Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Летяща чиния (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Saucer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2016)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Стивън Кунц. Летяща чиния

Американска. Първо издание

ИК „БАРД“ ООД, София, 2004

Редактор: Радка Бояджиева

Худ. оформление на корица: Петър Христов

Компютърна обработка: Иванка Нешева

ISBN: 954-585-537-1

История

  1. — Добавяне

9.

Подобно на милиони други американци, които през онази августовска сутрин гледаха телевизия, докато се обличаха и закусваха, генерал Джо Делаурио Бомбата, началник-щаб на военновъздушните сили на САЩ, удивено зяпаше летящата чиния.

— Мама му стара! — измърмори той през четката си за зъби, която още бе в устата му.

Когато камерата показа в близък план изтребителя, преследващ летящата чиния, генералът захвърли четката. Качеството на картината беше лошо — египетският любител очевидно се бе опитвал да фокусира бързодвижещите се машини, ала издайническите облачета бял дим над крилото на изтребителя бяха достатъчни за Джо Бомбата да разбере, че самолетът обстрелва летящата чиния. Генералът грабна телефонната слушалка.

— Белия дом! — извика той на телефонистката. — Свържи ме с Белия дом!

Операторът фокусира пламъка зад летящата чиния и успя да го задържи докато обектът ускоряваше по права линия. Чинията бързо се смаляваше и накрая се виждаше само като светла точица в небето.

— Боже мой! — изрева Джо Делаурио и се втурна да облече униформата си.

Тъкмо влиташе през преддверието на кабинета си в Пентагона, когато един младши щабен офицер се закова на пети.

— Господин генерал, трябва да отделите време и да включите телевизора! Едно градче в Индиана — местните жители твърдят, че летящата чиния била там тая сутрин!

Джо Бомбата се втрещи. Когато видя видеозаписа от Египет, вече бе убеден. А сега бяха в Индиана, така ли? Дали наистина беше нашествие?

— Колко са летящите чинии? — попита той.

— Само една. С двама души на борда. Извънземни. Носели сиви гащеризони, погълнали огромно количество храна…

Джо Бомбата стоеше онемял, прикован към пода. Нищо през трийсет и шестте му години във военновъздушните сили не го бе подготвило за този момент. Преживяваше трескав кошмар, някакъв шантав, наркотично размътен холивудски епос.

Ощипа се по лявата ръка. Да, буден беше.

— Извънземните са платили в ресторанта с щатски долари — продължи офицерът и посочи мъжа, който говореше на телевизионния екран.

— Какво?

— Да, с щатски долари. С петдесетдоларова банкнота, която според собственичката на ресторанта била фалшива. После се качили на летящата чиния и отлетели.

Джо Бомбата най-после започваше да разбира.

— Къде е екипът за проучване на НЛО, който пратихме в Сахара? — изрева той. — Искам отговори веднага, иначе ще изям нечия глава за закуска!

 

 

Артър Кантрел е странно човече, заключи Чарли Пайн. Тялото, шията и главата му образуваха идеално яйцевидна форма, нарушавана единствено от късите му крака. Той ходеше с клатушкане и тлъстините му се тресяха. Над горната му устна и по челото му постоянно лъщеше пот. В месестото му лице бяха потънали живи умни очи.

— Приятно ми е, госпожо — каза той и направи кратък нервен поклон.

— Е, чичо, какво мислиш? — Рип се отдръпна назад и величествено посочи летящата чиния.

Артър Кантрел се разтрепери от радост, докато я разглеждаше. Докосваше я, милваше я и я галеше.

— Удивително! — едва промълви той.

Чарли Пайн се усмихна широко и любопитно се заозърта в стария военен хангар. Беше вкарала летящата чиния в паянтовата дървена постройка, след като Рип отвори вратите. Едва намери място да я приземи сред боклуците, като че ли от векове покрити с прах — стари трактори, едновремешна селскостопанска техника, един от първите модели форд, мотоциклет „Индиън чиф“, самолет „Еъронка Чемп“ и още какво ли не, нахвърляно в този някогашен хангар на военновъздушните сили, единствената оцеляла сграда от тренировъчна база през Втората световна война. Артър още преди години беше разбил изронения бетон на пистите — сега там растеше трева, идеална за малки самолети като неговия. Докато Рип обясняваше на чичо си за летящата чиния, Чарли прокара длан по двигателя на самолета.

— И двамата ви показаха по телевизията, струва ми се — накрая отбеляза Артър.

— В Египет ли? Да, ние бяхме, наливахме вода от Нил, за да задвижим кораба.

— Не само в Египет. В Лос Анджелис, Сейнт Луис, Асуан, Египет, а преди малко Си Ен Ен предаде за някакво градче в Индиана. Местните направо ще се побъркат.

— Нима? — с ангелски невинно лице попита Рип.

— Как не! — разхили се Артър Кантрел и шкембето му се разтресе. — Истинска летяща чиния каца насред Ъпшър, щата Индиана, десетки хора са я видели. Една жена твърди, че сервирала закуска на двама марсианци в сиви гащеризони. След като се нахранили, платили с фалшиви пари, оставили три долара бакшиш, преспокойно прекосили улицата и излетели.

— Сериозно?

— Жената от ресторанта каза, че изяли повече храна, отколкото нормален човек. По шест яйца, великански резени шунка и литър мляко. Когато преди десет минути го разправяше по телевизията, казвам ти, Рип, веднага се сетих за теб.

— Бях адски гладен, чичо Артър.

— Знам, момчето ми. Отвътре ти идва. Цял живот съм бил като теб.

— Е, какво мислиш за летящата чиния?

— Страхотна машина. Боже всемогъщи, страхотия е. Само се надявам двамата с госпожата да не сте я откраднали.

— Казах ти как я взехме, чичо. Честен кръст! Беше си чиста проба късмет, че зърнах проблясъка от оная ерозирала скала. С пот на челото я издялах от камъка.

— Мислиш ли, че някой ще си я потърси?

— Тя е адски ценна.

— Някой или нещо, по-точно. Това нещо сякаш излиза от някакъв сън… или от кошмар.

— Съмнявам се, че ония, дето са я изгубили, ще се върнат да си я потърсят, ама в тия времена… кой знае?

— Така си е — съгласи се Артър.

— Никой не подозира, че сме тук — заяви Рип. — Последните седемдесет-осемдесет километра летяхме ниско, под равнището на радара, точно над върховете на дърветата, и с изключени ракетни двигатели. Малко се затруднихме да открием фермата в дъжда заради облаците, нали се сещаш. Даже някой да ни е видял, няма да се сетят къде сме отишли.

— Какво ще кажете, млада госпожо? — попита Артър.

— Военновъздушните сили скоро ще я потърсят. До ден-два. Най-много три.

— Аха. Ще им се обадите ли да им кажете къде да търсят?

— Не веднага. Доколкото знам, Рип е законен собственик на летящата чиния.

— Наистина ли смятате така? — скептично попита Артър.

— Не съвсем.

— И аз се съмнявам.

— Виж сега, чичо, ти би трябвало да си на моя страна — разпалено заяви Рип.

— На твоя страна съм, на твоя страна съм — увери го Артър Кантрел. — Знам, че не си извършил нищо неморално — просто си мисля, че имаш проблем със закона.

Младежът се поразкрачи и изпъчи гърди.

— Винаги са ми казвали, че правото на собственост е девет десети от закона. Аз я намерих и имам намерение да я задържа. Който се надява да ми я вземе, ще трябва да докаже, че има повече право от мен.

— Който я намери, негова си е — замислено рече Артър и след като за пореден път измери с поглед Чарли Пайн, прибави: — Засега това е достатъчно, струва ми се. — Той посочи увисналия отворен люк под летящата чиния. — Дали има начин да се провра през оная дупка?

— Ако си глътнеш корема, струва ми се, че ще успееш — ухили се Рип. — Имахме проблем с двигателите. От време на време се давят. Надявах се, че ще хвърлиш едно око. — С тези думи младежът го поведе към люка.

Артър пропълзя на четири крака след него.

— Хм, господин Кантрел, Артър, преди да влезете, дали може да се поосвежа у вас?

— Ами разбира се, колко съм нелюбезен! Заповядайте вкъщи. Аз съм ерген и вътре цари пълен безпорядък, но използвайте всички удобства. Кърпите са в гардероба.

— Благодаря.

 

 

В малката къща не бе разхвърляно, разбира се. Както подозираше Чарли, Артър Кантрел се оказа педантичен чистник. Всяко нещо си имаше място.

Тя направо влезе в банята и взе дълъг горещ душ. След като пусна униформения си гащеризон в пералнята, отиде в стаята за гости — уютно кътче с телевизор. На стената имаше лавички с кремъчни върхове на стрели, десетки, може би стотици. И всяка бе грижливо надписана.

Дъждът, който плющеше от бурното сиво небе, трополеше по прозореца. Тя се пъхна под одеялото и запревключва телевизионните канали.

По Си Ен Ен намери каквото търсеше. Да, за пореден път показваха записа от Египет. После имаше интервюта с гражданите на Ъпшър. Чарли си погледна часовника. Божичко, с Рип бяха напуснали градчето едва преди два часа и половина и то вече се беше прочуло!

Гражданите изразяваха благоговейната си почуда от способностите на летящата чиния. Обикновени хора, които бяха видели нещо изключително. Преживяването изглежда се бе отразило на всеки по различен начин. Едни бяха замислени, други въодушевени, трети уплашени, гневни или възмутени.

Жената от ресторанта им беше признателна.

— От всички краища по зелената божия земя, които можеха да изберат, те се спряха тъкмо на нашия град. Винаги съм вярвала, че Ъпшър е особен, и сега знам защо. Ужасно съм щастлива.

— Защо? — попита репортерът.

— Летящата чиния ни даде повод да мислим за нещо друго, освен за себе си, напомни ни, че животът не свършва на съседната пряка.

Чарли продължи да превключва каналите и попадна на някакъв официален представител, който обясняваше, че летящите чинии били плод на човешкото въображение.

— Няма абсолютно никакво научно доказателство, че летящи чинии съществуват — твърдеше той. — Военновъздушните сили от петдесет години проверяват всички случаи и не са открили нищо.

— Откривали са онова, което им е било нареждано да откриват, мой човек — изсумтя Чарли Пайн и отново превключи канала.

Други телевизионни водещи излагаха мненията си за пороя от съобщения за летящи чинии. Една жена очевидно бе нервна. „Извънземните“ вече може би са тук, обясняваше тя.

Друга твърдеше, че това били свръхсекретни изпитателни машини на военновъздушните сили.

— Властите никога не ни казват истината. Знаят и не ни казват.

Накрая Чарли изключи телевизора и отпусна глава на възглавницата. Беше уморена, но още не й се спеше.

В какво се бе забъркала? Дали военните щяха да настоят „Локхийд Мартин“ да я уволнят? Защото е пилотирала летящата чиния? Защото не им се е обадила къде се намира? Дали публичността щеше да й попречи да си намери работа като пилот изпитател?

Замисли се за Рип, който бе долу в хангара с чичо си — две момчета, които си играеха с нова екзотична играчка. Рип нямаше представа какво вълнение е предизвикала летящата чиния… какво вълнение щеше да предизвика.

А може би така трябваше. Не го интересуваше какво мислят другите. Не го интересуваха телевизионните водещи, нито техните грижливо обработени мнения. Ни най-малко не го интересуваха и военновъздушните сили.

Как се бяха набъркали австралийците?

Може би трябваше да вземе пример от Рип и да престане да мисли за всичко това.

Тя извади книжната покривка от ресторанта и прочете бележките си. Чинията летеше идеално при поразително многообразие от режими. Това не бе случайно, знаеше го. Създателите на тоя кораб си бяха разбирали от работата.

Втренчена в записките си, Чарли Пайн отново усети кораба в ръцете си, педалите под краката си, мощността на ракетните двигатели. Тя впери невиждащи очи през прозореца и се замисли за преживяното. После отиде да потърси нещо за писане, увита в одеяло. В малкия кабинет на Артър намери бележник.

Върна се в спалнята и бързо, съсредоточено започна да пише, опитвайки се да изложи върху листовете всичко. Никога през живота си нямаше да има друга възможност да пилотира такава уникална машина. Категорично!

Накрая клепачите й натежаха. Чарли се отпусна на възглавницата и заспа.

 

 

— Олеле, Рип! Това нещо е голяма работа! — Артър Кантрел се дивеше на изключителното инженерно майсторство, проявено в летящата чиния, на блестящите технически решения.

Беше се напъхал в машинния отсек. Когато се качиха на борда, Рип запали реактора. Чичо му благоговейно застина сред компютърните дисплеи и светлини. Младежът угаси реактора преди двамата да влязат в машинния отсек.

Сега Артър почукваше по стените, надзърташе навсякъде, проучваше всичко с фенерчето си. Гореше от любопитство и удивление.

— И казваш, че сте налели кална вода, така ли? — след малко попита той.

— Да. Нямаше друга.

— В тоя сепаратор трябва да е останала кал. Сигурно. Иди да ми донесеш малкия комплект инструменти от тезгяха, моля те.

Рип се подчини.

Скоро Артър установи, че гаечните му ключове не стават. Тъй като не искаше да разбие някоя гайка, трябваше да използва подвижен ключ и клещи.

— Радвам се, че дойде, Рип. Липсваше ми това лято.

— Да. Тая стара ферма… — Младежът прекарваше летата при чичо си Артър от дванайсетгодишна възраст. Откакто бе починал баща му. — В пустинята беше ново приключение — малко извинително рече той.

— Човек има нужда от нови приключения — докато разглобяваше сепаратора, отвърна Артър. — Това разширява кръгозора ти, пък и научаваш нови неща. Въпреки това ми липсваше.

Рип не каза нищо и чичо му не очакваше отговор. Достатъчно добре познаваше племенника си.

— Какви са отношенията ви с жената?

— Никакви. Тя е пилот изпитател от групата на военновъздушните сили за проучване на НЛО. Дойдоха в пустинята заради летящата чиния. Чарли е цивилна, преди две седмици се е уволнила. Вмъкна се в кораба, когато се канех да излетя. Наоколо стреляха, не можех да я оставя.

— Извадил си късмет, че е дошла.

— И сам щях да се справя, чичо Артър. Честно.

— Нямаше да е много добре за теб, ако грешиш.

— Пилотирането ми идва отвътре.

— Имали сме пилоти в рода, а?

— Нали управлявах твоя чемп. Спомняш ли си? Ти ме научи. Тая летяща чиния е като него. Е, малко по-бърза е, естествено, и е по-сложна, но можех да се справя.

Артър промени темата.

— Когато сутринта станах от леглото, изобщо не подозирах какво ще се случи. Летяща чиния! Какъв ден, а! И оная мадама е голяма работа. Добър племенник си, Рип, честно. Всяка сутрин от много години насам се чудя дали днес няма да се отбиеш.

— Е, ако имах летяща чиния, нямаше да е проблем.

Обзе го топло чувство, когато се замисли за перспективата да обикаля страната със собствена летяща чиния, да ходи където и когато реши… Той погали металната стена до себе си.

Когато усети, че Артър го наблюдава, Рип се ухили.

— Идвай когато ти е приятно — каза чичо му. — И доведи жената. Харесва ми.

Младежът махна с ръка.

— Чарли скоро ще си отиде. И не ми е гадже, нищо подобно, Артър.

Чичо му отново се зае със сепаратора.

— Бива си я. Умна, готина…

— Наближава трийсетака. Прекалено стара е за мен.

— Не чак толкова — просто ти си прекалено млад.

— Да. Липсваше ми това лято, Артър. Твоите романтични съвети, мнения и екскурзии до града за пица.

— Как е майка ти?

— Добре е, предполагам. От известно време нямам писмо от нея. Може би трябва да й се обадя, докато съм тук.

— Сигурно.

Артър най-после разглоби сепаратора. Имаше усет за механика.

Вътре наистина имаше кал.

— На тезгяха би трябвало да има найлонова торбичка и хартиени кърпи. — Когато почистиха сепаратора, той измърмори: — Тая проклетия не е направена на тая планета.

— Убеден ли си?

— Да. Никога не съм виждал такова нещо, а аз вървя в крак с техниката. Такива работи просто още не са изобретени.

— Кой е построил тая летяща чиния, Артър?

— Хора! Очевидно. Погледни. Пригодена е за хора с нашия ръст, може би няколко сантиметра по-дребни. Ами тая ръкохватка? — Рип се наведе към него, за да погледне. — Виждаш ли? Направена е за човешка длан. Басирам се.

— Знаеш ли какво, Артър, ти сглоби сепаратора, а аз ще донеса градинския маркуч и ще напълня резервоара. Ако Чарли е права, може да се наложи да си тръгнем бързо.

— Според мен е права, Рип. Това е страхотна машина — военните ще направят всичко, за да я вземат.

— Тя е моя, Артър. Не е тяхна.

— Вече ми го каза. Иди да донесеш маркуча и пусни водата.

Когато Рип се върна, чичо му разглеждаше компютъра, който бяха разглобили австралийските техници.

— Не си го направил ти, нали? — изсумтя Артър.

— Не, по дяволите.

Чичо му продължи да го проучва. След няколко секунди извади лупа.

— Мисля, че ще мога да го сглобя — заяви той. — Идиотът се е опитвал да се добере до чипа, обаче не е знаел как изглежда. Целият кожух всъщност е чип. — Артър вдигна трите части, от които се състоеше кожухът. Те висяха само на жиците.

— Това ли е чипът?

— Да. Сигурно има милиарди транзистори. Ако са транзистори, макар че се съмнявам. — Чичото разгледа вътрешната повърхност на кожуха с лупата.

— Изобщо говорят ли за такива неща в университета? — поинтересува се той.

— Ъхъ.

Артър обхвана трите части с ръце.

— Какво беше правилото? Броят транзистори, които индустрията може да натъпче в един чип, се удвоява на година и половина, нали така?

— Точно така — потвърди Рип.

— Ако знаехме колко транзистори има в тоя кожух, можехме да изчислим технически колко преди нас са тези същества в техниката.

— Разбира се, след известно време функцията може да не е праволинейна — отбеляза младежът.

— Погледни тоя екран. Дебел е шест милиметра и е гъвкав. — Екранът също висеше на кабел. Артър го изви в ръце и го помачка. — Невероятно!

После го остави и продължи да проучва компютъра. Скоро се засмя.

— Виж този обръч, това трябва да е клавиатурата.

— Едва ли — възрази Рип и започна да търси нещо сред частите, което да му изглежда познато.

— Божичко, не може да не е това! Сигурно чрез него говориш с компютъра.

Обръчът се състоеше от множество изключително фини жици, може би хиляди, усукани заедно. Като че ли бяха прихванати с някакъв гъвкав материал, навярно найлон.

На Артър му трябваха около пет минути, за да сглоби компютъра.

— Включи го.

Рип завъртя главния ключ до първото деление и му подаде обръча. Артър внимателно го сложи на главата си.

— Това не е много разумно, чичо.

— Нали правим проучване. Ако полудея, свали това нещо от главата ми.

— Ами ако…

Но Артър вече беше затворил очи. Лицето му стана безизразно.

Рип зачака.

Чуваше шуртенето на водата в резервоара. Водата идваше от кладенец и маркучът наливаше едва по десетина-петнайсет литра в минута, така че щеше да мине доста време, докато резервоарът се напълни.

Артър се усмихна. Широко. Очите му се отвориха, дланите му помръднаха, пресегнаха се напред… И останаха неподвижни.

На лицето му се изписваха различни чувства: удивление, щастие, радост.

Какво толкова имаше в тоя компютър?

Рип размаха ръка пред лицето на чичо си. Отворените му очи не проследиха движението и не мигнаха.

Дишането му изглеждаше нормално. Младежът го наблюдаваше и мълчаливо слушаше ромоленето на водата. Дъждът плющеше по ламаринения покрив на хангара, но в летящата чиния беше тихо като в гробница.

Ако професор Солди не грешеше, тази тишина бе царяла в продължение на сто и четирийсет хиляди години. Господи, колко много време! Човекът беше станал човек, бе се разселил от Африка по цялата планета, ледниците бяха дошли и си бяха отишли, хората бяха минали по провлака в Америка, бяха издигнали пирамидите, Моисей беше извел народа си от Египет, бе процъфтяла културата на Елада, после и Рим… Цялата история на човечеството се беше разиграла, докато тая машина безмълвно бе чакала в пясъчника.

Рип потръпна.

Чичо му отвори очи и си свали обръча. Усмивката му ставаше все по-широка.

— Да, да, да! Жестоко е, малкия. О, Рип, направо е фантастично!

— Кое?

Артър му подаде обръча.

— Сложи си го. Следвай изображението на летящата чиния. Това е ръководство за използване на кораба… някаква триизмерна холограма. Можеш да видиш всичко: как функционира корабът, как действа всяка част, как се разглобява, как се ремонтира. Толкова е реалистично, че ти се иска да се пресегнеш и да го докоснеш. Никога не съм виждал такова нещо.

Той скочи на крака и хвърли обръча на седалката. След секунди вече беше на колене до предната преграда на отсека. Отвори се плоскост. Артър бръкна вътре и извади нещо, опаковано в мек материал. Той го протегна към Рип.

— Виж това! Комплект инструменти! Инструменти за ремонтиране на бордовите машини. А ето още няколко обръча — слагат се на главата, за да се свързваш с компютрите.

Рип си сложи обръча на главата. Беше му възтесен, но тъй като бе еластичен, не го стягаше.

Летящата чиния беше един от трите обекта пред него. Приближи се към тях, разгледа ги… Бяха истински!

Той рязко смъкна обръча.

Артър избухна в смях.

— Нали ти казах! Нали ти казах! — Той се наведе и доближи лице на сантиметри от лицето на племенника си. — Опитай пак, Рип.

Младежът се запъти към летящата чиния, само искаше да се приближи, тя също се насочи към него или той към нея — трудно можеше да се определи. Едновременно беше цяла и не беше. От няколко метра корабът изглеждаше прозрачен и му позволяваше да види всяка част, всяка жица, клапа, тръба и така нататък. И беше истински, триизмерен обект с перспектива, сенки и осезаема реалност. Също като Артър, той понечи да го докосне.

Реакторът, сепараторът, антигравитационната система… Наведе се по-близо, за да разгледа един компютър. Колкото повече се приближаваше, толкова повече неща виждаше. Потъваше все по-дълбоко в чипа на главния компютър пред пилота, докато накрая можеше да различи микроскопичните електрически вериги.

Когато накрая свали обръча, Рип Кантрел се почувства изтощен. Трябваха му няколко секунди, за да се ориентира.

Чичо Артър седеше насреща му и се усмихваше.

— Удивително, а?

— О, Артър, не съм и мечтал…

— Сега знаеш как са се чувствали индианците, когато са се качили на кораба на Колумб.

Рип седеше зашеметен и не можеше да мисли за друго, освен за преживяното.

— Едно нещо знаем със сигурност — че летящата чиния е построена от хора — рече Артър.

— Но… Ние… аз и още двама души, с които работех, го издялахме от пясъчникова скала, Артър. Изкопах го с тия две ръце. Скалата не може да е била фалшива. Корабът е преседял в камъка сто и четирийсет хиляди години, така каза археологът.

— Тоя компютър, обръчът… — посочи чичо му. — Тая машина чете мислите ни, показва ни каквото ни интересува. Създадена е да контактува с мозъка ни. С човешки мозък. Не мога да го обясня, обаче е така.

 

 

Президентът и неговите съветници бяха сериозни хора, които ежедневно се занимаваха със сериозни политически дела, тоест разделяха баницата така, че да извличат максимална изгода за себе си. Не се усмихваха често — само в редки случаи се присмиваха на несгодите на противниците си. А противниците им бяха много. Приятели бяха хората, които сляпо и твърдо вярваха на президента и неговото правителство, всички останали бяха противници. Проблемът с летящата чиния хвърли в пълно недоумение тези сериозни хора. Опитът им по никакъв начин не им помагаше да се справят със ситуацията.

Врявата с летящата чиния беше идеална за телевизията, медийно събитие като по поръчка, приковало огромен процент от населението пред екраните, където можеха да им продадат всичко — от автомобили до ранитидин, от брокерски услуги до супозитории. Едно от нещата, от които се нуждаеше телевизията, бяха десетсекундни цитати от сериозни хора. Репортерите и операторите дебнеха в очакване навсякъде, където имаше вероятност да устроят засада на сериозна личност.

Но даже сериозните хора да бяха неотзивчиви, ненаситният апетит на медиите трябваше някак да бъде утолен. Предприемчивите продуценти пратиха подчинените си при духовенството.

— Как смеят телевизиите да излъчват тия глупости! — вилнееше пред камерата един изтъкнат теолог. — Тия приказки за летящи чинии и извънземни стават за киното, обаче нямат място в сериозен разговор.

Президентските съветници съчувствено кимаха с глави. Какво можеха да заявят пред камерите? По телевизията всичко е официално. Камерата улавя всеки миг, добър или лош. Ако летящата чиния се окажеше някаква измама, както изглеждаше най-вероятно, сериозните щяха да се опозорят, ако са се отнесли сериозно към въпроса. От друга страна, ако зад сензационната пушилка се криеше истинска летяща чиния с истински извънземни, сериозните трябваше да излязат на сцената, готови да се бият или да стискат ръце. Поне трябваше да изглеждат готови.

— Как се забъркахме в тая работа? — обърна се шефът на президентския кабинет П. Дж. О’Райли към Делаурио. Сериозните хора бяха извънредно недоволни от военновъздушните сили и конкретно от Джо Бомбата и подозираха, че някак си е виновен за тая отвратителна каша.

Джо Бомбата измери с гневен поглед О’Райли, който беше готов да обвини метеоролога за гръмотевичната буря.

— Всичко това е крайно обезпокоително — заяви президентът. — Не знам какви са възможностите ни.

— Господин президент — започна Джо Бомбата, — от ЦРУ ми съобщиха, че Кадафи може би е заловил нашата група за проучване на НЛО и…

— Не се опитвай да прехвърлиш вината на Кадафи — прекъсна го О’Райли.

— Опитвам се да кажа, че…

— И сам мога да позная супертехниката. Онова нещо — О’Райли посочи записа от Египет — определено ми прилича на супертехника.

— Кой знае какво е? — изсумтя Джо Бомбата. — Трябва по-често да ходиш на кино. Днес експертите по специални ефекти могат да правят с компютър удивителни неща.

Съветникът по националната сигурност вдигна купчина компютърни разпечатки със съобщения от информационните агенции за грохота в Сейнт Луис и случая в Индиана и ги размаха.

— Двайсет и седем нормални хора в Индиана се кълнат, че са видели летяща чиния посред бял ден от разстояние по-малко от сто метра. Четирима от тия двайсет и седем се кълнат, че са я докосвали! Какви специални ефекти?!

Джо Бомбата сериозно се опита да им обясни.

— Уверявам ви, че никоя държава не притежава нещо, което да прилича или да лети като оная проклетия по телевизията. Естествено, имаме някои секретни разработки, обаче това са самолети, за бога! Известно ви е! Протестирам срещу намеците, че военновъздушните сили са създали някаква магическа машина без знанието на правителството.

— Ами ако наистина е летяща чиния? — попита президентът. Той беше политик, защото обичаше да е в първите редици. Искаше да го харесват, ала мразеше да взема решения. — Някъде отдалече? Съзнавате ли какво означава това? Технически развити същества от друга планета? Не трябва ли да ги приема в Розовата градина?

Точно в този момент по Си Ен Ен се появи прочутият евангелист доктор Джим Боб Кантуел.

— Събитията, на които сме свидетели днес, предизвестяват идването на Антихриста — напевно произнесе той.

П. Дж. О’Райли побесня, грабна дистанционното и изключи телевизора.

— Кантуел е глупак — изсумтя шефът на президентския кабинет.

— Значителен процент гласоподаватели ходят на църква — отбеляза друг сериозен човек. — Те се безпокоят за въздействието на тази извънземна лудост върху вярата им.

— Аз не ходя на църква — категорично заяви президентът. — Освен няколко пъти на празници…

Джо Бомбата се извини и напусна стаята, за да търси телефон. Трябваше да се уволни преди години и сериозно да се заеме с голф, вече беше сигурен.