Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (13)

II

Основната черта на първобитния българин, както и на всички първобитни хора, е простотата на нуждите и на земеделския труд, а оттам и на целия живот: на обществените отношения, на ума и характера, с една дума — на бита и душевността.

Ето ви няколко животописа:^[1]

„Сит живя 105 години и роди Еноса. А откак роди Еноса, Сит живя 807 години и роди синове и дъщери. И всичките дни на Сита станаха 912 години: и умря.

Енос живя 90 години и роди Кенана. А откак роди Кенана, Енос живя 815 години и роди синове и дъщери. И всичките дни на Еноса станаха 905 години: и умря.

Кенан живя 70 години и роди Маалалеила. А откак роди Маалалеила, Кенан живя 840 години и роди синове и дъщери. И всичките дни на Кенана станаха 910 години: и умря.“

И т.н., и т.н. до десетото поколение: родил се, родил и най-важното — не забравил да умре, макар и няколко века след раждането си. Кой… Сит, Кенан или Ламех? — Безразлично: каквото правил Ламех, същото правил Сит преди 5918 години: личната и обществена простата са превръщали историята в безвремие.

По какво се различава Сит от Маалалеила? Не, по какво библейският историк различава Сит от животните? В устата на бога той влага следния завет към създадените от последния животни:

(— Плодете се, множете се и напълнете водите в моретата; нека се размножат и птиците по сушата.)

А на човеците казва:

(— Плодете се, множете се, напълнете земята и обладайте я, и владейте над морските риби и над въздушните птици.)

По какво различава този син на своето време човеците от животните? — И едните се плодят, и другите се плодят; и едните пълнят земята, и другите не им отстъпват по усърдие в това направление; остава само едно — едните владеят другите.

Ето ви една саможивотопис:

Аз умирам и светло се раждам —

разнолика, нестройна душа,

през деня неуморно изграждам,

през нощта без пощада руша.

 

Призова ли дни светлосмирени,

гръмват бури над тъмно море,

а подиря ли бури — край мене

всеки вопъл и ропот замре.

 

За зора огнеструйна копнея,

а слепи ме с лъчите си тя,

в пролетта, като в есен, аз крея,

в есента като пролет цъфтя.

 

На безстрастното време в неспира

гасне мълком живот неживян,

и плачът ми за пристан умира

низ велика пустиня развян.

(Димчо Дебелянов)

Това е една личност, която не прилича на другите, нещо повече, тя не прилича винаги на себе си. Това е една многоличност. Дотам е отишъл съвременният човек, отразил всички противоречия на нашето сложно време, раздвоен — не, разпънат накръст — не, теглен от безбройните противоречиви нравствени, политически и стопански сили, на които неговото поведение е една жестоко начупена производна. Това е „черната песен“ на съвременния човек, който често говори не това, що мисли, върши не това, което говори, дори не това, което мисли и желае.

Между библейските животописи и Димчо Дебеляновата „Черна песен“ лежи не само развитието на човека. Развитието на съдържанието на човека е плод от развитието на обществото, на обществения живот, на обществената среда. В основата на които стои стопанският бит. Обществената среда пълни с конкретно историческо съдържание биологическите качества на човека и го определя като установена обществено-историческа величина. Тая ръководна за нас мисъл ще стане несъмнена от следващия разбор на фактите.