Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2016 г.)

Издание:

Иван Хаджийски. Оптимистична теория за нашия народ

 

Издателство „Отечество“, 1997

Под редакцията на Любен Петков

История

  1. — Добавяне

XIV

След ликвидиране на старите ни управляващи кръгове при заробването ни от турците първият масов носител на индивидуализма у нас беше занаятчийството.

Класическият еснаф отпреди Освобождението създаваше сам своята кариера. Тя бе осъществяване на неговата личност, на неговите лични качества. Еснафът започваше като сополиво чираче, завряно между парцалите и мешините в някое кьоше на занаятчийската работилница, и при върховно напрежение на духовните си и физически сили, на ума, мускулите и стомаха си усвояваше занаята, отделяше се, отваряше дюкян, завъждаше капитал и влизаше в обществото.

Той не беше задругар, чийто труд се сливаше по един неделим начин в общия труд. Той не работеше в една област, където се прилагаха допотопни и прости правила. Той можеше да посочи на всяка вещ от имуществото си, на всяка черта от кариерата си, като проява на своите лични качества, на своя труд, на своята изобретателност. За това той беше личност, „аз“.

Селянинът рядко произнасяше и чуваше своето име. Той беше байо, чичо, бате, драгинко, дядо. Еснафът е вече уста Генчо, майстор Никола, чорбаджи Васил.

В селските народни песни няма имена, няма личности. Там има социални категории: „мала мома“, „добър юнак“, „ерген“, „вдовец“, „лудо-младо“.

В занаятчийските народни песни се възпяваха вече личности:

Васила Петку думаше:

Не стига ли ти, Петко ле,

двайсет години в Анадол,

да ходиш с ножове и стругари?

… Рачо ковача

от Боженците,

че той рано става,

рано си зачуква.

Овчарят е овчар, защото всеки може да бъде овчар, но занаятчията е Илия — очертана личност:

Маргарита му потихом говори:

— Ей, овчарю, шупливо сирене.

да бих язе такива гледала,

язе бих ги пълн обор набрала.

— Ей Илийо, Илийо, терзийо,

ей Илийо, ти пълна кесийо,

ти си арен,

ти си ми прилика…

Безспорно еснафът, който благодарение на личните си качества беше направил такъв успешен скок в живота, се гордееше със себе си, в най-добрия смисъл на думата. Но похвалите, които другите му отправяха за неговата стока, за неговия дом, бяха похвали за личните му качества. По тоя път се създаде онзи емоционален въздух от обществено признание на личността, който беше вече една необходимост за индивидуализма. Появиха се понятия за чест, достойнство, личен престиж. Всичко това обаче още щастливо съжителствуваше със стопанското и морално равенство между занаятчиите. Много рано беше тази емоционална страна на индивидуализма да прерасне в големство, честолюбие, славолюбие, мании за величие, страст към ласкателство — емоционалния въздух на егоизма.

Само при тези условия беше възможно съществуването на старите еснафски организации — руфети, — които имаха за задача да препречват конкуренцията между еснафите. Ето увода на „Законите на руфет папухчийски и купчийски“ в Копривщица:

„Ний масторе от руфет папухчийски и купчийски като познаваме доброто, което произходи от общобратствено съгласие с един еснаф, и като слушаме священно писание да ни учи да живеем съвокупно в братска другадруговъздавателна почест и любов, и говори: «Брат от брата помоществуемий, яко град тверд и висок возможет же…» за това пожелахме, както и стари наши майстори са живяли в любов и съдружество, така и ний съгласно, с твърд съюз да съвокупим всички майстори, които са от наший руфет да живеят в общебратствена любов и съгласие под следующите закони…“

И по-надолу се уреждат всички случаи, при които може да възникне „раздор“ между еснафа: примамване клиенти и калфи, лошо качество, продаване в празник и пр.

Но на пазара, от който живееше, еснафът водеше борба с продавача на сурови материали и с купувача на неговите стоки. И в тая борба за грош по-долу грош по-горе започна да се създава онази нравственост онези отношения между хората, които днес са обикновената практика на егоизма. Още тук, макар и в по-ограничен размер, започна да се прилага лъжата, използуване на невежеството, за да се вземе за една стока колкото се може повече пари, да се прокара лошо качество за добро, изобщо да се излъже и ограби съконтрахентът.[1]

Бележки

[1] През Габрово минава чужденец и пита един еснаф колко струва някакъв предмет.

— Толкова гроша — отговаря еснафът.

Чужденецът плаща исканата сума, взема предмета и си заминава. Габровецът изненадан, че му дали колкото иска, извиква след заминалия купувач:

— Хей, господине, я ми върни стоката, на ти парите.

— Че защо, как тъй?

— Ти защо не се пазари бе, ами даде колкото исках? Трябваше да се пазариш, та да ми се услади печалбата. Върни ми стоката, иначе няма да спя цяла нощ.

Всъщност габровецът съжалява, че не е поискал повече.

Д-р П. Цанчев, Из общественото и културно минало на Габрово, с.106.