Иво Андрич
Травнишка хроника (27) (Консулски времена)

XXVI

Този път летните месеци донесоха поне някакво облекчение и умиротворение. Дойдоха плодовете, узряха белите жита и хората малко се подкрепиха и успокоиха. Но слуховете за хода на войната, за голямата разплата и неминуемия разгром на Наполеон още от преди есента не преставаха. Особено монасите разпространяваха тези слухове сред народа. И вършеха това така ревностно и така коварно, че Давил нито можеше да ги улови в тази работа, нито да им попречи.

В един от първите септемврийски дни фон Паулич със свита, по-голяма от обикновено, посети своя френски колега.

През цялото лято, докато се разнасяха тревожни слухове и най-невероятни новини против Франция, фон Паулич беше спокоен, винаги еднакъв в отношенията си към всички. Всяка неделя изпращаше на госпожа Давил свои образци цветя или зеленчуци от семена, които заедно си бяха доставили. При редките срещи с Давил заявяваше, че не вярва в обща война и че няма никакви признаци Австрия да напусне своя неутралитет. Цитираше Овидий и Вергилий. Обясняваше причините за глада и оскъдицата в Травник и посочваше начина, по който това бедствие би могло да се отстрани. И както винаги за всички тия неща говореше, като че ли се касае за война на друга планета и за глад в някакъв друг край на света.

Сега точно по пладне в тихия септемврийски ден в кабинета на Давил в приземието фон Паулич седеше срещу Давил по-тържествен от обикновено, но спокоен и студен както винаги.

Дошъл е — каза — по повод зачестилите напоследък слухове сред тукашните хора за предстояща война между Австрия и Франция. Доколкото му било известно, тези слухове били неверни и той искал да увери в това и Давил. Но все пак искал да му каже как той си представлява техните отношения, ако наистина се стигне до война.

И загледан в сключените си бели ръце, подполковникът спокойно изложи своето становище.

— Във всичко, което не засяга политиката и войната, нашите отношения трябва според мен да останат както досега. Във всеки случай като двама честни мъже и европейци, които в изпълнението на своя дълг са хвърлени в тази страна и принудени да живеят при изключителни обстоятелства, аз мисля, че не би трябвало да се гоним и да се клеветим пред тези варвари, както може би се е случвало в миналото. Смятах за свой дълг да ви кажа това поради тези тревожни слухове, които според мен са неоснователни, и да ви попитам какво е вашето мнение по този въпрос.

На Давил нещо затрепера в гърлото.

От раздвижването на френските власти в Далмация през последните дни той долавяше, че нещо се готви, но други сведения нямаше, макар че не искаше да признае това пред фон Паулич.

След като се съвзе малко, Давил благодари на фон Паулич с глас, дрезгав от вълнение, и веднага прибави, че е напълно съгласен с неговите разбирания, че той винаги е мислил така и не той е виновен, ако някога с предшественика на фон Паулич е било другояче. Давил искаше да направи още една крачка напред.

— Надявам се, драги господине, че войната ще бъде избягната, но ако се наложи, ще бъде водена без омраза и няма много да продължи. Уверен съм, че близките и възвишените родствени отношения, които свързват нашите дворове, и в случая ще омекотят остротата и ще ускорят помиряването.

При тези думи фон Паулич, който дотогава го гледаше право в лицето, изведнаж наведе очи и лицето му стана строго и отблъскващо.

Така се разделиха.

След една седмица пристигнаха специални куриери, австрийски — от Брод, а после и френският — от Сплит, и двамата консули бяха почти едновременно уведомени, че войната е обявена. Още на другия ден Давил получи писмо от фон Паулич, в което му съобщаваше, че техните две страни се намират във война и повтаряше всичко онова, което устно бяха уговорили за своите отношения, докато трае войната. Накрая уверяваше госпожа Давил в своето неизменно уважение и изявяваше готовност за всякаква услуга от частен характер.

Давил веднага отговори и повтори, че той и неговите хора ще се придържат към това, което са уговорили, защото „всички представители на западните държави без разлика тук, на Ориента, са едно единно семейство, независимо от разногласията, които съществуват между тях в Европа“. Добави, че госпожа Давил благодари за вниманието и съжалява, че известно време ще бъде лишена от компанията на подполковника.

Така консулствата навлязоха през есента на 1813 година във война и в последната от „консулските години“.

Стръмните алеи в голямата градина около френското консулство бяха покрити с жълти листа, които се трупаха в сухите шумолящи вади към засятата тераса. По тези стръмни алеи под наклонените и обрани овощни дръвчета беше топло и спокойно, както може да бъде само в дни, когато в цялата природа цари миг на затишие, онзи чуден отдих между лятото и есента.

Там Давил, уединен и само със съседния хълм пред очи, правеше голяма равносметка със себе си и със своите увлечения, планове и убеждения.

Там през последните дни на октомври узна от Давна за изхода на битката при Лайпциг. Там от минаващия куриер разбра за френските поражения в Испания. Защото той прекарваше по цял ден в градината, докато не застудя и студените дъждове не превърнаха жълтите и шумолящи листа в лигава маса и безформена кал.

Една неделя преди обед, беше първи ноември 1813 година, от травнишката крепост пукна топ и разкъса мъртвата и влажна тишина между стръмните и голи скатове. Травничани вдигаха глави, брояха гърмежите и се поглеждаха с безмълвни въпросителни погледи. Дадени бяха двадесет и един изстрела. Белите кълба дим над крепостта се разпръснаха и тишината отново се сключи, за да се разкъса след малко за втори път.

Насред чаршията викаше телялинът, гушестият и пресипнал Хамзо, който все повече губеше глас и засмяната си и дръзка духовитост. Все пак се стараеше колкото може повече да вика и с движения подсилваше гласа си, който беше почти съвсем изчезнал.

Едва дишайки от задух, той обявяваше, че бог е благословил ислямското оръжие с голяма и справедлива победа над разбунтувалите се неверници, че Белград е паднал в турски ръце и че последните следи от тяхното въстание в Сърбия завинаги са заличени.

Новината се разнесе бързо от единия до другия край на града.

Още същия ден следобед Давна отиде в града да разбере какво впечатление са направили тези новини на населението.

Бейовете и хората от чаршията нямаше да бъдат това, което бяха — травнишки господа, — ако се радваха искрено и шумно на каквото и да било, та дори и на победата на тяхното оръжие. Всички въздържано и с достойнство предъвкваха по някоя дума, едносрична и незначителна, но не смятаха, че заслужава да я изговарят високо. Всъщност и на тях не им беше съвсем лесно на душата. Защото добре беше, че Сърбия ще се усмири, но никак не беше приятно, че Али паша ще се върне като победител и по всяка вероятност ще бъде за тях по-трудно поносим и по-лош, отколкото досега. Впрочем в дългия си живот те бяха чули много теляли и за много победи и все пак никой от тях не помнеше някоя нова година да е била по-добра от онази, която бе отминала.

Така ги „разгада“ Давна, макар че никой не рече да отговори на неговото неуместно любопитство дори с поглед.

Давна отиде и в Долац да чуе какво казват монасите. Но фра Иво се извини, че има работа в черквата, проточи вечернята както никога и не се отдели от олтара, докато Давна не се измори да чака и не се върна в Травник.

Потърси и йеромонаха Пахомие в дома му и го намери легнал на голите дъски в студената и празна стая, облечен, позеленял в лицето. Давна му предложи лекарските си услуги, без да го пита за днешната новина, но йеромонахът отказа да вземе лекарство, като го уверяваше, че е здрав и че нищо не му трябва.

На другия ден и Давил, и фон Паулич посетиха кехаята и му честитиха победата, само направиха така, че да не се срещнат нито в конака, нито на отиване, нито на връщане.

С първия голям сняг се завърна и Али паша. Докато влизаше в града, гърмяха топовете от крепостта, свиреха бурии, тичаха деца. И травнишките бейове се разприказваха. Повечето от тях величаеха победата и победителя с горди, но умерени думи, казани на публично място и високо.

Още първия ден Давил изпрати Давна в конака да изрази най-добри пожелания и да предаде неговия подарък на победителя.

Преди десетина години Давил беше купил един хубаво гравиран масивен мъжки пръстен от злато, с фино изработен лавров венец на мястото, където обикновено има камък. Давил го купи от наследството на един малтийски рицар, който бил оставил много дългове, а нямал наследници. Според това, което му бяха казали, този пръстен се давал някога като награда на победителя в рицарските игри на членовете на Малтийския орден.

(Напоследък, след като нещата тръгнаха безвъзвратно по пътя на поражението и след като се почувствува без компас, в мъчителна неизвестност за страната и за бъдещето — своето и на семейството си, — Давил правеше по-леко и по-често подаръци и изпитваше необичайно и непознато дотогава удоволствие да подарява предметите, които той обичаше и ревниво пазеше. Като подаряваше тези скъпи и ценни предмети, за които дотогава мислеше, че са съставна част от личния му живот, той несъзнателно подкупваше съдбата, която този път се беше обърнала напълно против него и близките му, а в същото време това му създаваше искрена и голяма радост, напълно еднаква с радостта, която изживяваше някога, когато купуваше тези неща за себе си.)

Давна не беше допуснат при везира и предаде подаръка на дефтердарина, като му обясни, че тази скъпоценност в продължение на столетие е предавана на онзи, който успявал да бъде пръв на мегдана, и консулът сега я изпраща на щастливия победител заедно с поздравленията си и най-добрите си пожелания.

Дефтердарин при Али паша беше някакъв си Асим ефенди, наричан Пелтек. Това беше блед и мършав човек, като сянка, пелтек, с две различни на цвят очи. Винаги изглеждаше страхотно изплашен и по този начин предварително вдъхваше на всеки посетител страх от везира.

Два дни по-късно консулите бяха приети, и то първо австрийският, а после френският. Времето на френското предимство беше минало.

Али паша беше изморен, но доволен. При светлината на снежния зимен ден Давил за пръв път забеляза, че зениците на везира от време на време играят отдолу нагоре. Щом очите му спрат на едно място и погледът му се успокои, започваше онова чудно трептене на зениците. Изглежда, че и самият везир знаеше това и му беше неприятно, затова непрекъснато въртеше очи и отместваше погледа си, а това пък придаваше неприятен и изплашен израз на цялото му лице.

Али паша, който за случая беше поставил пръстена на средния пръст на дясната си ръка, благодари за подаръка и поздравленията. За похода срещу Сърбия и своите успехи говореше малко и с онази фалшива скромност на суетни и чувствителни характери, които мълчат, защото смятат, че всички думи са недостатъчни и малки, и с това си мълчание подценяват събеседника и увеличават своя успех като нещо неописуемо и трудно достъпно за обикновените хора. Такива победители и след години дори поразяват всекиго, който говори с тях за тяхната победа.

Разговорът течеше трудно и неискрено. Непрекъснато настъпваха затишия, в които Давил търсеше нови и по-силни думи, за да похвали успеха на Али паша; везирът го оставяше да мисли, а сам обикаляше с поглед из стаята с неспокойна досада на лицето и с мълчаливо убеждение, че изобщо няма да може да намери истински и достойни думи.

И както обикновено става в подобни случаи, в желанието си да вземе по-живо участие и да покаже по-искрена радост, Давил неволно засегна чувствителността на везира.

— Знае ли се сега къде е водачът на бунтовниците, Черния Георги? — попита Давил, а попита затова, защото бе чул, че Карагеорги бил избягал в Австрия.

— Кой може да знае това и кой ли пък се интересува за него къде скита! — отговори презрително везирът.

— А няма ли опасност някоя държава да му окаже гостоприемство и помощ и той после да се върне отново в Сърбия?

Мускулите около ъглите на устата на везира сърдито трепнаха, после се извиха в усмивка.

— Няма да се върне. А и няма къде да се върне. Сърбия е така опустяла, че много години нито на него, нито на някой друг ще му дойде на ум да вдига въстание.

С още по-малко щастие Давил се опита да насочи разговора към положението във Франция и към военните планове на съюзниците, които тези дни вече се готвеха да преминат Рейн.

Още когато се връщаше в Травник, везирът по пътя прие специален куриер, когото фон Паулич изпрати да го посрещне при Бугойно и заедно с поздравленията да му предаде и подробен писмен доклад за положението на европейския фронт. Австрийският консул пишеше на везира, че „най-после бог е наказал непоносимото високомерие на Франция и дружните усилия на европейските народи дадоха плод“. Описваше в подробности битката при Лайпциг, Наполеоновото поражение и оттегляне през Рейн, неудържимото настъпление на съюзниците и подготовката, която се върши за преминаването на Рейн и окончателния разгром. Посочваше точни данни за френските загуби в убити, ранени и оръжие, както и всички армии на покорените народи, които се откъснали от Наполеон.

Когато пристигна в Травник, Али паша намери и други сведения, които потвърдиха това, което му бе съобщил фон Паулич. Затова сега разговаряше така с Давил, без да споменава нито с една дума името на неговия владетел или на държавата му, като че ли говореше с представител на безименна въображаема страна, която няма действителен облик и място в пространството, като че ли внимателно и суеверно внимаваше и с мисълта си дори да не докосне ония, срещу които съдбата се бе опълчила и които вече отдавна бяха преминали на страната на победените.

Давил хвърли още един поглед към пръстена си на ръката на везира, после се сбогува с престорено весел израз на лицето, който напоследък все повече му се удаваше, колкото положението му ставаше по-трудно и по-неясно.

Когато напуснаха конака, в покрития двор вече беше тъмно, а като излязоха от портата, белотата на мекия влажен сняг, който притискаше къщите и изпълваше улиците, заслепи очите на Давил. Беше около четири часът следобед. Върху снега лежаха модри сенки. Както винаги, когато дните са къси, стъмваше се рано и в това планинско място ставаше някак си тъжно, а под тежкия сняг се чуваше как шумоли водата. От всичко бликаше влага. Под конските копита дървеният мост отекваше зловещо.

Давил почувствува временно облекчение, което изпитваше винаги, когато напускаше конака. За момент забрави кой е победител и кой победен, само си мислеше как още този път спокойно и гордо да мине през чаршията на кон.

От вълнението, от прекалено топлия въздух в Дивана и от вечерната влага го полазиха тръпки. Стремеше се да не трепери. Това му напомни за оня февруарски ден, когато мина за пръв път през тази чаршия сред псувните и плюенето или презрителното мълчание на фанатизираните жители, отивайки на първия прием при Хюсрев Мехмед паша. И изведнъж му се стори, че отколе, откакто се помни, не върши нищо друго, а само язди по същия този път, със същата свита, със същите мисли.

През тези седем години по необходимост и полека-лека той свикна с много тежки и неприятни неща, но в конака винаги отиваше със същото чувство на страх и неприятност. И в най-щастливите времена, и при най-благоприятните обстоятелства, когато можеше, винаги избягваше посещението в конака и гледаше да свърши работата си чрез Давна. А когато някой въпрос налагаше да посети везира, и без това наистина не можеше да мине, той се готвеше като за някакъв тежък поход, не можеше да спи и цял ден преди това не можеше да се храни.

Препитваше се какво и как ще говори, предвиждаше техните отговори и хитрини и по този начин предварително се изморяваше. И за да си отпочине, да се успокои и утеши, нощем сам си говореше в леглото:

— Ах, утре по това време ще бъда на същото това място, а тези два горчиви и неприятни часа ще бъдат далеч зад мен.

Мъчителната игра започваше още от сутринта. По двора и пред консулството кънтяха стъпки на коне и тичаха слуги. После, по някое време, пристигаше Давна с обгорялото си и помръкнало лице, което би обезсърчило дори и небесните ангели, де ли пък смъртния и тревожен човек. Това беше знак, че мъката започваше.

По събирането на децата и безделниците в града се чувствуваше, че един от консулите ще отива в конака. Тогава от завоя на върха на главната чаршия се показваше кортежът на Давил, все един и същ. Напред яздеше конникът на везира, който редовно придружаваше консула при идване и връщане от конака. След него — консулът на своя вран кон, напълно спокоен и горд, две крачки зад него и малко вляво Давна — върху капризната си пъстра кобила, която травнишките турци мразеха както и самия Давна. А зад тях двамата гавази на консула на хубави босненски коне, въоръжени с револвери и ножове.

Така трябваше всякога да язди, да се държи изправен на коня, да не гледа ни вляво, ни вдясно, ни много високо, ни между очите на коня, ни разсеяно, ни загрижено, ни засмяно, ни навъсено, а сериозно и внимателно, спокойно, приблизително с оня малко неестествен поглед, с който пълководците на картините гледат над боя, в далечината, някъде между пътя и линията на хоризонта, откъдето в решителния момент трябва да пристигне сигурна и добре обмислена помощ.

Сам не знаеше колко стотици пъти през тия години той бе преминал същия този път по тоя начин, но знаеше, че винаги, при всички времена и при всички везири, това му беше толкова трудно, като че ли отиваше на мъчение. Случваше му се да сънува същия този път и на сън да се измъчва как язди с призрачна свита през два реда закани и засади към конака и все не може да пристигне.

Докато си спомняше за всичко това, Давил наистина яздеше през мрачната чаршия, потънала в сняг.

Повечето от дюкяните вече бяха затворени. Минувачите бяха редки и вървяха приведени и бавни, като че ли влачат окови през тежкия дълбок сняг с ръце, мушнати в пояса, и уши, забрадени с кърпа.

Когато пристигнаха в консулството, Давна помоли консула да го приеме за няколко минути и му съобщи новините, които бе узнал от приближените на везира.

Един пътник от Цариград донесъл новини за Ибрахим Халими паша.

След двумесечен престой в Галиполи бившият везир бил изпратен в изгнание в едно малоазиатско градче, като преди това конфискували целия му имот в Цариград и околността. Свитата му постепенно намалявала; всеки тръгнал да търси прехрана и да следва съдбата си. Почти сам, Ибрахим паша тръгнал в изгнание. И по пътя за далечната малоазиатска паланка, където земята била гола, спечена, скалиста, стръмен камънак без тревичка и без капка текуща вода, повтарял непрекъснато всекидневната си мисъл как откъснат от света и облечен в прости градинарски дрехи щял да обработва своите градини, уединен и в тишина.

Няколко дни преди Ибрахим паша да тръгне в изгнание, починал неочаквано, както казвали, от разрив на сърцето, Тахир бей, бившият дефтердарин на везира. Това било тежък удар за Ибрахим паша и изживявайки последните си дни в каменистото и безводно място, той лекувал мъката си само със старческа забрава.

Давил освободи Давна и остана сам в снежния здрач. От долината на големи вълни се стелеше влага. Високият мек сняг задушаваше всеки звук. В дъното на хоризонта се виждаше гробницата на Абдулах паша, покрита със сняг. През прозореца се промъкваше слаба светлина от вощеницата, която гореше на гроба.

Консулът затрепера. Чувствуваше се отпаднал и като в треска. Новините и впечатленията бушуваха в него.

И както често се случва при хора много обременени с грижи и изморени, Давил за момент забрави всичко, което бе чул и преживял този ден, всички трудности и неприятности, които го очакваха утре и занапред. Сега мислеше само затова, което виждаше непосредствено пред себе си.

Мислеше за каменната гробница с осемте ъгъла, край която години наред минаваше, за пламъка на тази свещ, който тази вечер едва си пробиваше път през мъглата и който той и Дефосе някога бяха нарекли „вечна светлина“, за създаването на тази гробница, за историята на Абдулах паша, който почиваше в нея.

Каменен нисък саркофаг, покрит със зелена чоха, върху която бе написано „Нека всевишният разбули тайната на неговия гроб“, дебела вощеница на висок дървен свещник, която денем и нощем гори над тъмния гроб с безпомощното си усилие да постигне това, което моли от бога този надпис, а което бог, изглежда, не желае да направи. Пашата, който се бе издигнал високо още млад, и случайно бе дошъл в родния си край, за да умре. Да, той си спомняше за всичко, като че ли това бе съдбата на всеки, а и на него самия. Спомняше си как Дефосе, преди да замине, успя да види и прочете завещанието на Абдулах паша и как оживено и подробно му разказваше за него.

Знаейки колко малко светлина има в тази долина, пашата завещал на джамията къщите и земята си, като оставил и готови пари, само и само, докато свят светува, да гори на гроба му поне една голяма вощеница. И всичко уредил и осигурил писмено, при кадията, пред свидетели: и качеството на восъка, и теглото на свещта, и заплатата на човека, който ще я сменя и ще я пали, за да не може никога някой от потомците или от чужденците да откаже или да изневери на това. Да, този паша е знаел какви мрачни вечери и мъгливи дни има в тази тясна долина, където трябва да лежи до деня на страшния съд, знаел е, че хората бързо забравят и живите, и умрелите, изневеряват на задълженията си и нарушават обещанията си. И докато боледувал на един от тези чардаци без изгледи да оздравее, без надежда, че очите, които бяха виждали толкова свят, ще могат изобщо някога да видят по-широк хоризонт от този, единственото нещо, което поне малко го успокоявало в неизмеримата му болка за пропуснатия живот и ранната смърт, била мисълта за чистия пчелен восък, който ще гори над гроба му със спокоен, безшумен пламък, без дим и отпадъци. Затова всичко, което спечелил в краткия си живот с големи усилия, геройство и разум, дал за това пламъче, което гореше над неговите безсилни тленни останки. В неспокойния живот, след като се нагледал на земи и хора, той разбрал, че огънят е основата на създадения свят; той създава живота и той го унищожава, видимо и невидимо, в безбройни форми и в различни степени. Затова последните му мисли са били посветени на огъня. Разбира се, този малък пламък не е много сигурен и вероятно няма да изтрае до края, но е всичко, което е могло да се направи, за да се освети трайно една точка от мрачната и студена земя. А това значи: да се озарят всички очи, които изобщо някога минат оттук, та макар и само със слаб лъч.

Да, странно завещание и странни хора! Но човек, който е живял тук известен брой години и е прекарвал нощите си така край прозореца, може да разбере всичко лесно и добре.

Давил едва откъсна поглед от немощния пламък, който все повече потъваше в тъмнината и изпаренията на влагата. Но тогава пред него възникна споменът за изтеклия ден, за тежкия разговор с везира, за Ибрахим Халими паша и за Тахир бей, за чиято смърт узна тази вечер.

По-жив, отколкото когато беше в Травник, стоеше пред него дефтердаринът. Наведен в кръста, със сияещи очи, малко кривогледи от силния блясък, както някога, в една студена вечер, също както тази, дефтердаринът му казваше:

— Да, господине, всеки вижда победителя в блясък или както казва персийският поет: „Лицето на победителя е като роза.“

— Да, лицето на победителя е като роза, но лицето на победения е като пръст на гроб, от която всеки бяга и обръща глава.

Давил произнесе високо този отговор, който някога дължеше на живия дефтердарин.

И едва тогава си спомни за разговора с покойника. Отново почувствува студени тръпки, треперене по цялото тяло и позвъни да внесат свещите.

После пак отиваше към прозореца, гледаше блясъка на вощеницата от гробницата на Абдулах паша и малките мъгливи светлини по травнишките къщи, продължаваше да разсъждава за огъня в света, за съдбата на победените и победителите, спомняше си за живи и за умрели, докато един по един не угаснаха всички прозорци, та дори и прозорците на австрийското консулство. (Победителите лягат рано и имат добър сън.) Остана само тъжната вощеница от гробницата и на отсрещния край на града още един огън, по-различен и по-голям от нея. Навярно в някаква ракиджийница варяха ракия както всяка година по това време.

На отсрещния склон на травнишката клисура, пълна с влажен сняг, наистина бе поставен първият казан в ракиджийницата на Петър Фуфич и бяха започнали да варят ракия. Ракиджийницата бе извън града, над самата Лашва, под пътя, който води към Калибунар.

Долината бе пълна със студено течение и влажен сняг. В ракиджийницата, която бе над водата, под покрива цяла нощ свиреше и пищеше „вещица“ и връщаше пушека през оджака.

Цвърчаха суровите дърва под казана, около който се мотаеха завити, опушени, изпомръзнали хора, забрадени с червени шалове, и се бореха с дима и искрите, с вятъра и течението, с острия тютюн, който на всичко отгоре непрекъснато пареше устните им и щипеше очите.

Там бе Танасие, прочутият майстор за варене на ракия. През лятото той и работи, и не. Но щом падне първата слива, той тръгваше от къща на къща, от град на град из целия травнишки край, а и по-далече. Никой не умееше да накисне по-добре сливите, да прецени кога джибрите са кипнали и да свари и преточи ракията. Той бе мургав човек прекарал живота си в студени и опушени ракиджийници, винаги блед и небръснат, сънен и мрачен. Както всички добри майстори, и той все бе недоволен от своята работа и от ония, които му помагаха. Целият разговор се състоеше в сърдито мърморене и всичките му заповеди бяха отрицателни:

— Не така… Не оставяй да кипне… Недей да слагаш… Не пипай повече… Остави, стига сега… Отдръпни се… Махни се.

И след това сърдито и неясно мърморене, което и той, и помощниците му добре разбираха, накрая от опушените и напукани ръце на Танасие, от калта, дима и привидното безредие се получаваше отлична и честна работа: хубава и чиста ракия, разделена на първак, мека и паток; лъскава и огнена течност, бистра и лековита, без трески, и сажди, без следа от мъката и мръсотията, от която бе създадена, без миризма на дим или на гнило, само с аромат на сливи и овощна градина и се разливаше в съдовете скъпа и чиста като душа. До този час над нея непрекъснато бдеше Танасие като над крехко новородено дете; накрая забравяше мърморенето и препирните и само движеше устни, като че ли тихо шепнеше и гадаеше нещо, и с непогрешимото си око гледаше ракиената струя и по нея, без да я опитва, определяше силата, стойността и мястото на ракията.

Около огъня, който гореше под казана, всякога имаше доста гости — граждани от града, а между тях редовно ще се намери и някой незнаен пътник и безделник, гуслар или някакъв дърдорко, защото бе приятно да ядеш и да пиеш и да приказваш при казана, макар че димът щипе очите, а вятърът бие в гърба. За Танасие тези хора не съществуваха. Той работеше и мърмореше, нареждаше, казваше какво не трябва да се прави и отминаваше насядалите около огъня, като че ли не съществуват. За него тези безделници бяха сякаш съставна част от казана. Във всеки случай той нито ги викаше, нито ги гонеше, нито ги забелязваше.

Така Танасие вареше ракия вече четиридесет години из градове, паланки и манастири. Такъв бе и сега. Само се виждаше, че е грохнал и остарял, мърморенето му бе по-тихо, отколкото преди, и често преминаваше в кашлица и старческо ръмжене. Гъстите му и къдрави вежди са побелели и както и цялото му лице винаги зацапани със сажди и глина, с която замазва казана. А под тези разчорлени вежди само прозираха очите му като две различни сияещи стъкълца, които ту блясваха по-силно, ту напълно угасваха.

Тази вечер около огъня имаше повече хора — самият чорбаджи Перо Фуфич с още двама травнишки сърби, търговци, един гуслар и Марко от Джимри, божи човек и врач, който непрекъснато пътува из Босна и понякога се отбива и в Травник, но не отива по-далече от тази ракиджийница, не влиза в града и чаршията.

Марко бе посивял и чист селянин от Източна Босна, дребен, подвижен, стегнат и спретнат.

Известен бе като гадател и пророк. На село имаше големи синове и омъжени дъщери, земя и къща, но откакто овдовя, започна да се моли на бога, да предупреждава хората и да гадае бъдещето. За пари не бе алчен и не на всеки бе съгласен да врачува. Груб и безогледен беше към грешните. И турците го знаеха и не го закачаха.

Когато отиде някъде, не отиваше в богатски къщи, а отсядаше в някоя ракиджийница или в селска къща край огъня. Разговаряше с мъжете и жените, които се съберат там. А после по някое време излизаше в нощта и оставаше навън по час, а понякога и по два. Когато се върнеше целият в роса или мокър от дъжд, сядаше край огъня, където слушателите още го чакаха, и загледан в тънка тисова дъсчица, започваше да говори. Но често преди това се обръщаше към някои от присъствуващите, укоряваше ги остро заради греха им и ги съветваше да си отидат. Това се случваше особено с жените.

Загледа се продължително и сериозно в някоя жена и после казва спокойно, но решително:

— Снахо, на теб ти горят ръцете до лактите. Отивай и гаси този огън и смъкни греха от себе си. Ти знаеш какъв грях носиш.

Жената засрамена изчезваше, а Марко едва тогава започваше да врачува общи неща за всички събрани.

И тази вечер Марко излезе навън, макар че духаше остър вятър и валеше ледена лапавица. Сега гледаше в дъсчицата си и удряше леко в нея с показалеца на лявата си ръка, гледаше дълго и започваше бавно:

— В този град тлее огън, тлее на много места. Не се вижда, защото хората го носят в себе си, но един ден ще пламне и ще обхване всички виновни и невинни. Този ден, който е праведен, няма да се случи в града, а извън. Далеч извън. И нека всеки моли бога да бъде той.

После изведнаж внимателно и бавно се обърна към Перо Фуфич:

— Чорбаджи Перо, и при теб в дома ти има някакви сълзи. Големи и още по-големи ще станат, но ще е на добро. На добро се обръща. Но затова ти гледай църквата и беднотията не забравяй. Кандилото ти да не угасва пред иконите на свети Димитрий.

Когато старецът говореше, чорбаджи Перо, иначе груб и надменен човек, отпусна глава и сведе поглед към копринения си пояс.

Настъпи тишина и смутеност, докато Марко отново не се загледа в своята дъсчица и замислено започна да удря с нокът по нея. От този сух звук незабелязано почна да се отделя благият му, но решителен глас, първо няколко непонятни думи, а после — все по-ясни:

— Е, клети християни, клети християни!

Това беше едно от ония общи пророчества, които Марко от време на време казваше и които после се разнасяха от уста на уста между сърбите.

— Ето, в кръв газят. Кръвта е до глезените им и продължава да отива нагоре. Ето, кръв, от днес, та за сто години; ето, и половината от другите сто. Толкова виждам. Шест поколения все с шепи едно на друго кръвен подават. И все християнска кръв. Ще дойде време, когато всяко дете книга ще учи и ще знае писмо и четмо; хората ще разговарят от единия до другия край на света и всяка дума ще чуят, но няма да могат да се разберат. Ще се засилят едни и ще натрупат богатства, каквито не се помнят, но в кръв богатството им ще изчезне и няма да им помогне нито бързина, нито ловкост. Други ще осиромашеят и ще изгладнеят, та от глада сами ще изяждат езика си и ще викат смъртта да ги прибере, но смъртта ще бъде глуха и бавна. А и колкото роди земята, всички храни от кръвта ще станат блудкави. Кръстът ще потъмнее от само себе си. Тогава ще дойде човек гол и бос, без тояга и без торба, и ще заслепи всички очи със своята мъдрост, сила и красота, ще избави людете от кръвта и от потисничеството и ще утеши всяка душа. И ще царува третият от светата троица.

Към края на това пророчество думите на стареца ставаха все по-тихи и по-непонятни, докато не се изгубиха напълно в неясния ромон и в тихото еднообразно чукане на нокътя му по тънката тисова дъсчица.

Всички гледаха в огъня под впечатлението на тези думи, които не разбираха, но чийто неопределен смисъл ги потискаше и изпълваше с онова неясно вълнение, с което обикновените хора приемат всяко пророчество.

Танасие стана да прегледа казана. Тогава един от търговците запита Марко ще дойде ли руски консул в Травник.

Настъпи тишина, в която всички почувствуваха, че въпросът в момента бе неуместен. Остро и сърдито старецът отвърна:

— Няма да дойде нито той, ни някой друг, а скоро ще си отидат и тези, които са тука, и бързо ще минат години и главният път ще се откъсне от този град; ще искате да видите пътник и търговец, но те ще отиват на друга страна, а вие ще си продавате едни на други и едни от други ще купувате. Една и съща пара ще върви от ръка на ръка, но никъде няма да се задържи и да даде плод.

Търговците се погледнаха. Цареше неприятно мълчание. Но само за миг, защото тутакси то бе прекъснато от кавгата между Танасие и слугите. Търговците заговориха. И старецът отново придоби обикновения си, скромен и усмихнат израз. Отвори изтънялата си кожена торба и започнала вади от нея царевичен хляб и глави кромид лук. Слугите слагаха на жаравата късове говеждо месо, което цвърчеше и издаваше силна миризма. Не поканиха стареца, защото беше известно, че той не яде у никого и живее само от суха храна в малката си кожена торба. Нахрани се бавно, с апетит, а после отиде на другата страна, където не достигаше димът от огъня и миризмата от печеното месо, и там свит и кротък като ученик заспа, с длан под дясната буза.

Ракията съживи разговора между търговците, но те час по час поглеждаха към ъгъла, дето спеше старецът, и понижаваха гласа си. Неговото присъствие ги изпълваше с някакво неловко чувство, но и с някаква тържествена сериозност, която им харесваше.

Танасие все подклаждаше огъня с букови цепеници, сънлив и навъсен, както винаги търпелив и непоколебим, каквато е и самата природа, без и през ум да му минава, че от другата страна на Травник някакъв си френски консул гледа червените отблясъци на неговия огън, и без и да подозира дори в своята простота, че на света има консули и живи хора, на които не им се спи.