Иво Андрич
Травнишка хроника (19) (Консулски времена)

XVIII

Още от първите дни във френското консулство беше установен семеен живот, оня истински семеен живот, който толкова много зависи от жената, в който никакви промени и удари не могат да накърнят с нищо живата реалност на семейното чувство, живот с раждания, смърт, мъки и радости и непозната за външния свят красота. Този живот разпръскваше лъчите си и извън консулството и постигаше по този начин неща, които не можеха да се постигат с нищо друго, нито със сила, нито с подкуп, нито с предумвания: сближаваше поне донякъде обитателите на консулството с жителите на града. И то въпреки всичката омраза, която, както видяхме, продължаваше да съществува спрямо консулството.

Още по-миналата година, когато семейство Давил така неочаквано загуби детето си, във всички къщи, без разлика, се знаеха всички подробности около това нещастие и всички семейства вземаха живо участие в него. И дълго след това хората със симпатии и съчувствие се обръщаха след госпожа Давил, когато тя, макар и рядко, излизаше в града. Освен това домашната прислуга, а и жените от Долац и Травник (особено еврейките) разказваха из целия град за хармоничния семеен живот, за „златните ръце“ на госпожа Давил, за умението й, пестеливостта, благородството и чистотата й. И в турските къщи, дето за чуждите консулства не можеше да се говори без суеверното плюене, до подробности се знаеше как френската консулша къпе и приспива децата си, какви дрешки носят децата, как са вчесани и с какъв цвят панделки връзва косите им.

Затова естествено беше, че жените от всички къщи следяха с внимание и грижи бременността и раждането на госпожа Давил, като че ли се касаеше за някои близки съседи. Отгатваха на „каква ли възраст“ е консулшата, разказваха надълго и нашироко как носи бременността, колко се е променила и какви приготовления прави за детето. Тогава можеше да се види колко важни и големи неща са раждането и майчинството в живота на тези хора, иначе толкова оскъдни в промените и радостите.

А когато дойде времето, в консулството се намери старата Матишич, вдовица на виден, но западнал търговец, която минаваше за най-добра баба в целия Долац. Тази старица, без която не минаваше нито едно раждане в по-богатите къщи, разшири още повече казаното за госпожа Давил като майка и домакиня. Тя разказваше до подробности за реда и за всички удобства и хубости в този дом, който беше „чист като рай“, ухаеше и беше затоплен и осветен до последното кътче; за консулшата, която, макар и с болки, до последната минута нареждаше и разпореждаше всичко от леглото и даваше заповеди „само с поглед“, за нейната набожност и невероятно търпение в понасянето на болките; и най-после за държането на консула, изпълнено с достойнство и любов, каквото не се среща у нашите мъже. Години наред след това старата Матишич посочваше френската консулша за пример на младите родилки, които прекалено много се вълнуваха и се предаваха на страха и болката, за да ги засрами и успокои.

Детето, което дойде на бял свят към края на февруари, беше момиче.

Тогава от травнишките и долацките къщи започнаха да пристигат повойници. (И тогава можа да се види доколко хората се бяха приближили към семейство Давил, макар че не бяха се примирили със съществуването на консулствата.) Идваха богатските жени от Долац, заруменели и пременени в атлазени, подплатени с кожа пелерини, те се движеха леко и тържествено като патки на поледица. След всяка една от тях внимателно стъпваше премръзнал чирак, ушите му горяха, а под носа му замръзваха сополите, които не можеше да избърше, защото на проснатите си ръце носеше завити дарове. Много бейовски жени изпратиха подаръци и слугинята си да попита как е консулшата. В стаята на родилката наредиха даровете. Тепсии с баклава и други сладкиши в шербет, наслагани на кръст, както се редят цепеници, бродерии и топове копринено платно, плоски и стъкла с ракия и малвасия, запушени с по няколко листа от стайни цветя вместо чеп.

Както на времето при скръбта поради смъртта на Давиловото момченце, така и сега госпожа фон Митерер участвуваше живо в радостното събитие. Тя донесе подарък на детето — хубав и скъпоценен италиански медальон от злато с цветчета и от черен емайл и диаманти. Разказа за заплетената и трогателна история на този медальон. През тези дни Ана-Мария на няколко пъти се отбиваше при консулшата и беше малко разочарована, че всичко вървеше обикновено, леко и гладко, без непредвидени случки и без повод за вълнение. Сядаше край родилката и подробно и несвързано разказваше за онова, което очакваше това малко същество, за участта на жената в обществото и за съдбата изобщо. А госпожа Давил, потънала в белите завивки на леглото, дребна и бледа, я гледаше и слушаше, без да дава знак, че я разбира.

Най-хубавата и най-голямата повойница се получи от везира. Това беше огромна желязна тепсия, пълна с баклава, покрита с копринен плат, а отгоре с широко парче бледочервен брокат от Бруса. Тепсията носеха няколко слуги, а пред тях вървеше един чиновник. Така минаха през цялата чаршия тъкмо пред обед.

Давна, който редовно узнаваше всичко, беше успял да се осведоми и за трудностите, с които тази огромна тепсия излезе от конака. Трудностите били създадени от хазнадарина. Баки винаги гледаше да намали от всеки разход и да откъсне от всеки подарък, направен от везира.

Започнали да избират тепсия и да се съвещават какъв плат да се подари. Везирът наредил баклавата да бъде в най-голямата тепсия, която имат в конака. Баки в началото доказвал, че изобщо не трябвало да се изпраща нищо, защото това не бил обичай при франките, а когато това не помогнало, скрил най-голямата тепсия и подметнал една по-малка, но слугите на Тахир бей я открили. Хазнадаринът крещял с тънкия си глас, прегракнал от гняв:

— Вземете и по-голяма. Подарете им двора най-добре. Подарете и раздайте всичко, и без това всичко се пилее.

Когато видял, че за покривка вземат най-хубавия плат, той отново започнал да крещи, хвърлил се на пода, легнал върху плата и се завил с краищата.

— Не, няма да го вземете, не давам! Разбойници, изедници, защо не давате от вашето.

Едва го отделили от скъпоценния плат и покрили с него тепсията. А Баки останал да стене като ранен, проклинал всички консули и консулствата на този свят, всички раждания и родилки, глупавите обичаи и повойниците, та дори и клетия си везир, който вече не умеел да брани и пази и малкото, което му е останало, а слуша този обезумял прахосник дефтердарина и пилее и подарява наляво и надясно, на турци и на гяури.

Детето, което се роди във френското консулство, беше кръстено едва след един месец, когато студът, който през тази година настъпи към края на зимата, понамаля. При кръщението момиченцето получи името Евгения-Стефания-Анунциата и бе записано в книгата на кръстените в долацка енория на двадесет и пети март 1810 година, точно на Благовещение.

Тази година, която беше спокойна и пълна с хубави обещания, донесе всекиму по нещо от това, което желаеше и очакваше.

Най-после и фон Митерер получи ясни упътвания какво трябва да бъде държането му спрямо френския консул. („В личните отношения — приятелство, може дори и сърдечно, но публично, нито пред турците, нито пред християните, да не се показват никакви признаци на приятелство, а по-скоро известна горда студенина и сдържаност“ и т.н.) Въоръжен с тази инструкция, фон Митерер се движеше по-лесно и поне донякъде по-естествено. Трудно беше само с Ана-Мария, която изобщо не признаваше никакви инструкции и не искаше да знае що е мярка и предел.

Годежът и венчавката на австрийската принцеса Мария-Луиза с Наполеон бяха за Ана-Мария предмет на големи вълнения. По виенските вестници тя следеше всички подробности около церемониала, знаеше имената на всички личности, които са присъствували на тържеството, и помнеше всяка дума, която според вестниците била казана по този случай. А когато някъде прочете, че Наполеон, тъй като не могъл да изчака пристигането на царската си годеница на уговореното място, тръгнал инкогнито с обикновена каляска да я посрещне и нахлул в каретата й някъде по средата на пътя, Ана-Мария се разплака от възторг и като вихър се втурна в работния кабинет на мъжа си, за да му каже, че тя е била винаги права, когато в корсиканеца виждала необикновен човек и единствен пример на величие и сърдечност.

Макар че беше великата неделя, Ана-Мария посети госпожа Давил, за да й разкаже всичко, което беше узнала и прочела, и да сподели с нея чувствата си на удивление и възторг.

Госпожа Давил използуваше необикновените слънчеви априлски дни и изцяло се бе предала на работата в градината.

Още от първата година цялата работа около цветята и градината на госпожа Давил вършеше глухонемият градинар Муниб, наричан Мунджара. Госпожа Давил беше така свикнала с него, че със знаци, с мимики и с пръсти лесно се разбираше по всичко, което се отнасяше до градинската работа. И не само това. Те все така със знаци разговаряха и за други неща, за случки в града, за градините в конака и в австрийското консулство и особено за децата.

Мунджара живееше с младата си жена в една от бедняшките къщици под Усоището. У тях всичко беше чисто и подредено и жената здрава, хубава и работлива, но нямаха деца. Това им беше голяма мъка. Затова Мунджара трогателно гледаше децата на госпожа Давил, когато идваха да наблюдават как работи. Винаги чист, бърз и подвижен, той работеше като къртица и без да прекъсва работата си, се усмихваше на децата с обгорилото си от слънцето и набръчкано лице, така както могат да се усмихват само ония, които не могат да говорят.

С голяма градинска сламена шапка на главата, госпожа Давил стоеше до копача, наблюдаваше торенето и сама с пръсти дробеше бучките пръст и правеше подходящи лехи за особен вид зюмбюли, които през тази пролет беше успяла да получи. Когато й предадоха, че госпожа фон Митерер ще дойде на посещение, тя посрещна тази новина като природна пречка или лошо време и отиде да се преоблече.

В един светъл и топъл ъгъл, където и прозорците, и стените бяха покрити с бяло платно, двете консулши седнаха да разменят безбройни думи и хубави чувства. И за едното, и за другото на преден план беше Ана-Мария, защото нейната словоохотливост и нейната чувствителност просто вцепениха госпожа Давил. Говореше се само за императорската женитба. Госпожа фон Митерер знаеше всичко. Знаеше броя и ранга на лицата, присъствували в черквата по време на венчавката на Наполеон, дължината на императорския плащ на Мария-Луиза, който бил от тежко кадифе, придържан от пет истински кралици, и дълъг девет фута, върху него били извезани златни пчели, също такива пчели, каквито се виждат на герба на семейство Барберини, което, както е известно, е дало безброй папи и държавници, които пък, както е известно…

Разказът на госпожа фон Митерер завършваше някъде в далечното минало и с непонятни възклицания от чист възторг.

— Ах, трябва да бъдем щастливи, че живеем в тези велики времена, макар че може би и сами не ги съзнаваме и не умеем да ценим истинското им величие — говореше Ана-Мария и прегръщаше госпожа Давил, която понасяше всичко, тъй като нямаше възможност да се защити и отбрани, и беше винаги щастлива от това, че живее и без царски сватове, и без исторически сведения само когато децата бяха здрави и когато в къщи всичко бе в ред.

После следваше разказът за великия император, който като обикновен пътник в обикновена униформа препускал по пътя и неочаквано нахлул в каляската на императорската си годеница, понеже нямал търпение да изчака часа на протоколното виждане.

— Нима това не е прекрасно? Нима това не е прекрасно? — възклицаваше Ана-Мария.

— Наистина, наистина — отвръщаше госпожа Давил, макар че не можеше да разбере точно къде е тук разликата и къде величието, защото тя по своята природа би предпочела годеникът да изчака годеницата си там, където е предвидено, и да не разваля реда.

— Ах, величествено, просто величествено! — ликуваше Ана-Мария и премяташе лекия си кашмирски шал.

От силното въодушевление й стана горещо, макар че беше в тънка дреха, една розово belle assemblee, прекалено лека за това време от годината.

От учтивост и госпожа Давил гледаше да не изостане съвсем зад госпожа фон Митерер и да каже и тя нещо хубаво и приятно. За нея постъпките и навиците на владетелите и великите личности бяха чужди и далечни неща и тя нямаше истинска представа за тях и не умееше да каже нито дума, дори и да искаше да лъже и да се преструва. Но все пак, за да вземе участие в разговора, тя разказа на Ана-Мария плана си с новия сорт специални едри зюмбюли, като с любов й обясняваше как ще изглеждат четирите лехи от разноцветни зюмбюли, които ще минават през средата на цялата голяма градина. Показваше кутии, в които бяха разделени по цветове тъмните неугледни и грапави луковици на тези бъдещи зюмбюли.

В отделна кутия бяха корените на един специален, облагороден сорт бели зюмбюли, които беше донесъл куриерът от Франция и с които госпожа Давил се гордееше особено. Една редица от тези зюмбюли трябваше да минава напреко, през четирите лехи, и да ги свързва като бяла лента. Такъв облагороден сорт, по аромат, цвят и големина, тука още никой не бе имал. Тя разказа колко трудно се снабди с тази ценност, но добави, че в края на краищата всичко това не е чак толкова скъпо.

— Ах, ах — възклицаваше Ана-Мария, която продължаваше да бъде в сватбено настроение, — ах, прекрасно! Това ще бъдат царски зюмбюли в тази дива страна. Ах, скъпа госпожо, хайде да кръстим този сорт зюмбюли и да го наречем „сватбена радост“ или „царски младоженец“, или…

Развълнувана от собствените си думи, Ана-Мария търсеше все нови и нови имена, а госпожа Давил предварително се съгласяваше с всичко, като че ли разговаряше с деца, на които не си струва човек да противоречи, ако иска да не се проточва разговорът.

След това разговорът не можеше да не се запъне, защото, когато двама разговарят, думите се палят една от друга и пламтят, а техните думи минаваха една мимо друга и всяка за себе си. Другояче и не можеше да бъде. Защото Ана-Мария се възхищаваше от онова, което бе далече, чуждо и извън нея, а госпожа Давил само от това, което бе близо и в най-тясна връзка с нея и с близките й.

Накрая, а такъв беше краят на всеки разговор с госпожа Давил, дойдоха децата да поздравят и да кажат „добър ден“ на гостенката. Пристигнаха двете момченца, а момиченцето, което беше едва на два месеца, нахранено и повито, спеше в люлката си от бял тюл.

Дребният и бледолик Пиер, който караше осмата година, в костюмче от тъмносиньо кадифе, с бяла дантелена яка, беше хубав и кротък като министрант. Той водеше по-малкото си братче Жан-Пол, едро и здраво дете, с руси къдрици и румени бузки.

Ана-Мария не обичаше деца, а госпожа Давил не можеше да си представи изобщо, че човек може да бъде равнодушен към тях. Времето, прекарано с деца, Ана-Мария смяташе за загубено. В тяхно присъствие тя се измъчваше от някаква безкрайна пустота и скука. Тези нежни детски телца, които растяха, я отблъскваха като нещо прясно и незряло и предизвикваха у нея чувство на физическо отблъскване и непонятна боязън. Тя лично (без да знае защо) се срамуваше от това си чувство и го прикриваше със сладникави думи и весели възклицания, с които винаги пристъпваше към децата. Но в себе си, дълбоко в себе си, тя се отвращаваше и се страхуваше малко от децата, от тези малки хора, които ни гледат с големите си, нови очи, проницателно и въпросително, и ни съдят студено и строго. (Или поне на нея така й се струваше.) Пред по-продължителен детски поглед тя редовно свеждаше очи, докато пред погледа на възрастни това никога не й се случваше, вероятно защото възрастните са толкова често или подкупни съдии, или доброволни съучастници в нашите слабости и пороци.

И сега Ана-Мария изпитваше същото чувство на досада и неприятност в присъствието на децата и понеже й липсваше истинска радост от тези малчугани, тя ги разцелува горещо, а възторга, който й беше необходим за случая, взе от неизчерпаемите запаси на своето увлечение по императорската сватба в Париж.

Когато най-после се сбогува, Ана-Мария тръгна със стъпка на сватбен марш между двете прясно разкопани лехи, докато от прага я наблюдаваха госпожа Давил и учудените деца. От вратата на градината тя се обърна още веднаж и махайки с ръка, извика, че сега трябва да се виждат по-често, за да могат повече да разговарят за тези прекрасни, прекрасни и велики неща, които стават.

За полковника това голямо въодушевление на госпожа фон Митерер не беше много съобразено с инструкциите, които беше получил, но все пак беше щастлив и той, и целият дом, че Ана-Мария намери далечен и невинен, но траен повод за своите възторзи. През цялата година за Ана-Мария не съществуваше нито Травник, нито дребното и мъчително консулско съществуване в него. Забрави и въпроса за преместването и живееше в атмосферата на императорското брачно щастие, на общо примиряване и мистично съединяване на всички противоречия в света. Такива бяха разговорите й, държането й, музиката й. Знаеше имената на всички дворцови дами на новата френска императрица, стойността, формата и качеството на всички сватбени подаръци, знаеше как живее и как разпределя времето си Мария-Луиза. С много разбиране тя следеше съдбата на разведената бивша императрица Жозефина. По този начин и нуждата й да плаче намираше далечен и достоен предмет, което спестяваше на полковника не малко неприятни часове.

И във френското консулство животът през тази година течеше без промени и вълнения. Към края на лятото Давил изпрати големия си син във Франция в лицей. И синът на Давна, по препоръка на Давил, бе приет за държавен стипендиант и изпратен в Париж.

Давна беше извън себе си от щастие и гордост. Помръкнал и обгорял като главня, той не умееше гласно и видимо да се радва както другите хора, само трепереше с цялото си тяло, когато изказваше благодарността си на Давил, и го увери, че всеки миг е готов да даде живота си за това консулство. Толкова голяма беше любовта му към сина и желанието му да осигури на детето си по-хубав, по-добър и по-достоен живот от своя.

Изобщо тази година можеше да се нарече щастлива, защото минаваше еднообразно, спокойно и незабелязано.

В Далмация цареше мир, по границите нямаше стълкновения. В конака нямаше нищо за отбелязване. Консулите се виждаха по празниците без сърдечност и по-близък контакт, както и досега, и в работните дни будно се следяха един другиго, но без омраза и прекалена ревност. Населението от всички вери полека свикваше с консулите и като видя, че всички досегашни трудности и неприятности не ги изгониха от Травник, започна да се примирява, да работи с тях и да разчита на тях във всички свои работи и навици.

Така течеше животът в града и в консулствата от лятото до есента и от зимата до пролетта, без събития и други промени освен ония, които всекидневният живот и ходът на годишните времена носят от само себе си.

Но хрониката на щастливите и спокойни години е кратка.