Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (74)

IX

Изложените материали са достатъчни, за да може читателят сам да направи заключенията си. Традицията обаче задължава автора пръв да даде своето отношение, макар че в случая липсва възможност да бъде то изразено в неговата пълнота.

И все пак аз смятам, че изнесените факти с достатъчна сила внушават убеждението, че радикалното разрешение на въпроса за престъпността не може да се търси в тесните рамки на днешната наказателно-правна система. Въпросът не е правно-догматичен, а социално-политически. И още предварително могат да бъдат обявени за напразни всички усилия и опити да се търсят корективи като: пълно уединение на затворниците, подсилване ограниченията за сплашване, снабдяване на затворника при напущането на затвора с 400 лв. „харчлък“, дори извършване на невъзможното: за затворнически персонал да се подберат само високоцензовани хора — висшисти, педагози и лекари, — които, добре платени, разполагащи с достатъчно средства, за почнат индивидуалното лекуване на всеки престъпник. Животът, днешният живот, с такава сила и бруталност нахлува в съдбата на затворника преди и в затвора с причините, които тласкат към престъпление, с картината на своята лоша организация, с повсеместността на заловената и незаловената престъпност, с конкретно възможния стил след напускането на затвора, влошена от лошото име „затворник“ — че преди да се решат задачите, които животът възлага на затвора, трябва да се реши задачата на самия живот. Реорганизуването на затворите и цялата наказателно-правна система предпоставя обществената реорганизация съгласно закона за причината и действието. Защото все още остава в сила старата истина: всяко общество заслужава престъпниците, които само е създало; те са жестокият баланс на неговото устройство. Като едно указание в това отношение може да ни послужи следният пример:

Един младеж — сирак от Трънско — огладнял през зимата в колибата си и тръгнал да търси брашно. Той имал ум да разбере, че такова най-лесно ще намери в някоя воденица, но не му стигнал ум да схване, че дирите му по снега ще доведат полицията до колибата. И затова напразно блъскал в студа 30 км, докато намери отворена воденица, от която можал да дигне един чувал с брашно.

Изправят го пред съда:

— Защо открадна бе, момче?

— За да си варя качамак.

— Ако е за качамак, защо не взе една торба, ами цял чувал?

— Че другата вечер пак ли да блъскам 30 км?

„Последната му дума“ се състояла от следната молба:

— Господин съдия, осъди ме колкото обичаш, само едно ти се молим: осъди ме така, щото да ме пуснат пролетта, оти иначе пак че откраднем.