Стивън Кунц
Летяща чиния (7)

7.

Компютърните дисплеи показваха графики и къси редове от символи, които според Рип и Чарли навярно бяха думи и числа. Тъй като не можеха да ги прочетат, Рип се държеше здраво за пилотската седалка с лявата си ръка и превключваше дисплеите с дясната в търсене на…

— Никога не съм виждал такива графики — извика той. — Адски са реални, като че ли можеш да ги докоснеш. Приличат на холограми.

— Наистина са холограми — поясни Чарли. — Ами разбира се! Тъкмо този дисплей ни трябва.

Рип се хвана с две ръце и погледна. Кривата линия водеше нагоре и на изток. Вертикално отляво на дисплея бяха подредени няколко стрелки, които може би показваха височината, скоростта, посоката… Но коя какво показваше?

А, да. Втората от горе надолу трябва да бе за височината, а другата под нея — за скоростта. Той го сподели с Чарли, която отвърна:

— Май че си прав.

Движеха се с пълна мощност. Ускорението от поне 4 g сякаш ги притискаше към ракетните двигатели в дъното на кораба. Рип се държеше с всички сили, но бързо се уморяваше.

Накрая трябваше да се пусне и се блъсна в задната стена.

Съсредоточена върху компютърните графики пред нея, Чарли Пайн нададе див триумфален крясък. Чувстваше се адски добре. Толкова години тренировки, толкова години учене, пот, сълзи, жертви, и сега пилотираше това нещо в космоса! Нейните колеги от военновъздушните сили щяха да позеленеят от завист, когато узнаеха. А непременно щяха да узнаят, не се съмняваше в това.

Тя пое дълбоко дъх и отново нададе вик.

— Йее-хаааа! О, да! Давай, давай!

И продължи по права линия към космоса. Някъде в тоя кораб със сигурност имаше автопилот и с едно натискане на бутона можеше да го включи, ала нямаше представа нито къде е, нито как действа. А даже и да знаеше, навярно нямаше да го използва.

Небето навън беше почти черно, тъмен обсидиан, обгърнал Синята планета. Бяха на около петдесет километра височина и продължаваха да се издигат. Наклоненият под четирийсетина градуса кораб ускоряваше с 4 g, куполът сочеше към Земята. Така Земята бе над тях и представата за горе и долу вече не действаше.

Докато се носеха из последните атмосферни слоеве, блясъкът на носа избледняваше. Макар и малко приглушен, ревът на ракетните двигатели продължаваше да отеква в кабината.

Орбиталната скорост бе двайсет и девет хиляди километра в час. Чарли Пайн трябваше поне да достигне тая скорост, иначе щеше да се върне обратно в атмосферата. Допълнителната скорост щеше да я издига все по-високо. Ако надминеше четирийсет хиляди километра в час, летящата чиния щеше да изхвърчи в космоса на пътешествие във вечността.

Идеално познаваше законите на физиката, но не познаваше компютърната програма, която използваше за контрол на полета. Ех, да можеше да чете думите и числата!

Това трябваше да е нужната програма! Изглеждаше й наред, физиката й се струваше наред, всичко й се струваше наред.

Но как щеше да разбере, че е достигнала орбитална скорост? И на каква височина щеше да е тази орбита?

Защо си задаваше тия въпроси? Корабът летеше, създателите му явно си бяха разбирали от работата, бяха се погрижили да го построят както трябва. Които и да били те…

Летеше над Индийския океан, който се бе появил над нея още след преобръщането на чинията. Земната заобленост беше съвсем отчетлива, атмосферата се очертаваше като мъглява синкава линия на облия хоризонт. По повърхността на океана се точеха облаци, пухкави памучни възглавнички. Буря, въздушен фронт — редица от облаци, мънички, с миниатюрни сенки.

Земята висеше над главата й, космическата чернота, ревът на ракетните двигатели при навлизането й в чернотата, притискащото я към седалката ускорение като божия ръка… преживяването беше върховно, истински пир за сетивата, и Чарли Пайн отново нададе вик на чиста радост.

До нея Рип Кантрел се мъчеше да се изправи, за да погледне през купола. Тя се озърна към него. Лицето му се обливаше в пот, вените на ръцете му бяха изпъкнали като въжета. Младежът се изравни с нея, като се бореше с ускорението.

— Леле! — ахна той, после вдъхна дълбоко и също нададе вик.

В този момент траекторията на полета изчезна от компютърния екран. Както си беше там, просто се стопи.

Чарли угаси ракетните двигатели и Рип полетя напред при рязкото спадане на ускорението. Опънатите му мускули го запратиха право върху контролния пулт.

Той отскочи от пулта и полетя към дъното на кабината.

— По дяволите! Успяхме!

Чарли се засмя. Чувстваше се върховно.

Рип се оттласна с крака от стената и се хвана с една ръка за пилотската седалка. После впери поглед към увисналата над тях земя, шеметно преливащите багри, всеобятната чернота.

— Ето го Персийския залив. И Хималаите.

— Земята — отвърна Чарли Пайн и отново се засмя.

— В орбита ли сме?

— Може би. Може би не. Ако корабът започне да се нажежава, значи не сме успели. — Червеният блясък по повърхността на летящата чиния беше изчезнал.

Земята бавно се въртеше над тях. Минаваха под облачни системи и тъмни петна. Двамата наблюдаваха като хипнотизирани прехода между зоните на деня и нощта.

— Адски странно е Земята да е над нас — отбеляза Рип. — Можеш ли да обърнеш кораба?

Чарли Пайн лекичко натисна щурвала и отново го центрира. Това бе достатъчно. Летящата чиния се преобърна и земята се озова под тях. После Чарли отново помръдна щурвала и спря обръщането.

— Божичко! — възкликна Рип. — Каква гледка!

Чарли изпитваше същите чувства. После й хрумна, че цял живот е очаквала този момент. Всички пътища бяха водили дотук.

Без да се замисля, тя разсеяно прокара пръсти през косата на Рип. Момчето сякаш не усети.

Рип пръв се върна в действителността. Започна да превключва дисплеите на компютъра и да разучава графиките в търсене на нещо, каквото и да е, стига да им показва динамиката на тяхната орбита.

Накрая откри дисплей, който изобразяваше продълговат овал.

— Мисля, че е това — вторачен в символите, измърмори той.

— Пише ли как да се върнем обратно? — попита Чарли.

— Поне аз не разчитам нищо. Ако имаш някакви идеи, може би сега е моментът да ги споделиш.

Тя също започна да изучава компютрите. В условията на безтегловност закопчаването за пилотската седалка определено бе предимство. Носещият се във въздуха Рип се държеше с една ръка.

Чарли превключваше дисплеите един по един, когато го намери — траектория за спускане към планета. Двамата проучиха сложната триизмерна графика.

Жената импулсивно посегна към екрана с показалец. Планетата се завъртя при докосването й.

— Това е Земята — заяви тя. — Ето ги Северна и Южна Америка, Азорските острови…

— Ей, погледни! — възкликна Рип и посочи. Средиземно море беше сухо, без вода. — И тук, при Ламанша. — Британските острови на екрана изобщо не бяха острови, а част от материка.

— Така е изглеждала Земята много отдавна — замислено рече Чарли. — Питам се точно колко отдавна.

— Завърти планетата с показалец до Мисури, после я докосни.

— Там ли искаш да кацнем?

— Да. Ако успеем, искам да се приземим във фермата на чичо ми.

— Той фермер ли е?

— Чичо Артър живее във ферма, обаче не е фермер. Той е специалист по всичко — изобретател, магьосник, изключителен механик… Има двайсетина патента във всички области и се издържа с хонорарите.

Чарли го послуша. Когато чукна с показалец по Мисури, графиката се промени. На мястото се появи връх на издължен конус. Тялото на конуса се издигаше и накланяше на запад около една трета от земното кълбо. Основата започваше западно от Хавайските острови.

— Ще трябва да опитаме при следващата ни орбита — посочи с ръка Рип. — Виждаш ли червената светла точица? Мисля, че това сме ние и орбитата ни е грешна. Трябва да променим траекторията, за да стигнем до точката на влизане в атмосферата.

Чарли запревключва дисплеите.

— Ето, това е, надявам се. — Тя проучи триизмерната графика, после посочи. — Тук ще имаме минимален разход на гориво.

— Колко гориво ще ни е нужно?

Чарли почти цяла минута преглежда дисплеите преди да отговори.

— Не знам. Ако изхабим цялото си гориво за маневриране, няма да имаме достатъчно, за да излезем от орбита. Ако изгубим орбитална скорост, но не стигнем до конуса, ще отскачаме от атмосферата като камъче по вода, докато накрая влезем под остър ъгъл.

— Под остър ъгъл ли? Това не ми харесва.

— Сигурно ще изгорим в атмосферата като метеорит.

— Колко гориво ни остава?

— Виждаш ли оня дисплей? — Чарли посочи друго компютърно изображение. — Това може би е оставащото гориво. Под пет процента, струва ми се.

Рип бавно се огледа.

— Създателите на летящата чиния трябва да са зареждали вода от кораба-майка, когато са били в орбита.

— Не повече от няколко литра. Водата в космоса е безценна.

— Тогава какво ще правим? В Мисури ли ще кацнем? Или другаде?

— Остави ме да поработя с компютрите — отвърна тя и се наведе към екраните.

Накрая пое дълбоко дъх.

— Струва ми се, че ще стигнем до Северна Америка. До Мисури. Ще променим орбитата, после ще запалим ракетните двигатели, за да се спуснем към оня конус на компютъра.

Рип енергично кимна с глава.

— Ще прелетим над Тихия океан и ще се пльоснем в добрите стари Съединени американски щати. Ако ги пропуснем, ще паднем в Атлантика. — Той самоуверено се усмихна. — Обаче не се бой, маце. Северна Америка е голяма, ще се оправим.

— Аха.

— Довери ми се.

— Не ми викай маце.

— Нищо лично, капитан Пайн, нали си по-възрастна жена и така нататък.

Корабът се бе завъртял около оста си на деветдесет градуса или поне така изглеждаше. Тъмната планета им се падаше отляво и изпълваше половината небе. Двамата мълчаливо се вгледаха в огромното кълбо.

— Сега се приближаваме към Щатите — прошепна Чарли.

И естествено, скоро се появиха светлините на Лос Анджелис, които весело блещукаха по хълмовете и в долините. Градът представляваше огромно петно от светлина. Орбитиращата летяща чиния скоро го остави след себе си. Пустинята Махави тъмнееше под тях, междущатските магистрали бяха тънки лъкатушни ленти, а градчетата — светли петънца в мрака.

Когато най-после погледна към космоса, Рип видя само немигащите звезди на фона на обсидиановото небе. Побиха го тръпки.

Мисълта за опасното положение, в което се намираха, го връхлетя като студен душ. Летяха на неколкостотин километра над земната повърхност с древен космически кораб, който той собственоръчно бе изровил от една скала. Опита се да пренебрегне реалността на собственото си безразсъдство. Пайн беше пожелала да дойде, помисли си Рип — значи бе там по своя воля.

Сети се за водата, останала в резервоара.

Дали ракетните двигатели щяха да се запалят? Обзе го страх, от който челото му се покри с ледена пот.

Трябва да се запалят! Трябва! Не можеше да свършат така — двамата запратени в орбита, обречени да умрат, когато въздухът свърши.

Ето го слънцето!

То с ослепителен блясък се издигна над хоризонта и изпълни кабината със светлина.

Чарли Пайн проследи издигането му към зенита му, после продължи да работи с компютрите. Тя последователно редуваше трите дисплея на екрана. Изглеждаше спокойна, сякаш получаваше имейл по интернет.

— Ако двигателите не запалят, загубени сме — каза Рип. — Нали знаеш?

Жената го погледна с непроменено изражение.

— Опитах се да насоча вниманието ти към риска още преди да излетим.

— Вече съм напълно съсредоточен.

— Рискът си е същият. Не се намираме в по-голяма или по-малка опасност, отколкото когато бяхме на пет метра над земята.

— Определено ми се струва по-опасно — възрази той и неволно погледна надвисналата над кораба планета. Ниските облаци в атмосферата хвърляха сенки с военна прецизност. Бяха хиляди.

Чарли отново се наведе над компютрите.

— Имам лошо предчувствие — рече Рип, ала тя изобщо не го чу.

Младежът леко се оттласна от пилотската седалка и без усилие полетя в малката кабина. Когато стигна до стената, той се отблъсна и продължи да се носи насам-натам, докато Земята бързо се плъзгаше под летящата чиния и Чарли Пайн се занимаваше с компютрите.

Добре, тя беше корава филия. Корава.

 

 

Носеше се в безтегловност и си мислеше за разни неща, когато чу ракетните двигатели да се запалват. Блъсна се в задната стена. След няколко минути двигателите угаснаха.

— Ей!

— Извинявай. Забравих да те предупредя.

— Е, поне двигателите работят — неохотно призна той. — Защо ги запали?

— Трябваше да променя траекторията. Сега сме в правилна орбита спрямо конуса.

Рип се приближи и погледна дисплея.

Докато той висеше над нея, Чарли обърна летящата чиния и я насочи назад, като я ориентира спрямо кръстчето на холографския дисплей.

— Още около пет минути, повече или по-малко.

— Добре.

Вече не го бе страх. Може би трябваше, но не се боеше. Обзе го пълно спокойствие. Създателите на летящата чиния отдавна бяха мъртви, ала изпитваше близост с тези същества… хора… каквито и да са били. Летеше с техния кораб, както бяха летели и те, и това му се струваше някак естествено. Те бяха имали смелостта да се изправят пред неизвестността и сега, без да се хвали или перчи, Рип Кантрел знаеше, че на него му предстои същото.

— Ще се справим — заяви той на Чарли, която отново се взираше в компютъра.

— Да — отвърна тя и се втренчи в друг дисплей.

После повика холограмата на траекторията за влизане в атмосферата и се намести на седалката.

— Може би трябва да седнеш някъде и да си закопчаеш колана.

— Само докато запалим двигателите.

— Бива.

Рип седна на най-близката седалка и се закопча.

Гледаше менящите се дисплеи, докато навлизаха в конуса, и светлините на екрана, който управляваше мощността на двигателите. Чарли увеличи енергията и плавно продължи до пълна мощност, като поддържаше правилната ориентация на кораба.

В момента, в който достигнаха пълна мощност, двигателите спряха за миг-два. Когато отново заработиха, вече не бяха на пълна мощност. Може би наполовина или по-малко. Въпреки увереността, сърцето на Рип заплашваше да изскочи от гърлото му.

Двигателите се задавиха веднъж, два пъти, три пъти, четири пъти…

— Хайде! — говореше Чарли, сякаш окуражаваше коня си. — Не ми прави номера.

Рип скочи от седалката и се приближи до нея, за да вижда дисплеите.

— Какво става?

Ново задавяне. После двигателите утихнаха. Холограмата на главния дисплей настояваше за пълна мощност.

— Опа!

— Това не е на добре…

— Божичко!

Чарли зашари с ръка по пулта, завъртя ръкохватката на щурвала, силно я натисна.

Двигателите се запалиха за миг, два… три…

— Излязохме от конуса — напрегнато съобщи тя.

— Продължавай да пилотираш. Нищо друго не ни остава. — Гласът на Рип беше спокоен и овладян.

Двигателите продължиха да работят около четири секунди, после компютърът поиска да ги изключат. Конусът представляваше кладенец под препоръчаната от компютъра траектория, обозначена със съответната височина и посока.

С помощта на руля и левия лост Чарли обърна кораба и го насочи към конуса.

— Ще се спуснеш ли в тоя конус?

— Прекалено опасно е. — Тя посочи към купола. Земята изпълваше по-голямата част от гледката. Носът определено бе наклонен надолу, може би под четиринайсет-петнайсет градуса.

Чарли зае точното положение, препоръчано от компютъра, и остави летящата чиния да се понесе надолу към въздуха.

Минутите течаха. Земята не изглеждаше по-близо.

— Сигурна ли си, че сме намалили достатъчно скоростта? — нервно попита Рип.

— Не, не съм сигурна. Може би е по-добре да седнеш и да си закопчаеш колана.

Той неохотно се оттласна и седна на най-близката седалка. Тъкмо си беше закопчал колана, когато усети рязко намаляване на скоростта при навлизане на кораба в горния слой на атмосферата.

По купола заиграха издайнически пламъчета, прекалено бързо, за да могат да ги видят. Приличаха на огнени нишки.

Чарли с усилие проточи шия и едва зърна възрозовото сияние на носа, което ставаше все по-червено с навлизането на летящата чиния в атмосферата.

Поради някаква странна комбинация на светлина и влага след десетина минути над задния край на купола се образува видима ударна вълна. Пред погледа на Рип тя обля прозрачния материал и когато въздухът се сгъсти, се понесе назад.

Чарли Пайн съсредоточено поддържаше положението им спрямо кръстчето на компютърния дисплей. Летящата чиния потъваше в земната атмосфера като метеорит, идващ от далечния космос.