Стивън Кунц
Летяща чиния (20)

20.

Когато Рип Кантрел напусна Мисури, оставаше още час до изгрев-слънце. Насочи летящата чиния на север към Канада и кацна на пясъчен нанос край широка река, която течеше на север към Ледовития океан. Следобед лови риба с такъмите на Артър и успя да хване две големи риби. Приличаха на пъстърва, ала се съмняваше, че са такива.

Вечерта ги изпече на огън, запален с дърва от брега на реката, които разтопените снегове явно всяка пролет бяха влачили на стотици километри на север от южните гори.

На тези географски ширини по това време на годината сумракът продължаваше до късно вечерта. Звездите изгряха една по една, на хоризонта засия полумесецът. Накрая, когато огънят вече гаснеше, черната кадифена нощ заблестя от звезди, пръснати като песъчинки по небето.

Коя беше звездата? От коя бяха дошли създателите на летящата чиния?

Остана край огъня с напразната надежда да види Северното сияние, докато звездите започнаха да избледняват с настъпването на новия ден. Постигнал мир с вселената, Рип Кантрел се вмъкна в летящата чиния и легна да поспи.

След два дни реши, че е останал там достатъчно дълго. Разузнавателните сателити несъмнено бяха засекли кораба и беше само въпрос на време някой да дойде, за да го открадне. Искаше да си тръгне преди да се появят.

Същата вечер хапна риба, угаси огъня, закопча се на пилотската седалка и излетя на юг.

Движеше се ниско и бавно, на по-малко от триста метра и под триста възела, като смяташе, че така не влиза в обсега на повечето радари. Експериментира с ръчно управление, ала машината бе прекалено маневрена за новак. Спомни си съвета на Чарли и изчака корабът да се стабилизира, после предпазливо отново се пресегна към пулта.

Цялата история бе абсурдна. Той, селското момче от Уисконсин, пилотираше истинска летяща чиния. Засмя се на себе си, на ситуацията и на цялата бъркотия.

Пристигна точно преди зазоряване. Скри летящата чиния и извървя пеш десетте километра до дома си, докато небето постепенно изсветляваше и слънцето надзърташе иззад ръба на света.

Люлката на предната веранда го подканяше. Рип се настани на нея и зачака майка му да се събуди и да слезе в кухнята.

Фермата изглеждаше чиста и зелена в края на лятото. Чуваше мучащите крави, които очакваха закуската си, усещаше миризмата им. Беше израснал с тази миризма, която рядко забелязваше, освен когато се завръщаше отнякъде.

Люлееше се назад-напред, веригите проскърцваха на куките, както винаги.

Тъкмо задремваше, когато чу майка си в кухнята. Той се изправи, прозя се и влезе вътре.

— Здрасти, мамо.

— О, божичко! Уплаши ме, Рип. — Тя го прегърна и силно го притисна към себе си. — Къде беше, момчето ми? Когато дойдоха ония хора, не знаех какво да говоря. — Майка му се вгледа в лицето му. От очите й бликнаха сълзи. — Беше ме страх, Рип. За теб. И за мен.

— Всичко е наред, мамо. Не си имала избор. Трябвало е да отговориш на въпросите им. Разбирам.

Тя се опита да му отвърне и не успя. Рип я притисна към себе си. Когато майка му се поуспокои, той отпусна прегръдката си. Тя нервно се усмихна и избърса сълзите от очите си.

— Всеки ден говорят за теб по телевизията. Ти си най-известният човек в света.

— Скоро ще премине, мамо. Ще премине. Догодина никой няма да си спомня името ми. Ще приказват за оня, как му беше името, човека с летящата чиния.

— Ще закусваш ли? Шунка, яйца и картофи?

— Ако направиш, ще ги изям.

Тя отново впери поглед в лицето му, после се захвана на работа.

— Знам само каквото разправят по телевизията, затова ми разкажи всичко.

Рип се настани на кухненската маса и започна от пустинята, гореща, мръсна и гола под медно небе, със слънчев отблясък от нещо върху далечен хребет.

Едновременно приключи разказа и закуската. Пропусна случилото се с Ръгби. Майка му се беше облегнала на мивката и пиеше кафе.

— И къде е сега тая чиния?

— Скрита е.

— Няма ли да ми кажеш?

— Не. Ония хора може да се върнат.

Той видя паниката в очите й.

— Съмнявам се, че ще се появят пак, мамо, но ако дойдат, отговаряй на всички въпроси, които ти задават.

Тя няколко пъти кимна с глава.

— Добре. — И отново се обърна към мивката. — Къде ще идеш когато всичко това свърши?

— Не знам. Още не съм имал време да помисля.

— Лекциите в университета започнаха преди три дни.

— Навярно трябва да пропусна един семестър. Може да поработя тук във фермата.

— Докато тая история с летящата чиния приключи, единственото място, където можеш да получиш работа, е щатският затвор.

— Предполагам.

— Можеш да помогнеш във фермата, обаче ще те излъжа, ако ти кажа, че имаме ужасна нужда от теб. Момчетата се справят със задълженията си.

Рип кимна.

— Чичо Артър ще се обади след някоя и друга седмица. Иска дотогава да се скатавам някъде. Можеш да съобщиш на момчетата, че съм тук, ако ги накараш да обещаят, че няма да казват на никого.

— Може да се раздрънкат, Рип. Обичат в събота вечер да пият бира и имат гаджета.

— Ако заподозрат, че съм тук, и не им кажем, ще си имаме проблеми. Помоли ги да не ме издават. Нищо повече не можем да направим.

— Добре.

— Летящата чиния е скрита на място, където няма да я намери никой. Мислех довечера след залез-слънце да си взема дрехи и манджа и да се разходя до езерото. Бих могъл да остана в хижата, да половя риба, да прочета някоя от книгите, за които все не ми остава време.

— На езерото има рибари, Рип. То е достъпно за всички.

— Никой няма да е достатъчно близо, за да ме познае.

— Миналата седмица постоянно се обаждаха репортери, адски ми досаждаха. Изненадана съм, че тая сутрин телефонът още не е звънял.

— Когато чичо Артър се обади след две седмици, можеш да дойдеш до езерото с колата и да ме вземеш.

— Щом така искаш.

— Ако никой не ме открие тук, всичко ще се забрави. Утре във вестниците ще пишат за нещо друго. Политиците ще гласуват нов данък, някое старо гадже на президента ще се разприказва, в Холивуд ще избухне нов скандал… Вестниците винаги са пълни.

— Това предсказание ли е?

— По-скоро молитва. Не мога да живея дълго така.

— Много ли е сериозна връзката ти с оная Чарли?

— Мамо!

— Имам право да знам.

— Защо смяташ, че е сериозно?

— Не съм вчерашна. Не си отишъл чак в Австралия, за да си върнеш някаква машина.

— Тя ми харесва. Това достатъчно ли е? Нищо лошо не съм направил.

— Ами не знам. Никога нищо не ми казваш. Между другото, на колко години е?

— Не знам точно. Не съм й искал шофьорската книжка.

— Като че ли е възстаричка. Пилот изпитател, уволнена от военновъздушните сили…

— Не е уволнена! Сама е напуснала.

— Не си те представям с по-възрастна жена. Това е… някак смущаващо…

— Качвам се горе да си легна, мамо. Снощи не съм спал.

— Ако тя се обади, да те събудя ли?

— Уф, мамо!

Докато се качваше по стълбището, тя извика след него:

— Чарли била ли е омъжена?

Стаята му изглеждаше така, както си я спомняше: момчешки боклуци навсякъде, един-два плаката с мадами, бейзболна топка, с която беше спечелил шампионата в гимназията, сувенири от бейзболни мачове в Чикаго… Беше време да изхвърли повечето от тия детинщини.

Старият уинчестър на баща му беше в гардероба под корниза. Рип го извади и няколко пъти изтегли рамото. Порови в гардероба, докато намери кутия с патрони. Бяха отпреди пет-шест години, но щяха да свършат работа.

Зареди пушката, увери се, че ударникът е спуснат, и я остави до леглото. Едва тогава си събу обувките и легна.

 

 

Стигна до хижата малко след полунощ. Ясно усещаше часовата разлика. Взе метлата, измете помещението и остави раницата си с консерви на лавицата. Мишките бяха пробили няколко дупки в чаршафите и одеялата. Той ги изтупа и отново ги постла на леглото.

Баща му беше построил хижата две-три години преди да умре. Рип си спомняше, че на няколко пъти са ходили двамата там през онова първо лято, после здравето на баща му бе започнало да се влошава.

През гимназиалните му години няколко пъти беше нощувал в хижата с приятели, бяха пили бира и бяха пушили цигари и изобщо се бяха държали глупаво.

Хижата просто беше едно от местата в живота му, място без много спомени — нито хубави, нито лоши.

Газовата лампа не хвърляше достатъчно светлина за четене. Седна на верандата в мрака и се заслуша в нощните звуци на жабите и насекомите. Комарите не хапеха много.

Призори усети, че задрямва, и отиде да си легне.

Дните се занизаха монотонно. Спеше, когато му се спеше, ядеше, когато огладняваше, ловеше риба, когато не четеше. Изяждаше рибата, която уловеше. На третия ден валя няколко часа.

Вече беше от седмица в хижата, когато един от ратаите му донесе две чанти с продукти.

— Майка ти праща храната. Ние с Отис купихме бирата.

— Благодаря, Шърман. Задължен съм ти.

— Аз и Отис няма да кажем на никого, че си тук, Рип. Честно.

— Вярвам ти.

— Разпитваха ни, без майтап. Един репортер от Лос Анджелис ми предложи сто кинта да му разкажа каквото знам. Интересуваше се главно за детството ти. Отпратих го, естествено. Познаваш ме, за приятел не бих се раздрънкал за никакви пари.

— Така е.

— Всички в града си умират да те разпитат за летящата чиния, къде е, как си се научил да я управляваш, такива неща.

— Аха.

— И аз съм малко любопитен, нали разбираш.

— Ще ви разкажа всичко за нея веднага щом мога.

— Ние с Отис няма да кажем на никого, Рип. Честно.

— Хубаво е човек да има приятели като вас.

— Знаеш ли, никога не съм виждал летяща чиния. Нито една. Можеш ли да повярваш?

— Вярвам ти.

— Може да ни повозиш някой път, а?

— Ами…

— Гаджето ми Арлийн адски се вълнува. Тя много се интересува от извънземни и паралелни вселени, чете много книги. Знае всичко за летящите чинии. Направо ще се побърка от кеф, ако повозиш и нея.

— Ще се опитам да уредя нещо заради теб, Шърман. Много ти благодаря, че дойде.

— Да, Рип. Няма да кажем на никого. Честно.

Шърман и Отис щяха да се раздрънкат, знаеше го. Всъщност можеше да се басира, че Арлийн и всичките й приятелки знаят, че летящата чиния е някъде наблизо.

Докато проследяваше с поглед отдалечаващата се кола, той осъзна, че скоро някой може да се добере до летящата чиния. Беше си мислил, че щом корабът е скрит, никой няма да узнае къде е.

Ха!

Въпросът беше кой ще стигне пръв — хората на правителството или мутрите на Роджър Хедрик. Или някой друг.

Летящата чиния бе прекалено ценна. Струвала сто и петдесет милиарда долара, беше казала Чарли.

Да имаш толкова много пари бе все едно да притежаваш Калифорния.

Беше глупак да виси там, да чете книжки и да лови риба, уверен, че Хедрик е победен и властите са тъпаци.

Бе цяло чудо, че още не бяха довтасали.

Какво трябваше да направи? Да вземе летящата чиния и да офейка ли? Да я остави скрита и да се помотае още една седмица, за да даде време на Артър и Оли?

Или да си остане до езерото?

Внесе продуктите в хижата, отвори две консерви чили и изсипа съдържанието им в тигана, за да го стопли на печката.

Трябваше да изчезва. Летящата чиния щеше да е в пълна безопасност единствено в орбита, но пък той трябваше редовно да се храни, да спи и да ходи до тоалетната.

Изяде чилито и разчисти, после си приготви раницата. Щеше да тръгне след мръкване.

Остави уинчестъра на масата пред себе си, провери ударника.

Можеха да се появят всеки момент…

И какво щяха да искат?

Да ги отведе при летящата чиния.

Добре, щеше да я остави където си беше. Трябваше да се скрие. Постоянно да е в движение. Всяка нощ да спи на различно място.

Излезе на кея и огледа езерото. Двама души ловяха риба с лодка, закотвена на петдесетина метра от брега, може би на шестстотин метра от хижата. Наоколо не се виждаше никой друг.

Стори му се необичайно. По това време на годината обикновено в езерото плаваха по седем-осем лодки, а в гората имаше десетки хижи.

Предишния ден бе видял пет лодки.

Къде бяха изчезнали хората?

Ядоса се сам на себе си. Това беше параноя. Само защото добродушният бъбрив Шърман Хокет му бе донесъл две чанти кльопачка нямаше основание да обявява бойна тревога. Рип беше в хижата от седем дни… не, от осем.

Предостатъчно време, ако Хедрик бе искал да отмъкне съкровището.

Сви устни и се опита да подсвирне. Не успя. Върна се на брега и се запъти към хижата, като си придаваше небрежен вид.

До залез оставаше един час.

След мръкване щеше да се махне.

Влезе в хижата и седна на кухненския стол срещу вратата. С пушка в скута си.

 

 

Когато съвсем се стъмни, Рип подпря пушката в ъгъла, метна раницата на гърба си и заключи вратата след себе си. Остави газената лампа да гори. Газта щеше да свърши на другия ден и тя сама щеше да угасне. С малко късмет дотогава той щеше да е в Канада.

Чакъленият път продължаваше осемстотин метра през гората и водеше до шосето. Рип бе вървял около пет минути, когато чу автомобилен двигател. Той отби от пътя и навлезе в гората. Колата се приближаваше.

Едва не се препъна в един повален дънер. Рип залегна зад него и се заслуша.

Колата бавно се движеше по пътя с угасени фарове. Зад нея идваше втора… И трета. Всичките с угасени фарове.

„Мамка му!…“

Поне не беше в хижата. Тъкмо навреме. Някой го търсеше.

Нямаше да го намерят в гората през нощта. Когато слънцето изгрееше, може би, но дотогава той щеше да е далеч на север.

„Какви са тия хора?“

Нямаше значение. Искаха летящата чиния и за да се доберат до нея, трябваше да минат през него.

Когато колите се отдалечиха, той се изправи и намести раницата на гърба си.

Не виждаше много добре, но не беше съвсем тъмно и очите му бяха посвикнали.

Бавно закрачи към шосето, като се движеше с протегнати напред ръце. Щом излезеше на пътя, можеше да продължи към града, който бе на около шест километра от там. На сутринта щеше да вземе кола под наем от Честния Ед Уайт, търговеца на автомобили втора ръка, и до следобед щеше да е в Канада.

Час по час спираше и напрегнато се вслушваше. Нищо.

На няколко пъти падна и се издраска в невидимите клони. Въпреки това уверено се приближаваше към шосето, когато чу гласове.

Закова се на място.

Мъжки гласове, поне трима, но не можеше да разбере думите. Мъжете бяха пред него. Може би на пътя, може би в гората.

Щом ги чуваше да говорят, може би и те го бяха чули да се препъва в гъсталаците.

Седна на мястото си.

Гласовете се приближаваха, ала не се забелязваха лъчи на фенерчета.

Като се движеше колкото може по-тихо, Рип залегна по корем. Затвори очи, покри голия си тил и уши с ръце и зарови лице в шумата.

— … насам, Тони.

— Внимавай, дънер.

— Обикаля из тия проклети гори посред нощ като проклетия Даниъл Буун^[1]…

Мъжете не се опитваха да пазят тишина и все повече се приближаваха. Рип лежеше абсолютно неподвижно.

Дойдоха право при него.

— Ставай, Даниъл Буун. Тая нощ няма да спим в гората.

Рип се претърколи. Някой светна с фенерче в лицето му.

Младежът се изправи.

— Той е. Светни насам, за да видя радиостанцията.

Някой му подаде фенерче. Той се замота с радиостанцията и я вдигна към устата си. Рип зърна очила. Инфрачервени очила за нощно виждане. Тия хора го виждаха като посред бял ден.

— Тук е Тони. Хванахме го. Играеше си на индианци в гората.

— Доведете го в хижата — чу отговора Рип.

— Обърни се, малкия. Дребен, вземи му раницата и я носи. После ще я претърсим. Демби, завържи му китките.

Някой здраво завърза китките му отпред с найлоново въже, което болезнено се вряза в плътта му.

— Добре, малкия, тръгвай. Демби, ти мини пред него, нека се държи за колана ти. Дай на друг да ти носи оръжието.

 

 

На паркинга до хижата имаше шест автомобила. Три бяха разположени в полукръг с включени фарове. Похитителите на Рип го накараха да се обърне и мъжът, когото наричаха Тони, го удари.

Не го очакваше и се просна на земята. Докато идваше на себе си, двама мъже го изправиха на крака. Тони беше четирийсетинагодишен, с къса коса и издути бицепси. Той повторно удари Рип. Този път младежът бе готов, ала въпреки това отново падна. Докато го изправяха, в устата му нахлуваше гореща течност.

Опита се да блокира третия удар с ръце, но Тони беше бърз като котка. Улучи го в лявото око.

Рип се опитваше да предвиди къде ще е следващият удар, когато някой каза:

— Стига му засега.

Някакъв мъж навлезе в светлия кръг, пресегна се към лицето му и го завъртя, за да види окървавения му нос.

— Вие ми струвахте сума ти пари, господин Кантрел, и много ядове.

Роджър Хедрик!

Рип не отговори. В устата му имаше кръв и той я изплю на земята.

— Къде е тя?

Инстинктивно знаеше, че щом проговори, с него е свършено.

— Цялата нощ е на наше разположение, господин Кантрел. Имаме цяла нощ да ви причиняваме болка. Повярвайте ми, тия хора могат да ви причинят повече болка, отколкото сте способен да изтърпите.

Рип се опита да избърше кръвта от носа си с ръка. И за малко да не забележи, че Хедрик кима на Тони, който реагира моментално. Младежът едва успя да отметне глава по посока на силата на удара.

Оставиха го да лежи на земята. Милиардерът стоеше точно извън обсега на краката му.

— Никой няма да ви се притече на помощ — каза той. — Имам близо трийсет души, които са обградили целия район. Изолирали сме го от външния свят. Не можете да избягате, дори да ви развържем ръцете и да ви дадем един час преднина.

Хедрик се взираше в Рип и го измерваше с поглед.

— Счупи му крака — нареди той на Тони.

— Как разбрахте, че съм тук? — попита Рип. Гласът му бе дрезгав.

Австралиецът спря Тони с ръка.

— Щом разбрах кой е отмъкнал летящата чиния от пустинята, наредих да подслушват дома на майка ви и телефона й. Чакахме да й се обадите, напразно, естествено. Накрая вие се появихте. Не можете да ми се изплъзнете, Кантрел. Светът е прекалено малък. За един час мога да събера цяла армия във всяка точка на планетата.

— Вали ли? — обади се един от зяпачите. — Дъжд ли чувам?

Хедрик погледна към мъжа.

— Ако се доберете до летящата чиния, как ще я измъкнете оттук? — попита Рип.

— Запознайте се с хер Цвернеман — отвърна милиардерът. — Най-добрият пилот изпитател в Европа. — Цвернеман пристъпи в светлия кръг. — Щом вие можете да пилотирате летящата чиния, Кантрел, и той ще може. Способен е да управлява всичко, стига да има крила или роторни перки.

— Някои явно са готови на всичко за пари — тъй като трябваше да каже нещо, измърмори Рип.

— Напълно прав сте, Кантрел. Напълно прав. И аз съм един от тях. Готов съм на всичко, за да получа летящата чиния. Ще я купя от вас още сега, ще ви измъчвам, ще накарам да изнасилят майка ви, каквото се наложи.

— Оставете майка ми на мира.

— Каквото се наложи.

Лицето адски го болеше.

— Казахте, че ще я купите. За колко?

— За един милион долара.

— Много щедро. Вие ще я продадете за сто и петдесет милиарда!

— Аз възнамерявам да спечеля като посредник. Един милион долара за вас, това е вашата печалба. Или приемете, или ще получа сто и петдесет милиарда долара за вашата кожа.

— Моята кожа не струва толкова.

— Тагарт! — Хедрик извика името така, като че ли викаше иконома си.

Бил Тагарт се приближи в кръга на светлината, за да го види Рип.

— Кажете му колко ви платих, Тагарт.

— Плати ми един милион, Рип. В брой. И ми плати още сто хиляди, за да дойда с него тая вечер. Дай му летящата чиния и двамата с теб ще можем да се оттеглим, и няма да ни се налага да работим повече нито ден до края на живота си.

Рип погледна Хедрик, погледна Тагарт и изплю кръв върху предницата на ризата си.

— Ти си мръсник, Тагарт.

— И така да е. Един милион долара са си един милион долара. И когато си мъртъв, просто си мъртъв.

— Ако умра, Роджър Хедрик никога няма да получи летящата чиния.

— Стига — изсумтя милиардерът. — Изгубих достатъчно време. Знаете, че не мога да ви убия. Но мога да убия майка ви. Ако не отговорите на въпросите ми, още сега ще пратя няколко души при нея. Да започнем с един лесен въпрос: кой изкара летящата чиния от хангара в Австралия?

— Моля?

Рип беше получил няколко жестоки удара, затова отначало не разбра какво го питат.

— Кой я изкара от хангара ми и я издигна до атриума, за да ви вземе с Пайн?

— Наистина ли не знаете?

Хедрик дълбоко си пое дъх.

— Търпението ми се изчерпва, малкия. За последен път те питам, къде е летящата чиния?

Рип отпусна глава и избърса кървавия си нос в рамото си. Не очакваше удара на Тони. Болката избухна в скулата му.

Озова се проснат по очи с прахоляк в устата. Претърколи се по гръб и се опита да фокусира погледа си върху Хедрик.

Милиардерът разговаряше с Тагарт и Цвернеман, които бяха с една-две крачки по-близо до езерото. Стояха срещу Хедрик и в следващия момент се издигнаха във въздуха. Последваха ги сухи листа, съчки и буци пръст.

Тагарт изкрещя. Цвернеман извика нещо на немски, навярно ругатня.

Хедрик бързо заотстъпва назад, без да откъсва поглед от издигащите се нагоре мъже и черния силует над тях, по-тъмен от нощта.

— Господи! — ахна някой и насочи фенерчето си нагоре. Лъчите на фенерчетата и автомобилните фарове се отразиха в лъскавия мокър търбух на летящата чиния, увиснала във въздуха над издигащите се мъже.

Когато достигнаха средата на разстоянието до кораба, пищящите Тагарт и Цвернеман бяха смазани.

— Божичко! — извика Хедрик. Той се наведе над Рип и изкрещя в лицето му: — Какво стана?

— Земята и летящата чиния се отблъскват взаимно. Летящата чиния ги смаза.

Рип с усилие се изправи на колене. Смачканите трупове висяха на пет-шест метра във въздуха между летящата чиния и земята, уловени в антигравитационното поле. Кръвта им показваше границите на полето. Телата сякаш бяха сплескани върху лабораторно предметно стъкло.

— В езерото. Искаш ли да си следващия?

Роджър Хедрик го хвана за ръката и рязко го дръпна.

— Ще трябва да дойдеш с мен, малкия.

Летящата чиния се приближи към тях. Мъжете наоколо се пръснаха като пъдпъдъци.

Рип все повече приближаваше кораба. Движението му вдигаше във въздуха нови листа, боклуци и чакъл. Когато усети, че олеква, той се обърна и се хвърли с протегнати ръце към бронята на най-близката кола. Успя да се хване в момента, в който краката му се откъснаха от земята. Увисна с главата надолу, притеглян от летящата чиния също като Тагарт и немския пилот.

Хедрик се бе вкопчил в кръста му.

— Кой е в чинията? — извика милиардерът. — Кажи им да спрат! Ще убият и нас!

Той също бе издигнат над земята и краката му сочеха към летящата чиния.

— Накарай ги да се отдалечат, малкия, иначе ще те взема със себе си.

Рип стискаше с всички сили бронята на колата. Ръбовете й и найлоновото въже на китките му болезнено се впиваха в плътта му.

Усещаше, че ръцете на Хедрик се изплъзват.

Пръстите на Рип издържаха тежестта на двама мъже. Само как го болеше…

— В летящата чиния няма никой, нали? — изсъска австралиецът. — Тя се подчинява на теб!

Колкото и да бе невероятно, милиардерът прояви изключителна физическа сила, като пусна дясната си ръка и я премести на рамото на Рип. После и лявата. Той обви крака около тялото на младежа и успя да го стисне за гърлото.

Доближил лице само на няколко сантиметра от неговото, Хедрик го душеше. Очевидно беше изгубил разсъдъка си.

— Ще убиеш и двама ни — успя да изхрипти Рип, докато пръстите на възрастния мъж се стягаха като менгеме.

— Тя е моя! — изсумтя Хедрик. — Моя! — И с всички сили натисна гръкляна му.

Рип заби колене в корема му, после в слабините и продължи да го рита, като се мъчеше да си поеме дъх.

Роджър Хедрик изкрещя и го изпусна. Ноктите му издраха кожата на младежа и разкъсаха ризата му, докато австралиецът излетя нагоре към очакващата го летяща чиния…

Рип незабавно отдалечи кораба. Когато антигравитационното поле го освободи, той пусна бронята на колата и се строполи на земята.

Един от смазаните трупове падна наблизо сред дъжд от кръв.

Други два продължаваха да висят в преходната зона между земята и летящата чиния. Единият беше на Хедрик.

Тони се приближи до Рип, без да откъсва очи от неподвижния кораб. Главорезът бе готов да си плюе на петите.

— Ти спечели, малкия — каза той и повиши глас: — Да се махаме оттук.

— Да не си се побъркал! — викна някой от другите. — Тая летяща чиния струва милиарди!

— Не ставай глупак — горчиво го скастри Тони. — Хедрик е мъртъв. Искаш ли да го последваш, да бъдеш смачкан като буболечка? И кой ще плати точно на теб, даже да успееш да се докопаш до кораба?

Рип насочи летящата чиния към най-близкия автомобил. Предният край на колата се издигна на около метър във въздуха. Той спря чинията и остави колата увиснала, докато мъжете се хвърлиха по останалите автомобили и припряно дадоха заден ход. Накрая отдалечи кораба на няколко метра, колкото да освободи висящата кола.

Неколцина от останалите мутри се втурнаха към автомобилите. Други неспокойно останаха по местата си, като осветяваха летящата чиния с фенерчетата си.

— Тръгвам си — заяви Тони. — Всеки, който иска да вземе летящата чиния от малкия, може да се ръкува с Роджър Хедрик в ада. — Той седна зад волана на най-близката кола и запали двигателя.

Рип остави летящата чиния където си беше и се запъти към хижата.

Зад себе си чу затръшване на автомобилни врати, рев на двигатели и хрущене на чакъл под гуми.

В кухненското чекмедже имаше нож. Рип успя да се пореже, но накрая освободи подутите си китки от найлоновото въже.

Седна на пода под светлината на газената лампа, избърса кръвта от лицето си с ризата и се заслуша в жабите и щурците.