Стивън Кунц
Летяща чиния (10)

10.

Привечер Рип и Артър Кантрел се изкачиха по полегатия склон към малката къща, сгушена сред дърветата. Чарли Пайн отново бе облякла сивия си гащеризон, вече изпран, и нервно се разхождаше пред телевизора.

Двамата изглеждат уморени, помисли си тя.

— Сепараторът беше пълен с кал — осведоми я Рип. — Артър го почисти. Готови сме да тръгваме.

— Къде?

— Не знам — сопна се той. — Някъде, където военните, Кадафи и ония австралийски тъпаци няма да ни намерят. — Тази несправедливост го измъчваше. Летящата чиния си беше негова.

Чарли посочи телевизора.

— Седнете и двамата. Вижте какво дават. Истинска медийна буря. По всички канали само за това говорят.

Седнаха. По Си Ен Ен за кой ли път показваха записа как летящата чиния се издига от брега на езерото Насър.

— Не остана нито един канал, по който да не са го повторили поне десет пъти — поясни Чарли. — Добре че записът започва с излитането на чинията, а не с това как двамата с Рип пълним резервоара с вода или се качваме на борда.

— Хм!

— Западното крайбрежие… Сейнт Луис… Ъпшър… пресата не си щади силите. Интервюираха всеки, който е видял нещо. За равновесие интервюираха и всеки побъркан на тема НЛО в страната, стига да е готов да каже нещо шантаво.

Тя запревключва каналите, за да им даде представа за ситуацията.

Пет минути бяха достатъчни.

— Изключи го — каза Рип. — Да идем да хапнем нещо. Умирам от глад.

Чарли тъкмо се пресегна към дистанционното, когато водещият спомена Кларксвил, щата Мисури. Артър вдигна ръка.

— Чакай — спря я той. — Кларксвил е на изток оттук, съвсем наблизо.

Появи се фермер.

— Сутринта видях летяща чиния, без майтап — тържествено съобщи той. — Ниско над върхарите, летеше тихо като молитва. Беше кръгла, възчерна в мъглата и дъжда, адски зловеща. Бях с трактора, отивах да преора нивата със зимната пшеница, когато я забелязах… Нямаше да кажа нищо, нали разбирате, обаче се обадих на отчето. Той каза, че като християнин съм длъжен да разкажа какво съм видял, та властите да могат да предприемат мерки, да сторят каквото трябва, за да ни защитят от тях.

— От „тях“ ли? — учуди се Артър.

— От „тях“ — твърдо повтори Чарли и изключи телевизора. — Преследвачите наближават, Рип. Само на няколко километра оттук са и скоро ще стигнат до фермата.

Артър рязко се завъртя и се втренчи в лицето й.

— Да не би властите да търсят летящата чиния?

— Естествено. Сателитите са я заснели в Сахара. Моята група беше пратена да я проучи. — Чарли премълча за хиперзвуковия разузнавателен самолет, чието съществуване строго се пазеше в тайна. — Другите от групата бяха там, когато ние с Рип излетяхме. Още щом узнае кои сме, правителството на Съединените щати ще научи къде живеят родителите ни, къде сме израснали. Ще ни търсят, ще разговарят с всички, ще проверят на всяко място, където може да сме отишли.

— Това са само предположения — мрачно рече младежът.

— Тя е права, Рип — подкрепи я Артър, който не беше в настроение за спорове. — Продължавайте, госпожице Пайн. Разкажете ни всичко.

— От ФБР още не са почукали на вратата ви поради единствената причина, че либийците сигурно са пленили колегите на Рип, другите от моята група и австралийците. Когато военните установят кои сме, от ФБР ще се втурнат по петите ни.

— Федералните ще се опитат да скрият информацията — замислено каза Артър. — Едва ли ще искат репортерите да ги атакуват с въпроси.

— И без това ще се разчуе — потърка брадичка Рип.

— Разбира се — съгласи се Чарли. — Ще изтече информация или някой от нашите роднини ще се раздрънка пред приятел, който ще проговори пред репортерите. Темата е прекалено гореща. Пресата ще научи. От ФБР ще се опитат да изпреварят журналистите.

— С колко време разполагаме? — попита Рип.

— Колкото ни дадат либийците. Още щом пуснат нашите хора, всички ще се юрнат към телефоните. Мисля, че ще научим, защото професор Солди при първа възможност ще се появи по телевизията. Ако той не изплюе камъчето, военните ще засекретят летящата чиния, когато я открият, и нито той, нито ти, нито който и да е друг няма да я види повече. Ще отиде направо в Зона петдесет и едно — и властите няма да признаят, че съществува. Солди не е глупак. Наясно е какво е заложено.

— Струва ми се, че нямате много време — обърна се към племенника си Артър.

— Убедена съм, че вече ни търсят, чичо Артър — заяви Чарли Пайн. — От Космическото командване са проследили летящата чиния при навлизането й в атмосферата. Военновъздушните сили ще стигнат до извода, че обектът от радара е била летящата чиния или метеорит. И ще използват всички средства на органите на закона, за да открият къде сме кацнали: щатската полиция, окръжните шерифства, националната гвардия, всички. В момента тези хора надничат из храстите в търсене на зелени човечета. Показаха ги по телевизията. Медиите и властите определено окуражават обществената истерия. Политиците излизат пред камерите и призовават всички да запазят спокойствие. Това е смешно.

— И какво точно е заложено, госпожице Пайн? — попита Артър.

— Видяхте летящата чиния. Сетете се сам.

 

 

— Мога да сготвя тук или да идем в града — предложи на гостите си Артър. — Той е на трийсет километра.

— Аз съм за града — заяви Рип. — Три месеца бях в пустинята. Искам прилична храна и двамата с Чарли трябва да си купим дрехи.

— Да не ме обиждаш на готвене? — разпалено попита Артър.

Рип се засмя.

— Дали от контролната кула на летището са засекли летящата чиния на радара? — попита Рип, докато пътуваха по двулентовия асфалтов път с пикапа на чичо му.

— Само ако са я търсили. Радарите им са настроени да приемат кодирани сигнали от самолетни транспондери.

— Трудно ли се засича формата на летящата чиния?

— Формата на горната и долната части придават някои от характеристиките на стелт — след като помисли малко, отвърна Чарли, — но заобленият преден край блести и сигурно се отразява на екрана, стига радарът да е достатъчно близо и да е настроен да го засече.

— Тогава каква е вероятността, да речем, през нощта да отлетим до Денвър, да се покажем там и после скришом да се върнем пак тук?

— Сериозно ли говориш?

— Ако накараме ония хора да търсят в Колорадо, ще можем да поостанем още един-два дни при Артър.

— Защо искаш да останеш тук?

— Говоря само от свое име. Ще ми се да се наспя като хората и да похапна добре. И трябва да обмислим какво ще правим по-нататък.

— Какво по-точно?

— Колкото по-дълго останеш с мен, толкова по-сериозно ще загазиш, помисли ли за това?

— Да — призна Чарли.

— И?

— Моите проблеми са си мои. Аз ще се оправям с тях.

Рип Кантрел сви рамене.

— Добре, нали си по-възрастна, предполагам, че ще го преживея. Обаче да се върнем на въпроса. Можем ли да се измъкнем оттук, без да спукаме тъпанчетата на всеки селяндур в радиус от осемдесет километра?

— Да поговорим повече за Денвър. Хората от телевизията приказват за нашествие от летящи чинии. В множествено число. Накараха американците да търсят цял куп космически кораби, нещо като космическа армада.

— За колкото повече чинии си мислят, толкова по-малка е вероятността да намерят нашата.

— В Денвър ли?

— В Денвър.

— Ако тръгнем след мръкване и известно време летим с антигравитационни пръстени преди да запалим ракетните двигатели… — замисли се Чарли.

— Ако използваме ракетните двигатели само за да наберем височина, може да ни помислят за нисколетящ реактивен самолет — обнадеждено предположи Рип.

— Може и да се получи — съгласи се тя. — А може и да не успеем.

— Може би е най-добре да оставите чинията където си е — обади се Артър.

Пикапът се размина с щатска патрулна кола. Тримата я проследиха с поглед.

— Е, какво ще правиш с летящата чиния, Рип? — попита Артър, когато полицейският автомобил изчезна в далечината.

— Не знам, чичо. — Гласът на младежа издаваше отчаянието му. — Честно казано, нямам представа как е редно да постъпим. Обаче не ми харесва да предам чинията на военните.

— Вие как мислите, госпожице Пайн? — Артър не откъсваше очи от пътя.

— Рип трябва да реши — отвърна Чарли.

— Може би трябва да откраднеш проклетата чиния и да я закараш в Зона петдесет и едно — въздъхна Рип.

— Може би наистина трябва — весело рече Чарли.

 

 

— Какво е това? — попита Рип сервитьорката в ресторанта.

Жената го погледна тъпо.

— Нали това поръчахте: сметанов сладкиш с банани.

— Не искам парче. Искам целия сладкиш.

Тя го зяпна за миг, после присви очи.

— Помня ви. Бяхте тук миналото лято.

— Точно така. Ще ми донесете ли и останалия сладкиш?

Сервитьорката подозрително изгледа Чарли и Артър, после се отправи към кухнята. След малко се върна. Останалите от персонала в кухнята надничаха през вратата. Тя с величествен жест остави сладкиша пред младежа.

— Добър апетит! — И ги остави сами.

— Защо искаш довечера да отидеш в Денвър, Рип? — попита Артър.

— Ще ти се да се повозиш, нали?

— Ами да. На кого не би му се искало? Обаче не желая да загазите заради мен.

— Няма да загазим — с пълна уста отвърна Рип.

— Какво мислите, госпожице Пайн?

— Все някой ще ни види да излитаме или да кацаме във вашата ферма.

Рип кимна с глава.

— Животът е риск.

— Определено е така, когато човек е близо до теб.

— Ей! Не знам как ще приключи тая история с летящата чиния, но поне нека се изкефим. Да повозим Артър. След двайсет години с него ще седим пред хангара му и ще си говорим колко велико е било.

— Звучи ми логично — заяви чичо му.

 

 

— Тая вечер опитай с това. — Рип подаде на Чарли един от обръчите. Вече го беше включил в компютъра, който задействаше главния дисплей пред пилота. Реакторът работеше. — Следобед Артър разбра как действат компютрите. Сложи си го, тествай го преди да излетим.

— Ти сложи ли си го? — втренчи се в лицето му Чарли. Седеше на пилотската седалка и чакаше летящата чиния да загрее. Артър и Рип стояха от двете й страни.

— О, да! — увери я младежът. — Няма нищо опасно.

Тя хвърли поглед към чичо му.

— Доколкото успяхме да установим — поясни Артър, — с обръча компютърът определя какво те интересува и ти дава нужната информация. Ще имате няколко възможности — просто се приближете към изображението, което изберете.

— Ще мога ли едновременно с това да пилотирам?

— Така смятаме — замислено кимна Артър.

— Вие двамата да не сте самоубийци?

— Само в понеделник. Това е краткият отговор. Дългият е, че компютърът, който са разглобили австралийците, ви позволява да виждате разни неща — да влезете в света на компютъра. Когато го включих, разбрах, че главният бордови компютър показва на пилота различни дисплеи и проектира графики върху купола.

Чарли се обърна към Рип.

— Целия следобед ли прекарахте в тая компютърна халюцинация?

— Не целия — възрази той. — И беше суперяко.

Тя си сложи обръча и поправи косата си. Застина, когато компютърният екран оживя.

— Иска малко време да свикнеш — прибави Рип, ала Чарли Пайн с нищо не показа, че го е чула. Погледът й се плъзна по кабината, после се пресегна и докосна лоста за предавките, който, разбира се, беше натиснат надолу.

— Чуваш ли ме? — високо попита Рип.

— Да — след няколко секунди отвърна тя и вдигна ръка за тишина, за да може да се съсредоточи.

На компютърния екран в средата на контролния пулт се заредиха графики — толкова бързо, че им беше трудно да ги следят. Движат се със скоростта на мисълта й, разбра Рип. Той наблюдаваше компютърните дисплеи с бегъл интерес, когато му хрумна, че всъщност гледа в ума на Чарли. Виждаше мислите й.

На главния дисплей се появи мъж и със скоростта на мисълта мигновено се преобрази във ферма, дървета, гора, реки, траектория, която изчезваше в далечината. Рип виждаше всичко триизмерно, толкова ясно, че се изкушаваше да се пресегне и да го докосне. Траекторията бе дълга и тясна като лента и се виеше ниско над върхарите на дърветата. Продължаваше стотици километри на югозапад, почти до Канзас, после се издигаше нагоре към атмосферата.

Чарли повдигна левия лост и леко натисна щурвала напред с дясната ръка. Летящата чиния се издигна на няколко метра над земята и излетя от хангара.

— Искаш ли да затворя вратата или… — започна Рип, но летящата чиния не спря.

Чарли се движеше по тясната траектория над върхарите, после продължи по очертанията на релефа на югозапад. Ракетните двигатели мълчаха. Такъв беше планът, помисли си младежът. Да се отдалечат от фермата, без да използват ракетните двигатели, които се чуваха от километри. Дъждът и облаците на този топъл въздушен фронт щяха да попречат на повечето хора да видят летящата чиния.

Рип се обърна към чичо си.

— Може би трябва да седнем и да си закопчаем коланите. — Корабът летеше със стотина възела, като използваше само антигравитационните пръстени.

Когато закопча колана си, Рип погледна Чарли. Тя седеше с ръце в скута и напрегнато се взираше в компютърния екран. Летящата чиния се издигаше и спускаше, сякаш следваше контурите на терена.

Сигурно е разбрала как функционира автопилотът, помисли си Рип, после осъзна, че самият компютър е автопилот.

На стената, откъдето двамата с Артър бяха свалили поддържащия компютър, се различаваше светло петно. Бледите очертания едва се виждаха, естествено, ако човек знаеше къде да гледа. Не беше казал на Чарли за машината и сега изпитваше известни угризения. Честно казано, не й вярваше напълно. Тя бе от военновъздушните сили и можеше да го зареже един господ знае къде, можеше да открадне летящата чиния…

Обаче можеше да пилотира кораба, трябваше да й го признае.

Летеше с него като птица. Или като ангел.

Един час по-късно Рип дремеше, когато усети, че ракетните двигатели се запалват. Ускорението леко го притисна назад, може би 0.25 g. Чарли явно бе поела по онази траектория нагоре към небето. Артър стоеше до нея и не изпускаше нищо.

Младежът се усмихна и се унесе, заслушан във воя на ракетните двигатели.

 

 

— Рип, събуди се!

Чарли го викаше. Той разкопча колана и се приближи до седалката й.

Двигателите работеха на ниска мощност. Чинията като че ли летеше хоризонтално.

— Намираме се на четирийсетина километра височина, струва ми се — съобщи тя и посочи зад тях.

Рип се озърна. Виждаше нещо. Червени и бели светлини. Приближаваха се. На тази височина? Не можеше да е самолет? Или можеше?

— Какво е това?

— Хиперзвуков самолет. Военен.

— Какво?

— Хиперзвуков шпионски самолет. Този модел замени Ес Ер седемдесет и едно. На такава височина се движи със скорост пет маха.

Шпионският самолет бързо се приближаваше.

— Вижда ли ни на радара? — попита Артър. Той също се държеше за пилотската седалка и се взираше назад.

— Би трябвало — отвърна Чарли. — Дръжте се. — Тя промени посоката и увеличи мощността. Ускорението ги блъсна към пода. Артър с всички сили се вкопчи в облегалката.

Хиперзвуковият самолет се опита да завие след тях, ала не успя.

— С каква скорост се движим? — жалостиво попита чичото.

— С около пет маха.

— Никога не съм чувал за хиперзвуков самолет — промълви Рип.

— Строго секретен е.

— И какво, сега ще трябва да ни убиеш, така ли?

— Не ме изкушавай, Рип. — Чарли завъртя ръкохватката на лоста докрай. Летящата чиния се понесе напред и ускорението рязко се увеличи. Артър не успя да се задържи и се запремята назад.

След секунди светлините на шпионския самолет избледняха зад тях. След минута-две Чарли угаси ракетните двигатели и наклони носа надолу към по-плътните атмосферни пластове.

Там небето беше ясно и луната сякаш обливаше звездите със светлината си. Целият Денвър и част от Скалистите планини се показаха под тях. Имаха неограничена видимост, най-малко сто и петдесет километра, и светлините на Колорадо Спрингс, Денвър, Болдър, Лъвланд, дори Форт Колинс блещукаха в мрака като диаманти на фона на тъмните върхове на Скалистите планини. По някои от тях имаше сняг, който сияеше на бледата лунна светлина.

— Още осемдесет километра — измърмори Чарли. — Ще трябва да намаля скоростта.

Чичо Артър смотолеви нещо, което Рип не разбра. Той бе успял да се задържи изправен.

— Между другото, какво правеше там оня шпионски самолет? — попита младежът.

— Търсеше нас.

— Е, сега има какво да разправя на приятелите си в Зона петдесет и едно, а?

— Да.

— Искаш ли да ми разкажеш още нещо?

— Какво например?

— За шпионски самолети, които ни търсят и за които ти, изглежда, знаеш всичко.

— О, я млъквай!

— Ние да не сме престъпници?

— Те смятат така. Естествено, че ще ни търсят. Защото искат летящата чиния.

Рип искаше да се наслади на мига, а не да мисли за бъдещето. Чарли продължаваше да му навира в носа външния свят и това не му харесваше.

— Е, какво ще правим, Рип? — Жената кимна към града пред тях. В този момент той разбра, че корабът е на автопилот: ръцете й бяха близо до лостовете, не върху тях.

— Не знам точно. Ще се спуснем ниско, за да ни видят, после ще се чупим. Ти как мислиш?

— Стига да сме далеч от летището, не ми пука.

— Гледайте да не докарате някого до инфаркт — посъветва ги Артър.

— О, няма — увери го Рип. — Никой няма да се почувства в опасност. Чисто и просто се забавляваме.

— Само това ли означава летящата чиния за теб, Рип? — попита Чарли Пайн. — Чисто и просто забавление?

— Да не би да сме женени, Чарли? Даже не съм сигурен, че чак толкова си падам по теб.

— Само попитах — отвърна тя, без да откъсва очи от екрана. Траекторията се виеше напред и надолу и я насочваше.

 

 

Лос Анджелис Доджърс и Колорадо Рокис бяха наравно 2:2 в началото на единайсетия ининг на Куурс Фийлд в тази приятна августовска вечер. Двубоя наблюдаваха трийсетина хиляди зрители.

Уоли Гринбърг седеше на горния балкон зад трета база с жена си и двамата си сина. Момчетата бяха уморени, беше им скучно и си шушукаха за пищното момиче на три реда пред тях. Жена му беше готова да си тръгне още преди три ининга, ала Уоли искаше да види „целия мач“. Рядко му се случваше да гледа Рокис — семейството не можеше да си го позволи — и не желаеше парите му да отидат на вятъра. Той изсумтя на момчетата и се опита да не обръща внимание на примирената апатия на жена си.

Кой знае защо се извърна от батера и погледна таблото зад центъра. И тогава видя летящата чиния, лещовиден силует, малко по-светъл от мрака извън игрището. Движеше се бавно над прожекторите.

Отначало го взе за балон, някаква реклама. Сигурно на „Елуей“, които имаха рекламна кампания.

После разбра, че движещият се силует не е балон.

— Вижте! — посочи той.

Жена му ахна.

— Еха! — възкликна по-големият им син, който иначе не проявяваше удоволствие или въодушевление от нищо.

Хората наоколо също зяпаха нагоре.

— Това е летяща чиния!

— Летяща чиния!

Зрителите в целия стадион започнаха да се изправят и да сочат с ръце.

Над вцепенената тълпа се спусна благоговейно мълчание. Летящата чиния се приближаваше към центъра на игрището.

 

 

Батърът Рамон Мартинес замахна с всичка сила. Току-що пристигнал от един селски отбор в Колорадо Спрингс, Мартинес играеше третия си голям мач в групата. Още нямаше нито една точка. Ако не започнеше да печели, в съвсем близко бъдеще щеше да се качи на рейса обратно за Спрингс. Мислеше тъкмо за тоя рейс, когато усети, че бухалката му удря топката.

Топката изхвърча нагоре. Сърцето на Рамон се сви. Поредният лош удар.

Затича се към първа база, като следеше полета на топката. Тя се издигаше, издигаше, чак до оная голяма черна летяща чиния…

Летяща чиния ли?

А топката продължаваше и продължаваше да лети…

Нито Рамон, нито който и да е друг на Куурс Фийлд можеше да подозира, че топката е навлязла в антигравитационното поле под летящата чиния и е удължила полета си с трийсетина метра. Централният защитник на Доджърс дори не се опита да я хване. Той стоеше като вцепенен и зяпаше летящата чиния. Топката профуча над главата му и прелетя най-малко на три метра над оградата.

Рамон Мартинес подскочи на цял метър във въздуха. Сърцето му радостно туптеше. Той размаха юмруци и с два крака скочи върху първа база. После продължи към втора база, толкова въодушевен от успеха си, че изобщо не забеляза липсата на реакция от страна на публиката.

 

 

Докато Рамон препускаше по базите, зрителите наблюдаваха летящата чиния, която се спускаше все по-ниско към втора база.

Когато корабът наближи земята, антигравитационното поле вдигна облак прах и ветрецът го отнесе надясно.

Това вече привлече вниманието на Рамон. Също като всеки друг на стадиона, той вдигна поглед. Когато стигна до втора база, усещаше краката си омекнали, сякаш не докосваше земната повърхност. Свлече се на колене и с две ръце се вкопчи в базата.

 

 

— Най-добре да се махаме преди да сме предизвикали паника — каза Рип. Наблюдаваше хората около изходите. Те все още бяха замръзнали по местата си със зяпнали усти, ала това нямаше да продължи вечно. Скоро щеше да ги обземе непреодолимо желание да избягат.

— Добре — тихо отвърна Чарли и изтегли назад левия лост, като обърна летящата чиния с щурвала и руля.

Когато корабът се насочи точно към таблото, тя натисна щурвала напред. Започнаха да ускоряват и жената завъртя ръкохватката на дросела. Ракетните двигатели зареваха и летящата чиния се стрелна над таблото.

Когато Куурс Фийлд остана зад тях, Чарли Пайн настъпи двигателите и рязко насочи носа нагоре. Ускорението я залепи за седалката.

 

 

Грохотът обля Уоли Гринбърг като океанска вълна, обгърна го и отне другите му сетива, докато огненото кълбо на ракетните двигатели на летящата чиния се издигаше ли издигаше в небесата.

Когато накрая се озърна наоколо, лицата на момчетата сияеха.

— Видя ли го, тате? — извика едното.

— Върха! Суперяко!

Уоли Гринбърг протегна ръце над главата си и извика към небето:

— Дааааа!

 

 

Рамон Мартинес отиде при трета база и се върна обратно. Ходеше с наведена глава и съсредоточено местеше краката си. И в движение се кръстеше. Непрекъснато.

Такова нещо — човек трябваше да го премисли, да го разгледа от нужната перспектива.

 

 

Телевизионните камери на Куурс Фийлд записаха всичко. Въпреки че мачът не се излъчваше директно, летящата чиния едва се бе скрила от поглед, когато телевизионните програми започнаха да предават кадрите по националния ефир.

В Белия дом президентът и неговите съветници ужасено наблюдаваха навлизащата в осветения кръг на игрището летяща чиния, която се спускаше към втора база.

— Боже мой! — промълви президентът. — Истинска е!

— Господи! — ахна Джо Делаурио.

Седяха хипнотизирани, докато летящата чиния изчезна от обективите.

— По-напреднали са от нас — измърмори държавният секретар. — Може да се наложи да им станем роби.

Джо Бомбата сепнато я погледна. Явно нервите й не издържаха.

— Хората ще си помислят, че религията е празна работа — рече О’Райли. — Под въпрос са моралът, етиката, философските устои на цивилизацията. Правителството може да падне.

— Къде е групата за проучване на НЛО, по дяволите? — гласно се зачуди Джо Бомбата и изтича повторно да се обади в Пентагона.

Президентът удари с юмрук по облегалката на стола си.

— До изборите остават по-малко от три месеца, а сега това! — горчиво каза той.