Иво Андрич
Травнишка хроника (25) (Консулски времена)

XXIV

Когато към средата на март зимата най-после поотпусна и ледът, който изглеждаше вечен, започна да се топи, градът беше като след мор, глух и изплашен, улиците разкопани, къщите занемарени, дърветата — голи, а хората изтощени и загрижени, като че ли бяха преживели зимата, за да понасят още по-големи мъки около храната, семето и безизходните и нескончаеми дългове и заеми.

В един такъв мартенски ден, пак една сутрин и пак с оня дълбок и горчив глас, с който Давна години наред вече неумолимо и еднообразно съобщаваше приятните и неприятните, важните и незначителните новини, Давил узна, че Ибрахим паша е сменен, и то без ново назначение. В заповедта се казвало да напусне Травник и в Галиполи да чака нови нареждания.

Когато преди пет години по същия начин му бе съобщено, че Мехмед паша е преместен, той беше развълнуван и чувствуваше нужда да се движи, да говори, да предприема нещо против това решение. И сега тази новина му причиняваше болка и в тези дни означаваше за него неоценима загуба. Но той вече не намираше сили в себе си да се бунтува и противопоставя. Още от миналата зима, от московската катастрофа, в него се бе загнездило чувството, че всичко се руши и разпада и всяка загуба, от която и да било страна, намираше в това чувство свой смисъл и свое оправдание.

Всичко се руши — царе, войски, учреждения, богатства и мечти, които стигаха до небето, та как един ден няма да падне и този грохнал, нещастен везир, който вече години наред седи непрекъснато наклонен вляво или вдясно. Знае се какво значи „в Галиполи да чака до второ разпореждане“. Това е изгнание, мъчение и полубеднотия, без право на оплакване и без възможност да се обясни или поправи каквото и да било.

И едва след всички тия разсъждения Давил си помисли, че губи дългогодишен приятел и сигурна опора, и то в момент, когато тя може да му бъде най-необходима. Но никъде в себе си той не намираше онова вълнение и онази ревност и необходимост да пише, да напомня, да укорява, да вика за помощ, както някога, когато си заминаваше Мехмед паша. Всичко се руши, та и приятелите, и опората. А който се вълнува и се опитва да спасява себе си или другите, не постига нищо. Значи, руши се и си отива винаги наведеният везир, както и всичко останало. А на човек му остава само да съжалява.

Докато Давил още беше потънал в тези размишления, неспособен да вземе каквото и да било решение, от конака се получи съобщение, че везирът го вика на разговор.

В конака се чувствуваше смутено раздвижване, но везирът си беше същият. Говореше за своето сменяване като за нещо съвсем понятно в редицата нещастия, които от години вече го сполетяват. Като че ли и самият той искаше тази редица да се попълни и свърши възможно по-скоро, затова бе решил да не забелязва заминаването и да потегли на път след десетина дни, значи, в началото на април. Беше узнал, че неговият наследник вече е тръгнал, и никак не му се щеше да го изчака в Травник.

Както някога Мехмед паша и везирът сега твърдеше, че е жертва на симпатиите си към Франция. (Давил знаеше много добре, че това е една от ония ориенталски лъжи или полуистини, които се движат между действителните връзки и услуги като фалшивите монети между истинските.)

— Да, да. Докато Франция напредваше и побеждаваше и мен ме държаха и не смееха да ме докоснат, а сега, когато щастието й обърна гръб, ме сменят и отстраняват, за да нямам допир и да не сътруднича с французи.

(Изведнаж фалшивата монета стана истинска и Давил, забравяйки неточната предпоставка на везира, почувствува действителността на френското поражение. Студеното и мъчително стягане, ту по-силно, ту по-слабо, което толкова пъти в този конак обръщаше цялата му вътрешност, го измъчваше и сега, докато слушаше спокойно думите на везира от престорена любезност до горчива реалност.)

Лъжата е смесена с истината, мислеше си Давил, като оставяше драгомана да превежда думите, които той самият добре разбираше, всичко така е смесено, че никой не може нищо да разпознае, но едно е известно: всичко се руши.

А везирът вече беше преминал от Франция на отношението си към босненци и лично към Давил.

— На този народ, вярвайте ми, трябва по-строг и по-свиреп везир. Вярно, разправят, че сиромасите по цялата страна ме благославяли. Аз всъщност това единствено и желая. Богатите и силните ме мразят. И за вас в началото ме бяха погрешно осведомили, но аз ви познах и бързо разбрах, че вие сте ми единственият приятел. Слава на бога! Вярвайте ми, че аз лично на няколко пъти исках от султана да бъда отзован. Нищо не ми трябва. Най-много бих искал като обикновен градинар да обработвам градината си и така в спокойствие да прекарам последните си дни.

Давил каза някои утешителни думи и изрази пожелания за по-добро бъдеще, но везирът отхвърляше всяка утеха:

— Не, не! Аз виждам какво ме чака. Зная, че както толкова пъти досега, отново ще се опитат да ме очернят, да ме унищожат и да ограбят имота ми. Струва ми се, че чувам как на най-високото място ме клеветят и разкъсват, но какво мога да сторя? Бог е един. А откакто загубих най-милите си рожби и такова семейство, готов съм да посрещна всяко друго зло. Ако беше жив султан Селим, всичко щеше да бъде другояче…

Давил знаеше реда на думите, които трябваше да последват. И Давна превеждаше наизуст като текст от някакъв известен обред.

Напускайки конака, Давил можа да забележи как безпокойството и раздвижването от минута на минута растат. Пъстрият и сложен дом на везира, който през тези пет години се разшири, пусна корени и се сля с къщата и околността, сега изведнаж се раздруса, като че ли се руши.

От всички прегради и дворове се чуваха гласове, стъпки, чукане на чукове и тряскане на сандъци и кошове. Всеки гледаше да се подсигури и спаси. Това голямо, нехармонично, но свързано семейство се движеше в пълна турска неизвестност и цялото беше развълнувано, пращеше и скърцаше по всички спойки. Единственият, който остана студен и неподвижен в тази врява и това тичане, беше везирът; той седеше на мястото си, малко приведен встрани и неподвижен, като накичен каменен идол, носен сред това разлюляно и изплашено домочадие.

Още на другия ден слугите доведоха във френското консулство цял кортеж от домашни или опитомени животни, ангорски котки, хрътки, лисици и бели зайчета. Давил ги посрещна тържествено и ги прие в двора. Ичогланинът, който придружаваше шествието, застана на средата на двора и с тържествен глас обяви, че тези божи създания са били приятели на везировия дом и сега везирът ги оставя в приятелска къща.

— Той ги обичаше и може да ги остави само на този, когото обича.

Ичогланинът и слугите получиха подаръци, а животните бяха приютени в двора зад къщата, за ужас на госпожа Давил и необикновена радост на децата.

След няколко дни везирът отново извика Давил да се сбогува с него насаме, неофициално и приятелски.

Този път везирът беше наистина трогателен. Нямаше фалшиви монети, нито полуистини и половинчати любезности.

— С всичко човек се разделя, та и на нас дойде времето да се разделим. Намерихме се като двама изгнаници, заточени и затрупани сред този грозен народ. Тук отдавна станахме приятели и пак ще бъдем, ако се намерим някога на по-хубаво място.

Тогава се случи нещо съвсем ново, непознато в петгодишния церемониал на конака. Ичогланите изтичаха при везира и му помогнаха да се повдигне. (Той стана с онова свое рязко и остро движение и едва сега можеше да се види колко бе висок и силен, а после мина през стаята бавно и гордо, почти неподвижно, на невидимите си крака като на колела под тежкото си и дълго джубе.) Всички заедно тръгнаха към двора. Там стоеше, изчистена и нагласена, черната каляска, която фон Митерер бе подарил на везира, а малко встрани от нея — хубав алест кон с бели и червеникави ноздри, с всички такъми.

Везирът застана до каляската, прошепна нещо като молитва и после се обърна към Давил:

— Напускайки тази тъжна страна, оставям ви това средство и вие да я напуснете по-скоро…

След това доведоха коня и везирът отново се обърна към Давил:

— И това благородно животно да ви води винаги към добро.

Трогнат, Давил искаше да каже нещо, но везирът продължи, изпълнявайки сериозно и внимателно предвидения церемониал:

— Каляската е признак на мир, а конят — символ на щастие. Това са пожеланията ми за вас и за вашето семейство.

Едва след това Давил успя да изкаже своята благодарност и да изрази добри пожелания за пътуването и бъдещето на везира.

Още докато бяха в конака, Давна узна от някого, че везирът не е подарил нищо на фон Паулич и че се е сбогувал с него бързо и студено.

Пред конака лагеруваха кервани коне и кираджии, товареха и претоварваха, изчакваха и се провикваха. Из празната къща кънтяха стъпки, заповеди и препирни. Пискливият глас на Баки надвикваше всички.

Той беше нещастен и се разболя само от мисълта, че трябваше да се пътува по такова студено време (по планините имаше още сняг) и по такива страшни пътища, а разходите, загубите и невъзможността да се натовари всичко го довеждаше до отчаяние. Тичаше от стая в стая и гледаше да не би нещо да е останало, препоръчваше нещата да не се хвърлят и да не се чупят, заплашваше, молеше. Ядосваше го вечната усмивка на Бехджет, с която той наблюдаваше цялата суматоха. („С такъв ум в главата и аз, разбира се, щях само да се смея.“) Дразнеше го безгрижието и лекомислието на Тахир бей. („Той е разорил себе си, защо да не разорява и всичко останало.“) Подаръците, които везирът беше определил за Давил, толкова го развълнуваха, че забрави кошовете и кираджиите. Тичаше от един до друг, отиваше при везира и най-настойчиво го молеше поне коня да не подарява. А когато нищо не помогна, седна на голия миндер и хълцайки, разправяше на всички как на времето Рота в доверие и съвсем сигурно му бил казал, че когато фон Митерер напуснал Травник, занесъл със себе си петдесет хиляди талера, спестени за непълни четири години.

— Петдесет хиляди талера! Петдесет хиляди талера! И това оная германска свиня! И то за четири години — крещеше Баки и се питаше високо колко ли пък ще спести този французин и в безпомощния си гняв се удряше с длан по копринения минтан, там някъде, където трябваше да бъде бедрото му.

Към края на седмицата под студения дъжд, който в планините се превръщаше на мокър сняг, Ибрахим паша със свитата си потегли на път.

Изпратиха го двамата консули с гавазите. Имаше и доста травнишки бейове, някои на коне, а някои пеша, които вървяха донякъде, защото Ибрахим паша не си отиваше тайно и не беше съпровождан от обща омраза както някога Мехмед паша.

Първата и втората година и против него, както и против повечето негови предшественици, имаше бунтове и интриги между аяните, но по-късно те ставаха все по-малко. Пълната неподвижност на везира, неговата точност в паричните въпроси, а също и умението на Тахир бей, неговата умереност и широта в управлението на страната с течение на времето създаваха едно поносимо положение и студени, но спокойни отношения между конака и бейското съсловие. Бейовете упрекваха везира, че не върши нищо в страната и не предприема никакви мерки против Сърбия. Само че правеха тези упреци повече за да успокоят своята съвест и да покажат своята ревност, а не защото наистина желаеха да се прекъсне безплодната, но приятна „тишина“, която се бе установила по време на продължителното везирство на Ибрахим паша. (Защото и везирът от своя страна и с голямо основание се оплакваше, че не може да събере войска против Сърбия само поради бавността, безредието и несговорността между босненци.) И колкото повече везирът от година на година приличаше на покойник, толкова по-мека ставаше оценката за него и по-благоприятно мнението за неговото управление.

Малко по малко шествието, което беше тръгнало да изпрати везира, започна да намалява и оредява. Най-напред изостанаха пешеходците, после отделни конници. Накрая останаха само улемите, няколко аяни и двамата консули с придружаващите го лица. Консулите се сбогуваха с везира при същото онова кафене, където някога Давил се раздели с Мехмед паша.

Пред кафенето още стоеше изкривеният сенник в локва вода и почернял от дъжда. Тук везирът спря свитата си и се сбогува с консулите с няколко неясни думи, които никой не превеждаше. Давна повтори високо пожеланията и поздравите на своя шеф, докато фон Паулич отговори сам на турски.

Ръмеше студен дъжд. Везирът беше възседнал едрия си, спокоен и грамаден кон, наричан в конака „кравата“. Беше облечен в голяма шуба от скъпоценна кожа и тъмночервена чоха, която с веселия си цвят чудно контрастираше на тъжния и влажен пейзаж. Зад везира се виждаше жълтото лице на Тахир бей с искрящите очи, продълговатото ловджийско лице на Ешреф ефенди, доктора, и надутата, кръгла маса от дрехи, от които се подаваха сините очи на Баки, разгневени и готови да се разплачат.

Всички гледаха да тръгнат по-скоро от тази мочурлива клисура като от официално погребение.

Давил се върна с фон Паулич. Беше минало пладне. Дъждът беше спрял и отнякъде косо се промъкваше слънчев блясък, оскъден и без топлина. През равнодушния разговор напираха мисли и спомени. Колкото повече наближаваха града, толкова клисурата ставаше по-тясна. По стръмните скатове бе набола млада трева, а върху нея бяха полегнали морави и дъждовни сенки. На едно място Давил зърна само няколко наполовина разтворени цветчета на жълта иглика и веднага почувствува цялата мъка на седмата си босненска пролет, и то така силно, че едва успяваше с учтиви едносрични думи да отговаря на някои спокойни разсъждения на фон Паулич.

 

 

Давил се изненада, когато само десетина дни след заминаването на везира получи първите вести от него. В Нови пазар Ибрахим паша срещнал Силиктар Али паша, своя наследник на поста босненски везир, и там останал няколко дни. Понеже по същото време минал и френският куриер от Цариград, Ибрахим паша изпратил по него на приятеля си първите поздрави от пътя. Писмото беше изпълнено с приятелски чувства и добри пожелания. Между другото Ибрахим паша беше прибавил няколко думи за новия везир. „Бих искал, уважаеми приятелю, да ви опиша своя наследник, но това ми е съвсем невъзможно. Мога само да кажа: бог да се смили над беднотията и над всеки, който няма защита. Сега босненци ще видят…“

Това, което Давил узна от куриера, а после и от писмата на Фресине, напълно се покриваше с впечатлението на Ибрахим паша.

Новият везир идваше без чиновнически персонал, без ичоглани и харем, „сам и гол като пушка“, но с хиляда и двеста добре въоръжени арнаути, с „опасна външност“, с два големи полски топа, а пред него се носеше славата му на безогледен палач и най-свиреп везир в царството.

Някъде по пътя между Плевле и Прибой един от топовете на везира затънал в калта, защото пътищата бяха винаги и особено по това време от годината трудно проходими. Когато стигнал в Прибой, везирът обезглавил за това всички държавни чиновници без изключение (за щастие били само трима) и двама от най-видните хора на чаршията. Пред него вървеше куриер със строга заповед пътищата да се оправят и подредят. Но наредбата беше излишна. Случаят с Прибой упражняваше своето страшно въздействие. По целия път от Прибой до Сараево излязоха аргати и майстори, затрупваха локви и дупки, оправяха дървените мостове. Страхът изравняваше пътя за везира.

Али паша пътуваше бавно, спираше се във всяко място и веднага въвеждаше своя ред: налагаше данъци, обезглавяваше непокорни турци, арестуваше видни хора и всички евреи без изключение.

В Сараево, според изчерпателния и картинен доклад, който бе изпратил Фресине, страхът бил толкова голям, че най-авторитетните бейове и хора от чаршията излезли над Козия мост, за да поздравят везира и да му поднесат първите дарове. Али паша, който знаел, че сараевските бейове са известни със студеното си и високомерно посрещане на везирите по пътя им от Цариград за Травник, отказал грубо да приеме тези пратеници и се разкрещял от шатрата си веднага да му се махнат от пътя, а ония, които му потрябват, той щял сам да намери по домовете им.

А на другия ден в Сараево били арестувани всички по-богати евреи и няколко от най-видните бейове. Един от тях бил вързан и бит в присъствието на везира само защото се осмелил да попита за какво са го арестували.

Всичко това се разчу из Травник и новият везир израсна в приказките на хората до чудовище. Но пристигането му в Травник и начинът, по който прие аяните и има с тях първия Диван, надминаха славата, която му се носеше.

Един пролетен ден в Травник влезе първо отряд от триста арнаути на везира. В широки правилни редици, всички бяха еднакви като под конец и хубави като девойки. Носеха къси пушки, стъпваха с малки крачки и гледаха пред себе си. След тях яздеше везирът с малка свита и отряд конници. И те се движеха с някакви си малки погребални крачки без шум и викане. Пред коня на везира, начело на шествието, вървеше огромен делия, който държеше с двете си ръце пред себе си голям и гол меч. Нито най-разюздан башибозук, ни орди бесни черкези с крясъци и пукот не биха стреснали така хората, както това безшумно и бавно шествие.

Още същата вечер бяха извършени обичайните за Али паша арести на евреи и видни хора, според принципа, че „другояче се разговаря с човек, който е прекарал една нощ в затвора“. Който от роднините и приятелите заплачеше или се оплачеше и искаше нещо да подаде или да помогне, се подлагаше на бой. Всички еврейски мъже бяха арестувани, защото Али паша имаше точен списък и смяташе, че никой не плаща така, за да се освободи, както евреите и никой после не разпространява така страха из града, както тях. И травничани, които помнеха много неща, между другите чудеса и позори видяха как бяха прекарани седемте Атиасовци, вързани на един синджир.

Същата нощ бяха откарани вързани и затворени в крепостта и енорийският свещеник от Долац фра Иво Янкович, наместникът на манастира в Гуча гора и йеромонахът Пахомие.

На другия ден рано изведоха от крепостта всички, които бяха затворени за убийства и по-големи кражби, и там чакаха присъдата на правдата на Ибрахим паша, която беше бавна и пълна със съображения. И още при изгрев-слънце обесиха всички на кръстопътищата из града. А на обед аяните се събраха в конака на първия Диван.

Този Диван помнеше много бурни и опасни заседания, беше чул много тежки думи, важни решения и смъртни присъди, но такава тишина, от която дъхът на човека да спира и целият да примира, не се помнеше. Изкуството на Али паша се състоеше в това, че той умееше да създаде, да поддържа и да разпространява атмосфера на страх, която овладяваше и пречупваше и хора, които не се страхуваха от нищо, дори и от смъртта.

Първото нещо, което везирът съобщи на събраните аяни, след като бе прочетен ферманът на султана, беше смъртната присъда на травнишкия каймакамин Ресим бей. Ударите на Али паша бяха особено страшни за това, защото бяха неочаквани и невероятни.

Когато именно преди три седмици Ибрахим паша напусна Травник, Сюлейман паша Скоплялията беше пак някъде на Дрина с войска и отказа под удобен предлог да се върне да замества везира до идването на новия везир. Затова като най-висша власт в Травник остана старият Ресим бей, каймакаминът.

— Този човек вече е арестуван — каза везирът — и в петък ще бъде обезглавен, защото, докато е замествал везира, е водил нещата толкова хлабаво и безредно, че заслужава двойна смърт. Това е само начало. Ще го последват всички други, които поемат върху себе си царските работи и държавните грижи, а не ги водят както трябва или пък открито или тайно им се противопоставят.

След тази новина последва черпнята — кафе, тютюн и шербет.

След кафето Хамди бей Тескереджич, като най-възрастен от бейовете, каза няколко думи в защита на нещастния каймакамин. Докато той още говореше, един от слугите, след като поднесе кафе на везира, се оттегляше заднишком към дясната врата. Там се сблъска леко с друг слуга, който носеше чибуците, и му събори една луличка. Везирът като че ли само това чакаше, очите му светнаха, наклони се малко встрани, издаде напред тялото си и захвърли големия нож, който държеше някъде до себе си, срещу вцепенения слуга. Настъпи суматоха между слугите, които измъкнаха облятия в кръв нещастник, и още по-голяма вцепененост между аяните и бейовете, които гледаха пред себе си, всеки в своя филджан, и бяха забравили чибуците, които димяха край тях.

Само Хамди бей запази спокойствие и самообладание и довърши своята защита на стария каймакамин, като молеше везира да има пред вид неговата възраст и предишните му заслуги, а не сегашните му грешки и слабости.

С гръмовен, ясен глас везирът каза остро и отсечено, че при неговото управление всеки ще получава това, което му се полага, заслужилите и послушните — награди и признания, а лошите и непокорните — смърт или бой.

— Аз не съм дошъл да се лъжем и да се ласкаем през чибуците или да дремя на тази възглавница — завърши везирът, — а да въведа ред в тази страна, която до Стамбул се прочу с това, че се гордее със своето безредие. И за най-твърдата глава има сабя. Главите са на вашите рамене, а сабята е в моята ръка и царският ферман ми е под възглавницата. Така че всеки да му мисли и да си гледа работата добре, ако иска да яде хляб и да се радва на слънцето. Запомнете това вие лично и го обяснете на народа, та заедно да се заловим да вършим това, което султанът иска от нас.

Бейовете и аяните станаха и се сбогуваха с безмълвни поздрави, щастливи, че са живи и смутени, като че ли са били на илюзионистично представление.

Още на другия ден новият везир прие Давил на тържествена аудиенция.

Арнаутите на везира в тържествени одежди, на хубави коне дойдоха да придружат Давил. Те минаха през обезлюдените сокаци и почти замрялата чаршия. Никъде врата не се отвори, прозорец не се повдигна, нито някой подаде глава.

Приемът мина по церемониала. Везирът дарува консула и Давна с хубави кожи. Правеше впечатление, че стаите и коридорите в конака бяха празни, без мебели и украшения. И броят на сановниците и прислугата беше необикновено малък. След онази блъсканица, която цареше в конака по времето на Ибрахим паша, сега всичко изглеждаше голо и пусто.

Давил лично беше развълнуван и любопитен и остана доста изненадан, когато видя пред себе си новия везир. Той беше висок и строен, но не беше едър, движеше се живо и бързо, без онова тромаво достойнство, което проявяваха всички турски големци. Лицето му беше тъмно, кожата мургава, очите зелени и големи, а брадата и мустаците съвсем бели и необикновено подстригани.

Везирът говореше леко и свободно и се смееше често и необикновено шумно за турски сановник.

Давил се питаше: ама това наистина ли е същият везир, за когото беше чул всички ония страшни неща и който вчера осъдил на смърт стария каймакамин и замерил с нож слугата в същия този Диван?

Везирът се смееше, разказваше за плановете си да уреди страната и сериозно и енергично да поведе войска срещу Сърбия. Насърчаваше консула да продължи работата си както досега и го уверяваше в своята добра воля да му окаже внимание и защита.

И Давил, от своя страна, не пестеше любезностите и уверенията, но веднага можа да разбере, че запасът на везира от хубави думи и приятни гримаси е твърде оскъден, защото, щом за миг преставаше да се смее и да говори, лицето му ставаше мрачно и коравосърдечно, а очите — неспокойни, като че ли търсят къде трябва да се удари. Студеният блясък на очите му беше непоносим и в странна противоположност с високия му смях.

— Босненските бейове вече са ви разказали за мен и за начина на моето управление. Това да не ви смущава. Аз зная, че не съм им приятен. Но аз не съм дошъл, за да им се харесвам. Те са глупци, които искат да живеят от празно господаруване и дръзки, големи думи. А това няма да го бъде. Дошло е времето и те да се вразумят. Само че хората не се вразумяват откъм главата, а обратно, откъм табаните. Аз още не съм видял човек, когото са набили добре по табаните, да е забравил това. Но стотици пъти съм видял хора да забравят и най-добрите съвети и поуки.

Везирът се смееше високо, а около устата и подстриганите мустаци и брадата му играеше някаква младежка и дяволита гримаса.

— Нека си говорят, каквото искат — продължаваше той, — но вярвайте, аз ще науча тези хора на дисциплина и ред. А вие не обръщайте внимание на нищо и каквото ви трябва, идвайте направо при мене. Моето желание е вие да бъдете спокоен и доволен.

За пръв път Давил имаше пред себе си един от ония съвършено неуки, груби и кръвожадни османлийски управници, за които досега знаеше само от книгите и приказките.

И настъпи времето, когато всеки се стремеше да бъде малък и невидим, всеки търсеше прикритие и скривалище, а в чаршията се говореше, че „и мишата дупка струва хиляда дуката“. Страхът легна над Травник като мъгла и притисна всичко, което дишаше и мислеше.

Това беше онзи голям страх, невидим и неизмерим, но всемогъщ, който от време на време сполетява човешките общности и ги прегъва или откъсва всички глави. Тогава много хора, заслепени и обезумели, забравят, че има разум и храброст, че всичко в живота преминава, че човешкият живот както и всяко друго нещо има своята стойност, но че тази стойност не е безгранична. И така, измамени от временната магия на страха, заплащат голия си живот много по-скъпо, отколкото той струва, вършат подли и низки дела, унижават се и се излагат на позор, а когато мигът на страха отмине, виждат, че са изкупили живота си с много висока цена или че дори не са били застрашени, а само са се поддали на непреодолимата измама на страха.

Софата в „Лутвовото кафене“ стоеше опустяла, макар че пролетта бе настъпила и липата над нея беше започнала да зеленее. Единственото, което травнишките бейове се осмелиха да направят, беше покорно да помолят везира да прости на каймакамина за грешките (макар че никой не знаеше какви бяха тия грешки) и поради възрастта му и миналите му заслуги да му пощади живота.

Всички останали затворници от крепостта, картоиграчи, конекрадци и злосторници, бяха съдени по кратката процедура и обезглавени, а главите им набучени на колове.

Австрийският консул се застъпи веднага за арестуваните монаси. Давил не искаше да остане зад него. Само наред с монасите той спомена и евреите. Първо бяха освободени монасите, а после един по един и евреите, които веднага разтвориха кесиите и дадоха в конака такъв откуп, че всички еврейски каси се изпразниха до последния грош, т.е. до последния грош от сумата, предназначена за подкуп. Най-дълго остана в крепостта йеромонахът Пахомие, за когото никой не се застъпваше. Най-после откупиха и него малобройните му и бедни енориаши, като дадоха кръгло три хиляди гроша, от които само братята Фучич, Петър и Йован, дадоха над две хиляди гроша. От бейовете в Травник и другите места едни освобождаваха, други арестуваха, така че в крепостта редовно имаше по десетина-петнадесет от тях.

Така Али паша започна да управлява в Травник и бързо да събира войска срещу Сърбия.