Иво Андрич
Травнишка хроника (15) (Консулски времена)

XIV

Сухите и слънчеви дни, в които, въпреки студеното време, може да се излиза на езда, настъпиха с неминуемостта на природните явления. Със същата неминуемост, съгласно с коледното споразумение, на замръзналия път, който води през Купил, се появиха ездачите от двете консулства.

Пътят като че ли бе създаден за разходки и езда. Равен, прав и почти винаги сух, дълъг повече от една миля, врязан в стръмните склонове под Караулджик и Каябаша, той вървеше успоредно с Лашва, но високо над реката и града, който бе разположен в долината под него. На края малко се разширяваше и не беше така равен, разклоняваше се в разкопаните селски пътища, които по стръмнината водеха нататък към селата Янковичи и Орашйе.

В Травник слънцето изгрява късно. Дефосе яздеше по озарения път, а под него градът беше все още в сянка, под плащ от мъгла и дим. От устата на ездачите и ноздрите на конете излизаше пара и се издигаше като леко изпарение от хълбоците на конете. Замръзналата почва отекваше глухо под ударите на копитата. Слънцето беше още в облаците, но долината бавно се изпълваше с червеникава светлина. Дефосе яздеше неравномерно, ту бавно, като че ли всеки миг ще спре и ще слезе от коня, ту в тръс и гавазинът на тромавия си червеникав кон изоставаше на значително разстояние след него. Така младежът съкращаваше времето си в очакване на мига, в който някъде по пътя ще зърне Ана-Мария със свитата й. За младите и обзети от копнеж хора дължината на очакването и горчилката от неизвестността са само съставни части на голямата наслада, която любовта обещава всекиму. Младежът очакваше със страх, но и със сигурност, че в края на краищата всички негови опасения — да не би да се е разболяла, да не би да не са я пуснали, да не би из пътя нещо да й се е случило? — ще се окажат неоснователни, защото при любов като тази всичко върви добре и благоприятно с изключение на края.

И наистина всяка сутрин, когато слънцето вече беше преминало острата планинска ивица, когато съмненията и въпросите започваха да стават по-чести и по-странни, „с неминуемостта на природните явления“ се появяваше Ана-Мария в черния си костюм, с дълга амазонска пола като излята върху женското седло на високия вран кон. Тогава и двамата забавяха вървежа на конете и се доближаваха един към друг естествено, както се издигаше слънцето над тях и както растеше денят в долината. На младежа му се струваше, че на разстояние от сто крачки вижда шапката й a la Valois, която с начупената й кестенява коса образува едно неделимо цяло, както при нито една друга жена, а лицето й бе бледо от утринната свежест и очите уморени. („Очите са ви уморени“ — казваше й той винаги щом се срещнеха, като придаваше на думата „уморени“ подчертано смело и тайнствено значение, а тя свеждаше поглед и показваше клепачите си, които лъщяха и имаха сини сенки.)

След поздрава и първите думи известно време оставаха на едно място, после се разделяха и след кратка езда отново се срещаха уж случайно, минаваха част от пътя успоредно и разговаряха бързо и жадно, за да се разделят отново и отново да се кръстосат пътищата им и да продължат разговора. Те правеха тези маневри поради положението си и от скрупули към обществото, но в себе си не се разделяха нито за секунда и щом отново се срещнеха, продължаваха предишния си разговор със същата наслада. На лицата, които ги придружаваха, им се струваше — а така би си помислил и всеки, който би ги наблюдавал отстрани, — че и двамата обръщат най-голямо внимание на конете и ездата, а срещите им са случайни и разговорите невинни: за пътя, времето и конете. Никой не можеше да знае какво означаваше онова валмо бяла пара, което се разгъваше като неспокойно знаменце ту от нейната, ту от неговата уста, разкъсваше се и се разпиляваше, за да се извие още по-живо и по-продължително в студения въздух.

А когато слънцето проникваше и в най-отдалечения кът на долината и целият въздух в нея за миг ставаше червеникав, когато полузамръзналата Лашва започваше да дими, сякаш из целия град са запалени невидими огньове, младежът и жената се разделяха дълго и сърдечно (при сбогуване влюбените най-лесно се издават!) и слизаха всеки откъм своя край на пътя в града, потънал в сняг и скреж.

Пръв, който забеляза, че нещо става между младия Дефосе и хубавата, десетина години по-възрастна госпожа фон Митерер, беше лично господин фон Митерер. Той познаваше добре жена си като „болно дете“. Знаеше нейните скокове, нейните „лутания“, както той ги наричаше, и лесно предвиждаше техния развой и край. За полковника не беше трудно да разбере какво става с жена му и да предвиди целия ход на болестта: увлечение, възторг от духовна връзка, разочарование от грубите мъжки стремежи за плътска любов, бягане, криза, отчаяние: „Всички ме желаят, а никой не ме обича“ — и накрая — забрава и изнамиране на нови предмети за възторг и отчаяние. Не беше необходима голяма проницателност, за да се разберат намеренията на този висок младеж, който беше хвърлен от Париж в Травник и изправен пред хубавата госпожа фон Митерер, единствената цивилизована жена на стотици мили наоколо. Това, което този път беше трудно и неприятно за консула, бе неговият пост и отношението му към френското консулство.

Полковникът беше определил отношението към съперническото консулство и неговия персонал и то беше валидно за него, за семейството му и за сътрудниците му; от време на време той го проверяваше, променяше и приспособяваше, както се навива и сверява часовник, съгласно указанията на министерството и общото положение. За него това беше сериозна и трудна работа, защото чувството за войнишка точност и чиновническа съвестност у него беше по-силно и по-развито от всяко друго чувство. Сега Ана-Мария с постъпката си можеше да измени и да развали това отношение във вреда на службата и на служебния авторитет на полковника. При предишните „лутания“ такъв случай нямаше и за полковника това беше една нова, досега непозната мъка, която идваше от жена му.

Макар че беше дребен винт в машината на голямата австрийска империя, полковникът, като генерален консул в Травник, знаеше, че неговото правителство извършва военни приготовления и има пред вид една нова коалиция против Наполеон и доколкото не може да прикрие тези приготовления, представя ги така, като че ли уж са насочени против Турция. А той лично имаше изрични инструкции да успокоява турските власти и, повече, да ги уверява, че тези приготовления в никакъв случай не могат да бъдат предназначени за една война с Турция. Същевременно той получаваше все по-чести и по-строги наредби да наблюдава работата на френското консулство и неговите агенти и да съобщава за всяка и най-малка подробност.

От всичко това за полковника не беше трудно да направи заключение, че с доста голяма вероятност може наскоро да се очаква повторно скъсване на отношенията с Франция, нови коалиции и войни.

При тези обстоятелства явно за полковника не беше никак удобно това увлечение на жена му и тази любовна езда посред зимата пред очите на хората и прислугата. Но той знаеше, че да се говори на Ана-Мария, е безполезно, защото разумните съображения имаха върху нея съвсем обратно въздействие. И виждаше, че не му остава нищо друго, освен да изчака мига, в който младежът ще посегне върху Ана-Мария като жена, а тя, както при всички други предишни случаи, разочарована и отчаяна, ще се оттегли и по този начин ще се ликвидира от само себе си и завинаги целият въпрос. И той много искаше този миг да настъпи колкото е възможно по-скоро.

От друга страна и от очите на Давил, който непрекъснато беше нащрек пред своя „талантлив, но неуравновесен“ сътрудник, не убегнаха разходките и срещите с госпожа фон Митерер. И тъй като и той беше определил за себе си и за целия си персонал отношението към австрийското консулство, тези срещи и за него бяха неприятни. (И както често се случваше при други поводи и сега желанието на Давил се покриваше с желанието на неговия противник фон Митерер.) Но и той не знаеше как да ги прекрати.

В отношението си към жените Давил беше още от младини човек със силна дисциплина на духа и тялото. Тази дисциплина се дължеше колкото на строго и здраво възпитание, толкова и на вродената студена кръв и слаба фантазия. И както всички други хора от този род и Давил изпитваше някакъв суеверен страх от подобни нередни и ненормални отношения. Като младеж в Париж, а и във войската, макар да беше непорочен и въздържан, той винаги мълчеше като виновен при безцензурните младежки разговори за жените. И при всеки друг повод той по-лесно щеше да изрази негодуванието си и да направи забележка на младежа, отколкото сега, когато ставаше дума за жена.

Освен това Давил се страхуваше, да, точно така, той се страхуваше от младия си сътрудник. Страхуваше се от неговото неспокойно и неприятно остроумие, от разностранните му и несистематизирани, но огромни познания, от безгрижността и лекомислието му, от духовната любознателност, от физическата сила и особено от способността му да не се плаши от нищо. Затова и Давил изчакваше и търсеше удобен и околен начин, по който да му направи забележка.

Така измина януари, а през февруари настъпиха отново влажни, мъгливи дни с дълбока кал и поледици, които осуетиха това, което не умееха и не се осмеляваха да осуетят ни Давил, ни фон Митерер. Беше невъзможно да се излиза на езда. Всъщност Дефосе продължаваше да излиза и при такова време, вървеше пеш с дълбоките си ботуши и кафявата шуба с яка от видра, изморяваше се и премръзваше до изнемогване. Но Ана-Мария не можеше дори и по своята логика и нрав да напусне къщата при такова време и като заточен ангел, цялата някак си ефирна и тъжна, и засмяна, гледаше навън със светлите си „уморени“ очи и минаваше край домашните си разсеяна, като край нетленни сенки и невинни видения. По-голямата част от деня тя прекарваше пред арфата си и безмилостно изчерпваше богатия си репертоар от немски и италиански песни или се унасяше в безкрайни вариации и фантазии. Мощният й топъл, но нестабилен глас, от който се долавяше, че всеки миг могат да бликнат сълзи и да избухнат хълцания, изпълваше малката стая и проникваше и в другите части на къщата. От своя работен кабинет полковникът слушаше как Ана-Мария пее и сама си акомпанира на арфа.

Tutta raccolta ancor

Nel palpitante cor

Tremante ho l’alma.^[1]

Той слушаше тези думи на страст и на смели чувства и изтръпваше от немощна омраза към този непонятен за него свят, от който идваше цялото му неизмеримо семейно нещастие и позор. Оставяше перото и закриваше с длани ушите си, но пак чуваше как отдолу, от първия етаж, като от тайнствени глъбини, допира гласът на жена му, отронват се и струят тонове от арфата. За него това идваше от свят, който беше опакото на всичко важно, свято и сериозно. Струваше му се, че тази музика го преследва отколе и никога няма да утихне, а, напротив, такава слаба и плачевна ще надживее и него, и всичко живо: войската и царството, реда и справедливостта, задълженията и скрупулите, и ще продължава над всички тия неща така да стене и да се отронва, капка по капка, като тънка и непрекъсната водна струя върху развалини.

Полковникът отново вземаше перото и продължаваше започнатия доклад, пишеше мъчително бързо и в такт с музиката, която се чуваше отдолу, чувствуваше, че всичко е непоносимо и все пак не може да не го понася.

В песента по същото време се вслушваше и дъщеря им Агата. На затоплената и светла веранда, цялата затворена със стъкла — това беше „зимната градина“ на госпожа фон Митерер, — момиченцето седеше на ниско столче на червения килим. В скута държеше затворен последния „Musenalmanach“. Неговите страници бяха пълни с нови за нея прекрасни и възвишени работи в стих и проза, но тя напразно се мъчеше да ги чете: болезнена и непреодолима сила я караше да се вслушва в гласа на майка си от стаята за музика.

Това дребно създание, с умни очи и втренчен поглед, мълчаливо и недоверчиво от детинство, подозираше много неща, неясни на самата нея, но тежки и съдбовни. От години вече тя долавяше отношенията в семейството, мълчаливо наблюдаваше баща си, майка си, прислугата и познатите и предчувствуваше за нея необяснимо трудни, грозни и печални неща. И все повече се срамуваше и затваряше в себе си, а от друга страна пък откриваше все нови и нови причини да се срамува и да се затваря в себе си. В Земун имаше няколко другарки, офицерски дъщери, а освен това живота й запълваха и заниманията в училището, нейната учителка, монахиня, която тя боготвореше, и стотици дребни грижи и радости. А сега беше съвсем самотна, предоставена на самата себе си и на неспокойните си години между добрия, безпомощен баща и лудата майка, която тя не можеше да разбере.

Като слушаше майка си как пее, момиченцето скриваше лицето си в страниците на „Musenalmanach“ и примираше от необясним свян и чуден страх. Преструваше се, че чете, а всъщност със затворени очи слушаше тази песен, която добре познаваше още от най-ранните години, която мразеше, и се плашеше от нея като от нещо, известно само на по-възрастните, което само те, по-възрастните, вършат, но нещо страшно и непоносимо, което вкарва в лъжа и най-хубавите книги, и най-чистите мисли.

Началото на месец март, което беше изключително топло и сухо, приличаше на края на април и неочаквано се оказа благоприятно за ездачите от консулствата. На високия и равен път започнаха отново срещи и изчаквания, весели галопи по меката почва и жълтеникавата полегнала трева през топлия и свеж въздух на ранната пролет. И двамата консули отново, всеки за себе си, започнаха да се тревожат и да обмислят как да прекратят идилията на ездачите, но без остри конфликти и големи сътресения.

Според сведенията, които получаваше единият и другият консул, конфликтът между виенското правителство и Наполеон беше неизбежен. „Отношенията между двете страни се развиват в обратна посока на сърдечните връзки, които пред очите на хората се изплитат на пътя над Травник“ — казваше Давил на жена си, като си позволяваше една от ония семейни духовитости, които мъжете правят пред съпругите си с малки духовни разноски и усилия, и същевременно се упражняваше как ще започне разговора на тази неприятна тема с младия Дефосе. Това наистина не можеше много да продължава.

Но демонът, който се наричаше „необходимост от рицар“ и който караше Ана-Мария да търси млади, талантливи и силни мъже, ала който също я отблъскваше от тях, щом този рицар, като човек от плът и кръв, покажеше мъжките си желания и прищевки, се намеси и в случая и облекчи задачата на Давил и на фон Митерер, ако при фон Митерер изобщо можеше да се говори за някакво облекчение. Настъпи това, което не можеше да не настъпи: моментът, в който Ана-Мария, разочарована, ужасена и отвратена, изоставяше всичко, бягаше и се оттегляше в дома си с чувство на погнуса към себе си и към всичко на този свят, преследвана от мисъл за самоубийство и необходимост да измъчва мъжа си или когото и да било.

Този необикновено топъл край на месец март ускори хода на нещата и донесе кризата.

Една слънчева сутрин конете отново отекваха по равния път между голите шубраци. И Ана-Мария, и Дефосе бяха опиянени от свежестта и красотата на утрото. Впускаха се всеки поотделно в галоп и отново се срещаха на пътя, унесени и задъхани си разменяха сърдечни думи и откъслечни изречения, които имаха смисъл и значение само за тях двамата и от които още по-бързо се движеше кръвта им, възбудена от ездата и от свежестта на деня. Посред разговора Ана-Мария неочаквано пришпорваше коня и в галоп се понасяше до самия край на пътя, като оставяше развълнувания младеж на половин дума, после се връщаше бавно и разговорът продължаваше. Тази игра ги изморяваше. Скачаха от конете като опитни ездачи, срещаха се отново, събираха се и отново се разделяха като две топки, които постоянно се привличат и изведнаж се отблъскват една от друга. Докато продължаваше тази игра, придружаващите ги лица бяха изостанали. Слугите и гавазите на Дефосе и Ана-Мария яздеха бавно на дребните си коне и не вземаха участие в забавленията на господарите си, но и не се смесваха, а отделени, и едните, и другите изчакваха господарите им да се изморят и налудуват, та после да си тръгнат към къщи.

Като препускаха така всеки за себе си, младежът и жената изведнъж се срещнаха на края на равния път, на онова място, където пътят изведнъж завива и става каменист и изкопан. В тази част на пътя имаше не голяма борова гора. В слънчевия ден дърветата изглеждаха като черна натъпкана маса, а почвата под тях беше червеникава и суха от боровите иглички. Дефосе изведнъж слезе от коня и предложи на Ана-Мария да направи същото, за да разгледат по-добре гората, която, както той я уверяваше, напомняла Италия. Думата Италия измами жената. Прехвърлиха юздите през ръце и с изтръпнали от ездата крака тръгнаха по гладкия килим от борови иглички в цвят на ръжда и навлязоха няколко крачки в гората, която ставаше все по-гъста и се захлупваше зад тях. Жената стъпваше тежко с ботушите си и с едната ръка придържаше дългата си пола на черния костюм за езда. Тя се поспря нерешително. Младежът говореше, като че ли искаше да заглуши тишината на гората и да успокои и себе си, и жената. Сравняваше тази гора с храм или с нещо подобно. Между отделните думи имаше празнота и тишина, изпълнена с кратък горещ дъх и ускорено биене на сърцето. Тогава младежът прехвърли и своите, и нейните юзди на един клон. Конете стояха спокойно, само мускулите им от време на време потрепваха. Той притегли жената, която продължаваше да се колебае, още няколко крачки до една долчинка, дето клоните и боровите стъбла ги закриваха напълно. Тя се дърпаше, като се хлъзгаше уплашено и несръчно по гъстата настилка от борови иглички. Но преди да успее да се откопчи или да каже каквото и да било, тя зърна руменото лице на младежа съвсем близо до своето. Вече нямаше думи нито за Италия, нито за храм. Голямата му червена уста се доближаваше към нейната, сега вече без думи. Жената пребледня, разшири очи, като че ли изведнъж се беше събудила, опита се да го отблъсне, да избяга, но коленете й изневериха. Около кръста вече беше я обхванала неговата ръка. Тя изохка като човек, когото убиват потайно, без да може да се отбранява: „Не! Това не!“ Очите й побеляха. Изпусна дългата пола на костюма си, която дотогава с мъка държеше, и загуби сили.

Изчезна познатият свят, думите и разходките, консулите и консулствата. Изчезнаха и те двамата в това кълбо, което се гърчеше и огъваше на гъстата настилка от борови иглички, която пращеше под тях. Обхванал примрялата жена, младежът я прегръщаше като че ли с невидими ръце и като че ли имаше не две, а стотици ръце. Слюнката им се смесваше със сълзи, защото тя плачеше, и с кръв, защото на един от двамата устните се бяха разкървавили. Но не се отделяха. Това впрочем не бяха вече две устни. Тази прегръдка на обезумелия от желания младеж и на унесената жена не продължи нито половин минута. Ана-Мария изведнъж се сепна, очите й се разшириха още повече, като че ли неочаквано видяха бездна и ужас, опомни се, получи някаква неочаквана сила и разгневено отблъсна опиянения младеж, като го удряше с двата юмрука в гърди, едно след друго и разярено, като сърдито дете, и при всеки удар викаше:

— Не, не, не!

Големият блян, пред който се рушеше всичко, бе разбит. Както не знаеха кога се бяха отпуснали на земята, също така, без да знаят как, се намериха изправени на крака. Тя гневно хълцаше и оправяше косата и шапката си и той, смутен и несръчен, изтърсваше сухите борови иглички от черната й дреха, после й подаде бича и й помогна да излезе от долчинката. Конете стояха мирно и тръснаха глави.

Излязоха на пътя и възседнаха конете, преди слугите да могат да забележат, че изобщо са слизали от тях. При раздялата се погледнаха още веднъж. Младежът беше почервен от обикновено и мигаше с очи от силното слънце. Ана-Мария беше съвсем изменена. Устните й бяха толкова безкръвни, че не се забелязваха върху бледото й лице, а очите други, изведнъж събудени, с два черни кръга около зениците, в които беше още по-трудно да се гледа, отколкото преди, в дълбокия им блясък. Цялото й лице беше подпухнало и изразяваше грозен гняв и безгранично отвращение към себе си и към всичко наоколо, сякаш беше отдавна остаряло и изоставено.

Дефосе, който иначе не губеше леко присъствието на духа и вродената си хладнокръвна сигурност, беше наистина смутен и се чувствуваше неудобно; той долавяше, че това не е кокетиране, нито обикновен страх на жена от обществото от срам и скандал. Изведнъж той се видя по-нисък и по-слаб от тази болна жена, за която странният й нрав и огорчението й бяха достатъчни, за да живее в тях като в свят за себе си.

Всичко му се виждаше изменено, изместено, всичко около него и в него, дори и самите размери на собственото му тяло.

Така се разделиха завинаги тези зимни ездачи, някогашните влюбени от Купил.

Фон Митерер веднага разбра, че в отношенията между жена му и новия несбъднат рицар е настъпил, както и при толкова други преди, критичният обрат и сега започваше бурята в къщи. И наистина, след като прекара два дни в пълно мълчание, без да се храни и да общува с когото и да било, започнаха сцени, неоснователни упреци и настоятелни молби („Йозеф, за бога!…“), които полковникът предвиждаше със спокойна и болезнена решителност да ги понесе докрай, както всички останали преди тях.

Наскоро и Давил забеляза, че Дефосе не излиза вече на езда с госпожа фон Митерер. Стана му драго, защото при това положение отпадаше неприятното задължение да разговаря с младежа по този въпрос и да му съобщава, че трябва да се прекъснат всички по-близки връзки с австрийското консулство. Съобщенията, които се получаваха, показваха, че отношенията между виенския двор и Наполеон отново се затягат. Давил ги четеше изплашен и се вслушваше в силния мартенски южен вятър, който виеше около къщата.

А през това време Младия консул седеше в затоплената си стая и преглъщаше яда си срещу Ана-Мария и особено срещу себе си. Напразно се мъчеше да си обясни постъпката на тази жена. Каквито и обяснения да намираше, те оставяха у него чувство на разочарование, срам и засегната суета, а и остра болка от разбъркани и незадоволени желания.

Спомняше си — но, уви, късно — и за вуйчо си от Париж, и за съвета, който той му даде веднъж, когато го видя в „Palais Royal“, където вечеряше с една артистка, известна със своята чудатост. „Виждам, че си почнал да ергенуваш — му бе казал тогава старият господин — и да си трошиш главата както другите. Без това не може. Но ще ти дам един съвет: «Бягай от луда жена.»“

И насън виждаше мъдрия си и добър вуйчо.

Сега, когато всичко беше свършило така глупаво и смешно, той виждаше, сякаш се бе събудил, и моралната гадост на тази си „закачка“ със зрялата и своенравна австрийска консулша, към която го тласна моментната му неспособност да владее себе си и травнишката скука.

Спомни си и за „живата картина“ от лятото в градината с Елка, девойката от Долац, която беше забравил. И му се случваше по няколко пъти през нощта да скача изведнъж от масата или от леглото; кръвта му нахлуваше в главата, очите му се премрежваха, целият гореше от онова чувство на срам и яд срещу самия себе си, което при младите хора може да бъде още толкова силно и властно. И заставайки насред стаята, се упрекваше, че така глупаво и грозно се бе измамил, а същевременно не преставаше да търси обяснения за неуспехите си.

„Каква е тази страна? Какъв е този въздух? — питаше се тогава. — И какви са тези жени? Гледат ви нежно и кротко като цвете от тревата или страстно (през струните на арфата), та сърцето ви се разтапя. А когато се вслушвате в този молещ поглед, тогава едни падат на колене и обръщат цялото положение на сто и осемдесет градуса, заклеват ви с умиращ глас и с поглед на жертва, че ви прилошава и всичко ви става гадно, дори губите желание да живеете и да обичате, а други се отбраняват като от хайдути и удрят като английски боксьори около себе си.“

Така на етажа над Давил и неговото заспало семейство Младия консул се разправяше със самия себе си и се бореше със своята скрита мъка, докато не я победи и докато и тя, както и всички мъки на младостта, не започна да минава в забрава.