Иво Андрич
Травнишка хроника (8) (Консулски времена)

VII

Вече не беше есен, а и зимата не почваше, едно противно време, ни есен, ни зима, а по-лошо и от едното, и от другото, чудовищно годишно време, което продължаваше с дни и седмици; дни, които бяха по-дълги от седмици, седмици, които изглеждаха по-дълги от месеци. Дъжд, кал и сняг, който още във въздуха се превръщаше в дъжд, а щом паднеше на земята, ставаше на кал. Бледо и немощно слънце оцветяваше призори изтока със слаба руменина зад облаците, за да се появи на запад като малка жълтеникава светлина едва към края на сивия ден, преди той да премине в черна нощ. А през деня, както и през нощта, от земята и от небето се стелеше влага, която ръмеше, пълзеше, обвиваше града и проникваше във всички предмети и невидима, но властна, тя изменяше цвета и облика на предметите, нрава на животните, държането, мислите, настроението на хората. Вятърът, който духаше по два пъти през деня из котловината, само повдигаше влагата от мястото й и заедно с лапавицата и мириса на мократа шума донасяше нови влажни маси; така едната влага изтласкваше и сменяше другата, и то студената, лютива, планинска влага сменяше гъстата, застояла градска. От двете страни на котловината се бяха образували мочурища, преливаха изворите и прииждаха потоците. Малките, дотогава едва забележими поточета се превръщаха в порои, бучеха и се спускаха бързо по склоновете, нахлуваха в чаршията като пиян и ослепял селянин. А през средата на града течеше и шумеше Лашва, променена, размътена и пораснала. Човек нямаше къде да се скрие от глъчката и шума на тези води и как да се защити от тяхната студенина и влага, която проникваше в стаите и достигаше до леглата. И всяка жива твар се отбраняваше със собствената си топлина, камъните в стените се обливаха в студена пот, дърветата ставаха плъзгави и чупливи. Пред това смъртоносно нашествие на влагата всичко се затваряше в себе си и заемаше положение, от което можеше да даде най-добър отпор. Животното се облягаше на животно, семето кротуваше в почвата, а дърветата киснеха и трепереха, като прикриваха притаения си дъх в сърцевината и в топлите си корени.

Местните хора, привикнали и обръгнали, понасяха всичко това, запазваха се, хранеха се и затопляха, ръководени от инстинкта и опита, всеки според силите и навиците си, според средствата, с които разполагаше, и общественото си положение. Богатите хора излизаха от къщите си само при крайна нужда; те прекарваха дните си и спяха в непроветрени стаи, топлеха ръцете си върху зелените канчета на зидани печки и чакаха с търпение, което беше винаги с един ден по-дълго дори и от най-дългата зима, и от най-лошото време. Никой не се страхуваше, че нещо ще пропусне, че някой ще го изпревари или изненада, защото всички живееха при едни и същи условия, с един и същ ритъм и начин на живот. А всичко, което им беше необходимо, имаха под ръка и под ключ в мазето, на тавана, в хамбара или в килера, защото познаваха зимата си и я посрещаха подготвени.

С бедните люде беше обратно: такива дни ги принуждаваха да излизат от домовете си, защото бедните не си приготвят зимовище, затуй дори и онзи, който през лятото не поглеждаше никого, сега беше принуден да излезе и да припечели някоя пара, да вземе назаем или да изпроси нещо, да „намери“ каквото и да било и да го занесе в къщи. С наведена глава, настръхнала кожа и стегнати мускули бедните люде събираха храна и дърва, покриваха гърба и главата си със стари чували, обърнати като качулки, забраждаха се и се препасваха, омотаваха се така в дрипи, че дори загубваха облика си, обуваха се в кожи, парцали и дърво, промъкваха се под стрехи и издадени балкони, обикаляха внимателно локви, прескачаха малки поточета от камък на камък, после изтърсваха краката си като котките, духаха в ръце или ги топлеха о собствените си бедра, тракаха със зъби или тананикаха, работеха, слугуваха или просеха и при мисълта за храната и топливото, което ще занесат в къщи от това излизане, намираха сили да понасят всичко.

Така травничани преживяваха това тежко време, с което бяха свикнали от рождение.

Друго беше положението на чужденците, хвърлени от съдбата в тясната долина, която през тези месеци от годината беше тъмна и „пълна с влага и течение като затворнически коридор“.

В конака, в който иначе беше шумно и безгрижно като в конна казарма, влагата се вмъкваше със скуката като болест. Мамелюците на везира, за които това беше първа зима в живота им, трепереха, пребледнели и изплашени, гледаха наоколо с тъжните си, болнави очи като тропически животни, пренесени в някоя северна страна. Мнозина от тях по цял ден лежаха, покрити със завивките презглава, кашляха и истински боледуваха от копнеж по далечната и топла родна страна.

И животните, които везирът беше донесъл в Травник, ангорските котки, папагалите и маймуните, и те не се движеха, не викаха и не забавляваха господаря си, а оклюмали и замълчали, сгушени в някакъв ъгъл, изчакваха слънцето да ги огрее и зарадва.

Дефдердаринът и останалите сановници не излизаха от стаите си, сякаш навън имаше потоп. По стаите горяха големи зидани печки, които се палеха от коридора, и слугите слагаха в тях цели камари тежки габърови цепеници, които развиват голяма топлина и запазват огъня през цялата нощ, така че на сутринта подпалваха новия огън върху жаравата от нощес, която още тлееше. В тези стаи, които никога не изстиваха, беше приятно да се слуша как на разсъмване отвън отварят печката, изгребват пепелта и слагат нови дърва, едно върху друго. Но и тук скуката проникваше много преди ранния мрак. Хората се опитваха да я прогонят, измисляха игри и развлечения, правеха си посещения и разговаряха. И самият везир загубваше вродената си веселост и предприемчивост. По няколко пъти през деня слизаше в мрачния Диван в приземието, който беше с дебели стени и редки, малки прозорчета, защото горният Диван, по-светъл и по-просторен, изоставен в борбата със студа, не се затопляше и през зимата изобщо не се отваряше. Там извикваше по-старите и по-близки чиновници, за да убие времето си и побъбри с тях. Говореше дълго за незначителни неща, само и само да прогони спомените за Египет, мислите за бъдещето и копнежа си по морето, който все още го измъчваше дори и насън. По десетина пъти на ден на всеки от хората си ще каже иронично:

— Хубава страна, приятелю. Благородна страна! Какво ли аз и ти сме сгрешили пред бога и какво ли дължим на съдбата?

И всеки му отвръщаше с по няколко големи и неласкави думи за страната и климата. „Кучешки край!“ — казваше дефтердаринът. „Тук и мечките ще проплачат!“ — оплакваше се землякът на везира, силахдарикът Юнус бей. „Сега разбирам, че са ни изпратили тук да измрем“ — твърдеше Ибрахим ходжа, личен приятел на везира, и жълтото му лице се покриваше с дълги бръчки, сякаш наистина се готвеше да умира.

Така се надпреварваха в оплакванията си и облекчаваха поне малко общата си досада. И през всички тези разговори се чуваше бученето на водата и ромонът на дъжда, долавяше се влагата, която като море вече дни наред бе обкръжила конака и проникваше в него през всеки процеп и всяка пукнатина, щом се покажеха.

Дойдеше ли кехаята на везира Сюлейман паша, който въпреки дъжда и студа всеки ден яздеше по няколко пъти през града, разговорите прекъсваха и всички го гледаха като чудо.

В разговор с кехаята, корав и народен босненец, везирът се стараеше да бъде въздържан и внимателен, но като на шега веднъж го попита:

— За бога, човече, такива нещастия често ли спохождат този град?

Сюлейман паша му отговори сериозно на лошия си турски език:

— Няма никакво нещастие, паша, слава богу, ами зимата си започна хубаво и както трябва; винаги, когато в началото е влажна, а накрая суха, знае се, че годината ще е добра. Ще видиш, като натрупа сняг, стегне студ и грейне едно слънце, вървиш, а снегът скърца под краката и искри изскачат пред очите. Красота — не можеш да й се нагледаш, както бог е оставил и както трябва да бъде.

Везирът настръхваше от тези нови чудеса, които неговият кехая така възторжено му обещаваше, търкаше зачервените си слаби ръце и продължаваше да топли влажните си калцуни на печката.

— Е, недей така бе, дост, недей така, приятелю, отпусни малко де — пошегува се везирът.

— Ааа, не, не! Това си е дар от бога. Когато зимата не е зима, не е на добро — отсече сериозно кехаята, недостъпен за изтънченото остроумие на османлиите и равнодушен към тяхната чувствителност.

Кехаята седеше изправен, студен и корав сред тези зиморничави и присмехулни чужденци, които го гледаха със страх и любопитство, като че ли той лично неумолимо се разпореждаше със студовете и с годишните времена.

А когато, завит в широката си червена шуба, ставаше да си тръгне с коня към своя конак по ледения дъжд и разкаляния път, те се поглеждаха, настръхнали и отчаяни, и щом след него вратите хлопнеха, продължаваха да се присмиват и да ругаят босненци и Босна, и небето над нея, докато от острите думи и одумвания не им олекнеше поне привидно.

Във френското консулство животът също бе станал по-затворен и по-тих. Госпожа Давил придобиваше първия опит с травнишката зима и използуваше веднага всичко научено, запомваше го за бъдещето и на всичко намираше цяр и помощ. Омотана в шал от сив кашмир, пъргава и издръжлива, тя по цял ден обикаляше из огромната стара турска къща, нареждаше какво да се направи, трудно се разбираше с прислугата, защото не знаеше езика, а и нашите хора не отбираха много от работата, но в края на краищата тя все пак успяваше да се наложи и да постигне приблизително това, което искаше. А къщата едва сега при това време показваше всичките си лоши страни и недостатъци. Покривът протече, дъските на тавана подгизнаха, прозорците не се затваряха добре, мазилката падаше, печките пушеха. Но госпожа Давил успяваше всичко да закърпи, да постави на място и подреди; слабите й винаги червени ръце сега бяха посинели от студ и пак не оставаха нито минутка спокойни в борбата с щетите, повредите и безредието.

В приземието, което беше малко влажно, но добре затоплено и светло, седяха Давил и младият канцлер. Разговаряха за войната в Испания и за френските власти в Далмация, за куриерите, които изобщо не пристигаха или идваха по никое време, за министерството, което не отговаряше на молбите и исканията, а най-често си говореха за лошата зима, за Босна и босненци. Разговаряха спокойно, надълго и нашироко, като хора, които очакват прислугата да внесе свещите или да ги поканят за вечеря, докато незабелязано разговорът не премине към общи въпроси и се превърне в спор и препирня.

Това беше онзи промеждутък между деня и нощта, когато светлините още не се палеха, но и да се чете, не се виждаше. Дефосе се бе завърнал преди малко от разходката си; и при такова време той не пропускаше да отиде поне веднъж през деня на езда из околността. Лицето му беше още румено и влажно от вятъра и дъжда, а късата му коса — разчорлена и слепена. Давил трудно прикриваше негодуването си от тези разходки, които според него бяха опасни за здравето и вредни за авторитета на консулството. Той изобщо се дразнеше от този подвижен и предприемчив младеж и от неговата духовна събуденост и любознателност. А младежът, безчувствен към укорите и съвършено чужд на схващанията на консула, разказваше възторжено за откритията и познанията, с които се връщаше от разходките си из Травник и околността.

— Ах — отмахна с ръка Давил, — и този Травник, и сто мили около него всичко е една кална пустиня, населена с два вида клетници: мъчители и мъченици, а ние сме нещастниците, принудени да живеят сред тях.

Непоколебим, Дефосе доказваше, че този град, макар и умъртвен и откъснат от света, не е пустиня, а, напротив — разнообразен, интересен във всяко отношение и по свой начин красноречив; народът действително е разделен на отделни религии, твърдеше той, потънал е в суеверие, подчинен е на най-чудовищното управление в света и затова именно в редица отношения е изостанал и нещастен, но същевременно притежава голямо духовно богатство, интересни особености в характера си и чудни обичаи; във всеки случай струва си човек да се потруди и да проучи причините за неговото нещастие и изостаналост. А че за г. Давил, г. фон Митерер и г. Дефосе, като чужденци, животът в Босна е труден и неприятен, това не доказва нищо. Не могат достойнствата и значението на една страна да се измерват според това как в нея се чувствува консулът на някоя чужда държава.

— Напротив — продължи младежът, — аз смятам, че рядко се срещат в света краища, по-малко пусти и по-малко еднообразни. Трябва само да се изкопае една педя на дълбочина и ще се открият гробове и следи от минали времена. Тук всяка нива е гробище, и то на няколко пласта: некропол над некропол, така както са се раждали и умирали различните жители през вековете, епоха след епоха, поколение след поколение. А гробищата са доказателство за живот, а не за пустиня…

— Е — опита се да се защити консулът от начина, по който младежът говореше, като от невидима муха, защото не можеше да свикне с него.

— Не само гробища, не само гробища! Днес, като яздех към Калибунар, видях не на едно място как земята под пътя се е отронила от дъжда. На дълбочина приблизително от шест лакътя можеха да се видят наредени един върху друг, като геоложки пластове, следи от предишни пътища, които са водили през тази долина. На дъното бяха дебели плочи, останки от римско шосе, три лакътя над тях — останки от калдъръм от средновековен друм и най-горе — чакъл и пясък — днешният турски път, по който ние вървим. Така в един случаен напречен разрез аз видях две хиляди години от човешката история и в тях три епохи, погребали една друга. Виждате ли?

— Виждам. Ако разглеждаме нещата от тази страна… — отвърна Давил, колкото да каже нещо, той дори и не слушаше внимателно, а само гледаше в кестенявите, студени очи на младежа, сякаш искаше по-добре да разбере какви са тези очи, които така виждат света около себе си.

Младежът разказа и за следи от неолитни селища по пътя към село Забиле, дето преди дъждовете намерил сечива и триони от кремък, затрупани може би десетки хиляди години в глината. Открил ги на нивата на някой си Караходжич, напет и навъсен старец, който не позволил дори да се продума за някакво разкопаване и изследване на имота му. Когато Дефосе и гавазинът си тръгнали към Травник, той дълго гледал сърдито след тях.

А по пътя гавазинът разказал на Дефосе за произхода и съдбата на Караходжичите.

Преди повече от два века, по време на големите войни, те изоставили тези краища и се настанили в Славония, в околността на Пожега, където получили големи имения. След сто и двадесет години, когато турската сила трябвало да се оттегли от Славония, и те напуснали хубавите си земи край Пожега и се завърнали на малкия си и оскъден имот в Забиле. И днес още в тяхното семейство се пазела огромна бакърена харания; донесли я като знак на изгубеното имане и власт, когато, водени от стария Караходжа, унижени и огорчени, се завърнали в Босна. С харанията Караходжа им оставил и завет: да участвуват във всяка война против швабите и всеки да прави всичко, което е по силите му, за да си възвърнат един ден властта, която загубили в Славония; ако пък по някакво нещастие и божие благоволение швабите минат и Сава, той ги заклел да бранят и тези оскъдни ниви, докато могат, а когато вече не могат, да бягат от място до място, през цялата турска земя, до крайните граници на царството, до непознатите краища на Чин и Мачин^[1].

И докато разказвал това, гавазинът посочил на младежа над пътя до сливака малки турски гробища, в които се откройваха два високи бели камъка. Това били гробовете на стария Караходжа и на неговия син — на дядото и на бащата на този старец, който навярно още стоеше настръхнал край оградата и разгневено шепнеше нещо, движеше устни и святкаше с очи.

— Знаете ли — каза младежът, загледан в здрача и в замъгления прозорец, — не мога да кажа какво ми беше по-интересно: следите от каменната епоха от преди десетки хиляди години или оня старец, който пазеше завета на прадедите си и не позволяваше с пръст да докоснеш нивата му.

— Виждам, виждам — отвърна Давил механично и блуждаещо и се чудеше как този млад човек вижда всичко това.

Двамата се разхождаха така из стаята и разговаряйки, застанаха до прозореца.

Навън се спускаше първият мрак. Още никъде не бяха запалени светлини. Само ниско в долината, до самата вода, трептеше слабият отблясък от гробницата на Абдулах паша. Това беше свещта, която непрекъснато гореше на гроба на този паша; слабият й пламък можеше да се зърне от прозореца на консулството винаги, дори и когато другите светлини от града още не бяха запалени или пък бяха вече загасени.

Те често стояха до прозореца в очакване да се спусне пълен мрак и разговаряха за тази „вечна светлина“ и за този паша, с чиято свещ бяха свикнали като с нещо постоянно и добре известно.

Дефосе знаеше и неговата история.

Абдулах паша бил по потекло от тези краища. Още като млад се прославил и забогатял. Като войник и валия видял много земи, а когато бил назначен за везир на Травник, неочаквано умрял в най-хубавата си възраст и го погребали тук. (Разправят, че бил отровен.) Хората са го запомнили като благ и справедлив управник. Един травнишки летописец е отбелязал, че „по време на владичеството на Абдулах паша сиромасите не знаели що е зло“. Преди смъртта завещал имота си на травнишкото теке и други учреждения. Оставил значителни суми да му построят тази хубава гробница от скъп камък, а от приходите от къщите и от ратаите денем и нощем над гроба му да гори дебела вощеница. Гробът му винаги бил покрит със зелена чоха, на която било написано: „Нека Всевишният разбули тайната на неговия гроб.“ Това било съставено от улемите от текето в знак на благодарност към техния благодетел.

Дефосе беше узнал къде се намира завещанието на този везир и смяташе, че това е интересен документ, характерен за хората и условията. И тази вечер се оплакваше, че изобщо не искали да му разрешат да го разгледа и препише.

Разговорът секна. В настъпилата за миг тишина, сред мрака, който навън все повече се сгъстяваше, се разнесе проточена мелодия на неразбираема песен като ридания от дъното на непознати води. Някакъв мъж вървеше и пееше, на моменти спираше и след няколко крачки отново подемаше. Гласът все повече се отдалечаваше и се чуваше все по-слабо.

Давил позвъни нервно и заповяда да донесат свещите.

— Ах, тази музика! Боже мой, тази музика! — вайкаше се консулът, който изпадаше в отчаяние от босненското пеене.

Това беше гласът на Мусо певеца, както го наричаха, който всяка вечер минаваше по стръмната улица. Той живееше в една от няколкото къщи, сгушени в градините на хълма над консулството.

Дефосе, както разпитваше и узнаваше всичко, беше научил и историята на този пияница и нехранимайко, който всяка вечер минаваше все по този път към къщи, клатушкаше се и пееше дрезгаво и с прекъсвания проточената си песен.

Някога в Травник живял стар кърджалия, човек от долно потекло и без особено име, но бил много богат. Търгувал с оръжие, а тази стока се плаща най-добре, защото, който има нужда от оръжие, не пита колко струва, а плаща веднага колкото му поискат, само да го получи навреме и там, където е необходимо. Имал двама сина. По-големият работел с бащата, а по-малкия Мусо изпратили в Сараево да учи. По това време внезапно и неочаквано починал старият Кърджалия. Замръкнал здрав, а на сутринта го намерили мъртъв. Мусо напуснал училището и се завърнал в Травник. При делбата се установило, че от стареца са останали много малко пари. Започнали да се приказват най-различни неща за смъртта на стария Кърджалия. Хората не могли да повярват, а и трудно било да се повярва, че старецът не е имал готови пари, мнозина се съмнявали в по-големия брат и предумвали Мусо да го даде под съд и да си търси правото. И при делбата на останалата част от имането по-големият брат гледал също да ощети и обере Мусо. По-големият брат бил висок и хубав човек, но от ония студени хора, в очите на които непрекъснато има някакъв мрак дори и когато се смеят. Докато траела делбата и докато Мусо обмислял какво да предприеме, люшкайки се между вроденото нехайство към парите и към всичко, свързано с тях, от една страна, и съветите на чаршията, от друга, случило се нещо по-лошо и по-тежко. И двамата братя залюбили една и съща девойка от Вилич. Поискали я и двамата. Дали я на по-големия. Тогава Мусо изчезнал от Травник. За съмнителната делба между братята и за смъртта на Кърджалията повече не се говорело. По-големият брат си гледал работата и увеличавал имането си. След две години Мусо се завърнал, променен, с мустаци, блед, слаб, с тежък, несигурен поглед на човек, който малко спи и обича да пие. Оттогава заживял на своята част от имота, която не била малка, но лошо стопанисвана и изоставена. И така, с течение на годините хубавият младеж и богатски син, който имал прекрасен глас и съвършен слух, се превърнал в този съсухрен несретник, който живееше от песента си и само за ракията, мълчалив, незлобив веселяк, който привличаше вниманието на децата. Само прочутият му глас останал дълго все същият. Но сега и той вече изчезваше, както догаряше здравето му и се топеше имането му.

Слугата внесе свещниците. По стаята затрептяха сенки, после се успокоиха. Прозорците изведнъж се покриха със завеси от мрак. Песента на пияния певец съвсем замря. Замря и лаят на кучетата, които му пригласяха. Тишината се разстла отново над всичко. Консулът и младежът мълчаха. Всеки си мислеше за свои неща, но всеки в себе си желаеше да бъде далече оттук и да има друг събеседник.

Пак Дефосе прекъсна мълчанието. Заговори за Мусо певеца и за хора като него. Давил го прекъсваше, твърдейки, че този гласовит и пиян съсед не е никакво изключение, а истински продукт на една среда, чиито основни белези са пиянството, безделието и всевъзможните грубости. Дефосе го опровергаваше. При подобни условия винаги има такива хора, казваше младежът, не може да няма. Към тях се отнасят със страх и съжаление, но и със своего рода религиозна почит, както например древните гърци са почитали енлисиона, т.е. мястото, където гръм удари. Но такива хора съвсем не са типични за обществото. Напротив, те се смятат за загубени и за изключение. Съществуването на такива изхвърлени и самотни хора, предоставени на своите страсти, своя позор и на бързо пропадане, показва само колко са здрави връзките и колко неумолимо строги са законите на обществото, религията и семейството в патриархалния живот. Това еднакво важи както за турците, така и за раята от всички вери. В такива среди всичко е свързано, здраво включено едно в друго, всичко се подкрепя и взаимно контролира. Отделният човек контролира всички, като цяло, а всички от своя страна контролират отделния човек. Къща наблюдава къща, улица наблюдава улица, защото всеки отговаря за всекиго и всички заедно за всичко, всеки е напълно свързан не само със съдбата на сродниците и домашните си, но и на съседите, на всички свои събратя по вяра и на всички свои съграждани. В това е силата и робството на тези хора. Животът на отделния човек е възможен само в тези рамки, а животът на всички като цяло — само при такива условия. Който изскочи от този ред и тръгне по своя ум и своите нагони, все едно, че е тръгнал по пътя на самоубиец и рано или късно неудържимо и неминуемо загива. Това е законът на тези среди, който се споменава още в Стария завет. Такъв е бил и законът на античния свят. На едно място Марк Аврелий казва: „Онзи, който избягва задълженията на обществения порядък, е все едно изгнаник.“ Този закон е нарушил и Мусо, а нарушен закон и ощетено общество си отмъщават и наказват.

Давил отново само наблюдаваше младежа, без да го слуша внимателно. И си мислеше: „Този е решил тая вечер да обясни и оправдае всички ужаси и грозотии на тази страна. Навярно в книгата си за Босна е стигнал до това място и сега му е необходимо да държи на мен или изобщо на някого беседа по този въпрос. Може би всички тези неща пък да му са дошли едва сега на ум. Но това е младостта, това, което сега виждам пред себе си. Лекота, самоувереност, сила в изложението и твърдост в убежденията. Да, това е младостта.“

— Надявам се, драги приятелю, че ще прочетем всичко това в книгата ви, сега да видим какво става с вечерята — прекъсна Давил изложението на младежа и своите разсъждения за него.

През време на вечерята разговаряха за всекидневни въпроси и случки, участвуваше и госпожа Давил с кратките си и конкретни забележки. Най-много приказваха за кухнята, спомняха си за ястия и вина от различни краища на Франция, правеха сравнение с турската кухня, съжаляваха, че нямат френски зеленчуци, френски вина и подправки. Няколко минути след осем часа госпожа Давил почваше краткотрайно и сдържано да се прозява. Това беше знак, че трапезата се вдига и след малко госпожата се оттегляше и отиваше в стаята при децата. След половин час се разделяха и консулът и Дефосе. С това денят завършваше. Започваше нощното опако на живота в Травник.

Госпожа Давил сядаше до леглото на най-малкото си дете и плетеше със същата енергия, с която вършеше цялата работа през деня, с която и вечеряше, бързо и съсредоточено, мълчаливо, неуморима, като мравка.

Консулът беше отново в работния си кабинет и седеше на малкото писалище. Пред него беше ръкописът на епоса му за Александър Велики. Години наред вече Давил работеше върху това отдавна започнато произведение; работеше бавно и нередовно, но мислеше върху него всеки ден по няколко пъти, свързваше го с всичко, което виждаше, чуваше и преживяваше. Както вече казахме, този епос беше станал за него един вид друга по-лека и по-поносима действителност, в която той се разпореждаше по собствена воля, в която нямаше трудности, ни отпор и в която намираше леки разрешения на всичко неразрешено и неразрешимо в него и около него, търсеше утеха за всички трудности, замяна за всичко, което действителният живот не му даваше и не му позволяваше. По няколко пъти през деня Давил бягаше в своята „хартиена действителност“, облягаше се в себе си на някаква мисъл от епоса като хром на патерица. И обратно, когато слушаше новини за военни събития, когато наблюдаваше някакво зрелище или работеше върху нещо, в мислите си често всичко пренасяше в своя епос. И понеже прехвърляше всички тия неща с няколко хиляди години назад, те губеха част от мъката, която криеха, от остротата си и изглеждаха по-леки и по-поносими. От това, разбира се, нито нещата ставаха по-лесни, нито пък поемата се доближаваше до истинските художествени произведения. Но толкова хора се облягат в себе си на някаква илюзия, и то по-странна и по-мъглява от едно поетично произведение с произволното си съдържание, скована метрика и строги рими. И тази вечер Давил беше разгърнал пред себе си дебелия ръкопис в зелената папка като човек, който прави обичайни движения. Но откакто беше дошъл в Босна и се бе заплел в консулските работи с турците, тези вечерни часове даваха все по-малко плод и по-малко радост. Образи не се получаваха, стиховете трудно се вкарваха в калъпа и излизаха от него непълни, римите не пламваха една от друга, както някога, за да предизвикат искра, а оставаха незавършени като чудовище на един крак. Много пъти зелените връзки на картонената папка не се развързваха и ръкописът лежеше пред него като подложка за дребни хартийки, върху които консулът отбелязваше всичко, което му предстои да направи утре или което беше пропуснал миналия ден. В тези минути след вечерята пред очите му отново минаваше всичко сторено и казано през изтеклия ден и вместо почивка и развлечение то създаваше ново напрежение и отново разкриваше вече отбити грижи. Той виждаше изцяло писмата, които този ден бяха изпратени за Сплит, Цариград или Париж, и изведнъж ясно и неумолимо изпъкваше всичко, което беше пропуснато да се каже или пък бе казано излишно и не много сполучливо. Когато човек се вълнува и е недоволен от себе си, кръвта му нахлува в главата. Разговорите, които този ден бе водил с хората, излизаха в паметта му до най-малките подробности, и то не само сериозните и важни разговори, свързани със службата и с други делови въпроси, но и дребните, и незначителните. Той ясно виждаше своя събеседник, чуваше всеки отзвук на думите му, виждаше и самия себе си и ясно съзираше всички слабости на онова, което беше казал, и цялото значение на онова, което по необясними причини не беше казал. И изведнъж вместо бледите и безпомощни думи и отговори, които беше дал, се появяваха блестящи и силни мисли, които е трябвало да каже. Сега консулът си ги повтаряше на себе си шепнешком, но същевременно чувствуваше, че всичко е напразно и късно.

В такова настроение не се раждат поеми и при такива мисли човек спи лошо и сънува лоши сънища, ако изобщо успее да заспи.

И тази вечер в ушите на консула още веднъж прозвуча целият разговор, който бе водил преди малко с Дефосе. Изведнъж му стана ясно колко хлапашки хвалби имаше в приказките за тройните пластове на шосетата от различните столетия, за неолитните оръдия, за Караходжа и Мусо певеца, за семейството и обществените порядки в Босна. И на всички тези фантазии на младежа, които, както сега преценяваше, не биха могли да издържат и най-малкия допир с критиката, той беше отговарял като парализиран и омагьосан само с немощното: „Виждам, виждам, но…“ „Какво съм видял, по дяволите?“ — питаше сега. Виждаше се смешен и унижен и се ядосваше на самия себе си, че на тези незначителни разговори обръщаше внимание, което те не заслужаваха. Най-после какъв важен разговор беше това? И с кого разговаряше? Нито с везира, нито с фон Митерер, а бърбореше с този хлапак за незначителни неща. Но мислите не позволяваха да ги спре, нито да ги прогони. И когато вече предполагаше, че е успял да забрави тези дребни неща, изведнъж скачаше от писалището, озоваваше се насред стаята и с протегната ръка си казваше: „Трябваше веднага да отговоря на хлапашките му приказки: «Така и така са нещата», за да го поставя на място.“ Човек трябва да изказва мисълта си свободно и цялостно и при най-малките неща да я кресне на хората в очите, та нека те да се хапят заради нея, а не да я задържа в себе си и после да се бори с нея като с призрак. Да, така трябваше да постъпи, а той именно не направи това и няма да го направи ни утре, ни вдругиден, никога, нито когато бърбори с този хлапак или разговаря със сериозни хора, и ще съзнава това едва вечерта, след като се нахрани и преди да си легне, когато нощта напредне и всекидневните и обикновени думи станат огромни и незаличими като видения.

Така си говореше Давил и се връщаше отново на малкото писалище покрай покрития със завеса прозорец. Но мислите го следваха; напразно се мъчеше да ги прогони, защото не беше в състояние да се залови с каквото и да било друго нещо.

„Дори и това тяхно ужасно пеене той смята за интересно. И това е в състояние да защищава“ — вайкаше се консулът в себе си.

Преследван от тази нездрава необходимост да спори и да се разправя с младия човек, консулът пишеше бързо и без да спира върху белия лист хартия, на който трябваше да се нижат стиховете за подвизите на Александър Велики:

„Слушах как този народ пее и виждах, че и в песента той внася същата дивота и нездрава ярост, както и във всяка друга проява на духа и физиката си. В един пътепис на някакъв си французин, който преди повече от сто години минал през тези места и чул тези хора, прочетох, че пеенето им приличало повече на кучешко виене, отколкото на песен. Не зная дали тези хора са се изменили към по-лошо или може би добрият стар французин не е опознал достатъчно добре тези земи, но в кучешкото виене има далеч по-малко злоба и коравосърдечие, отколкото в пеенето на тези хора, когато са пияни или просто обхванати от своята ярост. Наблюдавах ги как, пеейки, въртят очи, скърцат със зъби и удрят с юмрук в стената, независимо дали са упоени от ракия, или просто преследвани от някаква вътрешна нужда да крещят, да се превземат и да трошат всичко. И дойдох до заключение, че това няма никаква връзка нито с музиката, нито с пеенето, каквато се среща при други народи, и че това е само един начин да изразят своите прикрити страсти и зли прищевки, на които, въпреки цялата си разпуснатост, не могат да дадат израз, защото самата природа не позволява това. Говорих и с австрийския генерален консул. И той, въпреки войнишката си твърдост, е почувствувал целия ужас на този хленч и викане, който се чува нощем из сокаците и градините, а денем от някоя кръчма. «Das ist ein Uriammer»^[2] — каза той. Аз мисля, че фон Митерер както обикновено и в случая се мами и надценява тези хора. Това е просто ярост на диваци, загубили наивността си.“

Давил изпълни целия тесен лист хартия. Последната дума едва се събра в самия ъгъл в дъното на листа. Енергичността, с която пишеше, и лекотата, с която намираше думи и сравнения, го стоплиха и той почувствува нещо като облекчение. Изморен, огорчен от грижи, обременен от задължения, които тази вечер му се виждаха непосилни, с лошо храносмилане и безсъние — единствената му компания, — той седеше унесен и неподвижен над ръкописа си, когато на вратата почука госпожа Давил.

Тя вече се беше приготвила за спане. Под бялата панделка лицето й изглеждаше още по-дребно и по-строго. Преди малко беше благословила заспалите деца и прикрепила здраво завивките им, после на колене бе прочела старата си вечерна молитва, като бе помолила бога да й дари тази нощ спокойна почивка и на сутринта да стане жива и здрава от леглото, „както твърдо вярва, че ще стане от гроба в деня на Страшния съд“. Сега, със свещ в ръка, тя надникна през полуоткрехнатата врата.

— Стига за днес, Жан. Време е за спане.

Давил я успокои с леко отмахване на ръка и усмивка и я изпрати да си легне, а той остана сам над изписаната хартия, докато очите му не започнаха да се премрежват, буквите да играят, докато всичко не стана заплетено и мъгливо, като нощната картина на света, който денем изглеждаше ясен и понятен.

Тогава стана от масата, отиде към прозореца, отдръпна малко тежката завеса и в непрогледния мрак се опита да види дали още светят светлините в конака и в австрийското консулство, тези последни следи на дневния свят. Вместо тях на замъгленото стъкло той видя своята осветена стая и мъгливите очертания на собственото си лице.

Ако в този момент, сред тъмнината, пълна с мъгла и дребен, студен дъжд, някой погледнеше към френското консулство и зърнеше светлата черта, никога не би могъл да отгатне от какво се измъчваше и над какво бдеше трезвият и сериозен консул, който през деня не губеше нито минутка за нещо, което не беше делово, полезно и в непосредствена връзка с неговата работа.

Но не само консулът бдеше в тази голяма сграда. Точно над неговата стая, на първия етаж, светеха три прозореца със завеси от босненско платно. Там, надвесен над своите бележки, седеше Дефосе. По други причини и по друг начин и той беше буден и прекарваше нощта така, както не желаеше и както не му беше драго и приятно. Младежът не се ровеше в дневните си разговори; напротив, само след пет минути той забравяше и разговора, и консула. Не изпитваше умора, ни жажда за спокойствие, не се измъчваше от грижи за утрешния ден, но се разпъваше от неспокойствие, задушаваше се от желанията на незадоволената младост.

Нощем у него ненадейно се пробуждаха спомени за жени, не спомени, а истински жени, които с белотата на кожата си и с блясъка на усмивките си разкъсваха като писък мрака и тишината и падаха в просторната му стая. Появяваха се големите и смели младежки планове, с които беше тръгнал от Париж и които трябваше да го отведат далече от тази паланка, в която беше затънал, и той се виждаше някъде в някакво си посолство или в парижко общество, там, където трябваше да бъде и такъв, какъвто искаше да стане.

Така неговата фантазия всяка нощ си играеше с чувствата и амбициите му, после го напущаше и го предоставяше на убийствената босненска тишина; дъхът на тази тишина и сега го измъчваше и разяждаше. Денем, в работа, разходки и разговори, той можеше да я залъже и притъпи, ала нощем за това му бяха необходими борба и усилия и тази борба ставаше все по-трудна, защото тишината побеждаваше и заличаваше, угасяше и потулваше и оня тих, привиден градски живот, покриваше, обгръщаше и проникваше във всяка жива твар и всеки предмет.

От оня ден, когато, както видяхме, беше напуснал Сплит и над Клис се бе обърнал още веднъж, за да погледне за последен път питомните области в подножието и морето в далечината, младежът беше всъщност в непрекъснат допир с тази тишина и в постоянна борба с нея.

Той я чувствуваше във всичко около себе си. В архитектурата на къщите, чието истинско лице беше обърнато към дворовете, а немият, горд гръб към улицата; в носиите на мъжете и жените; в погледите им, които казваха много неща, защото самите всъщност бяха безмълвни. И в говора им, когато се осмеляваха да говорят, той по-добре различаваше важните недомлъвки, отколкото думите им. Със слуха си и по смисъл долавяше как тишината прониква във всяко тяхно изречение между отделните думи и във всяка дума между отделните гласни като разрушителна вода в слабо корабче. Различаваше безцветните им и без ясна граница гласни, поради което говорът на момченцата и момиченцата изглеждаше като небрежно гукане, което изчезва в тишината. И самата песен, която понякога се чуваше от пътя или от някой двор, беше само едно проточено вайкане, обвито в тишина от начало до край; като съставна и най-красноречива част на песента. А и малкото от живота, което се виждаше на слънцето и през деня и което съвсем не можеше да се потули, ни да се скрие — малкият разкош или краткотрайният блясък на чувствената красота, — и то настоятелно молеше да остане в тайна и мълчание и с пръст на уста бягаше в безименността на тишината като в истински подслон. Всяко живо същество, а и самите вещи, всичко тръпнеше от звука, криеше се от погледите и примираше от страх да не би да трябва да каже някоя дума или пък да бъде назовано с истинското му име.

Като гледаше тези мъже и жени, превити на две, смотани и винаги безмълвни, без усмивка и движения, повече му се искаше да узнае техните страхове и надежди, отколкото истинския им живот, който беше потиснат и до такава степен умъртвен, че от него беше останало само името му. И понеже непрекъснато мислеше за тия неща, бе започнал във всяко нещо да открива примери и потвърждения на мисълта си. В самата не малка суровост на тези хора, в техните необуздани действия той виждаше страх от истинска проява, един груб и особен вид мълчание. И всички негови мисли за тези хора (Откъде произхождат? Как се раждат? Към какво се стремят? В какво вярват? Как обичат и мразят? Как стареят и умират?), и те, незавършени и недоизразени, потъваха в тази недоизказана и тягостна атмосфера на мълчанието, която го обкръжаваше, изпълваше всичко около него и се стремеше да завладее всичко в него.

Наистина със страх младежът все по-осезателно чувствуваше как тази тишина разяжда и заразява и него самия, прониква в порите му, неусетно спъва духа му и вледенява кръвта му.

Особено тежки бяха нощите.

Вярно, понякога се обаждаше някакъв звук, остър и ненадеен: изстрел някъде в края на града, куче, което лае срещу необичаен минувач или срещу собствената си сянка. Ала този звук се чуваше само за миг, за да направи тишината още по-дълбока, защото тутакси мълчанието се сключваше над него като дълбока безбрежна вода. От тази тишина не можеше да се спи, също както от звукове от оргии, и той беше принуден да седи и да чувствува как тя се заканва да го разнищи, да го смаже и заличи от редицата на съзнателните и живи същества. Всяка нощ, докато седеше така край свещите, които бързо се топяха, струваше му се, че чува как тишината със своя ням език му говори:

— Дълго няма да вървиш така строен, да гледаш право, с трептяща усмивка, да владееш свободната мисъл и гласната, открита реч. Такъв, какъвто си, не можеш да останеш тук. Ще ти пречупя гръбнака, ще наблъскам кръвта около сърцето ти, ще сведа погледа ти; ще направя от тебе горчиво биле на ветровито място, в камениста почва и никога вече няма да те познае не само твоето френско огледало, но и очите на рождената ти майка.

И говореше това не рязко, предизвикателно, а тихо, но неумолимо; и докато говореше, вече го прегъваше и гласеше така, както мащеха гласи завареното си дете. За него беше ясно, че тази тишина всъщност бе смъртта, само че в друг вид, смърт, която оставя на човека живота като черупка, но му отнема възможността да живее.

Но никой не се предава без отпор, нито загива, без да се отбранява, най-малко човек на неговите години, с неговото възпитание и от неговия калибър. Младостта и здравата природа се бореха у него с това зло като с нездрава среда. И ако понякога, през нощта, се случеше да го напуснат силите и да му изневери разумът, утрото винаги му носеше спасение, слънцето го вдигаше на крак, водата го крепеше, а работата и духовната любознателност го поддържаха.

И тази вечер искаше и успя да измъкне мислите си от скуката и тишината и да ги задържи и свърже с живи, гласни, видими и осезаеми предмети на дневната реалност и по този начин да се защити от тишината, която унищожаваше и погребваше всичко и искаше да проникне в съвестта му, както бе проникнала в стаята му. Прехвърляше бележките си, записани през деня, подреждаше ги и ги разработваше. Трудно и бавно растеше книгата му за Босна, цялата изтъкана от „реална реалност“. Всичко в нея беше подкрепено с факти, установено с числа и осветлено с примери. Без красноречие и красота в стила, без общи разсъждения, бавно се трупаха една върху друга страниците, корави, гладки, студени и еднообразни като броня срещу тази потайна и съблазнителна източна тишина, която замъглява, размеква, заплита и спъва всички неща, прави ги двусмислени, многосмислени, дори и безсмислени, докато не ги отмъкне някъде извън досега на погледа и разума ни, в някаква глуха нищета, и ни остави слепи, безмълвни и безпомощни, живи погребани и макар на света, отделени от него.

А когато подреди и преписа това, което беше отбелязал през деня, отново се намери лице с лице с тишината на нощта, която бавно се оттегляше. Та сега и той седеше със скръстени ръце над ръкописа си, унесен в „нереални“ размишления, докато и неговите очи не почнат да се премрежват от умора и големите букви на трезвата проза не заиграят пред погледа му като малки фантоми и призраци.

— Травник! Травник! — повтаряше си тази дума полугласно, като име на някаква тайнствена болест, като магическа формула, която трудно се запомня и лесно забравя. И колкото повече я повтаряше, толкова по-странна му се виждаше: две тъмни гласни между беззвучни съгласни. А за него тази формула изразяваше сега много повече от това, което изобщо можеше да допусне, че представлява светът. Това не беше дума, потайно и студено име на едно затънтено градче, това не бе Травник, за него това сега беше Париж, Йерусалим, столицата на света и центърът на живота. От детските си години човек все си мечтае за големи градове, за славни поприща, но истинската и решителна битка за запазване на своята личност и за осъществяване на всичко, което тя крие в себе си, инстинктивно води там, където го тласне съдбата, бог знае в какво тясно, безименно пространство, без блясък и красота, без свидетели и съдии.

Младежът несъзнателно стана, отиде към прозореца и като повдигна края на завесата, се загледа в мрака, без и сам да знае какво търси в тази нощ без звук и светлини.

В мрака, пълен с влага, за която не се знаеше дали е дъжд или сняг, тази нощ не се виждаше слабата светлина на покритите със завеси прозорци на австрийското консулство. Но в тази голяма сграда също горяха свещи и край тях също така седяха хора, надвесени над листове хартия и над мислите си.

Работният кабинет на Консула бе дълго, неприятно помещение без слънце и въздух, защото прозорците гледаха към стръмната овощна градина. Там генералният консул фон Митерер с часове седеше на писалището, върху което бяха натрупани схеми и военни наръчници.

Огънят в печката беше забравен. Дългата му лула, угаснала, лежеше на писалището; стаята бързо изстиваше. Консулът бе наметнал мундира си и пишеше, изпълваше неуморно лист след лист жълтеникави бланки. Когато свършваше листа, той стопляше изтръпналата си и премръзнала дясна ръка на пламъка на запалените свещи и посягаше към нов лист, изглаждаше го с длан, слагаше първата черта и бързо го изпълваше с едрия си правилен почерк, както пишеха всички офицери и подофицери от императорската и кралска войска.

Тази вечер на трапезата, както толкова пъти денем и нощем, госпожа фон Митерер със сълзи, закани и молби настояваше пред полковника да пише във Виена и да поиска да го преместят от тази страшна пустиня. И както всяка вечер, и този път полковникът утешаваше жена си, доказваше й, че не е така лесно и просто, както тя си го представя, да търси да го преместят и да бяга от трудностите, уверяваше я, че това ще означава край на кариерата му, и то не много почтен край. Ана-Мария го обсипа с упреци, като не пожела да изслуша нито едно от неговите съображения, и през сълзи му се закани, че ще „вземе детето си“ и ще напусне и Травник, и Босна, и него. Най-после, за да успокои жена си, консулът обеща, както правеше вече толкова пъти, че още тази вечер ще напише молба, но отново, както толкова пъти, не изпълни обещанието си, защото не му беше лесно да се реши на такава стъпка. Остави жена си и дъщеря си в столовата, запали лулата и се оттегли в работната си стая, но не за да пише молба, тъй като не можеше да се реши да стори това, а за да продължи работата, която му създаваше удоволствие и запълваше редовно вечерите му.

Десета нощ вече фон Митерер работеше върху един голям доклад за военните власти във Виена; описваше околността на Травник от военна гледна точка. С много рисунки и скици, числа и полезни данни разглеждаше вече четиринадесетата позиция, която трябваше да се има пред вид в случай на евентуално проникване на чужда армия по долината на Лашва към Травник, който се отбранява. Още в самия увод на тази голяма работа беше подчертал, че се заема с нея, убеден, че тя ще бъде от полза за върховното командуване, но и за да „убие дългите нощи на еднообразния живот, на който бе осъден чужденецът в Травник“.

И нощта наистина минаваше, макар и бавно, а фон Митерер пишеше без почивка и без спиране. Описваше до най-малки подробности травнишката крепост, нейния произход, каквото се мислеше и говореше за нея и действителния й капацитет, значението на местоположението й, дебелината на стените, броя на оръдията, количеството на мунициите, възможностите да се снабдяват с вода и храна. Перото скърцаше, свещите пращяха, редовете се нижеха един след друг — правилни букви, точни цифри, ясни данни, — листовете се трупаха един върху друг и купът растеше.

За фон Митерер това бяха най-приятните часове и това му беше най-любимото място. Край свещите, над изписаната хартия, обкръжен от тишината, имаше чувството, че е подслонен и защитен в сигурна крепост, далеч от всички недоумения и двусмислици, с ясни задачи пред себе си. От почерка и начина на изразяването до мислите, които изказваше, и чувствата, които го вълнуваха, всичко го свързваше с голямата императорска и кралска армия, с нещо здраво, трайно и сигурно, на което човек можеше да се опре и в което можеше да се отпусне, заедно с личните си грижи и колебания. Над него имаше дълга редица от началници, а под него — редица от подчинени. Това го окриляше и крепеше. Всичко беше проникнато и свързано с безбройни правила, традиции и навици, всичко беше общо и всичко бе предвидено, постоянно, неизменяемо и траеше по-дълго от човека.

Няма по-голямо щастие и по-приятна забрава от такава нощ и такова място, където всеки намира спасение в илюзията си. И фон Митерер пишеше ред след ред, лист след лист големия си доклад за стратегическото положение на Травник и околността, който никой никога нямаше да прочете и който щеше да остане завързан в девствената папка под архивния прах и с нечий немарлив параф, непрегледан и непрочетен, докато свят светува и докато има ръкописи и хартии.

Фон Митерер пишеше. Нощта бучеше и като че ли се чуваше как бързо минава. Тежкият мундир топлеше гръбнака му, мисълта му бе будна, но обзета от нещо, което не боли, а успокоява, което ускорява нощните часове и оставя у човека умора, но и приятно чувство за изпълнен дълг и още по-приятно желание за сън.

Полковникът пишеше и не чувствуваше умора, очите му не се премрежваха и буквите не играеха пред тях, само му се струваше, че между правилно изписаните редове вижда други: необхватни маси строени хора с добро снаряжение, в светли царски униформи. Пишеше и се чувствуваше тържествено и спокойно, сякаш работеше в присъствието на всички въоръжени сили от главнокомандуващия до последния славонски новобранец. А когато спираше да пише, дълго наблюдаваше ръкописа си, не го четеше, само го наблюдаваше и се унасяше в тази работа, забравяше травнишката нощ и себе си, и близките си в нея.

Малки, енергични стъпки по дългия коридор, които наближаваха като гръмотевица отдалече, прекъснаха тоя приятен унес на полковника. Изведнъж вратата се отвори. Госпожа фон Митерер се втурна възбудено и шумно. Стаята се изпълни с дъх на буря, а въздухът — с множество несвързани и раздразнени думи, които жената започна да изсипва още от вратата и които се смесваха с тракането на токчетата й по голия под. Както тя приближаваше, така фон Митерер бавно се изправяше и когато тя стигна до писалището, той вече стоеше в стойка мирно. Изчезнаха без следа всичките му приятни и празнични мигове. Всичко избледня и потъмня и загуби смисъл, стойност и значение. Ръкописът пред него се превърна в незначителна купчина хартия. Цялата въоръжена сила се отдръпна в безредие и се стопи в червеникаво сребристо облаче. Обади се болката му в черния дроб, която беше забравил.

Пред него стоеше Ана-Мария и го гледаше с оня гневен поглед, който нищо не вижда и леко потрепва, както трепереше сега всичко на лицето й — и клепачите, и устните, и брадата. По бузите и шията й имаше червени петна. Облечена бе в халат от бял, фин вълнен плат, на гърдите отворен, а на кръста пристегнат с винен копринен колан. На раменете имаше малък, лек шал от бял кашмир, закопчан отпред с голяма игла от аметист в златна рамка. Прическата й беше вдигната и привързана с широка панделка от муселин, а над нея се подаваха светлокестеняви къдрици и кичури в богато безредие.

— Йозеф, за бога…

Така редовно започваше. Това бяха встъпителните слова към бясното тичане и гневното тракане на токчетата из стаята, към тежките и нелепи думи без връзка и логика, неоснователните твърдения и безпричинния плач, към тягостната кавга без край.

Полковникът стоеше мирно като заловен кадет, защото знаеше, че всяко движение и всяка дума предизвикват експлозии и дават нова храна.

— Йозеф, за бога! — повтори жената и вече се задушаваше от плач.

Полковникът направи леко и доброжелателно движение с ръка и бурята се стовари върху него, върху предметите, ръкописа на писалището, сред изстиналия въздух, който миришеше на угаснала лула. Жената избухна. Широките ръкави на белия й пеньоар се развяваха из стаята и пламъкът на свещите се извиваше ту на едната, ту на другата страна: от време на време се бялваше здравата й хубава ръка, гола до раменете.

Лекият й шал подскачаше, а иглата от аметист се местеше от едната страна на гърдите на другата. Кичурите й изскачаха под панделката и се извиваха на челото като наелектризирани.

Жената сипеше думи ту задавени и непонятни, ту шумни, смесени със сълзи и слюнка. Полковникът не ги слушаше, защото ги знаеше наизуст, само изчакваше кога ще започнат да утихват, да отмаляват и да показват, че иде краят на сцената, защото тези няколко хиляди думи никой не би могъл да повтори, та дори нито госпожа фон Митерер освен при нов пристъп.

Засега гръмотевиците продължаваха с пълна сила.

Тя знаела, каза, че той и тази вечер не пише молба за преместване, макар че й бе обещал това на вечерята вече за петнадесети път. Но въпреки това дошла да види това чудовище, по-хладнокръвно и от най-големия палач, по-бездушно и от турчина, как седи над вонещата лула и пише глупостите си, които никой не чете (и по-добре, че не ги чете!), само за да задоволи щурата си амбиция, амбицията на негоден човек, който не може да подкрепи и защити семейството си, жена си, детето си, които умират, които загиват, които, които, които…

Всичко, което трябваше да последва, се изгуби в шумния плач и яростното, бързо удряне с двата малки, но силни юмрука по писалището и разпилените листове хартия.

Полковникът се опита полека да сложи ръка на рамото й, но веднага разбра, че е още много рано и че облакът още не е изпразнен.

— Остави ме, звяр такъв, бездушен мъчител, безмилостен, безсъвестен звяр. Звяр, звяр!

Идваше нов порой от думи, после сълзи, обилни и тежки, след това треперене на гласа и постепенно утихване. Жената още хълцаше, но вече позволи на полковника да я прегърне и да я отведе до коженото кресло. Тя се отпусна в него с въздишка.

— Йозеф… за бога!

Това беше знак, че пристъпът е отминал и жената е готова да приеме безпрекословно всяко обяснение. Полковникът я галеше по косата и я уверяваше, че сега веднага ще седне да напише молба, и то решително и без колебания, че писмото още утре ще бъде преписано и изпратено. Говореше й гальовно, обещаваше й, успокояваше я, като се страхуваше от нови думи и нови плачове. Но Ана-Мария беше изморена и сънена, тъжна, безмълвна и отпаднала. Тя се остави полковникът да я отведе в спалнята, да избърше от очите й последните сълзи, да я положи, в леглото, да я покрие и успокои с гальовни и хубави думи, без всякакво значение.

Когато фон Митерер се върна в стаята си и остави свещниците на писалището, почувствува треска, умора и още по-силна болка на дясната страна под реброто. При тези пристъпи за полковника беше най-труден моментът, когато бурята отминеше, когато успееше да успокои жена си и след всичко останеше сам, винаги с ясното съзнание, че така не може да се живее.

Полковникът наметна отново тежкия си и студен мундир, като чужд и непознат, седна на писалището, взе чист лист хартия и тоя път наистина започна да пише молба за преместване.

И той отново пишеше под пламъка на неугасналите свещи. Посочваше минали заслуги в службата си, подчертаваше готовността си и сега да даде всичко от себе си, но настоятелно молеше да бъде преместен от този пост. Изнамираше причини, доказваше и обясняваше, че при сегашните условия в Травник може да живее и работи само „лице, което няма семейство“. Нижеха се правилните, но студени и мрачни букви, като звена на вериги. Нямаше нито следа от предишния блясък, от чувството за сила и връзка с цялото. Сам, като покосен, излагаше слабостта и позора си, но под неумолим натиск, който никой не познаваше и не виждаше.

Молбата беше готова. Полковникът реши утре наистина да я изпрати и сега я препрочиташе за втори път, като че ли четеше присъдата си. Четеше, а мисълта му непрекъснато се отделяше от този хленчещ текст и се връщаше към миналото.

Виждаше се как като мургав, бледолик поручик стои насапунисан пред офицерския бръснар, как той му отрязва гъстата коса и залепва установената перука, с която поручикът се гордееше, как му бръсне главата до кожа и го готви, преоблечен като „сръбско момче“, да кръстосва турски паланки, сръбски села и манастири. Виждаше несгодите и мъките, спомняше си за страха и лутанията. Виждаше се как се връща в Земунския гарнизон след успешното разузнаване и чуваше поздравите на другарите и сърдечните думи на началниците си.

Виждаше мъчителната, дъждовна нощ, когато в лодка с двама войници премина Сава и стигна до Калемегдан, за да получи от своя доверен човек восъчни отпечатъци от ключовете на всички порти на белградската крепост. Виждаше се как предава тези ключове на своя майор, целият сияещ от щастие, макар че трепереше от треска и умора.

Виждаше се как в пощенска кола пътува за Виена като човек, „който е отбелязал успех“ и трябва да получи награда. Сам носеше писмото на командира, в което за него се говореше с най-големи похвали като за млад офицер колкото трезвен, толкова и безстрашен.

Виждаше се…

Навън в коридора нещо изтропа леко. Полковникът се сепна и изтръпна при мисълта, че можеха отново да се чуят буреносните стъпки на жена му. Вслуша се. Всичко беше тихо. Незначителен шум го беше излъгал. Но предишните видения от спомените бяха изчезнали и не искаха да се върнат. Пред него стояха редовете на неговия ръкопис, но сега безжизнени и заплетени пред уморения му поглед. Къде беше изчезнал оня млад офицер, който пътуваше за Виена? Къде беше свободата и смелостта на младостта?

Полковникът стана изведнъж от писалището като човек, който си поема дъх и търси спасение, отиде към прозореца, дръпна малко крилата на зелените завеси, но тук, само на два пръста пред очите му, се издигаше нощта, като стена от лед и мрак. Фон Митерер стоеше пред нея като осъден и не се осмеляваше да се обърне и да се върне към черните редове на молбата на писалището.

Той стоеше и си мислеше за преместването, но за щастие не подозираше още колко нощи, колко есени и зими ще прекара така изправен между тази мрачна стена и писалището си и напразно ще очаква заповед за преместване. А молбата му ще лежи в Gehieme Hof-und Staatskanzlei в архива заедно с големия му доклад за стратегическото положение около Травник, само че в друг отдел. Защото молбата му наистина ще пристигне бързо и навреме във Виена и ще бъде предадена на отговорния референт, един посивял и уморен Sectionchef. Една зимна сутрин той ще я прочете във високата си, светла и топла канцелария с изглед към миноритската черква и само с червен молив иронично ще подчертае изречението, в което фон Митерер предлага на негово място да се изпрати ein Joses Jndividiuum^[3], а на гърба ще отбележи, че консулът трябва да потърпи.

Защото Sectionchef беше спокоен, запазен стар ергенин, разглезен мегаломан и естет, който от сигурния си висок и безгрижен пост не знаеше и дори не можеше да допусне какви мъки имаше този консул, какво значи Травник, какво Ана-Мария фон Митерер и какви изобщо неволи и нужди може да има човек. И в последния си час, в предсмъртните си мъки, той няма да бъде пред такава стена, пред каквато тази вечер стоеше полковник фон Митерер.