Стивън Кунц
Летяща чиния (16)

16.

Чарли на няколко пъти през нощта чу дизелови двигатели. Третия път отиде да погледне през прозореца. Видя три камиона до конюшнята. Най-малко дванайсет души. Изглежда всички бяха въоръжени. Качиха се на камионите, които бавно потеглиха.

Тя си придърпа стол до прозореца и седна, увита в одеялото от леглото. Гърбът я болеше, когато се движеше, имаше главоболие от виното и коняка и все още усещаше вкуса на пурата, въпреки че три пъти си беше мила зъбите.

Естествено, Роджър Хедрик имаше въоръжена охрана. Щеше да е глупак, ако не взимаше мерки за сигурност, а той определено не беше такъв.

Тъй като повече не можеше да понася тишината, Чарли включи телевизора. Появи се професор Солди, който обясняваше, че мястото на летящата чиния било в музея, където учените да я анализират. Е, Солди и Хедрик бяха от двете страни на барикадата.

— Летящата чиния е продукт на високоразвита цивилизация и въплъщава не само техническите знания на цивилизацията, но и нейната обществена организация — обясняваше археологът. — Ако успеем да разберем производствените процеси, можем да научим много неща за живота, обществото и цивилизацията на хората, които са построили кораба. Също както пирамидите и йероглифите са основният ни източник за Древен Египет, летящата чиния ще ни разкрие важни сведения за своите създатели.

След малко в отговор на репортерски въпрос Солди заяви:

— Хората изглежда си мислят, че ползата от летящата чиния ще има материални измерения. Това е много далеч от истината. Вижте как телефонът революционизира живота на планетата през последните седемдесет и пет години. Заради него ние живеем съвсем различно от съвременниците на Алекзандър Греъм Бел.

— Вие или някой друг можете ли да предвидите промените? — попита репортерът.

— Не, естествено — призна ученият. — Промяната е постоянна величина в човешкия живот. Тя е непредвидима, нежелана, непланирана, еволюционна, революционна — и абсолютно неизбежна.

— Господин професоре, неколцина наши гости посочиха, че промяната, която си представяте, няма да е предизвикана от човека, от природата и дори от Бог. Според тях тази промяна ще бъде стимулирана от извънземни фактори.

— Такива твърдения са смехотворни — възрази Солди. — Ние сами сме отговорни за състоянието, в което се намираме. Животът е вечна борба за по-добри шансове за оцеляване. Това е закон, също като раждането и смъртта.

Професорът като че ли потърси точните думи.

— Хванати сме в капан като мухи в кехлибар, приковани в своето време и пространство. Летящата чиния ще ни даде възможност да видим какво е било и какво ще бъде.

Чарли погледа още малко и накрая изключи телевизора. Делегациите, които беше поканил Хедрик, изобщо не се интересуваха от положението на човечеството.

Милиардерът не се отнасяше лошо с нея, освен че бе позволил Ръгби да я понатупа. И не я беше убил. Бе си мислила, че след последния полет може да го направи. Сега се питаше дали ще я помоли да закара у дома щастливите нови собственици на летящата чиния.

Ако я пратеше в Пекин, Токио, Москва или Мюнхен, или просто я пуснеше да излезе на магистралата и да хване автостоп до Сидни, с нищо сериозно не можеше да му навреди. Е, можеше да му причини известни проблеми, бълха в слонски гъз, обаче това нямаше много да смути господин Роджър Хедрик. Сигурно щеше да е прекалено зает, за да й обърне внимание.

Естествено, ако се заблуждаваше, до следващата нощ щеше да е мъртва. Ръгби с удоволствие щеше да я очисти, нямаше съмнение. Копелето сигурно щеше да я удуши само за да гледа лицето й.

Тая вечер Хедрик определено се бе забавлявал, докато рекламираше летящата чиния сякаш е употребявана кола. Щеше да спечели цял куп пари и после да заживее честито и доволно.

Наистина ли? Чарли Пайн се съмняваше.

Щеше да получи пари или ценни книжа за летящата чиния, но купувачът щеше да си осигури бъдещето. С нея тя беше чувал със семена, много от които щяха да пораснат и да дадат плод. От кораба щяха да излязат безброй чудеса.

В крайна сметка ползата от технологията щеше да стигне до всеки жител на планетата. Всеки щеше да спечели пари от нея, животът щеше да се подобри, да се открият нови възможности.

Всеки, освен Роджър Хедрик. Наистина той щеше да има пари, много пари. Вече притежаваше около петдесет милиарда долара и състоянието му не беше в брой. Притежаваше различни неща — кораби и фабрики, вестници и телевизии, компютърни фирми и… петролни компании. Имаше много петрол, спомни си тя, петрол на стойност десетки милиарди долари.

Естествено, парите, които получеше за летящата чиния, трябваше да се инвестират. Даже Роджър Хедрик не би могъл да ги скрие в дюшека си и трябваше да измисли как да ги вкара в действие.

Определено не можеше да купи повече петрол. Инвестициите в петрол вече бавно се обезценяваха. Навярно щеше да се измъкне от петролния бизнес преди цените да спаднат катастрофално. Сигурно отдавна го планираше.

Чарли предпазливо вдигна крака върху стола и ги обгърна с ръце. Така опъна гърба си и болката временно я отпусна. Уви се в одеялото, за да се стопли.

Разбира се, ако бе истински гадняр, Хедрик щеше да унищожи летящата чиния, след като получеше парите за нея. Да я взриви в движение или нещо такова. Тогава щеше да има парите от продажбата й, направените инвестиции по света нямаше да са застрашени, нямаше да му се налага да отстоява претенциите си в съда и никой нямаше да може да докаже нищо. И щеше да се избави от Чарли Пайн, ако тя пилотираше.

Ако Хедрик беше истински гадняр…

Зачуди се дали Роджър Хедрик планира ходовете си толкова отдалеч.

 

 

След като обядва с председателите на парламентарните групи, президентът се върна в Овалния кабинет и включи телевизора. Също като половината граждани на Америка, той се опитваше да следи хода на събитията по телевизията. Освен това искаше да е наясно с настроенията на гласоподавателите. Четири телевизора бяха поставени един до друг, за да може едновременно да следи четири канала.

Подобно на Чарли Пайн в Австралия, и той гледаше интервюто с професор Солди. Останал за момент сам, президентът показа среден пръст на археолога.

За разлика от него, дъртият глупак явно не разбираше колко планове са застрашени заради неговите идеи за промяна. Успяваха ония политици, които знаеха какви лостове да натискат и какви копчета да въртят в съвременния свят. Естествено, на думи те приветстваха промяната и през цялата си кариера я направляваха, ала тази постъпателна промяна трябваше да облагодетелства ония, които ги бяха подкрепили, обикновено хора, които вече бяха на върха на хранителната верига. Президентът инстинктивно разбираше, че Солди говори за революционна промяна, от ония, които бяха обезглавявали крале, екзекутирали царе, разрушавали републики. Солди беше пророк на нова парадигма и президентът се боеше от него.

Слушаше интервюта със случайни минувачи по Си Ен Ен, когато влезе шефът на кабинета му О’Райли.

— Роджър Хедрик е поканил четири делегации, които да наддават за летящата чиния, господин президент. Вчера са пристигнали китайците, руснаците и японците. Преди десетина часа в имението му са дошли и представители на Европейския съюз. Ръководи ги Никола Пиеро, изпълнителен директор на „Еърбъс“. Преди два часа се обадил на френското правителство и съобщил, че се е возил на летящата чиния. Бил извънредно въодушевен.

— Държавният секретар нали каза, че европейците нямало да наддават за летящата чиния?

— Така заявили техните правителства на нашите посланици.

Президентът изключи телевизорите с бутоните на бюрото си и се отпусна назад.

— Излъгали ли са, или са си променили мнението?

— Излъгали са.

— И не можем да им кажем, че знаем, че са ни излъгали, така ли?

— Ако им кажем…

Президентът му махна с ръка да млъкне. Агенцията за национална сигурност беше на светлинни години пред останалата част от света в разшифроването на кодирани електронни предавания и отдавна подслушваше правителствата на чуждите държави. Естествено, ако разкриеха сведения, получени по такъв начин, щяха да компрометират цялата операция.

— Тая каша става все по-неприятна — изпъшка президентът и замислено скри лицето си в шепи. След малко мрачно погледна О’Райли. — Ще стане лошо, ако руснаците или китайците вземат чинията, още по-лошо ще е да я вземат японците, обаче ако я вземат европейците, ще е истинска катастрофа. Те разполагат с капитали и инфраструктура и ще се възползват веднага от технологията.

На лицето на О’Райли се изписа измъчено изражение.

— Обядвах с шефа на Федералния резерв. Според него технологията на летящата чиния можела да осигури доминиращо място на европейската икономика.

— Има ли вероятност европейците да платят толкова?

— Колко? Ако очаквате през следващите десет години технологията да увеличава брутния ви национален продукт с пет процента годишно, колко ще платите на Хедрик? Десет процента от увеличението? Двайсет? Или трийсет? Наистина стимулът за брутния национален продукт може да е по-малко от пет процента, но аз се басирам, че ще е повече. Може би много повече.

— Ами австралийското правителство?

— Те отричат, че летящата чиния е в страната.

 

 

В десет часа сутринта Рип Кантрел съсредоточено шофираше фирмения ван от Батърст в лявото платно на пътя, водещ на запад към имението на Хедрик. Носеше униформена риза и шапка.

Беше оставил човека в един бар, решен да изпие австралийската равностойност на хиляда щатски долара. Рип тържествено му бе обещал да му върне вана до вечерта. Това обещание не направи никакво впечатление на шофьора. Даже не попита защо му трябва колата. Видът на парите бе достатъчен, за да сключат сделката.

И сега Рип носеше новото си яке заради утринния хлад, риза с надпис „Фред“ на левия джоб и шапка с името на магазина над козирката и шофираше този стар ван, пълен с хранителни стоки.

Докато караше, той си тананикаше, опитвайки се да не обръща внимание на куркащия си стомах. Може би малко храна щеше да му помогне. В края на краищата от закуска бяха минали два часа. Е, защо не?

Отби и затършува отзад, докато откри кутия с понички. Отвори я на седалката до себе си, натъпка една от поничките в устата си и отново потегли.

Дотук добре, каза си той. Отиваше в лагера на Хедрик… невъоръжен. За да намери една жена и да открадне една летяща чиния.

Вероятност за успех? Почти нулева. Ала какво друго можеше да направи?

Нямаше оръжие, а дори и да имаше, не би могъл да застреля никого, не знаеше дали Чарли е там, не знаеше дали летящата чиния още е там — въпреки че сигурно беше там, тъй като предишния ден я бе видял да лети — не знаеше и колко души охраняват Хедрик.

Изяде втора поничка.

Прекалено бързо стигна до дългата права отсечка. Портата беше на пет-шест километра навътре. Намали, разкърши ръце и крака и пак увеличи скоростта.

Е, сега трябваше да даде всичко от себе си. И да се моли за малко късмет.

Изтупа трохите от скута си и нагласи шапката на главата си, както му харесваше, после отново намали за завоя.

Трима мъже в кабинката до бариерата, която беше спусната. Рип отби и спря.

Единият излезе и внимателно го огледа.

— Виждал ли съм те преди, приятел? — попита той.

Рип само поклати глава.

— Нов, а?

Младежът кимна.

— Аха.

— Ясно. Минавай. — Пазачът натисна тежкия край на бариерата и тя се вдигна.

Рип превключи на скорост и потегли. После си свали шапката и избърса потта от челото си.

Чакъленият път беше прав като стрела в продължение на около километър и половина преди да излезе от равното дере и да залъкатуши между хълмовете още три километра. Къщата се издигаше върху нисък хълм, заобиколен от дървета. Наоколо бяха пръснати големи камиони, около които обикаляха униформени войници. Да, въоръжени униформени войници. До единия камион забеляза бункер, от чиято амбразура се подаваше дуло на картечница.

Хедрик нямаше частна армия — на негово разположение бе австралийската армия! Рип се зачуди кого трябва да познава и колко е трябвало да плати, за да си осигури охраната от армията. Охрана ли? По дяволите, та това бяха защитни позиции! От чия атака се опасяваха?

Видя кацналите самолети, хангара и реши, че летящата чиния е вътре, ала не можеше просто да спре там и да влезе. Продължи покрай конюшнята и главния гараж към къщата.

Кухнята сигурно е отзад, помисли си той. Бавно заобиколи сградата. И естествено, отзад имаше товарна рампа. Спря на заден до нея и угаси двигателя.

Влезе вътре и видя мъж с престилка и готварска шапка.

— Доставка — каза Рип и посочи с палец към вана.

— Замразени храни ли?

— Предимно.

— Занеси ги в хладилника за месо. — Готвачът припряно се отдалечи.

Рип лесно намери хладилника, отвори вана и се захвана на работа. Свърши за петнайсет минути.

После взе сметката и обиколи кухнята. Имаше само двама души — единият миеше големи тенджери, а другият правеше торта, торта с форма на летящата чиния!

Мина през въртяща се врата и излезе в трапезарията. Едно момиче подреждаше масите. Рип продължи напред и се озова в централния коридор. Свали си шапката и я пъхна в джоба си.

В една от стаите чу гласове и притисна ухо към вратата. Японци или китайци, не можеше да определи. Закрачи нататък.

Стигна до главния вход. На известно разстояние надолу по полегатия склон видя хангара. До страничната му врата се мотаеха трима войници.

Утре. Утре щеше да се върне с вана и да си вземе цивилни дрехи. Докато шофьорът разтоварваше доставките, той щеше да се скрие и след мръкване, когато теренът се разчистеше, щеше да потърси Чарли. Ако я откриеше…

— Какво правиш тук?

Той се обърна и видя намръщена жена в униформа на икономка.

Рип мълчаливо й подаде сметката и химикалката си.

Жената я погледна.

— Трябва да ти я разпише готвачът. Хайде, чупката. Връщай се в кухнята като добро момче.

Той се подчини, следван по петите от икономката.

— Готвачо! — когато влезе в кухнята след него, извика тя.

Мъжът с готварската шапка изникна от една врата, очевидно на офиса му.

— Това момче се мотаеше в къщата. Тия хора са твое задължение.

— Така е, госпожице Паджет.

— Подпиши сметката и го разкарай оттук.

Готвачът я разписа.

— До утре, момко.

Като хвърли последен поглед към тортата, Рип се върна при вана. Затвори задната врата, запали двигателя и бавно потегли по отбивката, като през цялото време се озърташе за нещо, което да му подскаже къде е Чарли.

Зърна я точно преди да завие зад конюшнята — завързана на опашка коса, униформено яке и гащеризон. Двама мъже я водеха към хангара.

Чарли Пайн!

Бавно подмина войниците, за последен път погледна през рамо… и видя танк, паркиран под едно дърво.

 

 

Войниците изненадаха Чарли Пайн. До предишната нощ бе виждала само неколцина въоръжени мъже, навярно общо дванайсетина, а тази сутрин наоколо гъмжеше от войници, бяха най-малко сто. Под едно дърво забеляза и танк. Друг беше замаскиран сред бали сено — стърчеше само куполът с оръдието.

Когато наближи хангара, видя, че войниците копаят окопи в подножието на склона.

Трима войници стояха пред страничната врата на хангара с автомати на рамо. Единият отвори вратата пред Чарли и нейните придружители, японски инженер и вездесъщия Ръгби. Подутината на лицето на главореза бе поспаднала, но жълто-моравите петна все още биеха на очи.

Инженерът носеше чанта с фотоапарати. Искаше да направи още дигитални снимки на машинния отсек, които щеше да прати по сателитния телефон на големите клечки в Япония. Хедрик беше пратил Чарли да го придружи, под охрана, естествено. Където и да идеше, Ръгби бе с нея, със залепения си нос и великолепно насинено лице. Той не я гледаше в очите даже когато бяха един срещу друг. Навярно усещаше, че това ще го разяри и няма да успее да се овладее. Американката си отбеляза този факт.

Летящата чиния насред пустия хангар за кой ли път я накара да ахне. Изглеждаше също толкова величествена, колкото и първия път, когато я беше видяла оная нощ в Сахара на светлината на джобно фенерче. Гладка, тъмна и зловеща, със сложни заоблени линии. Японският инженер също спря и за миг я обгърна с поглед, после се запъти към нея.

Чарли отвори люка и се отдръпна настрани, за да направи път на инженера и го последва на борда. Ръгби можеше сам да се грижи за себе си. Той се качи веднага след нея, разбира се, и се настани на пилотската седалка. Логиката му беше неоспорима: Чарли Пайн нямаше да избяга никъде, докато той седеше там. Американката се пресегна към копчето на реактора и го завъртя до първото деление, около три милиметра. Осветлението в кабината се включи.

Двамата с инженера залазиха на четири крака и се вмъкнаха в машинния отсек.

Японецът я помоли да му помогне с рулетката, да я държи за мащаб на фона на различни устройства, докато той прави снимки.

Когато снимаше водородния сепаратор и акумулаторния резервоар, на Чарли й хрумна, че най-подходящото място за взривно устройство на кораба навярно е между акумулатора и стената, където никой не можеше да я види.

Изчака инженерът да приключи със снимките и за миг да се обърне, за да порови в чантата си, и бръкна зад акумулатора. И напипа нещо отстрани на резервоара. Беше дълго двайсет и пет и широко около осем сантиметра и от него висеше тънка жица.

По дяволите! Оня гад Хедрик наистина беше поставил взривно устройство на борда!

Дръпна бомбата. Трябваше да напрегне сили, за да преодолее привличането на магнитите, ала успя и я остави на пода, като я скри с тяло от инженера.

Устройството беше увито в лепенка, пластичен експлозив с детонатор, около десет на два сантиметра, от който висеше трийсетинасантиметрова гола жица. Антена. Дистанционна бомба.

Чарли я остави там. Инженерът отново гледаше в нейната посока. Тя си съблече якето и го метна върху взривното устройство.

Снимките отнеха още петнайсетина минути. Японецът прибираше фотоапарата си, когато неволно събори чантата. Докато събираше вещите си, той се извиняваше и правеше леки поклони.

Американката използва възможността да вдигне якето си заедно с бомбата. Пъхна я във вътрешния джоб на якето и го сгъна, за да не си личи.

Инженерът най-после събра фотографските си принадлежности и след още три-четири поклона изпълзя от машинния отсек, последван от нея. Когато задникът му запуши изхода на отсека, Чарли се пресегна зад реактора и измъкна бомбата, която той току-що беше пъхнал там. И тя изчезна в якето.

Десет минути по-късно Чарли разгледа трофеите си в дамската тоалетна в къщата. И двете бяха радиоуправляеми, с магнити за прикрепване към метални повърхности.

Избра първата бомба, която бе открила зад водородния акумулаторен резервоар. Кой я беше оставил там? Хедрик, китайците, руснаците?

Може би бомбата на Хедрик още бе на летящата чиния.

 

 

Търгът започна след обяда в библиотеката на приземния етаж. Помещението беше просторно, шест на девет метра, с бюро за Хедрик и по-малки бюра, пръснати наоколо за делегациите. Близо до ъгъла, в който седеше Чарли Пайн, имаше голям черен сейф, грамадно нещо с обозначението на железопътната компания „Бризбейн, Сидни & Адълейд“, БС & А.

Чарли държеше якето в скута си.

На обяд Хедрик я покани на масата, на която седяха с Бърнис.

— След края на търга искам да ви наема да закарате летящата чиния там, където желае да иде новият собственик. Ще ви платя, както се уговорихме, и освен това ще покрия самолетния ви билет до Америка. Ще помоля новия собственик да ви плати десет хиляди долара, след като пилотирате летящата чиния за него.

— Все ми повтаряте, че ще ми платите, но още не съм видяла нито стотинка.

Милиардерът бръкна в джоба си, извади пачка стотачки и я хвърли пред нея.

— Тук има десет хиляди щатски долара. Ще ви платя останалите, когато определим цената на самолетния ви билет.

Тя докосна пачката с показалец.

— Ако ги взема, няма да мога да ви дам под съд за отвличане, когато се върна в Щатите.

Хедрик сви рамене.

— Постъпете както сметнете за най-добре.

— Защо не ми дадете чек? Така ще имате доказателство, че сте ми платил.

— Хайде да не си играем игрички, госпожо Пайн. С чек или в брой, как предпочитате?

Чарли взе пачката.

— Няма значение — отвърна тя и я прибра в джоба си.

— Възможно е сделката да се реализира тая вечер, но е по-вероятно това да стане по някое време утре. Моля, въздържайте се от алкохол, за да можете да пилотирате.

Тя кимна с глава. Бърнис й се усмихна, сякаш казваше: „Виждаш ли, той е много мил“.

Американката успя да се усмихне, докато разгъваше салфетката в скута си.

— Искате ли да присъствате на търга? — попита я Хедрик.

— Звучи интересно — небрежно отвърна Чарли. И без това нямаше какво друго да прави, освен ако не искаше пак да отиде на разходка с Бърнис, а гърбът прекалено силно я болеше за такива глупости.

— В края на краищата работата при мен не се оказа толкова неприятна — усмихна се милиардерът. Копелето наистина го биваше да очарова хората.

— Май че не — отвърна на усмивката му Чарли. — Наистина ми достави удоволствие да разбия носа на Ръгби.

Обзе я известно облекчение. Навярно нито една от бомбите не беше на Хедрик, помисли си тя, докато слушаше дрънкането на милата сериозна Бърнис.

Сега обаче седеше в библиотеката, наблюдаваше милиардера и разбираше, че е получила десет хиляди долара, за да се успокои, да не се опита да избяга, да се съгласи да закара победителите в търга и да умре заедно с тях.

Десет хиляди долара бяха жълти стотинки за Роджър Хедрик. Бърнис харчеше толкова за половин час, когато пазаруваше.

Следобеда Бърнис и една секретарка бяха подготвили необходимите документи. До Хедрик седяха няколко души, които Чарли не познаваше, затова по някое време попита младата блондинка. Единият от оплешивяващите господа бил от австралийската данъчна служба. Друг представлявал кабинета на премиера.

Човек трябваше да е идиот, за да си мисли, че Роджър Хедрик няма връзки!

Всички участници в търга вече бяха приготвили първите си оферти, затова първият кръг премина бързо. Четирите делегации предложиха минимума, десет милиарда долара. Докато приготвяха предложенията си за втория кръг, Бърнис се приближи до сейфа.

Чарли я попита за Сибир.

— Мисля, че Роджър е сключил някакъв договор с тях, но не знам какъв — прошепна блондинката. — Той не обича да го разпитвам по делови въпроси.

— Ясно.

— Щом не иска да знам нещо, тогава защо ме кара да му помагам с тия делови неща? — раздрънка се момичето. — Според мен ме смята за евтина секретарка — усмихнато рече то.

Всъщност Роджър искаше Бърнис да е близо до него, за да я заблуждава, че я харесва, каза си Чарли. И така я държеше в своя власт.

Фактът, че мисли за такива неща, я ядоса. Може би Хедрик наистина харесваше Бърнис. Какво значение имаше, по дяволите?

Но пък… тя отчетливо усещаше тежестта на бомбите в джобовете на якето.

Във втория кръг японците и европейците предложиха по двайсет милиарда. Следваха китайците с тринайсет и руснаците с единайсет, минимума.

След втория кръг всички делегации поискаха да разговарят по телефона, което отне известно време.

Третият кръг отне още повече. Този път офертите се въртяха около трийсет и пет милиарда.

След петия кръг най-високото предложение беше петдесет и осем милиарда и всички делегации продължаваха да участват. Вече плуваха в пот. Бяха разхлабили вратовръзките си, саката им висяха на облегалките на столовете, даже Роджър Хедрик усещаше известно напрежение. И той бе разхлабил вратовръзката си и наблюдаваше всички групи с поглед, който не пропускаше нищо.

В този момент Чарли си помисли, че руснаците имат най-малък шанс да купят летящата чиния. Японците излъчваха самоувереност, ала тя знаеше за бомбата, която беше поставил един от техните инженери, затова реши, че имат твърд лимит, категорично установен от японското правителство. Нямаше представа само дали са се приближили до този лимит.

Още един кръг? Или два?

Китайците изглеждаха най-хладнокръвни. Ръководителят на делегацията им беше абсолютно спокоен, все едно играеше маджонг за кибритени клечки. Единствено той в библиотеката все още бе по сако. Даже да имаше лимит, който не можеше да надхвърли, поведението му по никакъв начин не го подсказваше.

Тази мисъл изглежда измъчваше японците, които час по час крадешком се озъртаха към китайците.

Европейците спореха помежду си. Отначало си шушукаха, после напуснаха помещението, върнаха се, продължиха да шушукат и отново излязоха.

Наближаваше пет часа и офертите за шестия кръг още не бяха подадени, когато Бърнис се приближи до Чарли.

— Роджър казва, че това ще е последният кръг за днес. Искаш ли да се освежиш за вечеря?

— С удоволствие — отвърна Чарли и вдигна якето си от пода. Определено беше по-леко само с една бомба в джоба.

На излизане от библиотеката тя се усмихна под нос.

 

 

На вечеря Чарли Пайн научи как е свършил шестият кръг. И четирите делегации бяха останали в играта. Най-високо беше предложението на японците. 62.6 милиарда долара.

Американката носеше една от френските рокли на Бърнис. Руският Ромео бе прекалено зает да се съвещава с другарите си, за да й обърне внимание, ала Пиеро намери време любезно да й се усмихне. Ах, тия французи!

Тази усмивка я стопли.

Чарли се зачуди дали в този вид би се харесала на Рип Кантрел. През следващия час я глождеха смътни угризения. В края на краищата хлапето беше осем години по-малко от нея.

Е, поне имаше десет хиляди кинта в джоба на дънките. Когато и ако се върнеше в Щатите, щеше да се обади на оня тип от „Локхийд Мартин“ и да види дали мястото за пилот изпитател още е свободно. След историята с летящата чиния можеше да не я приемат. В противен случай, по дяволите, лесно щеше да си намери работа в гражданската авиация.

С тази утешителна мисъл тя нападна пържолата си.

 

 

Рип Кантрел също ядеше пържола. Колкото и да бе удивително, завари шофьора на вана на крака. Явно беше пил цял ден.

— Сядай, приятел — покани го австралиецът. — Ще те черпя едно.

След като върна вана на паркинга на магазина, Рип настоя да го покани на вечеря. Сега двамата ядяха пържоли от кенгуру.

— Ти ми донесе късмет — заяви шофьорът. Беше преминал от бира на уиски.

— Женен ли си?

— А, да. Имам си женичка вкъщи.

— Искаш ли да й се обадиш? Да я повикаш да дойде при нас? Ще черпя и нея една вечеря.

— Тук ли? Тук? А, не, приятел. Това място не е за нея.

— Изглежда ми съвсем прилично.

— Заради моята репутация, приятел. Заради моята репутация. Момчетата ще ме скъсат от подигравки. Женичката си седи вкъщи. Аз се грижа за нея, тя се грижи за мене и така трябва да е между мъжете и жените. — Той тържествено размаха показалец. — Вие, американците, сте много меки с жените си. Това усложнява живота на всички останали, нали разбираш.

— Ти си философ, Фред.

— Харесваш ми, малкия.

— Утре ще ме вземеш ли със себе си, когато ходиш в имението на Хедрик?

— А, не мога, момко. Фирмата забранява. Никакви пътници. Наказанието е уволнение.

— Струва си петстотин щатски долара.

— Колко прави това в австралийски?

— Около осемстотин.

— Понякога се правят изключения, приятел.

 

 

— Най-високата оферта в шестия последен кръг от първия ден на търга е била шейсет и два милиарда и шестстотин милиона долара — съобщи по телефона съветникът на сънения президент.

— Кой е предложил толкова?

— Японците.

— Някой отказал ли се е?

— Не, господин президент. И четирите делегации продължават наддаването.

Президентът погледна светещите стрелки на часовника върху нощното шкафче. 04:54.

— Кога ще прелети оня хиперзвуков самолет?

— Няколко минути след изгрев-слънце в Австралия, към два следобед наше време.

— А радарните образи?

— Пристигат в момента.

— Поканете генерал Делаурио и съветника по националната сигурност в Белия дом на закуска. Тогава ще разгледаме образите.

— Ясно, господин президент.