Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (19)

VIII

Ние изложихме кръга от събитията, които можеше да преживее първобитният уседнал селяк от затвореното натурално стопанство. Малко и прости са въпросите, които има той да урежда. Тесни са границите на неговата дейност. Близки са просторите, които може да надхвърли неговият поглед. Той не решаваше исторически задачи, не уреждаше световни въпроси, не водеше обществени борби, не се напрягаше чрез науката да обхване и покори всички сили на природата. Неговата дейност, неговият живот, неговите идеали и мечти, неговата съдба, неговите чувства и мисли бяха предварително установени, известни, ясни като на длан.

Простите му нужди не му създаваха много грижи, тяхното задоволяване му създаваше прости радости. Проблемата за щастието у него имаше много малко съставки:

Телалин личи по града:

„Кой има рухо хубаво,

да носи да се наноси!

Кой има коня добраго,

да яха да се наяха!

Кой има либе хубаво,

да либи, да се налиби!

Ще дойдат години размирни,

та ще му жалба остане!“

Не ми е възможно в рамките на настоящата работа да привеждам и противопоставям примери от сложността на живота, грижите, идеалите, мечтите, борбите, радостите, победите и пораженията на съвременния човек, включен стопански във всемирното стопанство чрез всемирното разпределение на труда; включен в световната политика чрез неделимостта на въпросите за мир, война и обществен строй; носен в световната умствена, нравствена, естетическа среда по пътя на международното общуване, чрез книгите, вестниците, филмите, театъра, модните журнали: от сложната съдба на този нещастен човек, който воюва срещу всички, който напряга последните си сили, за да се закрепи и установи като стопанска и морална единица. Оставям това на опита на читателя. И макар че ние още не сме достатъчно далеч от стария ни бит, все пак малцина не чувствуват жестоката съдба на новото време, която е станала непоносима.

Нима нашият младеж, който още от отделенията почва да чете вестници и да мисли с международна мярка, дори със същата мярка да обсъжда собствената си участ, нима този младеж, който мечтае за световни пътешествия, за исторически чудеса; който заспива с образите на героите от историята, родна и международна; който държи под възглавието си животописите на великите хора и търси сходни черти с тях у себе си; който пълни главата си с планове, а тетрадките със стихове; който подражава по глас, движения, облекло на хора, чийто живот е бил историческа чупка; мигар този младеж днес може да се чувствува ощастливен, ако само:

хубави дрехи поноси,

хубави моми полюби,

шарени китки позема

по студените кладенци.

Нима може от сърцето на съвременната глезла, проявите на чиято суета са неизброими, да се откъсне простата, но толкова красива песен:

Мило ли ти е, дружке ле

………………

И съвременният човек, който върви по улиците и си приказва сам, ръкомахайки на образите на неспокойната си мисъл; който обсъжда няколко работи изведнъж; който живее с неотлъчното чувство, че все е оставил нещо несвършено; които не се движи, а тича; който лети с машини, държейки часовника в ръка; който мери времето не с копрали, а със секунди; който не живее, а гори; чиято коса е окапала, чиито нерви треперят като листата на топола; който едва доживява 60-годишна възраст; този културен неврастеник не може да не се удивлява, когато вижда колко малко задачи решава първобитният човек, колко малко връзки го свързват с живота, с колко малко усилия е щастлив!

Когато един студент на изпит казал, че амебата няма отзад отверстие, професорът се изсмял и забелязал:

— Не можете никога каза какво няма амебата отзад.

Никога не можем изказа какво липсва на съвременния човек. Глаголът „трябва“ днес е най-много спряганият глагол. Някога не беше така.

Съдържанието на благословиите, които широко се пилееха по сватбите — при всяка чашка трябваше да се благославя, — беше винаги едно и също, и то за всички:

Хайде хаирлия да е!

Да остареем, да побелеем!

У дома берекет!

Кого гониме, да хванеме!

Който ни мрази, по корем да лази!

Къде кърмиме, да хиляди!

Къде ореме, на земя да надтегне!

Който ни бие, бог да го убие!

От небе да тече, от земя да расне!

Хайде наздраве!

Да сте здрави!

Да сте честити, непроменити и благословени!

Къде ходите, да наодите (да не губите)!

Това бяха всички висши и низши нравствени и веществени блага на първобитния човек. „Други не може да се притурят“, обясняваше ми с известно негодувание дядо Димитър Цеков, когато се учудвах, че кумът на всяка чаша три дни през сватбата все тези благословии изговаря.

Виявиците, т.е. посмъртните оплаквания, също изразяват първобитната простота на селяка. Смъртта, прекъсвайки нишките на живота, прави един напречен разрез на съдържанието му. От виявиците именно се узнава историята на човека, животописът му, дейността му, нерешените задачи, които е оставил, радостите, от които се е лишил, значението, което има животът му за него и обществото, изобщо цялото съдържание на този живот.

Сестра оплаква женен брат с деца:

Бате, ти беше арен. Ти остави добри спомени. Ти зажма, ойде си. Жена ти па че се ожени, но кой че ти гледа децата? Язък за децата.

Виявица за баща:

Боже, боже, тате, ти си зажма, ние какво да правим без тебе? Кой че ни управлява, кой че ни учи, кой че ни акъл дава? Тате, защо не си поживя още малко! Ти си имаше хубаво имане — можеше да си живееш повече. Кому го оставяш? Ти си го убаво чуваше. Ние не умеем да го пазим. Ние че го разсипем. Боже, тате, тате, на що ни оставяш? Ние се на тебе надааме, с тебе, тате, да поминем.

Виявица за стара майка:

Мамо, ти си умря и ни остави. При кого че дойдеме, кой че ни дойде? При кого че идеме на прочка? Ти ни срещаше, ти ни гледаше, ти ни дари даваше. Е, мамо, ти си умря: да бе поживяла, щехме страшно убаво да те чуваме.

Ако майката има неомъжена дъщеря:

Мамо, мамо, оти остави Бона? Кой че я удари, кой че мамо, сватове да сретне, кой че сватове да изпрати, кой че ни, мамо, госте нарави? Кой кико да я гледа, тя че си остане мома без майка. Без майка е лошо.

Майка плаче за сина си ерген:

Сине, оти ме стара остави? Твоите другари се ожениха. И аз мислех, синко, да те женя, ти, синко, да ме чуваш: твоя невеста мене да гледа, а аз сега тебе, синко, да отреждам. Боже, що ми детенцето зема?

Виявица за мома:

Черко, черко, добри ти дари направих, не можа да ги ползуваш. Що ти сватове не додоха? Ето какви сватове додоха, тебе да те водят, попа да те венчае… Твоите другарки се ожениха, маже си зеха, деца си очуваха, тебе те черна земя изеде, твоите дарове се у ковчега скапаха. Няма кой дари да ти изчука, кой дари да ти проветри.

Пристига тетка Божана:

Василке, Василке, тетка ти Божана доде. Защо не станеш да я посрещнеш, както я другош посрещаше? Сега кой ще ме посрещне? Ти, Василке, къде ще идеш? Твоите дари, лелино, кой ще ги носи? Защо не каза кому да ги дадем?^[1]