Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (105)

III

Но първият ви досег с иманярите може да стане при още по-драматична обстановка. До вас е стигнал слухът, че на Стенито — сред сърцето на Троянския балкан — една всебългарска иманярска организация от 1923 г. насам (до 1931 г.) копае из пещерите му и търси старо имане. Разказите за дивата природа на този балкански пущинак и за несравнимото фанатично усърдие на иманярите най-сетне ви придвижват нататък.

С хиляди препятствия: слагайки паднали дървета за мостове над буйната, помитаща всичко река, прескачайки изкъртени вековни буки, провирайки се между къпините, газейки дълбоката папрат, която завива презглава, вие стигате това непристъпно място, очаквайки всеки момент да срещнете някоя мечка, защото горските пътеки са осеяни с неръкотворните й остатъци.

Станчовият полугар е краят на един горист балкански масив, отрязан в стръмна скала от пролома на Сухата река. В този масив оттичащите се води са издълбали безкрайни пещери, запълнени от пороите с глина и шума, а от иманярите с легенди и шума на кирки и длета. Любезният домакин Кольо Пеновски (Кара Кольо) развежда из дупките и пещерите, давайки къси сведения, които при цялата горска обстановка правят особно впечатление. И… сред безкрайната натежала балканска тишина, тръпнеща само от боботенето на водите, падащи в скритите горски бездни; сред този планински свят, застинал в нямото си величие, правещо човекът да се чувствува малък, нищожен, будещо мисълта за всички неразгадани тайни на битието — загадката на иманярските тайни става приемлива, като част от общата тайна на света, на миналото, на бъдещето.

Вечерта в горския валог до полугаря, сред недогледните буки, се запалва грамаден хайдушки огън. Червените му трепетни отражения едва пробиват балканския мрак и дават тайнствени очертания на лица и неща. Дружината налягва около огъня, мълчалива, вслушана в мекия, спокоен, внушаващ и самоуверен глас на Кара Кольо, един от водачите на българското иманярство:

В тези подземия се топяло злато още от римско време. Донасяли го на кюлче с катъри и го секли на пари. После българските воеводи, Вълчан, поп Мартин и Кара Кольо, открили подземията с богатствата и използували подземните казарми.

Вътре са влизали много овчари. Въздухът е отровен, та свещта гасне. По коридорите са изкопани ями с щикове в тях, затова човек трябва да се пази да не се натъкне на щиковете. Пред стаите тече една подземна река. На нея има мост на пружини. Ако не му знаеш тайната и стъпиш на него, той се дига и те хвърля в реката. Зад моста има направен змей — от мушама и восък. Езикът му е пила, очите — безцветни камъни, отгоре е покрит за люспи със златни пари, отдолу — със сребърни. Като стъпиш на плочата, натискаш една пружина и змеят се хвърля и ти умираш от страх. По-нататък е направена мома Рада. На гърдите й има три реда пендари. Когато вее вятър, чува се как дрънкат пендарите, но откакто пуснали в пещерата няколко лами, дрънкането не се чувало вече. По-нататък са направени от восък воеводите, както пътуват с конете. Зад тях в скалата са издълбани седем стаи за казарми. Креватите са постлани с пух, по стените са накачени кожени чанти-паласки, пушки и саби, а по земята има разхвърляни черупки от червени яйца. В една от стаите са вълшебните неща на поп Мартина: кожухът, калпакът, пръчката и попският павур, направен от три оки калай.

На дъното са трите стаи със златото. В първата е насечено на пари, във втората е на листа, а в третата — на цепеници. Няма нужда от лампа — златото само си свети.

Сред потайността на тъмната и студена планинска нощ, пълна с тайнствени звуци и необясними крясъци, в полумрака на трепкащия с бакърени отражения огън този приказен свят оживява, добива плът, завладява, събужда странни чувства, въпреки това обаче си остава легенда. Но… спокойно, небрежно, без да прекъсва разказа си, Кара Кольо разравя буковата шума на тази пуста и вековна гора и изважда под нея лъскаво черно парче:

— Сгурия!

— Сгурия — никакво съмнение! Ай, дявол да го вземе, какво търси тук в този непристъпен пущинак тази сгурия?

И това малко черно парченце свързва приказния свят на бай Кольо с действителността. На другата сутрин тази връзка се разширява със следите от хоросан в един кладенец. Въображението е възбудено. Последният удар е: да ви заведат в гората при една отвесна пещера и да пуснат в нея едно камъче. Всички се вслушват умълчани и чуват как дълго време камъчето, удряйки се от стена в стена с едно подземно „кън, кън, кън“, пада в една безкрайна бездна. Възбуденото въображение следва тези губещи се звуци и пълни невидимата бездна с разказаните образи и видения.

Видят ли иманярите, че всичко това е направило някому особено впечатление, забележат ли, че някому очите са премрежени от внушените видения, намират случай да останат насаме с него и да го посветят в научните тайни на предприятието: вестници и книги.

От едно потайно шкафче в колибата изваждат опушен брой от в. „Утро“ и четат с благоговение описание за намирането на цар Шишмановото съкровище в една от искърските пещери или за намерено някъде имане. Вестник го пише това, не Асен Манин — защо да се не намери и тук?

От дъното на това шкафче вадят и една малка книга, омачкана, оцапана от прелистване, с изгубени предни и задни листа, подшита с груб вълнен конец от чорап, и четат в нея „научните“ сведения за Станчовия полугар:

За смока или общата Мара

Град Търново. От него до Троянския манастир е 18 часа. От манастира нагоре до Черни Осъм на разстояние 3 1/2 часа, на главата на Осъма, мястото се нарича Козарските, Троше, Венци, Станчев полегар, Суха река, близо Папратливата поляна. От тая полянка се вижда Марковата дупка, срещу Папратливата поляна има насреща в канарата прелез и в прелеза камък побит и прилича на куче и гдето гледа кучето, ще намериш арнаутин, че мери с пушка на една кошута (нишан), и един кърджалия да води седем катъра и там близо има извор да извира. Има рогач с рогове по 7 шипове. Над рогача отгоре има полегар, от рогача надолу къмто реката около 40 крачки ще намериш 7 стъпала и по стъпалата ще отидеш на марата. Над вратата има ръка изписана и на самата врата има дърво явор, шумата му пада на вратата. И като влезеш вътре, ще вървиш над водата по мостове, дордето отидеш до вътрешната врата, и там е общата мара. Отвънка има камък като гърбава баба. На пещерата има пукнатина и като грее слънцето, прави светлина в пещерата, вратата й гледат къмто изток. На южната страна отгоре пещерата и до тая пукнатина има трендафил глог. От полегара, когато вали дъждът, боклукът минава покрай вратата на пещерата. От тази пещера на разстояние около един час има място и се казва Червен бряг, Жидов дол и там ще намериш друга пещера и вратата й е като фурна и вътре има лъв направен.

Да видим де и какво има при смока. Като влезеш вътре през вратата, на която е яворът, ще видиш образ человечески и гдето гледа отсреща на стената, там има тапа^[1] и вътре ще намериш книгите, които ще разправят какво да се прави. На вътрешната врата има смок изкуствен и се движи; щом се приближи човек при него, може да убие човека, ако не се предпази. Той е на тел и с мушама отгоре, люспите му са рубиети, отдолу ситни бели пари. Очите му са безценни камъни, очите му са от Маргарит. В пещерата има голямо съкровище и разни вещи.

Най-после на „трепналия“ предлагат да се запише за член в „организацията“.

Каква е тази организация?

През 1923 г. се събират на събор в Пловдив иманярите от цяла България: с пълномощията му, с дневния му ред и т.н., както става изобщо на всички конгреси, и основават дружество „Староруд“ (Старини и руди), което, както ме осведоми бай Кольо, било регистрирано като събирателно дружество. Дали регистрацията не е някоя „иманярска“, не мога да ви кажа. Съборът районира България и създава организация за сведения и проучвания. Главното му предприятие обаче остава Станчовият полугар. Членовете са стигнали до 600 души, произхождащи, както

следва:

От Пловдивско … 140

Пазарджийско … 20

Бургаско … 70

Кюстендилско … 40

Айтоско … 45

Плевенско … 20

Ловчанско … 7

Карловско … 30

Троянско … 80

Ст. Загорско … 10

Казанлъшко … 8

и от много други места.

Членовете се делели на три групи: 1 категория — основателите — 25 души; II категория — с членски внос най-малко 1000 лева, като вноската се движела между 2000–3000 лв.; Ill категория — допълнителни или спомагателни членове с вноска над 500 лв. Числото на членовете било неограничено. От имането имало достатъчен дял за всички: с него могло да се плати целият борч на България с репарациите заедно.^[2]

Храни пристигали отвред: брашно, месо, мас, бъчви с вино и ракия. Лятно време след жетва се събирали по 200 души да работят „без гюнлюк“^[3]. Тогава полугарът представлявал цял лагер: пекли се няколко фурни хляб, слагали се дълги трапези.

Ето по какъв начин горе-долу иманярите, които не са мошеници, а добросъвестни хора, правят подбор и прибират в своите редове всичко лековерно и суеверно.