Иво Андрич
Травнишка хроника (13) (Консулски времена)

XII

Тази, 1808, беше очевидно година на загуби и най-различни нещастия. Вместо влажното травнишко време, „което не е ни есен, ни зима“, още в началото на ноември стегна ран и як студ. През тези дни неочаквано се разболя детето на консула Давил.

Средното момченце на Давил караше третата година и досега вървеше здравичко и добре, за разлика от по-малкия си брат, който бе роден в Сплит по време на пътуването и който непрекъснато боледуваше. Когато детето се разболя, майката в началото го лекуваше с чайове и домашни лекарства, но когато съвсем отпадна и смелата госпожа Давил загуби вяра в себе си и се изплаши, започнаха да викат лекари и всички други, които се наричаха така и бяха смятани за такива. Тогава можаха да се уверят какво означават за тези хора здравето и болестта и какво значи човек да живее и да боледува в тази страна. Лекарите бяха: Давна, който служеше в консулството, фра Лука Дафинич от манастира в Гуча гора, Мордо Атиас, травнишкият аптекар, и Джовани Марио Колоня, официален лекар на австрийското консулство. Неговото идване имаше служебен характер и той тържествено заяви, че е дошъл „по нареждане на господин австрийския генерален консул, за да представи знанията си на разположение на господин френския генерален консул“. Между него и Давна веднага възникнаха разногласия и конфликт както по отношение на диагнозата, така и по лекуването. Мордо Атиас мълчеше, а фра Лука поиска да отиде в Гуча гора за някои свои специални треви.

Всъщност всички тези травнишки лекари бяха смутени и недоволни, защото досега не им се бе случвало да лекуват такова малко дете. Кръгът на техните познания и опит изобщо не обхващаше най-високия и най-ниския предел на човешкия живот. В тези краища малките деца умираха или живееха по волята на случая, а старите хора изгасваха или пък животът им се продължаваше за неизвестно време. Това зависеше от издръжливостта на децата или на старците и от грижите, с които ги окриляха околните, а в крайна сметка от волята на съдбата, против която няма ни лек, ни лекар. Поради това такива невръстни и премного остарели същества, които не стоят вече здраво с двата крака на земята, тук не бяха предмет на лекуване и лекарски грижи. И ако в случая не се касаеше за видна личност, която заемаше най-висок пост, нито един от лекарите нямаше да се занимава изобщо с това малко създание. Затова техните посещения бяха повече израз на внимание към родителите, отколкото на истинска заинтересованост за детето. И в това отношение нямаше голяма разлика между фра Лука и Мордо Атиас, от една страна, и Давна и Колоня, от друга, защото и двамата чужденци бяха съвсем възприели схващанията и навиците на източните страни. А и познанията им не отиваха ни по-далече, ни по-дълбоко.

При това положение Давил реши сам да занесе детето в Син, където имаше добър и прочут френски военен лекар. Травнишките „лекари“, последователни на разбиранията си, бяха категорично и единодушно против това смело и неочаквано решение, но консулът си остана на своето.

По студа, който бързо се увеличаваше, и по заледените пътища Давил тръгна на път, придружаван от гавазина и трима коняри. В ръцете си държеше завитото болно дете.

Необикновеното шествие потегли от консулството на разсъмване. Току-що бяха минали планината Караула и момчето издъхна в обятията на баща си. Пренощуваха с мъртвото дете в един хан и на другия ден тръгнаха обратно за Травник. В здрач пристигнаха пред консулството.

Госпожа Давил приспиваше по-малкия си син и тъкмо шепнешком се молеше „за ония, които са на път“, когато се сепна от конски тропот и чукане на портата. Изтръпнала, тя нямаше сили да се вдигне от мястото и там посрещна Давил, който влезе в стаята, носейки в обятията си, също така нежно и внимателно, завитото дете. Положи мъртвото дете, смъкна широката черна шуба, от която лъхаше студ, и тогава прегърна жена си, а тя цялата ледена и като обезумяла повтаряше шепнешком последните думи от молитвата, с която преди малко се молеше детето й да се завърне здраво.

Премръзнал и изморен от двудневната езда, консулът едва се държеше на краката си. Ръцете му, които часове наред бяха държали в едно и също положение първо болното, а после мъртвото дете, бяха болезнено изтръпнали. Но сега, забравил всичко, той прегръщаше дребното тяло на жена си с тиха нежност, която криеше в себе си безкрайна любов към нея и детето. Затваряше очи и се унасяше; струваше му се, че като забравя умората и преодолява болката, той продължава да носи детето си към изцеление и че то няма да умре, докато той така с болка и мъка го носи през живота. А това създание в прегръдките му плачеше тихо и кротко, както плачат смелите и крайно несебични жени.

Дефосе стоеше встрани, смутен и излишен, и изненадан и смаян гледаше това неподозирано величие на един обикновен човек.

На другия ден по слънце и сух мраз на католишките гробища бе погребан малкият Jules-Francois-Amyntas Daville. Австрийският консул, заедно с жена си и дъщеря си, присъствува на погребението, а после отидоха в консулството да изкажат съболезнования. Госпожа фон Митерер предлагаше услугите си и говореше много и развълнувано за децата, за болестите, за смъртта. Давил и жена му я слушаха спокойно и я гледаха с пресъхнали очи, така както гледат хора, за които всяка утешителна дума е добре дошла, но всъщност никой не може да им помогне и те не очакват от никого помощ. Този разговор се превърна в дълъг диалог между госпожа фон Митерер и Дефосе и завърши с монолог на Ана-Мария за съдбата. Тя беше бледа и тържествена. Сътресенията и вълненията бяха истинското й амплоа. Кестенявата й коса се тръскаше в неспокойни кичури. Големите очи върху бледото й лице блестяха неестествено и този блясък разкриваше някакви сиви глъбини, така че беше трудно човек да гледа тези очи продължително и без да трепне. Лицето й бе пълно и бледо, шията без нито една бръчка, гърдите — като у зряла девойка. В това обкръжение от смърт и печал, край безжизнения и загрижен мъж и дребната мълчалива дъщеря, тя още повече сияеше и контрастираше с чудната си и опасна хубост. Дефосе дълго наблюдаваше ръцете й, тесни и силни. Кожата на тези ръце беше бледа, но при движение и на свивките тя се преливаше в някаква убита бисерна лъскавина, като едва забележим отблясък на невидим и съвсем бял пламък. И през целия ден в очите му остана нещо от тази бяла лъскавина. Когато видя отново Ана-Мария в черквата в Долац, където беше прочетена „черна“ литургия за душата на малкия покойник, той първо погледна ръцете й, но този път те бяха в черни ръкавици.

След няколко тревожни дни всичко отново тръгна постарому. Зимата беше залостила всички порти и принудила хората да се затварят по затоплените си домове. Между двете консулства отново нямаше връзка. И Дефосе съкращаваше разходките си. Разговорите с Давил преди обедите и вечерите сега бяха по-леки и по-сърдечни и се отнасяха предимно до предмети, при които разликата в мненията не можеше да има отражение. Както редовно става в дните непосредствено след погребение, и те сега избягваха да говорят за загубата и смъртта на детето, но понеже мисълта сама се натрапваше, разговаряха много за боледуването му, после за здравето и болестите изобщо и особено за лекуването и лекарите в тази мъчителна страна.

Безбройни и най-различни бяха изненадите, които очакваха човека от Запад, хвърлен ненадейно на Изток и принуден да живее там, но една от най-големите и страшни изненади човек преживяваше, когато станеше въпрос за здравето и болестта. Пред такъв човек животът на неговата физика изведнъж се показваше в съвсем друга светлина. На Запад болестта се появяваше в различни форми, с всичките си ужаси, но като нещо, което се отстранява и смекчава и поне се скрива от очите на здравите, работоспособни и весели хора чрез специална организация на обществото, чрез конвенции или утвърдени форми на обществен живот. Тук болестта като че ли изобщо не беше изключение. Тя се явяваше и развиваше успоредно и периодично със здравето, виждаше се, чуваше се и се чувствуваше на всяка крачка. Човек тук се лекува, както се храни, и боледува, както живее. Болестта беше другата, по-тежка половина от живота. Епилептици, сифилитици, прокажени, истерици, идиоти, гърбави, хроми, пелтеци, слепи, сакати — всичко това креташе посред бял ден, пълзеше и пъплеше, просеше милостиня или упорито мълчеше и едва ли не гордо понасяше страшния си недъг. Добре, че жените, и особено туркините, се криеха или целите омотаваха, иначе броят на болните, които човек срещаше, щеше да бъде двойно по-голям. Давил и Дефосе всякога си казваха това, когато зърнеха по селския стръмен път да слиза в Травник някакъв селянин и да води за юлара кон, на който се клатушка жена, цялата омотана във фередже, като някакъв чувал, пълен с непозната мъка и болка.

Но не само бедняците боледуваха. Тук болестта бе сиромашка орис, но и богатско наказание. На края на издънките на изобилието и на мизерията се разтваряше едно и също цвете: болестта. И конакът на везира, погледнат по-отблизо и опознат по-добре, в това отношение не се различаваше много от беднотията и простотията, която в пазарен ден се срещаше по сокаците. Начинът на боледуването беше различен, но разбиранията за болестта — еднакви.

Дефосе имаше възможност да опознае и четиримата травнишки лекари, когато се разболя детето на консула. Това бяха, както видяхме, Давна, Колоня, Мордо Атиас и фра Лука Дафинич.

С Давна се запознахме още в началото като драгоман и временен чиновник във френското консулство. При Мехмед паша Давна също не упражняваше много лекарската си практика. И на него, както и на мнозина чужденци, титлата „лекар“ служеше само като параван за изпълняване на най-различни други работи, за които проявяваше много повече знания и умение. Сега той беше доволен и щастлив от новата си служба, за която имаше и желание, и данни. Изглежда, че на младини беше учил малко медицина в Монпелие, но той не притежаваше нищо от онова, което е необходимо за един лекар. Не обичаше хората и нямаше доверие в природата. Както повечето от западните хора, които поради стечение на обстоятелствата бяха останали да живеят на Изток и бяха свикнали с турските нрави и разбирания, и той бе заразен от дълбок песимизъм и съмнение във всичко. Здравите и болните хора за него бяха два свята без истинска връзка. Оздравяването според него беше само временно състояние, но не състояние, в което болните хора стават здрави, защото той смяташе, че такова нещо няма. Според него човек се ражда или заболява — и това е неговият дял в живота, а останалите неволи — разноски, лекуване, лекари и други неприятни неща — вървят естествено успоредно. Затова той предпочиташе да има работа със здрави, а не с болни хора. Изпитваше отвращение към тежко болните, а продължителното боледуване вземаше почти като лична обида, защото смяташе, че болните трябва да решат: или вляво, или вдясно, тоест да избират между здравите или мъртвите.

Доколкото изобщо е лекувал турските големци, при които е служил, той е правил това не толкова със знанията си, нито пък със своите повече или по-малко неутрални лекарства, колкото със силната си воля и безогледната си смелост. Той умело ласкаеше отбраните си пациенти, възхваляваше тяхната сила и издръжливост, като предизвикваше у тях суета и воля за отпор срещу болестта или пък чрез внушение подценяваше болестта и нейното значение. За него това не беше трудно, тъй като той ласкаеше постоянно и последователно и здравите господа, само по друг начин и в друга посока. Много отрано беше разбрал значението на ласкателството и силата на заплахите, изобщо тежестта, която може да има добрата или остра дума, казана в подходящ момент и на подходящо място. Груб и безогледен с голямото мнозинство от хората, той пестеше цялото си внимание и всяка своя блага дума за силните и големите. В това отношение беше извънредно ловък и дързък.

Такъв лекар беше Cesar d’Avent.

Пълна противоположност на Давна беше Мордо Атиас, дребен, мълчалив евреин, който имаше дюкян в долната чаршия и там продаваше не само лекарства и лекарски съвети, но и всичко друго — от очила и прибори за писане до вода за бездетни, бои за вълна и различни полезни съвети.

Атиасовци бяха най-старото еврейско семейство в Травник. Те живееха тук вече над сто и петдесет години. Първата им къща беше извън града, в тесния и влажен разсед, през който минава един от безименните потоци, вливащи се в Лашва. Това беше долчинка в тази Травнишка котловина почти съвсем без слънце, пълна с влага и чакъл, от всички страни обрасла в елхи и повит. Там се раждаха и умираха поколение след поколение. По-късно те успяха да напуснат това влажно, мрачно и нездраво място и да се заселят горе в града, но всички Атиасовци бяха запазили по нещо от предишното си местожителство: всички бяха дребни и бледи, като че ли бяха расли в мазе, мълчаливи, затворени; живееха скромно, почти незабелязано, макар че с течение на времето се замогнаха и забогатяха. И редовно по един от семейството им се занимаваше с лекарства и лечение.

От всички травнишки лекари и от ония, които бяха смятани за лекари и в това си качество извикани в консулството, най-малко можеше да се каже за Мордо Атиас. Какво всъщност би могло да се каже за човек, който не говори, никъде не ходи, с никого не дружи, нищо не иска, а си гледа само работата и къщата. Целият Травник и всички околни села познаваха Мордо и неговия дюкян с лекарства, но това всъщност беше всичко, което се знаеше за него.

Беше дребен човек, целият обрасъл в брада, мустаци, бакенбарди и вежди, носеше раирана антерия и морави потури. Доколкото се помнеше в семейството, още прадедите му, докато живеели в Испания, били лекари и аптекари. Атиасовци продължили тази професия и като изгнаници и бежанци първо в Солун, а после в Травник. Дядото на този Мордо, Исак-Хеким, умрял тук, в Травник, като една от първите жертви на голямата чума през средата на миналото столетие, синът му поел дюкяна и преди двадесетина години го предал на същия този Мордо. В семейството се пазеха книги и бележки на прочути арабски и испански лекари; когато като изгнаници тръгнали от Андалузия, Атиасовци взели тези книги със себе си като тайни и ценни вещи и ги предавали от коляно на коляно. Имаше повече от двадесет години, откакто Мордо седеше на тезгяха всеки божи ден, освен събота, със свити крака, прегърбен, с наведена глава, винаги зает с мющерии и със своите прахове, треви и води. Дюкянът му, който приличаше на по-голяма дървена кутия, натъпкана от дъното до върха, беше толкова тесен и нисък, че Мордо можеше да достига всеки предмет с ръка, без да става от мястото си. Така седеше той в дюкяна си зиме и лете, все един и същ, еднакво облечен и с еднакво настроение: свито, мълчаливо кълбо, което ни кафе пиеше, ни пушеше тютюн, ни участвуваше в чаршийските разговори и шеги.

Пристигне мющерия, самият болен или някой от близките му, сяда на ръба на тънкия тезгях и разказва какво го боли. Мордо шепнешком му казва какво мисли и устните му изобщо не се виждат от гъстата черна брада и мустаците, после дава лекарство и прибира парите. Никой не може да го въвлече в разговор. Дори и с болните той не разговаря за болестта им повече, отколкото е необходимо. Слуша ги търпеливо и без да каже нищо, ги гледа с тъмните си очи, потънали в онази гора от коса, в която няма още нито един бял косъм; на всички техни приказки отговаря винаги с едни и същи установени изречения, последното от които гласи: „В моята ръка лек, а в божията — здраве“. С тези думи прекъсваше всеки по-нататъшен разговор и мющерията знаеше, че или трябва да вземе лекарството и да го плати, или да го погледне жално и да го остави.

— Е, ще го взема де, как няма да го взема; аз и отрова съм съгласен да взема — вайка се болният, но му се ще и да се пооплаче и поразговори малко.

Но Мордо е неумолим. Увива лекарството в мастиленосиня хартия, слага го пред болния и се залавя за някаква дребна работа, която бе прекъснал преди малко поради идването на мющерията.

В пазарен ден пред дюкяна на Мордо се трупат селяни и селянки. Един сяда на тезгяха и нещо шепнешком разговаря с Мордо, а другите стоят на улицата и чакат. Търсят някакъв лек или носят треви за продан, разговарят тихо, пазарят се, обясняват, отиват си и пак се връщат. Само Мордо стои на мястото си, неподвижен, студен и мълчалив.

Особено са шумни и много избират по-старите селянки, които идват да си купят очила. Най-напред надълго и нашироко разказват, че доскоро още могли да вдяват конец и в най-малката игла, а ето, от зимата от някаква простуда, какво ли, започнало да им се замъглява пред очите, та и плетката вече трудно разпознават. Мордо наблюдава четиридесетгодишната жена, при която зрението естествено започва да отслабва, преценява широчината на лицето и дебелината на носа, изважда от черна кръгла кутия очила с тенекиени рамки и ги слага на очите на селянката. Жената гледа първо ръцете си, обръща дланта от едната, от другата страна, после гледа кълбо вълна, което Мордо й подава, и я пита: „Виждаш ли? Не виждаш, а?“, и то през зъби, като пести гласа си.

— Виждам, хубаво виждам: вълна е, ама някак си далече, гаче в дъното на чаршията — отвръща селянката колебливо.

Мордо вади други очила и пак я пита: „А сега?“, като икономисва останалите думи.

— Сега… сега пък някаква мъгла ми излиза пред очи, като дим, като нещо…

Мордо спокойно вади трети вид очила и това са последните. С тях селянката или трябва да прогледне и да ги купи, или да ги погледне жално и да ги остави. И повече с Мордо не може да се говори, ни за хатър, ни за пари.

Идва друг пациент, костелив, мършав и пребледнял селянин от планината, от село Пакларево. С тихия си глас и испанския си акцент Мордо го пита какво го боли.

— На лъжичката имам нещо като жарава, ти да си здрав, и боли, боли… — отговаря селянинът и с пръст показва към средата на гърдите и му се ще още няколко пъти да повтори, че го боли, но Мордо го прекъсва сухо и убедително:

— Татък нищо няма, татък не може да боли.

Селянинът го уверява, че тъкмо там го боли, но все пак отмества пръст малко вдясно.

— Ама боли ме… Защо ще ти казвам, ако не боли? Ето, така боли. Тук започва, после ходи, да простиш, все ходи…

Най-сетне болният отстъпва малко, Мордо малко и постигат споразумение за мястото, където болката се обажда почти непрекъснато. Мордо го пита кратко и делово дали има в градината си седефче и му нарежда да счука тази трева в гаванка, да прибави малко мед, да посипе всичко това с праха, който ще му даде, после от тази смес да оваля между дланите три хапчета и да ги глътне пред изгрев-слънце.

— Така всяка сутрин осем дена подред, от петък до петък, ще мине и болката, и болестта. Давай два гроша и берикят версън!

Селянинът, който дотогава отваряше широко очи и движеше устни в старанието си да запомни съветите, изведнъж забравя всичко, дори и болката, за която бе дошъл, и се хваща за мястото, където му е кожената кесия. С мъка, въздишки и колебания изважда кесията, развързва я, брои и най-после с болка плаща.

И Мордо пак седи, неподвижен и дребен, надвесен над нов мющерия, а селянинът напуска бавно чаршията и се отправя по брега на потока към високото си село Пакларево. От едната страна на гърдите му е болката, която не отслабва, от другата — в джоба — прахът на Мордо, завит в мастилена хартия. А по цялото му тяло се разлива, като някаква друга отделна болка, мъката за парите, които му се виждат хвърлени, защото няма вяра на Мордо и се страхува, че е измамен. И така върви към залез-слънце, разсеян и унил, защото няма създание по-жалко и по-смутено от боледуващ селянин.

Но все пак имаше един посетител, с когото Мордо разговаряше по-дълго и по-сърдечно, и не му беше мъчно, ако загуби с него някоя минута или някоя дума повече. Това беше фра Лука Дафинич, известен повече като „доктора“. Фра Лука работеше и дружеше още с Давид, бащата на Мордо, а от двадесетина години бе станал неразделен приятел и еснаф на Мордо. (Докато беше по-млад, той служеше по енориите, но винаги, когато можеше, идваше в Травник и първо отиваше при Мордо в дюкяна, а после при енорийския в Долац.) И травнишката чаршия беше свикнала да гледа как Мордо и фра Лука съвсем близо един до друг си шепнат нещо или разглеждат треви и лекарства.

Фра Лука беше родом от Зеница, но още като дете беше отишъл в Гучегорския манастир, когато всичките му близки измрели от чума. Там, с кратки прекъсвания, прекарал живота си между лекарства и лекарски книги и пособия. Килията му беше пълна с канчета, кюпове и кутии, а по стените и на един шиш бяха окачени в кесийки или на вързопи сухи треви, клончета и корени. На прозореца имаше голям съд с пиявици в бистра вода и друг по-малък със скорпиони в зехтин. До миндера, покрит със стар килим, тук-там изгорял, покапан и закърпен, имаше пръстен мангал, на който непрекъснато вреше едно канче с треви. В ъглите и по поличките се виждаха парчета от редки дървета, малки и големи камъни, животински кожи и рогове.

И въпреки всички тия неща килията му беше винаги чиста, проветрена и най-често миришеше на хвойна или на чай от мента.

На стената висяха три картини: Хипократ, свети Алойз Гонзага и ликът на непознат рицар в броня с меч и голям шлем на главата. Откъде му беше тази картина на фра Лука и за какво му беше, никой никога не можа да узнае. Веднъж турците правили преглед на манастира и след като не намерили нищо, за което да се хванат, се заловили за тази картина, казали им, че това е ликът на някакъв султан. Завързал се спор: може ли и допустимо ли е да се рисуват султаните, но тъй като картината била съвсем бледа, а турците — неуки, така останало. Тези картини висяха там половин човешки живот и с течение на времето бяха станали съвсем бледи, а и никога не са били много ясни, така че свети Алойз приличаше на Хипократ, Хипократ — на „султан“, а „султанът“ в лошия печат на мека, евтина хартия не приличаше вече на нищо и само фра Лука бе този, който можеше да разпознава меча и шлема и да вижда винаги ясно войнствения му поглед от преди петдесет години.

Още като съвсем млад богослов фра Лука проявявал желание и наклонности към лекарската професия. Като разбрали това, тогавашните старейшини на манастира изпратили младежа в медицинското училище в Падуа, понеже нуждата от добър и опитен лекар сред народа и монасите била голяма. Но на следващата година, след като старейшините били сменени, новото враждебно настроено наместничество сметнало, че за фра Лука това нещо не е удобно и не е по силите на ордена и го върнало в Босна. Когато третата година било избрано отново сваленото ръководство, то изпратило за втори път младия монах в Падуа да завърши „докторските науки“. Но след една година управлението на манастира било взето пак от противната страна и отново било заличено всичко, направено от предишното ръководство, а между другото и фра Лука напук бил върнат наново от Падуа в Гуча гора.

Със знанията, които беше придобил, и с книгите, които беше успял да си купи, фра Лука се настанил тогава в тази килия и продължил със страст да проучва и събира лекарства и с любов да лекува хората. Цял живот тази страст не го напусна и тази любов не намаля.

В тази килия, в която безшумно се движеше високият, късоглед и мършав доктор, всичко беше в ред и тишина. Мършавостта на фра Лука беше пословична в цялата околия. („Две неща не можеха да открият и най-учените улеми: на какво стои земята и на какво се държи монашеската дреха на фра Лука.“) На това високо и мършаво тяло стоеше изправена и жизнена хубава глава със сини очи, унесена в нещо, с малко разсеян поглед, с тънък венец от побелели коси върху правилния овал, с фина розова кожа, под която се виждаха сини и разклонени кръвоносни съдове. До старини си остана такъв жизнен и подвижен. „Той не се движи, а святка като меч“ — казваше за него един от наместниците. И наистина този човек с усмихнат поглед и енергични, безшумни движения никога не бездействуваше. Чистите му и съсухрени дълги пръсти обръщаха по цял ден многобройни дребни предмети, стържеха, чукаха, лепяха, завързваха, бележеха и пъхаха нещо из сандъците и рафтовете. За фра Лука всяко нещо имаше значение, нищо не беше излишно и ненужно. Под тези мършави пръсти и пред късогледите му очи всичко оживяваше, говореше и търсеше своето място между лековете или поне между необходимите или необикновените предмети.

Като наблюдаваше от ден на ден, от година на година тревите, рудите и живите създания около себе си, техните промени и движения, фра Лука все повече се убеждаваше, че в света, такъв, какъвто ние го виждаме, съществуват само две неща: растеж и упадък, и то свързани тясно и неразделно, вечно и навсякъде в движение. Всички явления около нас са само отделни фази на този безкраен, сложен и вечен прилив и отлив, само фикции, преходни моменти, които ние произволно отделяме, обозначаваме и наричаме с установени имена като здраве, болест и умиране. А всичко това естествено не съществува. Съществува само растеж и упадък в различни състояния и под различни форми. И цялото лекарско умение е да се откриват, хващат и използуват силите, които вървят по посока на растежа, „както морякът използува ветровете“, и да се избягват и отстраняват всички ония сили, които служат на упадъка. Там, където човек успее да хване тези сили, настъпва оздравяване и плуването продължава; там, където не успее да стори това, обикновено неудържимо потъва; а в голямото и невидимо сметководство на растежа и упадъка силата от първа страница се пренася на втора.

Такава беше неговата представа за света в общи черти; в подробности тя естествено беше много по-тежка и по-сложна. Всяко живо същество, всяко растение, всяка болест, всяко време от годината, всеки ден и всяка минута според него си имат също растеж и упадък. И всичко това е включено едно в друго, свързано с неясни, безбройни нишки, и работи, и ври, и трепери, и струи денем и нощем дълбоко под земята, навред по нея и високо във въздуха до планетите и все по единствения двоен закон на растежа и упадъка, и трудно може да се разбере и следи.

През целия си живот фра Лука в себе си се разтапяше от захлас пред своята представа за света и съвършената хармония, която само се подозира, с която човек успява на моменти да си послужи, но никога не може да я овладее. Какво може да стори човек като него, комуто са открити всички тия тайни и му е дадено да се занимава с необозрима и безнадеждна работа: да изпитва лекарства и да лекува болести според божията воля? Какво по-напред да грабне и да запомни от тази картина, която ту блясва пред него като ясна, понятна и близка, с ръка може да я хване, ту потъмнява и бушува като безумна виелица в непрогледна нощ? Как да се оправи в тази игра на светлини и сенки, в този привиден хаос от объркани и кръстосани взаимни влияния и слепи сили и стихии? Как да хване поне някои, поне най-големите нишки и да свърже последствията с причините?

Това беше единствената грижа и основната мисъл на фра Лука покрай неговите монашески и литургийни задължения. Затова той беше такъв унесен, разсеян, мършав и тънък като опъната струна. И затова така страстно се залавяше с всяка трева и всеки болен, независимо от това къде се намира, как изглежда и какво име носи.

Фра Лука твърдо вярваше, че в природата има толкова целебни сили, колкото болести има сред хората и животните. И едното се покриваше с другото до драм. Това бяха големи изчисления, за които нямаше решение и мярка, но които несъмнено бяха верни, без остатък, там някъде на необхватния край. А тези целебни сили, както старите учеха, се намираха „in herbis, in verbis et in lapidibus“^[1]. Фра Лука смело вярваше, макар че не признаваше това и пред самия себе си, че всяка лоша промяна върху човешкото тяло може да се отстрани, поне на теория, защото болестта и лекарството против нея се появяват и живеят успоредно, макар отдалечени, често недостижимо отдалечени едно от друго. Ако лекарят успее да ги свърже, болестта отстъпва, ако не успее, болестта надделява и разорява организма, върху който се е появила. Никакви неуспехи и никакви разочарования не бяха в състояние да разколебаят това негово дълбоко убеждение. С тази своя мълчалива вяра фра Лука пристъпваше към всеки лек и всеки болен. Наистина и той сам подкрепяше това свое необяснимо вярване, като бързо и безвъзвратно забравяше всеки неизцелен и починал болен, а всеки сполучлив случай помнеше, ако ще да е бил и преди петдесет години, както мнозина лекари.

Такъв беше фра Лука Дафинич, докторът. Той беше възторжен и непоправим приятел на болната част от човечеството и имаше за приятел цялата природа и само двама противници: монасите и мишките. Историята с монасите беше стара и дълга. Сменяха се поколения и по редица неща те се различаваха едно от друго, но в едно всички бяха единни: в подценяването и отхвърлянето на лекарското умение на фра Лука. Откакто още като послушник го бяха изпращали в Падуа и връщали обратно и пак изпращали, и пак връщали, той напълно и завинаги беше загубил надежда, че ще намери някакво разбиране и помощ сред събратята си. Веднъж наместникът фра Мартин Дембич, virgo Дембо, разказа следното за разбирателството между фра Лука и монасите:

— Виждаш ли нашия доктор? И когато с монасите в хор се моли, той не мисли като тях. Те всички произнасят една и съща молитва, а през това време фра Лука си мисли: „Господи, вразуми и смекчи сърцата на тези мои зли братя да не ми пречат на всяка крачка в моето добро и полезно дело. Или ако не можеш да сториш това, защото зная какво значи корава монашеска глава и за божата ръка, тогава поне мен въоръжи със свещено търпение да мога без омраза и зла дума да ги търпя такива, каквито са, и при болест да им помогна с моето умение, което те презират и осъждат.“ А монасите, като се молят, си мислят: „Господи, просвети ума на този наш фра Лука, изцели го от тази негова тежка болест, от лекуването и лековете. Нека са простени всички болки, които изпращаш (защото от нещо трябва да се умре!), само ни отърви от този, дето иска да ни лекува от тях.“

За Дембо, който беше духовит, силен и безмилостен шегобиец, но добър старейшина и отличен монах, фра Лука беше години наред предмет на безкрайни приказки и шеги. Но и Дембо, както и толкова други, дочака да умре на ръцете на фра Лука. Наистина той и тогава, превивайки се от болки, се усмихваше и като дишаше тежко, казваше на събраните монаси:

— Братя, всички сметки на манастира са в ред и вересиите, и наличните пари. Викарият знае всичко подробно. А сега прощавайте и ме споменавайте в молитвите си. И знайте, че две неща ме умориха: моят задух и моят доктор.

Така Дембо се шегуваше и не се отказа от шегите до смъртта си.

Само че всичко това беше доста отдавна, по времето на Дембо, когато фра Лука беше по-млад и по-бърз и бяха живи още неговите връстници, от които днес почти никой не бе останал, защото от летния Свети Иван фра Лука беше започнал осемдесет и първата. Отдавна той беше простил на монасите, че не го бяха оставили по-дълго в Падуа, че никога не му даваха колкото му беше необходимо за книги и опити, а и те с течение на времето бяха престанали да го задирят за особения му начин на живеене, за неговата лекарска страст и дружбата му с Мордо Атиас. Фра Лука и сега отиваше в Травник, сядаше с Мордо на тезгяха и разменяше мисли и опит, сменяше треви и корени срещу сяра или адски камък, защото никой не умееше така да изсуши липов цвят, да запази ива, кантарион и бял равнец, както фра Лука. Монасите отдавна вече бяха свикнали с това „приятелство между Стария и Новия завет“.

И това, поради което някога имаше най-много разправии с монасите — посещаването и лекуването на болни извън манастира, — сега беше сравнително по-малко. Някога тези посещения бяха източник на постоянни неприятности за манастира и единствена причина за сериозни сблъсквания между фра Лука и манастирските старейшини. Фра Лука и тогава не търсеше болни между светските хора, а още по-малко между турците, но те сами го търсеха, понякога го викаха и молеха, а още по-често заповядваха и със заптии го отвеждаха при болния. От тия посещения и самият фра Лука, и манастирът имаха много главоболия, щети и неприятности. Случваше се да го викат и да го молят най-настойчиво да лекува някой болен турчин или туркиня, а после дават под съд и него, и манастира, че положението на болния се влошило или пък че бил умрял. Но и когато лекуването излизаше сполучливо и близките на болния доволни даряваха фра Лука, намираха се зли и алчни турци, които го обвиняваха, че бил влизал в турски къщи. Свидетелите винаги доказваха, че монахът е невинен и че е отивал по добра и почтена работа, но докато това се докаже и оправи и докато обвинението падне, манастирът си имаше и мъки, и страх, и разходи. Затова монасите не даваха на фра Лука да ходи и да лекува в турска къща, докато не представят позволително от властта, в което ясно да е посочено, че го викат по собствено желание и властите нямат нищо против това.

Но и при наличността на тези позволителни не всякога минаваше без мъки и ядове. Имаше случаи, и то не малко, когато лечението успяваше и хората, сърдечни и благодарни, обсипваха с благодарности и дарове и фра Лука, и манастира.

Един бей, от по-малките, селски бейове, но смел и влиятелен човек, на когото фра Лука излекува стара рана под коляното, винаги, когато срещаше монаха, му казваше:

— Когато сутрин се изправя на крака, след бога първо теб споменавам.

И докато беше жив, този бей защищаваше манастира и монасите и винаги, когато имаха нужда, им ставаше поръчител и свидетел.

Фра Лука беше изцелил и жената на един бей от Турбето, този бей не говореше никому за това (защото за жените не е позволено да се говори), но всяка година след Богородица изпращаше на манастира по две оки мед и овча кожа с поръчение „да се предаде на отеца, който лекува болни“.

Но имаше и обратни случаи на черна неблагодарност и дяволска злоба. В манастира дълго се помнеше случката с невестата на Мустай бей Миралем. Някаква болка сполетяла младата жена, та никъде място не можела да си намери. Само се тръшкала, пъшкала и скърцала със зъби, денем и нощем, или пък дни наред лежала вцепенена и няма, не искала никого да види, нищо да вкуси. Домашните правили всичко, което им казвали, но нищо не помагало — ни врачки, ни ходжи, ни муски. И жената от ден на ден линеела. Най-после самият свекър, старият Миралем, изпратил в манастира да викат доктора-отец.

Когато фра Лука пристигнал, жената била вече втори ден съвсем отпаднала, цялата сгърчена и никой не могъл да я измъкне от мрачното й мълчание. В началото не искала да обърне глава. Но в един момент повдигнала малко клепачите и видяла големите монашески сандали, после края на монашеската дреха и бялата връв, с която монасите се препасват, а след това с бавен и ленив поглед отмерила фра Лука какъвто бил мършав и дълъг; било й необходимо доста време, докато стигнала побелялата му глава и срещнала синия му и засмян поглед. Тогава изведнъж избухнала в смях, неочакван, безумен и безкраен. Фра Лука напразно я успокоявал с думи и движения. На излизане от конака на Миралем той още чувал ужасния смях, който ехтял в приземната стая.

На другия ден сеймени отвели фра Лука окован в затвора. На наместника било казано: обвинен е от стария Миралем, че е омагьосал снаха му; вече трети ден как младата жена непрекъснато се смее и вдига цялата къща на главата си. Наместникът доказвал, че това не е вярно, че дългът на лекаря е, ако може, да излекува и че в техните закони няма магии. Същевременно напразно раздавал наляво и надясно на кой по една, на кой по две плети^[2]. Казано му било само, че работата с доктора била много сериозна; снахата разправяла как монахът й дал да изпие „нещо черно и гъсто като смазка“ и два пъти я бил ударил с големия си кръст по челото, та оттогава не може да спре този смях и така непрекъснато се измъчва.

Когато всичко изглеждало съвсем трудно и безнадеждно, изведнаж фра Лука бил освободен от оковите и пуснат, като че ли нищо не е било. На четвъртия ден, изглежда, снахата изведнъж се успокоила и започнала тихо и непрекъснато да плаче. Извикала свекъра и мъжа си и им казала, че е наклеветила монаха в момент на безумие, признала, че изобщо не й бил давал нищо и че нямал кръст, само бил протегнал ръце над нея и се помолил на бога по неговата вяра, та сега й било по-леко.

С това въпросът бил ликвидиран. Но монасите дълго продължавали да бъдат огорчени от фра Лука. Фра Мио Ковачевич, който по това време бил наместник и бил принуден доста да тича около случилото се с фра Лука, после в трапезарията пред всички му казал:

— Виж, фра Лука: или ми се махай от главата с твоите щурави ханъми, или аз ще избягам в гората, а ти бъди и доктор, и наместник. Така повече не може.

И ядосано и сериозно му предложил ключовете.

Но с течение на времето всичко се бе успокоило и забравило. Останали бяха само глобите и разходите, които наместникът бе записал в манастирския тефтер.

На 11 януари пристигна чиновник с вериги в ръка и със съобщение, че фра Лука Дафинич, хекимин (сигур в лош час е станал хекимин!), дал на снахата на Миралем вредни хапове… И трябваше да се плаща на кадията, на емина — гроша 148.

Но и през следващите години лекарската дейност на фра Лука създаде не малко трудности. В манастира те се забравяха, но се помнеха в тефтера за глоби и разходи за подкуп, в който имаше много бележки за фра Лука.

От фра Лука, дето лекувал турчина 48 гроша

За лекарства 20 гроша

Там някъде най-после е записан номерът и датата на заповедта, с която старейшините категорично забраняват „да се чете молитва на турчин или туркиня или да им се дават каквито и да било лекарства“ дори и да имат позволително от турските власти.

Но веднага под тази заповед е записана нова глоба.

За това, че фра Лука не отишъл при болния, платена глоба от 70 гроша.

И все така от година на година.

През дългия живот на фра Лука в Травник два пъти върлува чума. Хората боледуваха, умираха, бягаха в планините. Чаршията се затвори и много къщи опустяха завинаги. Отслабнаха връзките между най-близки, потъпкани бяха скрупулите. И при двете епидемии фра Лука се показа велик и безстрашен като лекар и монах. Обикаляше прокажените махали, лекуваше болните, изповядваше и причестяваше ония, които бяха на умиране, погребваше умрелите, помагаше и даваше съвети на тези, които се бяха вече изцелили. Това му признаваха и монасите и то издигна авторитета и името му като лекар сред турците.

 

 

Но комуто е отреден дълъг живот, той надживява всичко, та дори и заслугите си. След болестите и нещастията настъпиха спокойни и добри години, всичко се измени и забрави, отслабна и избледня. И във всички тези промени, в успехите и неуспехите, в благодарностите и ругатните, нещастията и победите само фра Лука си оставаше все същият, неизменен и непоколебим с блуждаещия си поглед, с леката усмивка и светкавичните си движения, с вярата си в тайнствената връзка между лекарствата и болестите. Той не познаваше друг живот освен живота около лекарствата и тяхното приготовляване и смяташе, че всяко нещо в този свят си има своето място и оправдание: и болестите, и щетите, и гневът на наместника, и недоразуменията, и клеветите. Та и самият арест в края на краищата, нека е благословен, според него имаше своя смисъл, само да не бяха онези неприятни вериги на краката и да не трябваше постоянно да мисли да не му се развалят лекарствата в манастира; да не измрат пиявиците, монасите да не разбъркат и изхвърлят сноповете и вързопите.

А „големите си противници“ монасите, от които понякога в себе си се оплакваше, но само за миг, фра Лука лекуваше и наглеждаше предано и сърдечно, когато се разболяваха, съветваше ги и се грижеше за тях, докато бяха здрави. Щом като някой от тях почнеше малко да кашля, фра Лука веднага слагаше канчето с треви на мангала и му носеше горещ, ароматен чай в килията, караше го да пие. Имаше навъсени монаси, особняци, винаги зле настроени и равнодушни, „стари вуйчовци“, които не искаха да чуят за лекове и доктор, гонеха го от килията или се присмиваха и на него, и на лечението му, но фра Лука от това не се смущаваше и не се отказваше от своето. Отминаваше шегите и обидите, като че ли не ги чуваше, и упорито искаше от болните монаси да се лекуват и да се пазят, молеше ги, предумваше и подкупваше да вземат лекарството, което той с мъка бе приготвил, а често и купил за пари.

Имаше например един от тези стари „вуйчовци“, който обичаше ракията повече, отколкото старейшините позволяваха и отколкото беше полезно за телесното здраве и за доброто състояние на духа. Старецът боледуваше от черен дроб, но от ракията не се отказваше. Фра Лука, който в бележките си имаше и рецепта „как да омръзне на човек ракията“, лекуваше стария монах с мъка и без успех. Всеки ден между тях се повтаряше същият разговор.

— Я ме остави ти мене, фра Лука, и гледай ония, дето искат да се лекуват и за които има лек — мърмореше „вуйчото“.

— Хайде, нещастнико, вразуми се! За всекиго има помощ. За всекиго земята има лек.

И фра Лука продължаваше да седи край стария, болен и навъсен „вуйчо“, донасяше му книги, макар че той никога, дори и когато беше по-здрав, не се интересуваше от знания и наука, и му доказваше какви са богатствата на земята и колко необятна е милостта й към човека.

— Знаеш ли ти, че Плиний е наричал земята „benigna, mitis indulgens, usque mortalium semper ancilla“^[3] и че е писал: „Illa medicas fundit herbas, et semper homini parturit.“^[4] Виждаш ли, това Плиний е казал! А ти все едно и също: „Няма за мен лек.“ Има и трябва да го намерим.

Старецът се мръщеше с досада и с ръка изпращаше по дяволите и лекарствата, и Плиний, но фра Лука не се смущаваше и не спираше.

А когато не можа да го излекува с церовете си и да го успокои с цитати, той скришом, под формата на лекарство, му донасяше по малко ракия, която наместникът съвсем му беше забранил, и поне така облекчаваше мъката му.

Фра Лука се грижеше не само за братята, които бяха в манастира. За ония, които бяха пръснати по енориите, той изписваше с дребния си почерк жълти листове хартия и ги прошиваше в тънки тетрадки. Тези тетрадки, наречени „докторуши“, бяха преписвани отново и разпращани по селата и енориите. В тях по азбучен ред бяха описани народните церове, смесени с упътвания за хигиената, суеверието и полезни съвети за домакинството. Например как се чисти монашеска дреха, покапана с восък от свещ, или как се поправя вкиснало вино. Наред с цяр за жълтеница и „треска, която не идва от жлъчката“, от италиански източници бе преписано „как майсторите копаят руда в Индиите и други места“ или „как се прави вино, наричано вермут, което е добро за укрепване на организма“. Всичко, което фра Лука беше събрал в течение на годините от дребните Compositiones medicamentorum^[5] до бабините и Мордовите церове, бе събрано в тези тетрадки. Но и тук фра Лука се натъкваше на неблагодарност от страна на братята и изживяваше не малко разочарования. Едни преписваха безсъвестно, други от незнание или невнимание разваляха или изпускаха отделни думи и цели изречения, трети прибавяха към отделни рецепти подигравателни забележки за церовете, а и за самия доктор. И фра Лука се смееше на тези подигравателни бележки, когато се натъкнеше на тях, но се утешаваше, че ползата от този негов труд за народа и за монасите е по-голяма от обидите и болката, които му нанасят невниманието и неразбирането на братята.

И още едно друго, по-невинно нещо пречеше на работата на фра Лука. Това бяха, както казахме вече, мишките. В старата и огромна манастирска сграда наистина имаше много мишки. Монасите твърдяха, че килията на фра Лука, която приличаше на Мордовата аптека в Травник, с мазилките и различните си мехлеми и церове е главната причина за събирането на мишки в сградата. Фра Лука пък се оплакваше, че сградата е много стара, а килиите в безпорядък и поради това са се навъдили мишки, които унищожават лекарствата му, и той напразно се бори с тях. С течение на времето борбата с мишките стана за него невинна мания. Оплакваше се и се тюхкаше повече, отколкото наистина му нанасяха вреди. Заключваше от тях отделни неща, а лекарствата окачваше на тавана, търсеше какви ли не начини и гледаше да надхитри невидимите си противници. Мечтаеше си за една голяма металическа кутия, в която би могъл да държи под ключ всички по-ценни неща, напълно запазени от мишките, но не се осмеляваше дори и да спомене пред монасите или на наместника да се купува такава кутия и да се харчат толкова пари. Не можеше да прежали, когато мишките му изяждаха заешкото сало, внимателно приготвено и измито в няколко води.

В килията си имаше винаги два капана, един голям и един малък. Всяка вечер старателно ги поставяше и закачаше в тях парче пушено свинско или събрана лой от свещниците. И когато на сутринта още в зори ставаше да отиде с монасите на молитва, обикновено намираше двата капана там, дето ги беше оставил, празни, а лойта и свинското изядени. Ако пък се случеше мишката наистина да се хване, тогава фра Лука се събуждаше от тракането, ставаше, обикаляше около изплашената мишка и й се заканваше с пръст и с глава:

— А, а, а! Какво ще правиш сега, нещастнице? Искаш да пакостиш, а? На ти тебе сега!

И както беше бос и само наметнат с монашеската си дреха, вземаше внимателно капана и го изнасяше на дългия пруст до самите стълби, отваряше вратичката и шепнешком извикваше:

— Излизай, пакостнице такава! Хайде, хайде-е!

Изплашена, мишката бягаше по стълбите и оттам през калдъръма изчезваше в камарата дърва, която стоеше там през всяко време на годината.

Монасите знаеха как фра Лука лови мишките и често го задиряха, като казваха, че докторът „години наред хваща все една и съща мишка“. А той решително отхвърляше тези закачки и подробно доказваше, че през годината той лови по няколко мишки: големи, малки, средни.

— Чух аз — рече му веднъж един от старците — как пускаш мишките: повдигаш капака и казваш: „Хайде, излизай и тичай в стаята на наместника. Бягай!“

— Я го виж, обесника! Какво измислил! — засмя се и се отбраняваше фра Лука.

— Не си го измислям аз, хеким ефенди, а са те чули ония, които се лутат нощем по пруста като тебе.

— Хайде, обеснико, я стига!

Но веднага подеха и други.

— Аз да съм на твое място, като я хвана, ще я потопя с капана във вряла вода, та да видим тогава дали пак ще дойде — каза преднамерено един по-млад монах.

От тия думи фра Лука обикновено много се ядосваше.

— Е, нещастнико, я се опомни. За каква вряла вода говориш? Ти кръстен ли си? — сряза го докторът.

И половин час по-късно, след други шеги и разговори, той пак нахока младежа:

— Вряла вода, а? Виж го ти! Божие създание във вряла вода!

Така фра Лука Дафинич се бореше с големите си и малки врагове и така ги лекуваше, хранеше и защищаваше. В това минаваше дългият му и щастлив живот.

Четвъртият лекар, който при боледуването на сина на Давил се намери в консулството, беше Джовани Марио Колоня, титулярен лекар на австрийското генерално консулство.

Сега виждаме, че сме се излъгали, като казахме, че от четирмата травнишки лекари най-малко неща можеха да се кажат за Мордо Атиас. Всъщност и за Колоня не би могло да се каже нещо повече. Само при Мордо беше така, защото нищо не говореше, а при Колоня, защото много говореше и това, което говореше, непрекъснато се изменяше.

Колоня беше човек с неопределена възраст, неопределено потекло, народност и раса, неопределени убеждения и възгледи и също така неопределени знания и умение. Изобщо той не притежаваше много неща, които да могат по-ясно да се определят.

Според думите му беше роден на остров Кефалония в семейство на прочут лекар. Баща му бил венецианец, но роден в Епир, а майка му по потекло далматинка. Детството си бе прекарал при дядо си в Гърция, а младостта си в Италия, където учил медицина. Иначе животът му беше минал в Левант на турска и австрийска служба.

Беше висок, но много мършав. Вървеше прегърбен и превит във всички стави, така че всеки момент можеше като на пружина да се смали и свие и да се разтегне и удължи; и когато говореше, всъщност непрекъснато правеше това, ту по-малко, ту повече. На това дълго тяло стоеше правилна глава, винаги неспокойна, почти съвсем плешива, с няколко дълги кичура конопена, безжизнена коса. Лицето му беше избръснато, очите — големи, кестеняви и винаги неестествено сияещи под извънредно гъстите побелели вежди. В голямата уста имаше редки, жълти, големи зъби, които се клатеха, когато говореше. Не само изразът на лицето, но и целият вид на този човек непрекъснато се изменяше, и то коренно и невероятно. При един разговор той можеше из основи да измени вида си по няколко пъти. Под маската на немощен старец на моменти се подаваше — друга маска! — силен, съсредоточен човек на средна възраст или — трета маска! — наперен, неспокоен, буен младеж, комуто дрехите са окъсели и той не знае какво да прави с ръцете и краката и къде да погледне. Изразителното му лице беше винаги в движение и издаваше трескаво бързата игра на мозъка. Потиснатост, замисленост, огорчение, искрено въодушевление, наивен унес, незасенчена весела радост — всичко това се сменяше бързо и неочаквано на това правилно и необикновено подвижно лице. Наред с това голямата му уста с малкото и несигурни зъби сипеше думи, порой от думи, разкошни, тежки, гневни, смели, любезни, сладки, пленителни. И то на италиански, турски, новогръцки, френски, латински и „илирийски“ език. Със същата лекота, с която сменяше израза на лицето си и движенията, Колоня минаваше от един език към друг, смесваше и заимствуваше думи и цели изречения. Всъщност той владееше добре само италиански.

И името си не изписваше винаги еднакво, а различно при различни условия и стадии от живота си, според това на чия служба беше и каква работа извършваше — научна, политическа или литературна: Giovani Mario Cologna, Gian Colonia, Joanes Colonis Epirota, Bartolo cavagliere d’Epiro, dottore Illirico.

Още по-често и по-дълбоко се изменяше съдържанието на това, което вършеше и твърдеше под тези различни имена. По своите основни убеждения Колоня беше човек със съвременни разбирания, „философ“, свободен и критичен дух, свободен от всички предразсъдъци. Но това не му пречеше да проучва религиозния живот не само на различните християнски църкви, но и на ислямската и на други източни секти и религии. А според него да проучваш нещо, значи за известно време да се отъждествиш с това, което проучваш, да бъдеш увлечен от него, да го възприемаш, поне за момента, като свое единствено и изключително убеждение и да отхвърлиш всичко, в което преди си вярвал и от което си се възхищавал. Неговият дух беше изключителен във всяко отношение, способен, за необикновени увлечения, но съставен от елементи, които лесно се съединяват с околната среда и крият в себе си постоянен стремеж да се свързват и отъждествяват с това, което ги обкръжава.

Този скептик и философ имаше пристъпи на религиозен унес и периоди на църковна набожност. Тогава той отиваше в манастира „Гуча гора“, досаждаше на монасите, искаше с тях да извършва религиозни обреди и намираше, че у тях няма достатъчно усърдие, ни теологически знания, ни набожен пламък. Гучегорските монаси, както и останалите братя в Босна, макар и истински набожни, но прости и твърди хора, изпитваха вродено отвращение към прекалените богомолци, екзалтирани верующи и всички, които се хващаха за полата на бога и лижеха плочите пред олтара. Старите „вуйчовци“ се мръщеха и мърмореха, а един от тях дори бе отбелязал колко съмнителен и неприятен им е бил този доктор-авантюрист, който се представяше за достоен за законите на католическата вяра и всяка сутрин слушаше литургия и показваше голяма набожност. Но поради връзките си с австрийското консулство и уважението, което изпитваха към фон Митерер, монасите не можеха напълно да отблъснат неговия илирийски доктор.

Колоня отиваше също и при йеромонаха Пахомие и влизаше в православни къщи в Травник, за да се запознае с религиозните обичаи, слушаше литургията и пеенето и ги сравняваше с литургията в Гърция. А с травнишкия мудериз Абдуселем ефенди Колоня водеше научни спорове за историята на ислямската вяра, защото познаваше добре не само корана, но и всички теологически и философски течения от Ебу Ханите до Ал Газали. При всеки удобен случай той неуморно и безогледно поднасяше на травнишките ходжи цитати от ислямските теолози, повечето от които те най-често не знаеха.

Същата последователна непостоянност цареше и в характера на този човек. На пръв поглед той пред всекиго се показваше отстъпчив, гъвкав, огъващ се до отвращение. Мнението си редовно докарваше според мнението на лицето, с което говореше, и не само че възприемаше неговото становище, но го надминаваше в остротата на изразите. Но в отделни моменти се случваше съвсем неочаквано и изведнъж да заеме смело становище против всички и всекиго и да го защищава смело и упорито, като целият се унасяше в спора и не мислеше за вредата и опасността, на които се излагаше.

Още от младини Колоня беше на австрийска служба. Това е може би единственото нещо, в което той беше последователен. Известно време прекара като личен лекар на шкодренския и на янинския паша, но и тогава не прекъсваше връзката си с австрийските консули. Сега бе прикрепен към консулството в Травник много повече заради тези свои стари връзки и заслуги и поради това, че владееше езици и познаваше условията, отколкото като лекар. Той всъщност не се числеше към персонала на консулството, а живееше отделно и само беше регистриран пред властта като лекар под закрилата на австрийското консулство.

Фон Митерер, който нямаше данни за въображение и разбиране на философията и който познаваше и езика, и народа, и положението в страната по-добре от Колоня, не знаеше какво да прави с този натрапен сътрудник. А госпожа фон Митерер изпитваше физическо отвращение към този левантинец и възбудено заявяваше, че по-скоро ще умре, отколкото да приеме лекарство от неговите ръце. В разговорите тя го наричаше „Chronos“, защото й приличал на символа на времето, само някакъв си Хронос без брада и без смъртоносна коса и пясъчен часовник в ръце.

Така прекарваше дните си в Травник този лекар без пациенти. Живееше извън консулството в стара полуразрушена къща, долепена до усойничав камънак. Семейство нямаше. Един слуга, албанец, му водеше цялото домакинство, във всяко отношение необикновено и оскъдно: и в мебелите, и в гозбите, и в разпределението на времето. Той запълваше дните си с напразни опити да си намери събеседници, които няма да се изморят и да избягат, или пък над книги и бележки, които обхващаха всички човешки знания от астрономията и химията до военното умение и дипломацията.

Този човек, без корен и равновесие, но с чисто сърце и любознателен дух, имаше една-единствена, болезнена, но голяма и несебична страст: да проникне в съдбата на човешката мисъл, независимо къде ще се появи и в каква посока ще върви. Целият се беше отдал на тази си страст, безрезервно, без определена цел и без каквито и да било съображения. Всички религиозни и философски движения и усилия в историята на човечеството, без разлика, представляваха интерес за неговия дух и живееха в него, движеха се, сблъскваха се и се преливаха едно в друго като вълни на морската повърхност. И всяко едно от тях му беше еднакво близко и еднакво далечно, и с всяко едно от тях той можеше да се съгласи и за известно време да го възприеме, докато се занимава с него. Тези вътрешни духовни подвизи бяха за него реалният свят и там той имаше искрени вдъхновения и дълбоки преживявания. Но това същевременно го отделяше и отчуждаваше от хората и обществото и го сблъскваше с логиката и здравия смисъл на останалите хора. Онова, което беше най-добро в него, оставаше незабелязано и скрито, а това, което можеше да се види и да се долови, отблъскваше всекиго. Такъв човек не би могъл да си намери истинското място и да си спечели авторитет и в друга среда, по-малко трудна и сурова. Тук, в този град и сред тези хора, той не можеше да не бъде нещастен и да не изглежда и занесен, и смешен, и подозрителен, и празен.

Монасите го смятаха за маниак и дърдорко, а гражданите — за шпионин и учен будала. Във връзка с неговия случай Сюлейман паша Скоплялията казваше:

— Не е най-голям глупак този, който не умее да чете, а онзи, който смята, че всичко, каквото прочете, е истина.

Дефосе беше единственият човек в Травник, който не бягаше от Колоня и имаше желание и търпение да разговаря с него искрено и продължително. Но затова Колоня съвсем невинен бе обвинен в австрийското консулство, че бил на френска служба.

Трудно беше да се определи в какво се състоеше лекарската професия и практика на Колоня, но несъмнено това беше една от последните му грижи. В светлината на философските истини и религиозните вдъхновения, които у него непрекъснато се променяха и сменяха, човешките нужди и болки, а и самият живот нямаха никакво особено значение и дълбок смисъл. И болестите, и промените на човешкото тяло за него бяха само един повод повече за гимнастика на неговия дух, който бе осъден на вечно неспокойствие. Самият той, свързан твърде хлабаво с живота, дори и не можеше да си представи какво означават за нормалния човек кръвните връзки, здравето на тялото и по-дългият или по-кратък личен живот. И по въпросите на медицината за Колоня всъщност всичко започваше и свършваше с думи, изобилие от думи, възбудени разговори, препирни и често с резки и основни промени в мнението за дадена болест, за причините, които са я предизвикали, и начините на лекуване. Естествено, че хората викаха и търсеха този лекар само при крайна нужда. Може да се каже, че основната лекарска работа на този красноречив доктор се състоеше в непрекъснатите кавги с Цезар Давна и в страстната омраза към него.

Като милански ученик Колоня беше привърженик на италианската медицина, докато Давна презираше и подценяваше италианските лекари и доказваше, че университетът в Монпелие още преди толкова столетия е надминал и изпреварил салернитанската школа като остаряла и изостанала. Всъщност Колоня черпеше своята мъдрост и многобройните си сентенции от големия сборник „Regimen sanitatis Salernitanum“, който ревниво криеше и пазеше, и оттам изваждаше и щедро раздаваше римувани правила за диететиката на тялото и духа. А Давна, обратно, живееше от няколко тетрадки, от записани лекции на прочутите професори от Монпелие и от големия старинен наръчник „Lilium medicinae“. Но основата на техните спорове всъщност не бяха толкова книгите и знанията, които те не притежаваха, а левантинската им нужда да се карат и разправят, професионалната им ревност, травнишката досада и личната суета и ненавист.

Становището на Колоня за болестта и здравето на човека, ако при него изобщо може да се говори за едно и постоянно становище, беше колкото и обикновено, толкова напразно и безнадеждно. Верен на учителите си, Колоня смяташе, че животът е „състояние на дейност, което непрекъснато се стреми към смъртта и се приближава към нея бавно и постепенно, а смъртта е ликвидиране на тази дълга болест, която се нарича живот“. Но болните, които се наричат хора, могат да живеят дълго и с по-малко неприятности и болки, стига да се придържат към изпитаните лекарски съвети и към правилата за мярка и умереност във всичко. Болките, нарушенията на здравето, както и преждевременната смърт са само естествена последица от незачитането на тези правила. Трима лекари са необходими на човека, казваше Колоня: mens hilaris, requies moderata diaeta^[6].

С такива разбирания Колоня лекуваше пациентите си: от това на тях не им ставаше ни по-добре, ни по-зле и те или умираха, ако се бяха отдалечили доста от чертата на живота и доближили до чертата на смъртта, или пък оздравяваха, т.е. освобождаваха се от болките и страданията и се връщаха в рамките на спасителните салернитански правила; а Колоня в това ги облекчаваше с по някое от хилядите полезни латински правила, които лесно се запомнят, но трудно се изпълняват.

Такъв, с две думи, беше „илирийският доктор“, последният от четиримата лекари, които в Травнишката долина водеха, всеки по свой начин, тежка и безнадеждна борба против болестите и смъртта.