Стивън Кунц
Летяща чиния (17)

17.

Рип Кантрел се смая, като видя какво са направили през нощта войниците в имението на Хедрик. Навсякъде се бяха появили окопи и бункери, като че ли бе копала великанска къртица. Около сградата имаше пет-шест танка.

— Не съм виждал толкова много войници, откакто се уволних от казармата — отбеляза шофьорът.

— Прилича на военна база, нали?

— Какво правят тук тия хора, по дяволите?

— Може Хедрик да забавлява някоя важна клечка от чужбина.

— Да. Възможно е.

Австралиецът спря на заден пред кухненската рампа.

— Ще ми помогнеш ли да разтоварим?

— Естествено. Обаче не забравяй, аз ще остана тук. Просто спокойно си тръгни и се върни в града. Никой няма да забележи.

— Това не ми харесва, приятел. Всички тия войници…

— Искаш ли да ми върнеш парите?

— Ти си знаеш, малкия.

С тези думи шофьорът отвори вратата и слезе. Рип заобиколи отзад. Главният готвач и икономката не се виждаха в кухнята, само двама готвачи правеха чай.

Рип направи два курса до хладилната камера, натоварен с опаковани хранителни стоки, докато двама келнери сновяха до трапезарията и обратно с чайниците. Когато готвачите се бяха извърнали и сервитьорите ги нямаше, младежът надзърна през стъклото на вратата в трапезарията. Там закусваха двайсетина души. Чарли седеше на една от масите с гръб към него: навсякъде можеше да познае вързаната й на опашка коса. И естествено, носеше униформения си гащеризон.

Той помогна на шофьора да пренесе цялата стока в хладилната камера, после скочи от рампата и закрачи покрай стената на къщата към служебния вход, който бе забелязал предишния ден. Натисна бравата. Отключено.

Вмъкна се вътре и затвори вратата след себе си.

Коридорът, в който се озова, беше дълъг и тесен, просто тунел, който позволяваше на персонала да не минава през централната част на къщата. Нямаше откъде да знае дали и кога ще срещне някого, затова забърза напред.

Отляво видя врата. Открехна я и надникна в кухнята, после затвори.

Надясно се разклоняваше друг коридор. Зави по него. Петнайсет метра по-нататък стигна до стълбище. От двете му страни имаше врати. Отвори едната: пералня. Другата стая бе котелно помещение. Нямаше никого. Вмъкна се вътре и затвори вратата след себе си.

Два прозореца високо на стената пропускаха дневната светлина. Ако стъклата бяха прозрачни, а не матирани, щеше да може да вижда какво става на двора и при хангара.

Върна се в коридора и влезе в пералнята. И естествено, намери зелени панталони и риза, които можеха да принадлежат единствено на градинар. Коленете на панталоните бяха избелели от коленичене на влажната пръст.

Съблече се и нахлузи панталоните. Бяха му малко широки в кръста, но не прекалено. Ризата също му ставаше, стига да не закопчаваше ръкавите. Облече си якето и го остави разкопчано.

В котелното откри кутия с инструменти. Щяха да му свършат работа.

 

 

Когато Хедрик влезе в трапезарията за закуска, при него дойдоха представители на две делегации. Искаха още време за проучване на летящата чиния. Чарли Пайн пиеше кафе на съседната маса. Беше се обърнала към тях, за да проследи разговора.

Милиардерът без ентусиазъм погледна ръководителите на китайската и европейската група.

— Всички имате достатъчно време да разгледате летящата чиния. Допълнителните проучвания само ще забавят търга, който по взаимно съгласие трябва да започне в единайсет… — Хедрик си погледна часовника. — Дотогава остават двайсет и седем минути.

Пръв отговори Пиеро.

— Моето правителство ми постави някои въпроси, господин Хедрик, на които трябва да се опитам да дам отговор. Аз просто служа на страната си.

Ръководителят на китайската делегация го подкрепи. И той нямал друг избор, заяви азиатецът.

Хедрик трябваше да се съгласи с искането им и го направи без повече спорове. Помоли Чарли Пайн да ги придружи и тя се съгласи.

На път за хангара подминаха мъж, коленичил на тротоара. Работеше нещо върху разклонителна кутия. Петимата не му обърнаха внимание. След като се отдалечиха обаче, той ги проследи с поглед, докато се скриха в хангара, и отново се захвана с работата си.

Когато групата влезе в хангара, Ръгби стоеше до летящата чиния. Той изчака всички да се качат на борда и ги последва.

В продължение на цял час Чарли скуча на една от седалките, наблюдавайки инженерите, които разглеждаха, фотографираха и измерваха. Роджър Хедрик категорично беше забранил да разглобяват уредите.

Ръгби седеше на пилотската седалка и гледаше американката, както котка гледа мишка. Явно шефът му не искаше да рискува. Чарли бе получила пари и обещание за още, ала милиардерът нямаше да допусне тя да отлети с чинията преди да е измъкнал планина от пари от някого.

 

 

Дали Чарли щеше да пилотира летящата чиния? Кога щеше да излезе от хангара? Рип разсъждаваше над тези въпроси, докато разглеждаше разклонителните кутии на външното осветление. После се озърна към къщата. Може би трябваше да влезе вътре. Но къде?

Наоколо се мотаеха войници, край хангара имаше фадрома. Явно с нея бяха копали окопите.

Имаше и въоръжени цивилни, но те не обръщаха никакво внимание на Рип.

Ала не можеше цяла вечност да разглобява разклонителните кутии. Трябваше да отиде някъде и да прави нещо, докато се отвореше възможност да избяга с Чарли.

Но какво?

— И това ако не е хлапето с глистите — разнесе се глас с американски акцент.

Рип вдигна поглед и видя Бил Тагарт. До него стоеше високият австралиец от Сахара, Ред Шарки. Зад Шарки имаше още двама мъже, въоръжени с автомати.

Рип се изправи и изтри длани в панталоните си.

— Какво правиш тук, Тагарт?

— Ставам милионер, малкия. — Тагарт извади чек от джоба на ризата си и го размаха във въздуха. — Старият Хедрик си плаща дълговете, признавам му го. Аз му съобщих за летящата чиния. Спечелих малко пари.

Рип побесня.

— Не си имал право!

— Напротив, малкия. Оная летяща чиния ми принадлежи също толкова, колкото и на теб. Аз измислих как да спечеля някоя пара от нея и го направих, за бога.

— Стига приказки — отсече Ред Шарки и отпусна тежката си ръка на рамото на Рип.

Младежът се отърси от нея и замахна към Тагарт, който пое удара с шия и се строполи като зашеметено говедо.

Шарки и хората му сграбчиха ръцете на Рип.

— Струва ми се, че за последен път те видях, когато открадна летящата чиния в пустинята — каза австралиецът. — Остави ни на милостта на камиларите на Кадафи. Длъжник си ми.

Шарки стовари юмрук върху брадичката му. Рип успя да поеме тежестта с рамо и буза, но се олюля.

— Ще ни уволнят, задето се биеш пред всички, Шарки — обади се един от мъжете.

— Това копеленце си го заслужи — изсумтя Тагарт, като разтриваше гърлото си. Той бавно се изправи на крака.

Шарки изви ръката на Рип зад гърба му.

— Ела с нас доброволно или ще ти извадя ръката от рамото.

Поведоха младежа към къщата. Тагарт ги проследи с поглед от тротоара.

Вкараха Рип в стаичка с няколко стола.

— Пазете го — нареди Шарки на двамата, които бяха с него, и ги остави там.

Рип се свлече на един от столовете и започна да свива и разгъва ръката си, за да успокои болката.

След по-малко от две минути Шарки се върна заедно с Хедрик.

— Господин Кантрел, това наистина сте вие. Напълно неочаквано — усмихнато рече милиардерът. — Добре дошъл в Австралия!

Рип не отговори.

Усмивката на Хедрик се стопи.

— Как е влязъл тук? — попита той.

— Не знам. Открихме го навън, играеше си с разклонителните кутии на външното осветление.

— Заведете го в хангара и го покажете на госпожа Пайн. После го заключете някъде. И оставете някой да го пази.

 

 

Коленете на Рип омекнаха, когато видя летящата чиния в средата на хангара. Толкова близо и в същото време толкова далеч.

Шарки повика Чарли през люка. Тя слезе и зяпна Рип, който стоеше между двете горили на Шарки.

— Господин Хедрик нареди да ти го покажем. Вече го видя.

Рип пъхна ръце в джобовете си, за да не видят, че трепери.

Чарли бе толкова красива…

Тя се приближи към него и протегна ръка към лицето му.

— Стига романтика — кисело изсумтя Шарки. — Повръща ми се от вас.

Накараха Рип да се обърне и го отведоха.

Американката стоеше като вцепенена и се взираше в гърба му. Шарки спря до нея.

— Хедрик каза ясно да ти го заявя: само една грешна стъпка и той ще го отнесе.

Чарли Пайн се качи на летящата чиния.

 

 

В дванайсет и нещо инженерите съобщиха, че са приключили и слязоха през отворения люк. Чарли ги последва.

Ръгби остана в летящата чиния. Инженерите се запътиха към главния изход и напуснаха хангара.

„Какво прави там Ръгби?“

Тя се протегна, направи няколко наклона напред и докосна върховете на кожените си ботуши със стоманени налчета.

В хангара нямаше никой друг.

Къде бяха отвели Рип?

Трябваше да използва момента и да избяга с летящата чиния. Хедрик нямаше да направи нищо на Рип. Щеше да му се наложи да го пусне.

Още докато си го мислеше, не го вярваше.

Стоеше там, отчаяна, уморена, обезсърчена, когато Ръгби се спусна през люка. Той се наведе и се запъти към нея.

Тъкмо излизаше изпод носа на летящата чиния и се изправяше, когато Чарли го изрита с десния крак. Целеше се в ларинкса му, ала не улучи — ботушът й се заби в устата му.

Главата му се блъсна в носа на летящата чиния и той се свлече на четири крака. От устата му рукна кръв. Ръгби изплю няколко зъба и разтърси глава.

После вдигна поглед към нея. Устните му се свиха и той понечи да се изправи.

Чарли отново го ритна с всичка сила и вложи в ритника цялата си тежест. Улучи го право в носа с отвратително хрущене. Лепенката се отлепи.

Ръгби политна назад и се просна на бетона, където остана напълно неподвижен. Беше изгубил съзнание. От устата и буцата разкъсана плът на мястото на носа му се лееше кръв.

Чарли Пайн овладя отвращението си, наведе се и го опипа под мишниците. Нищо. Претърколи го по корем и провери на кръста му. Кобур.

Извади пистолета, хубав малък валтер .380, зареден. Пъхна го в джоба на гащеризона си и се качи в летящата чиния.

Изправи се в кабината и като се опитваше да нормализира дишането си, се заозърта наоколо и се опита да се съсредоточи.

Ако ония инженери бяха поставили бомба на борда, къде щяха да я скрият? Не може да не са знаели, че летящата чиния ще бъде претърсена. Даже два-три пъти.

Влезе в машинния отсек.

Десет минути по-късно се върна в кабината.

Единият китаец бе повдигнал плоскостите на пода. Тя провери там и напипа бомбата. Беше напъхана на място, което не се виждаше с просто око. Предпазливо я извади и я пъхна в джоба на гащеризона си.

Дали и немският инженер беше оставил взривно устройство? Продължи да търси още десет минути. Нищо.

Ръгби лежеше на пода на хангара. Не беше помръднал. Възможно бе да е мъртъв.

Може би трябваше да провери дали диша.

Не…

Навън имаше четири големи реактивни самолета. Два груман „Гълфстрийм V“, един руски лайнер и боинг 737. На опашката на единия гълфстрийм забеляза герба на Хедрик и се запъти натам.

Войниците пред вратата не понечиха да я последват. Пазеха хангара, не самолетите.

Чарли Пайн постави една от бомбите в отвора на десния колесник на грумана с емблемата на австралийския милиардер. Китайската бомба потъна в колесника на боинга със знаците на китайския национален превозвач.

Когато се отдалечи и се запъти към къщата, войниците си приказваха помежду си, без да й обръщат внимание.

 

 

Обядът мина набързо. Членовете на делегациите бяха напрегнати и почти не разговаряха. Нахраниха се надве-натри и отидоха да проведат последни консултации помежду си и по телефона.

Чарли човъркаше храната си, когато Бърнис се приближи с широка усмивка.

— Скоро всичко ще свърши, казва Роджър. Следобед някой ще получи летящата чиния. — Тя се изкиска. — Роджър е страшно развълнуван! Ще стане най-богатият човек в света.

— Радвам се за него — отвърна Чарли Пайн.

— О, и аз — засмя се Бърнис. — Той работи адски усилено, за да го постигне.

— Наистина.

— Само си помисли, пред нас се твори история! Направо усещам електричеството във въздуха.

Тя се отдалечи, сигурно към библиотеката, и остави Чарли и недокоснатия й обяд.

Американката си наля кафе и отиде в една съседна стая, където имаше телевизор. Седна на фотьойла и запревключва каналите.

Спря, когато видя загорялата от слънцето физиономия на професор Солди.

— … Разбира се, нямаме доказателства, потвърждаващи моите теории, но археолозите не могат и да ги опровергаят.

— Но вашата хипотеза, че Homo sapiens sapiens е дошъл на земята с летящата чиния, не се съгласува с фосилите, доказващи развитието на хоминидите на земята.

Ученият поклати глава.

— Не, няма такова нещо. Фосилните данни, меко казано, са фрагментарни и някои може да са интерпретирани грешно. Истината е, че най-ранните археологически свидетелства за хомо сапиенс сапиенс, модерния човек, датират едва отпреди сто хиляди години. Преди това откриваме останки от неандерталския човек и Homo erectus.

— Възможно ли е хората от летящата чиния да са изместили хоминидите, които са еволюирали на земята?

— Може да са били изместени, избити или просто да са измрели. Не знаем достатъчно, за да градим хипотези.

— Както самият вие признахте, професоре, теорията ви се основава на предположението, че еволюцията навсякъде е следвала сходен път. Кажете нещо повече?

— Според мен еволюцията следва сходен път при сходни условия — поясни професор Солди. — Ако средата е еднаква, еволюционните фактори също ще са еднакви. Статистически погледнато, макар че всички условия рядко съвпадат, по същество е възможно да има такъв случай. Например ако звезда, подобна по големина на нашето слънце, има планета, голяма колкото нашата и на приблизително същото разстояние, можем да очакваме химическите и физическите закони да действат по подобен начин като на Земята. Хората като че ли забравят, че в нашата галактика Млечния път има най-малко сто милиарда звезди. Има милиарди галактики… Във вселената има много планети, подобни на Земята — присви очи професорът. — Стотици. Хиляди. Може би стотици хиляди. Възможно ли е на тия стотици хиляди светове като нашия да има същества, подобни на нас? Според мен ще е изненадващо, ако няма.

— Значи не сме сами във вселената, така ли? — окуражи го репортерът.

— Не сме, естествено. Питайте всеки, който е видял летящата чиния. Питайте го какво мисли.

Чарли Пайн се пресегна към дистанционното управление. След като изключи телевизора, зад нея се разнесе мъжки глас.

— Според мен това нещо е произведено в Бразилия.

Тя се обърна. Шарки.

Чарли се изправи и се запъти по коридора към библиотеката. Вратата беше затворена и на табуретка отпред седеше въоръжен мъж. Той не каза нищо. Американката отвори вратата и влезе вътре.

 

 

Рип Кантрел бе затворен в една празна ясла в конюшнята. Нямаше врата. Пред него на стол седеше мъж с автомат върху коленете.

Снопът слънчеви лъчи проникваше през стъклено прозорче. Рип седеше на сеното и се опитваше да се съсредоточи. Не го бяха завързали или оковали. Задържаше го единствено изричната заплаха на пазача, че ще го застреля, ако се опита да избяга.

Пазачът беше четирийсетинагодишен, малко над среден ръст, възпълен. От кобура под лявата му мишница стърчеше ръкохватка на автоматичен пистолет. Държеше автомата си насочен към Рип и дясната му ръка лежеше върху спусъка.

— Ей — дружелюбно го повика младежът.

Пазачът даже не мигна.

Рип се разшава и се опита да се настани по-удобно.

В джоба му бе останала една отвертка. Шарки не я беше открил, когато го претърсваше. Когато отпусна ръка в скута си, усети десетсантиметровото острие.

Без да помръдне, мислено пребърка джобовете си. Портфейл, ключ за взетата под наем кола, ключ от хотелската стая, американски и австралийски монети, няколко банкноти, щипка за банкноти, химикалка и парче вестник, откъснато преди няколко дни във фермата на Артър, статия за патологично лакомите хора.

Тагарт… Изобщо не го бе подозирал. Е, сам си беше виновен, че му е имал доверие.

Зачуди се за Дъч Хааген. Дали и Дъч го бе предал?

Е, така или иначе нямаше какво да направи. Докато оня идиот с автомата не заспеше или не си тръгнеше, не можеше да отиде никъде.

Рип въздъхна, облегна се на задната стена и се опита да се отпусне. След малко затвори очи и се помъчи да заспи.

Чарли Пайн… докосна бузата си, където го беше погалила и потръпна.

 

 

Чарли седеше на обичайното си място до сейфа в библиотеката. В стаята цареше осезаемо напрежение. Само европейците изглеждаха общо взето спокойни. Роджър Хедрик беше делови, скрил вълнението си зад маска на заучено хладнокръвие. И все пак на Чарли й се струваше, че от време на време съзира човека, който се криеше отзад, човек, който знаеше, че държи кент флош роял.

Пиеро написа офертата си на бланката, подписа я със замах и я постави в плик. После го подаде на Бърнис.

Това бе последното предложение. Блондинката връчи четирите плика на Хедрик и зае мястото си при австралийския вицепремиер и представителя на данъчната служба, които отново бяха дошли.

С абсолютно безизразно лице милиардерът отвори пликовете, подреди офертите на бюрото пред себе си, после премести една от тях вляво.

— Господа, имаме предложения за седемдесет и шест милиарда, осемдесет и два милиарда, осемдесет и шест милиарда и сто и петдесет милиарда.

Китайците, японците и руснаците седяха като вцепенени и зяпаха конкурентите си. Пиеро сияеше.

Ръководителят на китайската група се изправи и прибра документите си в дипломатическото си куфарче. Колегите му последваха неговия пример и всички напуснаха стаята, без да кажат нито дума.

Японците бавно се заизправяха, един по един се поклониха на Хедрик и другите делегати и се изнизаха от библиотеката.

— Трябва да се посъветвам с нашето правителство — заяви ръководителят на руската делегация Красноярски.

— Моля — дружелюбно отвърна Хедрик. — Ще се съберем тук след двайсет минути.

Руснакът напусна стаята.

Пиеро запали цигара и с наслада вдиша дима.

— Ако всички други се откажат да участват в следващия кръг, предполагам, че ние сме победители.

— Според правилата наистина е така — потвърди Хедрик.

— Къде искате да ви преведем парите? Ако спечелим търга.

Милиардерът подаде лист хартия на Бърнис, която я връчи на Пиеро.

— Това са банките. Ако спечелите търга, преведете парите. Когато банките потвърдят, че са ги получили, летящата чиния е ваша.

— Очаквахте ли да я продадете за толкова голяма сума?

— Опитвам се да се въздържам от безсмислени предположения. Както се случва винаги с редки и ценни неща, цената зависи от това колко го желае клиентът.

— Oui — съгласи се французинът и мълчаливо допуши цигарата си.

Изглежда самодоволен, помисли си Чарли, както и двамата немски инженери и италианецът.

Беше й омръзнало. Тя се изправи и напусна стаята.

Във фоайето Красноярски сумтеше по телефона. Отговорът отсреща се изписваше на лицето му.

 

 

Чарли седеше на табуретка в кухнята и пиеше кафе, когато Бърнис влетя през вратата.

— Руснаците се отказаха! Европейците спечелиха!

— И сега Роджър е най-богатият човек в света, така ли?

— Почти. Още няколко часа. Ужасно съм щастлива за него.

— Той не те заслужава, Бърнис. Защо не го зарежеш и не си намериш свестен мъж?

Блондинката се ужаси. Тя се завъртя на пети и мълчаливо избяга от кухнята.

По света има всякакви хора, реши Чарли и си наля втора чаша кафе.

Главният готвач дойде да види дали й харесва кафето.

— Имате ли фъстъчено масло? — попита Чарли. — Бих хапнала един сандвич.