Иво Андрич
Травнишка хроника (29) (Консулски времена)

XXVIII

Госпожа Давил се зае с работа.

Както някога подреждаше и гласеше този дом, за да живеят в него, така сега подготвяше всичко за преселване: спокойно, внимателно и неуморно, без да се оплаква и без да пита някого за съвет. Започна бавно и обмислено да разглобява домакинството, което беше създала през тези седем години. Всичко се отбелязваше, завиваше добре и подготвяше за път. Болното място на госпожа Давил беше терасата с цветята и голямата градина със зеленчуковите лехи.

Белите зюмбюли, които госпожа фон Митерер кръсти някога „сватбена радост“ или „царски младоженец“, бяха все още силни и едри, но централно място на терасата заемаха холандските лалета, които госпожа Давил успя да си достави през последните години в голямо количество и в различни цветове. Миналата година те бяха още малки и различни по височина, но сега бяха израснали хубаво и разцъфнали еднакво и едновременно, така че изглеждаха като редици ученици в тържествена процесия.

В градината беше разцъфнал сладкият немски грах, семето бе получила от фон Паулич миналата година, няколко седмици преди обявяването на войната. Сега го окопаваше глухонемият Мунджара.

Мунджара работеше и сега както всяка пролет. Той не знаеше нищо за събитията в света, нито за обрата в съдбата на тези хора. За него тази година бе като всяка друга. Вечно наведен, той ронеше с пръсти земята, бучка по бучка, наторяваше, пресаждаше и поливаше, усмихваше се на Жан Пол или на малката Евгения, когато прислужничката я извеждаше на терасата. С бързи и фини движения на изцапаните със земя пръсти, с нямото си мънкане и гримаси той обясняваше на госпожа Давил, че сладкият грах в градината на фон Паулич е израснал по-високо и има повече цвят, но че това няма никакво значение, защото по ръста и цвета не може да се съди за истинския плод. Това ще проличи едва когато почне да се образува шушулката.

Госпожа Давил го гледаше. Със знаци потвърди, че всичко е разбрала, и влезе в къщи да продължи опаковането. Едва тук си спомни, че след някой ден ще трябва да се напусне всичко — и къщата, и градината — и че нито тя, нито близките й ще могат да видят зрелия плод на този грах. И очите й се наляха със сълзи.

Така във френското консулство се готвеха за заминаване. Но и пред Давил се поставяше един въпрос. Това бе въпросът за парите. Малкото спестени средства, които имаха, Давил беше изпратил във Франция още преди това. Сега вече месеци наред заплати не се получаваха. Сараевските евреи, които работеха с Фресине и често даваха заеми на консулството, станаха недоверчиви. Давна имаше спестени пари, но той оставаше в Травник в съвсем неопределено положение и в пълна неизвестност. И не беше право да се лишава от това, което имаше, и да се търси от него заем за държавата, и то при несигурни обстоятелства.

Двамата драгомани, Давна и Рафо Атиас, знаеха добре в какво положение беше Давил. И докато той така се измъчваше и обмисляше накъде да се обърне, един ден дойде старият Соломон Атиас, чичото на Рафо, най-видният от братята и главата на целия многочислен род на травнишките Атиасовци.

Беше нисък, много пълен и с криви крака, в измаслена антерия, с глава без врат, поставена направо между тесните рамене, с големи изпъкнали очи като при хора, които страдат от сърдечен порок. Несвикнал да върви по стръмно, той целият бе изпотен и запъхтян в топлия майски ден. Затвори боязливо вратата след себе си и пъшкайки, се стовари на стола. От него се разнасяше миризма на чесън и нещавени кожи. Сложи на коленете си свитите черни, обраснали в косми юмруци, на всеки косъм блестеше малка капка пот.

Няколко пъти си размениха поздрави и се връщаха все към едни и същи незначителни изрази на учтивост. Нито Давил искаше да признае, че със семейството си напуска завинаги Травник, нито пък запъхтяният и тежко подвижен чорбаджи Соломон можеше да каже за какво бе дошъл. Най-после евреинът започна с дрезгавия си и гърлен глас, който винаги напомняше на Давил за Испания, да уверява, че той разбира неочакваните промени и големите нужди на държавата и държавните хора, че времената са тежки за всички, та и за търговеца, който си гледа само своята работа, и че най-после ето, най-после, ако на господин консула не пристигнат навреме държавните пари, а пътят си е път и службата не може да чака, ето той, Соломон Атиас, е насреща, винаги готов да услужи на френското царско… т.е. кралско консулство и лично на господин консула с малкото средства, който има и колкото може.

Давил, който най-напред си беше помислил, че Атиас е дошъл от него да търси и моли нещо, се изненада и трогна. От вълнение гласът му стана неравен. Мускулите на лицето му между устата и брадата, там, където червеникавата му кожа беше започнала да увяхва, да се бръчка и увисва, видимо затрепериха.

Настъпи смутено предлагане и изказване на благодарност. Най-после се разбраха: Атиас ще даде на консулството срещу полица двадесет и пет дуката.

Изпъкналите големи очи на Соломон се овлажниха и това им придаде необикновен блясък, макар че бяха жълтеникави и зачервени. И в очите на Давил блеснаха сълзи от вълнение, което тези дни не го напускаше. Сега разговаряше по-леко и по-спокойно.

Давил търсеше отбрани думи, за да изкаже своята благодарност. Говореше за симпатиите си и разбирането към евреите, за човечността и необходимостта хората без разлика да се разбират и да си помагат. Служеше си с общи и неопределени изрази, защото вече не можеше да говори за Наполеон, чието име имаше за евреите голяма привлекателна сила и особено значение, а още по-малко можеше да спомене ясно и определено новото си правителство и името на новия владетел. Соломон го гледаше с големите си очи, непрекъснато се потеше и дишаше тежко, като че ли на него самия всичко това бе ясно и тежко също толкова, дори и повече, отколкото на Давил, като че ли разбираше и схващаше напълно каква мъка и каква опасност са всички тия царе и крале, везири и министри, чието идване и падане от власт съвсем не зависят от нас, но все пак ни издигат или смазват, нас и нашите семейства и всичко, което сме и което имаме, като че ли изобщо бе нещастен, че е трябвало да напусне мрачния си магазин и купищата кожи, да се изкачи на това възвишено и слънчево място и да седи с високопоставени господа на необичайни за него столове, в разкошни помещения.

Зарадван, че въпросът за пътните пари е разрешен така неочаквано лесно и в желанието си да даде на целия разговор поне малко по-весел тон, Давил каза полушеговито:

— Признателен съм ви и никога няма да забравя, че въпреки грижите, които имате, сте намерили време да мислите и за съдбата на представителя на Франция. И да ви кажа право, аз ви се възхищавам, че след всичко, което ставаше тук, след всички глоби, които трябваше да платите, вие имате възможност да дадете някому назаем. Защото везирът се хвалеше, че е изпразнил касите ви до дъно.

Когато Давил спомена преследванията и глобите, на които евреите бяха подложени отстрана на Али паша, очите на Соломон получиха вцепенен и тревожен, тъжен израз като при животните.

— Много ни струваше това, много пари ни взеха и наистина до дъно изпразниха нашите чекмеджета, но на вас мога да кажа и вие трябва да знаете…

Тук Соломон погледна смутено изпотените си ръце на коленете и след кратко мълчание продължи с някакъв друг, по-тънък глас, променен, като че ли говори изведнаж от другия край:

— Да, изплаши ни и ни струваше много. Да. Везирът е наистина строг, строг и мъчен господар. Но той веднаж има работа с евреите, а ние сме изпратили десетки и десетки везири. Везирите се сменят и си отиват. (Е, вярно, всеки взема по нещо.) Везирите си отиват, забравят какво са вършили и как са постъпвали, идват други и всеки започва отново. А ние оставаме, помним, записваме всичко, което сме изпатили, как сме се бранили и спасявали и предаваме от баща на син този скъпо платен опит. Ето затова нашите чекмеджета имат две дъна. До едното достига ръката на везира и изпразва всичко, но под него все остава нещо за нас и децата ни, да се спаси душата, да се помогне на близък и приятел в неволя.

След тези думи Соломон погледна право в Давил, но не вече с комично-боязливите си и тъжни очи, а с някакъв нов, открит и смел поглед.

Давил се усмихна сърдечно.

— Ах, това е хубаво, това ми харесва! А везирът смяташе, че е много хитър и вещ.

Соломон го прекъсна веднага с по-тих глас, като чели искаше да наложи и на него по-тих тон:

— Не, не искам да кажа, че не е. О, разбира се, те са хитри и мъдри. Само, нали знаете, господарите са мъдри, силни хора, като змейове са нашите господари, но те воюват, блъскат се, изхабяват се. Знаете ли как казват у нас, властта е като силен вятър, носи се, разкъсва и изчезва, а ние мируваме и работим, печелим. И затова у нас има по-дълго и винаги се намира по нещо.

— Ах, това е хубаво, това е хубаво! — поклащаше утвърдително глава Давил, като непрекъснато се усмихваше и насърчаваше Соломон да продължава.

Но тъкмо поради тази усмивка евреинът изведнаж млъкна и се загледа по-съсредоточено в лицето на консула, с първия си тревожен и боязлив поглед. Изплаши се, да не би да е прекалил и да е казал нещо, което не трябва. Разбираше, че това, което разказваше, не беше тъкмо онова, което искаше да каже. А и сам не знаеше какво би трябвало да бъде то. Но нещо го караше да говори, да се оплаче, да се похвали, да се обясни като човек, комуто е дадена единствената възможност, само няколко ценни минути да направи важно и бързо поръчение. След като вече бе напуснал магазина си, след като бе изкачил тази стръмнина, по която обикновено никога не минаваше, и седнал в тази светла стая сред красота и чистота, с които не бе свикнал, струваше му се много важно и ценно, че може да разговаря с този чужденец, който след няколко дни напускаше този град, и да разговаря така, както може би никога с никого повече няма да си позволи да говори.

Като забравяше първоначалното си стеснение и мъчителната неловкост, той все повече чувствуваше нужда да каже на този чужденец още нещо за себе си и своите, нещо бързо и тайно, от тази травнишка дупка, от влажния магазин, където се живее тежко, без чест и правда, без красота и ред, без съд и свидетели, нещо като поръчение, отправено, без и сам да знае кому, там, на някакъв си по-добър, по-стегнат и по-просветен свят, където консулът се връщаше. Веднаж поне да каже нещо, което не бе хитрост и предпазливост, което нямаше връзка с печеленето и икономиите, с всекидневните сметки и пазарлъци, а, напротив — с даването и пилеенето, с болезнената и великодушна гордост и искреност.

Но тъкмо това силно желание, което изведнаж го обхвана да съобщи и предаде по-нататък нещо общо и голямо за своето съществуване в живота и за мъките на всички травнишки атиасовци, винаги му пречеше да намери истинския начин и необходимите думи, които накратко, но достойно биха изразили това, което сега го измъчваше и вкарваше кръвта в главата му. Затова заекваше и говореше не това, което изпълваше цялото му същество и което толкова много искаше да изрази — че се борят и че успяват да запазят невидимата си сила и достойнство, — а само откъслечни думи, които му идваха на устата.

— Ето… така се запазваме и така замогваме и не съжаляваме… да дадем за приятели, за правото, за доброто, което ни се прави. Защото ние… защото и ние…

Сега изведнаж очите му се овлажниха и гласът секна. От смущение стана. Стана и Давил, трогнат от неопределена сърдечност и приятелство, и му подаде ръка. Соломон пое живо тази ръка с несвикнало, несръчно движение и промълви още няколко думи, с които молеше да не ги забравя и да каже там, където може и комуто трябва, че те живеят тук, че се мъчат и с мъки изкупват съществуването си. Това бяха само неясни и несвързани думи, които се смесваха с Давиловите изрази на благодарност.

Никога няма да може да се изясни какво беше това, което в този момент задушаваше Соломон Атиас, което предизвикваше сълзи в очите му и развълнувано треперене по цялото му тяло. Ако той умееше, ако изобщо можеше да говори, би казал приблизително следното:

„Господине, вие бяхте тука между нас повече от седем години и през това време към нас евреите проявихте внимание, каквото никога не е показвано ни от турци ни от чужденци. Канехте ни като хора и не ни деляхте от другите. Може би и вие сам не подозирате какво добро сте ни направили с това. Сега си отивате. Вашият цар беше принуден да се оттегли пред по-силния враг. Във вашата страна стават тежки неща и големи промени. Но вашата страна е благородна и силна и не може всичко да не се обърне на добро. И вие ще намерите своя път в своята родина. За съжаление сме ние, които оставаме тук, шепата травнишки евреи, сефарди, от които две трети са атиасовци, защото вие бяхте за нас малка светлина в очите. Вие видяхте как живеем и ни направихте добро, което човек може да направи на човека. А който върши добро, от него всеки очаква още по-добро. Затова си позволявам да ви помоля и за следното: бъдете наш свидетел на Запад, откъдето и ние сме дошли и където би трябвало да знаят какво са направили от нас тука. Защото, струва ми се, ако знаехме, че на някои е известно и признава, че не сме това, което изглеждаме, нито такива, както живеем, по-лесно ще ни бъде всичко, което сме принудени да понасяме.

Преди повече от три столетия ни вдигна от родината ни, прекрасната Андалузия, страшен, безумен, братоубийствен вихър, който и днес не можем да разберем и който и до днес не е разбрал себе си, пръсна ни по света и направи от нас просяци, на които и златото не помага. Нас, ето, хвърли на Изток, а животът на Изтока не е лесен и благословен и колкото човек отива по-нататък и повече доближава изгрева на слънцето, все по-лошо става, защото земята е по-млада и по-сурова, а хората са от земя. И нашата мъка е там, че нито можахме напълно да обикнем тази страна, на която дължим, че ни прие и ни даде подслон, нито пък можахме да направим онази, която несправедливо ни изгони и прокуди като недостойни синове. Не знаем какво ни е по-трудно: дали това, че сме тук, или това, че не сме там. Зная, че където и да бяхме извън Испания, щяхме да страдаме, защото винаги щяхме да имаме две отечества, но тук животът много ни притисна и унизи. Зная, че отдавна сме се изменили, дори не помним вече какви сме били, но знаем само, че сме били по-други. Отдавна тръгнахме и трудно пътувахме и нещастни паднахме и спряхме на това място, та затова вече не сме нито сянка на онова, което бяхме. Като прашец на плод, който върви от ръка на ръка, от човека пада първо това, което е най-фино върху него. Затова и ние сме такива. Но вие ни познавате, и нас, и нашия живот, ако това може да се нарече живот. Живеем между турците и раята, бедната рая и грозните турци. Откъснати напълно от свои и близки, стараем се да запазим всичко испанско, и песни, и гозби, и обичаи, но чувствуваме как всичко у нас се изменя, разваля и забравя. Помним езика на нашата родина такъв, какъвто сме го понесли с нас преди три века, какъвто вече и там не се говори, а смешно мънкаме езика на раята, с която заедно страдаме, и на турците, които ни управляват. Така че може би не е далече денят, когато ще можем чисто и човешки да се изразяваме само в молитвите, които всъщност не се нуждаят от думи. Самотни и малобройни, ние се женим помежду си и виждаме, че кръвта ни слабее и бледнее. Превиваме гръб и правим път на всеки, мъчим се и все някак намираме изход, дето казват: на лед огън палим, работим, печелим, пестим, и то не само за себе си и за децата си, но и за всички ония, които са по-силни и по-дръзки от нас и посягат върху живота ни, върху честта и кесията ни. Така ние запазихме вярата, заради която трябваше да напуснем хубавата си страна, но изгубихме почти всичко друго. За щастие и за наша мъка в спомена ни продължава да живее представата за нашата скъпа родина такава, каквато някога е била, преди да ни прокуди като мащеха, така както никога няма да угасне у нас желанието за по-добър свят, свят на ред и човечност, в който се върви право, спокойно се гледа и открито се говори. От това не можем да се освободим, както не можем да се освободим от чувството, че въпреки всичко ние принадлежим към такъв свят, макар че прокудени и нещастни, живеем тъкмо в обратен.

Това, ето, бихме искали да се знае там. Нашето име да не загине и в този по-светъл и по-висш свят, който непрекъснато помръква и се руши, непрекъснато се измества и изменя името си, но никога не пропада и винаги някъде и за някого съществува; този свят да знае, че ние го носим в душата, че и тук по свой начин му служим и се чувствуваме едно с него, макар и завинаги и безнадеждно отделени от него.

И това не е суета, нито празно желание, а истинска необходимост и искрена молба.“

Тези неща приблизително би казал Соломон Атиас в този момент, когато френският консул се готвеше да напусне завинаги Травник и когато Соломон му даваше с мъка спестените жълтици, за да може да замине. Това или нещо подобно би казал. Но всичко това изобщо не беше напълно ясно и определено в съзнанието му, а още по-малко узряло, за да бъде изразено, то лежеше в него живо и мъчително, но неизказано и неизразено. А кой ли в живота успява да изрази най-добрите си чувства и най-добрите си желания? Никой, почти никой. Тогава как би могъл да ги изрази травнишкият търговец на кожи, испанският евреин, който не знаеше както трябва нито един език на тоя свят, а и да знаеше всички езици, това пак нямаше нищо да му помогне, защото дори в люлката не му бяха давали да плаче високо, де ли пък в живота да говори свободно и ясно. Това бе причината и трудно доловимият смисъл на заекването и треперенето му, когато се разделяше с френския консул.

Докато създаването и подреждането на един дом става трудно и бавно, сякаш изкачваш стръмнина, разтурянето на едно учреждение или домакинство върви бързо и лесно като по нанадолнище.

По-бързо, отколкото очакваше, Давил получи отговор от Париж. Разрешен му бе тримесечен отпуск, като можеше да вземе веднага и семейството си и да остави Давна за управител на консулството. По време на пребиваването му в Париж ще бъде разрешен въпросът за ликвидирането на генералното консулство в Травник.

Давил поиска да бъде приет от везира, за да го уведоми за заминаването си.

Али паша сега имаше вид на болен човек. Към Давил беше необикновено любезен. Личеше, че е уведомен за предстоящото закриване на консулството. Давил подари на везира ловджийска пушка, а везирът на него — наметало, подплатено с кожа, което показваше, че смята, че Давил си заминава завинаги. Сбогуваха се като двама души, които нямат много какво да си кажат един на друг, защото всеки бе премного зает и обременен със своите грижи.

Същия ден Давил изпрати и на фон Паулич подарък пушка — хубава карабина немско производство, и няколко бутилки ликьор (Martinique). В дълго писмо той му съобщаваше, че тези дни ще напусне Травник заедно със семейството си и ще замине „в по-дълъг отпуск, който, ако е рекъл бог, ще бъде траен“. Молеше да му се дадат визи и препоръки за австрийските гранични власти и за коменданта на карантината в Костайница.

„Моето желание е — пишеше по-нататък Давил — договорите, които сега се сключват в Париж, да донесат на света мир, траен и разумен, като Вестфалския, и да укрепят и осигурят дълъг отдих на сегашното поколение. Надявам се, че нашето голямо европейско семейство, помирено и обединено, занапред няма да дава на света жалък пример на раздори и несговорност. Надявам се и желая това. Вие знаете, че това бяха моите принципи преди миналата война, по време на войната, а днес повече от всякога.“

„Където и да съм — пишеше Давил — и където да ме тласне съдбата, никога няма да забравя, че във варварската страна, в която бях осъден да живея, намерих най-просветения и най-любезен човек в Европа.“

И докато така завършваше писмото си, реши да замине, без да се сбогува с фон Паулич лично и устно. Чувствуваше, че от всички трудности, които трябваше да понесе, най-трудно би му било спокойното победоносно лице на подполковника.

Уведомявайки дворцовата канцелария за предстоящото закриване на френското генерално консулство в Травник, фон Паулич предложи веднага да се закрие и австрийското генерално консулство. Последното става излишно не само защото в тези краища няма да има френски акции, но и защото, ако се съди по всичко, в Босна трябва да се очакват вътрешни размирици и открита борба между везира и бейовете. Всички сили и цялото внимание ще бъдат посветени на тази борба и затова в близко бъдеще не трябва да се очакват никакви мерки против австрийската граница. А по вътрешните босненски работи Виена може винаги да бъде добре осведомена чрез монасите или чрез специални агенти.

Заедно с предложението си фон Паулич изпрати и препис от писмото на Давил. Накрая, където Давил говореше ласкаво за него лично, собственоръчно добави: „Аз и по-рано на няколко пъти съм имал случая да обърна внимание върху буйната фантазия на господин Давил, върху склонността му да преувеличава нещата.“

Целия следобед на летния ден Давил прекара с Давна, подреждаше преписките и му даваше упътвания.

Давна беше както винаги помръкнал, около челюстите му играеха опънатите мускули. За сина му имаше решение да бъде изпратен на работа в посолството в Цариград. Давил обеща, че ще се застъпи в министерството по този въпрос, който се беше позабавил поради големите промени във Франция, да се уреди окончателно. Като си мислеше само за сина си, хубавия и умен младеж на двадесет и две години, Давна го уверяваше, че ще извърши ликвидирането както трябва и ще изнесе всичко до последното перце и най-малкото парче хартия, та дори на парчета да го нарежат.

Понеже не смогнаха да свършат, продължиха работата и след вечерята. Давна си отиде едва към десет часа.

Останал сам, Давил се озърташе из полупразната стая, в която гореше една-единствена свещ и мракът все повече нахлуваше. Прозорците бяха без завеси. На белите стени изпъкваха по-светли места, там, където до вчера висяха картини. През отворения прозорец достигаше шумът на водата. От двете часовникови кули биеха някакви турски часове: първо се обади кулата, която беше в съседство, а после онази от долната чаршия, като че ли подражаваше на първата. Консулът беше преуморен, но вълнението му като някаква сила го държеше буден и бодър и той продължаваше да подрежда личната си преписка.

В картонени корици, завързани със зелени панделки, беше ръкописът на епоса му за Александър Велики. От замислените двадесет и четири песни седемнадесет бяха написани, но и те не бяха напълно завършени. По-рано, когато пишеше за походите на Александър, имаше винаги пред себе си Генерала, а сега, повече от една година, откакто изживяваше разгрома на живия завоевател като своя лична съдба, той вече не умееше да каже нищо за възхода и разгрома на отдавна мъртвия завоевател от епоса си. И така сега беше пред него това започнато произведение като логичен и исторически абсурд: Наполеон бе изминал голямата линия на своя възход и падение и отново бе докоснал земята, а устремът на Александър продължаваше, той превземаше „сирийските теснини“ при Исос и не мислеше за поражение.

Давил често се опитваше да отиде по-нататък, но винаги ясно виждаше, че поезията му редовно занемява от близостта на действителните събития.

Тук беше и началото на трагедията на Селим III, която беше започнал да пише миналата година, след заминаването на Ибрахим паша, като си спомняше дългите разговори с везира за нещастния, просветен султан.

Тук бяха и всички ония приветствия и послания в стихове по повод на различни тържествени случки и чествувания на различни хора и режими. Жалки стихове, посветени на изгубени неща и личности, които сега бяха нещо по-малко и от покойници.

Накрая идваха вързопи сметки и лични писма, завързани с канап, пожълтели и оръфани по краищата. Щом скъса канапа, хартиите се разпаднаха като развалини. Някои бяха още от преди двадесет години. Само с един поглед Давил разпознаваше отделни писма. Видя правилния и решителен почерк на един от най-добрите си другари Жан Вилньов (Villeneuve), който миналата година така неочаквано бе починал на кораба, съвсем близо до Неапол. Писмото бе от 1808 година и бе написано в отговор на някакво тревожно писмо на Давил.

„… Вярвайте ми, драги мой, че вашите грижи и черни мисли са неоснователни. Днес по-малко от когато и да било. Великият и изключителен човек, който сега ръководи съдбините на света, създава основи за един по-добър и траен ред за най-дълго време. Затова напълно можем да се опрем на него. Той е най-добрата гаранция за щастливото бъдеще не само на всеки от нас, но и на нашите деца, и на децата на нашите деца. Затова бъдете спокоен, драги приятелю, както съм спокоен аз, чието спокойствие почива върху горното ясно съзнание.“

Давил откъсна поглед от писмото и се загледа в отворения прозорец, в който се втурваха нощни пеперуди, привлечени от светлината в стаята. Тогава от съседната махала се разнесе песен, в началото слабо, после все по-силно. Мусо певецът се прибираше. Гласът му беше дрезгав и отслабнал, а пеенето — откъслечно, но ракията още не го беше доунищожила, още живееше и той, и в него онова, което фон Митерер някога наричаше „Urjammer“.

Мусо вече беше завил зад ъгъла на своята махала, защото гласът му се чуваше все по-слабо и по-слабо, с по-продължителни паузи, като повици на удавник, който потъва, отново се появява на повърхността, за да извика още веднаж и да потъне отново още по-дълбоко.

Певецът вече беше се дотътрил до двора си. Гласът му не се чуваше. Настана отново тишина, която шумът на водата в нощта не нарушаваше, а я правеше по-монотонна и по-плътна.

Така всичко потъва. Така потъна и Генерала и преди него толкова силни хора и големи движения!

Останал пак сам в несмущаваната от нищо нощна тишина като затрупан, Давил седеше един миг със скръстени ръце и блуждаещ поглед. Беше развълнуван и загрижен, но не изплашен и сам. Въпреки цялата неизвестност и всички трудности, които го очакваха, струваше му се, че за пръв път, откакто е в Травник, се разведрява и пред него се открива някакъв път.

От оня февруарски ден, преди повече от седем години, когато след първия диван при Хюсрев Мехмед паша се завърна възбуден и притиснат в Баруховата стая в приземието и се отпусна на твърдия миндер, всички работи и усилия във връзка с Босна и турците го теглеха към земята, спъваха го и го правеха по-слаб. От година на година в него растеше и бушуваше действието на „ориенталската отрова“, която замъглява погледа и разяжда волята и с която тази страна започна да го упойва още от първия ден. Нито близостта на френските войски в Далмация, нито целият блясък на големите победи не можаха да изменят това. А сега, когато след разгрома и поражението се готвеше да напусне всичко и да тръгне в неизвестност, той чувствуваше в себе си подтик и воля, каквито не познаваше през тези седем години. Грижите и нуждите бяха по-големи от когато и да било, но, странно, те не го стряскаха както досега, а изостряха мисълта му и разширяваха хоризонтите му, не налитаха от засада, като проклятие и нещастие, а идваха заедно с останалия живот.

В съседната стая се чу как нещо шумоли като мишка в стената. Това беше жена му, която, неуморна и съсредоточена както винаги, подготвяше и завиваше последните предмети. В същата къща спяха децата му. И те един ден ще пораснат (той ще направи всичко да израснат добре и щастливо) и ще тръгнат да търсят пътя, който той не успя да намери, и дори да не го намерят, ще го търсят може би с повече сили и повече достойнство, отколкото той умееше да го търси. Сега те спят и растат. Да, и в тази къща имаше живот и движение, както и в света навън, където се разкриваха перспективи и назряваха нови възможности. Като че ли отдавна бе напуснал Травник, той вече не мислеше за Босна, ни за това какво му беше дала и какво му беше отнела тя. Само чувствуваше, че отнякъде му прииждат сили и търпение и решителност да спасява себе си и своите. И продължи да подрежда пожълтелите хартии, да къса всичко остаряло и излишно, да оставя и нарежда само това, което можеше да му потрябва за живота по-нататък, при изменените условия във Франция.

И тази механична работа бе съпровождана от неопределена, но постоянна мисъл, като някаква упорита мелодия: че все пак някъде не може да не съществува „правият път“, който той цял живот напразно търсеше; да, той съществува и човек, кога и да е, ще го намери и ще го открие за всички хора. Той сам не знаеше как, къде, нито откъде, но ще го намерят някога било неговите деца, било децата на неговите деца или по-далечните поколения.

И тази мисъл облекчаваше работата му като тиха вътрешна мелодия.