Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (47)

XI

Една морална карта на България, съставена към днешната дата, ще ни даде стопанските и нравствени остатъци от задругата в селото, за да осветлим с тях новото, което капитализмът докара в него. Една такава карта ще бъде същевременно илюстрация на приложението на закона за неравномерното развитие на обществото в областта на конкретната масова психология.^[1]

Тази морална карта най-напред ще ни даде десетината редки случаи, напомнящи старата задруга, при които живият прадед обработва земите си заедно с женените си синове и внуци. Тази неделимост днес почива само на здрави нравствени роднински връзки и на морални фактори: липса на пороци, пиянство, липса на суета у жените. Лятос аз бях гост на едно такова общежитие в с. Коларово, Старозагорско — общежитието на дядо Атанас Славов, което обработва общо имот, има обща кесия, живее в общ двор и потребява общо.

В села, които имат повече земя, се наблюдават сравнително по-често случаи на общо обработване на имота от разделени вече братя. Имотът е поделен и всеки брат знае кои са неговите ниви, ливади, лозя. Всички братя обаче общо обработват целия имот, като добитото остава собственост на тогова, чийто е имотът, където е добито. Напр.: всички братя заедно заорават земите, заедно ги сеят и женат, обаче снопите от всяка нива са собственост томува, чиято е нивата. Всички общо вършеят, но всеки взима житото от своите снопи. Така стопанисват имотите си сега в с. Дъбово, Казанлъшко, братя Маневи и братя Игнатови, в гара Стралджа братя Стефанови, братя Кремъкови и др.

Всеки от тези братя си има отделна къща, отделно потребление. В тези случаи са съчетани общият труд с отделната кесия, отделното потребление, за да се избягнат крамолите.^[2]

Работата на зареда днес се практикува само в села с повече земя^[3], и то главно между средните селяни. Немислимо е един селски чорбаджия с 300 декара земя да се зарежда с един селски бедняк, който я има, я няма 4–5 декара.

Тлаката е запазена почти във всички села, но се упражнява само между средните и дребни селяни, и то повечето между близки роднини и съседи. Не може един бедняк да отива да помага безплатно на един чорбаджия, както и чорбаджията не би хвърлил левовете си в социална благотворителност. Все пак тлаката днес си остава една от най-здравите традиции на задругарската взаимопомощ.

В Устово и Райково, Смолянско, в Митиризово и Кьоселери, Карловско, в Лева Река, Трънско, във Владиченци, Видинско, в Ново село, Троянско, и на много други места цялата махала участвува в постройката на къща почти така, както това е ставало в старо време. Във всички останали села при строеж на къща помагат само близките.

Още повече е оредяла тлаката за помагане на къща с болник или в случай на смърт на стопанина, макар че и тя съществува главно в краища, които географски се намират по-далеч от търговските пътища и центрове: в Родопско, в Северозападна България, средните поли на Балкана, в Трънско, Брезнишко и другаде.

В Устово и Райково и до днес съседките отиват болногледачки на „меджия“.

Най-малко е останала безплатната помощ на бедняци и вдовици. За такива ми съобщават Методи Лазаров в селата около Арчар, Видинско, и Анастас Примовски в смолянските села.

Заемът на работа и добитък се практикува между средните и бедни селяни.

Един всеобщ колективистичен обичай, който се упражнява в селата, както и в малките градове, това е заемът за използуване на добитък, храна, сечива. От него са изключени някои чорбаджии, които напълно са обхванати от „голата алчност на душата“. Този обичай се упражнява обаче в съответните съсловни кръгове, като между бедните и средни селяни в това отношение съществуват подвижни граници.

Днешният свят познава главно наема: отдаването да се използува една вещ или един труд срещу определена цена (чл. 335 и 336, ЗЗД). Заемът за послужване: безвъзмездното използуване на една чужда вещ в градовете, взети като представители на новия капиталистически свят — намира малко приложение. Не може и да бъде другояче в едно общество, където всичко е излязло на пазар, където всичко се обменя с пари, където дори и любовта, и мъдростта, и похвалите, и приятелството са на „пара“.

Услужването с добитък за превоз на снопи, камъни, дърва, услужването с домакински потреби: медници, казани, бърда, колички, заемането на хляб, брашно, сол, пипер — е нещо толкова обикновено в селата и малките градове, че нашите читатели от тези места сигурно се чудят каква социологична проблема може да се крие в тези прости факти.

В Дъбово дори и сега на бакалина искат брашно назаем. Някога в Котел, когато чорбаджиите изпратили бащата на Раковски в затвора, продали на търг всичката му стока, за да го подиграят, продали на търг и официалния му кюрк като мемлекет-чорбаджия, а за да накажат семейството му, забранили на комшийките да му дават огън.

Само в села като Енина заем на работа и добитък няма и всичко е на „на пара“, понеже това село отдавна се намира в кръга на пазара и паричното стопанство, които са внедрили в него съвременния морал.