаше из околността на езда, изучаваше езика и обичаите на народа и работеше върху книгата си за Босна. Стараеше се с това да запълни дните и нощите си. Но онзи, който е млад и жизнен, има още много сили и време и за копнежи, и за скука и лутания, каквито само младостта познава. Младия консул забеляза девойката от Долац Елка. Вече видяхме, че когато в началото пристигна в Травник, на госпожа Давил й беше необходимо време и търпение, за да спечели доверието на католишките монаси и симпатиите на хората от Долац. В първите месеци дори и най-бедните не искаха да дават детето си да слугува във френското консулство. Но когато опознаха по-добре госпожа Давил и видяха какво са научили първите девойки, отишли да работят при нея, започнаха да се надпреварват за работа при френската консулша. По няколко девойки от Долац по едно и също време помагаха в домашната работа или работеха някакво ръкоделие, на което ги учеше госпожа Давил.

През летните месеци по три-четири девойки се събираха да везат или плетат. Те седяха на широката веранда под прозорците, с наведена над ръкоделието глава, и тихо пееха. Когато отиваше при Давил, Дефосе често минаваше покрай тези девойки. Те тогава навеждаха още повече глава, песента им се объркваше и секваше. Като премерваше с дългите си крачки широкия коридор, младежът често се заглеждаше в девойките и им подхвърляше по някоя дума вместо поздрав, на който те от свян не можеха да отговорят. А и трудно им беше да отговорят, защото това обикновено беше някаква друга дума, която той бе научил именно този ден и ги объркваше така, както ги объркваше и неговата свобода и държането му, бързината и движението, и смелостта в гласа му. Минавайки така все по-често, по някаква логика, валидна за този род отношения, той най-добре забеляза лицето на онази девойка, която навеждаше най-дълбоко глава пред него.

Казваше се Елка и беше дъщеря на дребен търговец, който имаше в Долац скромна къща, пълна с челяд. Тежкият и гъст отрязан кичур на кестенявата й коса падаше почти до очите. По нещо неопределено, свързано с облеклото и красотата й, тя се отделяше от останалите девойки. Младежът започна да разпознава кестенявия й тил и бялата й налята шия сред наведените глави на останалите везачки. Когато един ден се загледа малко по-продължително в тази наведена шия, девойката неочаквано повдигна глава, сякаш я пареше този поглед и искаше да го избегне, и при това за миг показа младото си, широко лице със сияещи, благи кестеняви очи, широк, не съвсем правилен нос и с голяма, но хубава уста, със съвсем еднакви устни, които едва се докосваха една друга. Изненадан, младежът се загледа в това лице и забеляза как тази голяма уста леко потрепна в ъглите, като при сдържан плач, докато кестенявите очи сияеха с усмивка, която не можеха да скрият. И младежът се усмихна и произнесе някаква дума от своя „илирийски“ речник, без да мисли коя, тъй като на тази възраст и при такива обстоятелства всички думи са добри и значими. За да скрие очите, които се усмихваха, и устата, около която потрепваше едва забележима бръчка, която се образува при плач, девойката отново наведе глава и показа бялата си шия под кестенявата коса.

През тези дни това нещо се повтори между тях двамата като някаква игра няколко пъти. А всяка игра се стреми да продължи и да трае по-дълго. Този стремеж е непреодолим, когато са по средата такава девойка и такъв млад, самотен и пълен с желания човек. И така незначителните думи, продължителните погледи и несъзнателните усмивки се свързаха в сигурен мост, който сам се издига.

Той започна да мисли за нея нощем и сутрин, когато се събуждаше, да я търси, най-напред в мислите си, а после в действителността, и като по чудо все по-често я намираше и все по-продължително я гледаше. И тъй като по това време всичко кълнеше и се разлистваше и тя му се виждаше като част — одухотворена и отделна част — от този богат растителен свят. „Тя е като растение…“ — си говореше сам, както човек си пее нещо, без да мисли защо прави това, нито пък какво е значението на думите, които произнася. Каквато беше румена, засмяна, но свенлива, час по час обръщаше главата си, както цветето обръща венчето си, в мислите си Дофосе наистина я свързваше с цветята и плодовете, и то в някакъв по-дълбок и особен смисъл, за който той самият не си даваше сметка, нещо като съзнание и душа на плодовете и цветята.

Когато пролетта напредна и градината потъна в зеленина, девойките минаха в нея. Там те бродираха през цялото лято.

Ако човек разговаря с двама пътници, от които единият е прекарал в Травник зимата, а другият — лятото, ще чуе съвсем противоположни мнения за този град. Първият ще каже, че е бил в ада, а другият, че е бил поне някъде близо до рая.

Такива места с незавидно местоположение и неблагодарен климат редовно имат в годината по няколко седмици, които с хубостта и прелестта си са един вид награда за всички капризи и неволи през останалата част от годината. В Травник това време се пада между началото на юни и края на август и обикновено обхваща целия месец юли.

Когато снегът се стопи и в най-дълбоките ями и престанат пролетните дъждове и виелици, ветровете — ту студени, ту топли, ту силни и шумни, ту тихи и леки — се налудуват, а облаците се оттеглят по високите ивици на стръмния планински амфитеатър, който огражда града, и останат там; когато денят потисне нощта с дължината, блясъка и топлината си и по стръмните склонове над града зажълтеят нивите, а наведените круши започнат да изсипват по стърнищата обилен плод, който презрял капе, тогава настъпва краткотрайното и хубаво травнишко лято.

Дефосе намаляваше разходките си из околността и с часове прекарваше в голямата стръмна градина на консулството, обикаляше добре известните пътеки и шубраци, като че ли бяха чудни и невиждани дотогава неща. Елка идваше преди другите девойки или гледаше да остане след тях. От платото, където работеха, тя все по-често слизаше в консулството за конци, вода или за закуска. Младежът и девойката сега се срещаха на тесните, обрасли в зеленина пътечки. Тя навеждаше широкото си бяло лице, а той с усмивка й подхвърляше някои от „илирийските“ си думи, в които буквата „р“ беше тъмна и проточена, а ударението винаги на края на думата.

Един следобед останаха малко по-дълго сами на една от крайните пътеки сред гъстите листа, където сянката излъчваше топлина. Девойката беше облечена в широки шалвари в гълъбов цвят и тясно елече от небесносин атлаз с едно копче. Набраната на шията й риза бе закопчана със сребърна игла. Ръцете й, с ръкави до лактите, бяха млади и налети, с мрежа от румена кръв по кожата. Младежът я хвана за ръката. Кръвта веднага се оттегли и от пръстите му останаха бледи следи.

Устните й — бледорумени, необикновени, силни и двете съвсем еднакви — полека се разтеглиха в ъглите в онази молеща и готова за плач усмивка, но миг след това девойката наведе глава и се преви до него, безмълвна и послушна, като тревата и клоните. „Като растение…“ — помисли си той още веднъж, но това, което се извиваше около него, беше човешко създание, жена, разчувствувана до болка, с душа, която още се разкъсваше, но започваше да се примирява и предава. Ръцете й бяха немощно отпуснати, устата наполовина отворена, а очите полупритворени като в безсъзнание. Такава беше тя тук, на него, около него, отмаляла от любов, от наслада, която любовта обещава, и от ужаса, който я следваше тук като сянка. Превита, прерязана, поносена, като картина на пълна преданост, безпомощност, поражение и отчаяние, но и неподозирано величие.

Кръвта на младежа пламна и го обзе чувство на пълно щастие и неудържима радост. В него светваха и изгасваха като искри безкрайни хоризонти. Да, това бе то! Той винаги чувствуваше и толкова пъти е твърдял, че тази клета, пуста, изоставена страна всъщност е богата и разкошна. И сега се разкриваше една от нейните съкровени хубости.

Зелените и цъфнали стръмни скатове разцъфнаха още веднъж и въздухът се изпълни с непознат, упойващ аромат, който, поне сега така му се стори, отколе живееше скрит в тази долина. Разкри се и се показа тайното богатство на този на вид мрачен и сиромашии край, показа се изведнаж, че неговата упорита тишина крие в себе си този плах, откъслечен любовен дъх, в който се разкъсват стонове на отпор и наслада от съгласие, стана ясно, че вечно немият му и безцветен вид е само маска, под която стои и трепти светлина, червена от сладка кръв.

Наблизо имаше разклонено, дебело и старо крушово стъбло, прекатурено и повалено до самия стръмен бряг като софа. Към дъното беше изсъхнало, но корените все още пускаха млади филизи. Облегнаха се на него, а после се отпуснаха, прегърнати, първо тя, а той след нея, в разклоненото крушово стъбло като в приготвена постеля. Тя продължаваше да не дава никакъв отпор, беше безмълвна и неподвижна, но когато ръцете на младежа плъзнаха по нея и я обхванаха около кръста, по слабините, между шалварите и елечето, където беше само ризата й, девойката се изви като клон, който е наведен, за да го берат, а той непрекъснато се дърпа да се изправи. Дефосе дори не усети как тя го повдигна от себе си и как се намери отново на пътеката. Девойката беше коленичила до краката му със сключени ръце и лице, повдигнато към него като в молитва. Тя изведнъж беше станала бледа, очите й, налети със сълзи, които не капеха. Коленичила така, със сключени ръце, тя произнасяше думи, които той не разбираше, но в този момент те му бяха по-разбираеми от майчиния му език; молеше го да бъде човек и да я пощади, да не й отнема моминството, защото тя сама е безсилна да се отбранява от това, което я бе обзело, непреодолимо като смъртта, но по-тежко и по-страшно от самата смърт. Заклеваше го в живота на майка му и в най-милото и само повтаряше с глас, който от страх и вълнение изведнъж бе прегракнал:

— Недей, недей!…

Младежът усети как пулсът му бие във вратните жили, мъчеше се да се съвземе и да разбере тази неочаквана и страшно бърза промяна на цялото положение. Питаше се, смаян, какво бе това, което изведнъж измъкна под него тази отмаляла жена, и какво е това, което сега го държи в това смешно положение: той, възбуден и прав, като някакъв езически император, а тя, коленичила до краката му със сключени ръце и просълзен поглед, отправен към лицето му, като светица от религиозните картини. Искаше да я повдигне от земята, да я притегли отново към себе си и да я положи на разклоненото повалено крушово стъбло, но не намери сили. Всичко се бе изменило неочаквано и необяснимо.

Той не знаеше как и кога беше станало това, но ясно виждаше, че тази слаба и като тръстика податлива девойка по странен начин беше преминала от „растителния свят“, в който беше дотогава, в съвсем друг свят, потайно бе избягала под сигурна закрила на някаква по-силна воля, където той вече не може нищо да й стори. Почувствува се измамен, изигран, дълбоко разочарован. Обзе го някакъв срам, после гняв срещу нея, срещу себе си, срещу целия свят. Наведе се, повдигна я внимателно от земята с някакви недомлъвки. Тя и сега не даваше никакъв отпор, беше послушна и се огъваше след всяко движение на ръката му, както и преди малко, но с поглед и думи продължаваше да го моли да се смили над нея и да я пощади. Не мислеше вече да я прегърне отново. Навъсен и пресилено учтив, той й помагаше да поправи гънките на шалварите си и да закопчее сребърната игла под шията. После, също ненадейно и необяснимо за него, девойката изчезна надолу по стръмнината към сградата на консулството.

Младежът преживя няколко неспокойни дни. Непрекъснато го преследваха смутеността, безпомощният яд и срам от първите мигове в градината. В мислите си той все се питаше: какво бе станало с него и с девойката и как се бе случило всичко? И все гордо прогонваше тези въпроси и гледаше да не мисли за краткотрайната среща на затънтената градинска пътека. И въпреки това често с присмех и ирония си говореше:

— Да, да, ти си наистина непогрешим психолог и съвършен любовник. Изнамери отнякъде, че била от растителния свят, че била езическият дух на тази земя, неразкрито съкровище, което човек трябва само да вземе. И удостои себе си да се наведеш. Но после изведнъж всичко се измени. Тя коленичи като Исак, когото баща му Авраам искаше да пренесе в жертва, но в последния момент ангелът го спаси от смърт. Да, така беше коленичила тя. А ти играеше край нея ролята на Авраам. Честито! Започна да играеш роли в живи картини с библейско съдържание и дълбока морална и набожна тенденция. Честито!

Само дългите разходки по стръмните дъбрави из околността го успокояваха и насочваха мислите му на друга страна.

Така го измъчваха няколко дни незадоволеното желание и младежката суета, а после и това престана. Започна да се примирява и да забравя всичко. Като минаваше през градината, той пак виждаше везачките и сред тях наведената глава на Елка, но вече не се смущаваше и не се спираше, а свободно и закачливо им подхвърляше по някоя дума, която бе научил този ден, и минаваше винаги засмян, свеж и забързан.

Само през една от тези нощи, в ръкописа на книгата си за Босна, там, където говори за типовете и расовите особености на босненския човек, прибави и следните редове:

„Жените са стройни; много от тях привличат вниманието с изящните си и правилни черти на лицето, с хубавото си тяло и с белотата на кожата, която заслепява очите.“