Стивън Кунц
Летяща чиния (12)

12.

Старши лейтенант Реймънд Стокърт никога нямаше да забрави тази сутрин. До края на живота си щеше да се удивлява на комбинацията от късмет и съдба, която го бе пратила над централния район на Мисури с F-16 тъкмо в мига, когато отдолу се появи летяща чиния и профуча само на стотина метра от самолета му.

В ранните часове въоръжените сили бяха приведени в пълна бойна готовност. Бяха събудили Реймънд вкъщи и му бяха наредили да се яви в своята ескадрила от националната гвардия.

Предишната вечер бе гледал летящата чиния по телевизията, както и всички други разумни същества на северноамериканския континент, ала не беше свързал бойната готовност със случая, докато не се яви в ескадрилата.

Командирът бе в превъзходно настроение.

— Е, момчета, слушайте сега. От Вашингтон заповядаха всички самолети да са въоръжени. На всеки от вас ще бъде определен сектор за патрулиране. Ще излетите и ще патрулирате в сектора си, докато имате гориво или докато не дойдат да ви сменят.

— И? — скептично попита някой. Нито един от пилотите не вярваше на тези думи. Това бе измама, естествено, но каква измама! За това ли ги бяха събудили посред нощ?

— И ако видите летяща чиния, свалете я — прибави командирът.

Пилотите зяпнаха полковника, като че ли си беше изгубил ума.

— Такава е заповедта, честна дума. Да сваляме всяка срещната летяща чиния. Обаче не искам да стреляте по нищо друго, освен по летящи чинии, шутове такива. Всеки, който стреля по самолет, по-добре да не се връща.

Затова, вместо да брои хапчета на щанда в аптеката на супермаркета, където работеше по пет дни седмично, петдесет седмици годишно, тази сутрин Реймънд Стокърт летеше с F-16 над Мисури, готов да даде първия изстрел във войната между световете. Това беше вторият му патрул за сутринта. И сега, за бога, точно пред него се издигаше истинска, ама съвсем истинска летяща чиния.

Реймънд щракна главния оръжеен ключ, издигна вертикално носа на изтребителя и натисна дросела напред. Какъв късмет! Летящата чиния се намираше едва на десетина градуса от оста на неговия самолет. Стиснал с две ръце щурвала, той завъртя носа към нея.

И естествено, първата ракета „Сайдуиндър“ засече топлинната следа на летящата чиния и Реймънд чу сигнала в ушите си.

Той натисна спусъка. Ракетата се понесе напред сред огън и дим. Вторият сайдуиндър също засече целта и Реймънд я изстреля. Остана неподвижен, докато изтребителят му изгуби скорост. Летеше на височина тринайсет хиляди метра, затова зави наляво и насочи носа надолу.

Когато за последен път я видя преди да изчезне на изток, летящата чиния бе само ярка точка светлина в небето.

Нямаше представа какво се е случило с двете ракети, които изстреля.

 

 

Чарли Пайн не забеляза изтребителя, но видя първия сайдуиндър, който кой знае защо не успя да прихване топлинната следа на летящата чиния. Докато профучаваше над купола, тя разпозна вида на ракетата.

Така и не зърна втория сайдуиндър, който, за щастие, остана без гориво само секунди преди да улучи кораба и премина през газовата следа на неколкостотин метра зад летящата чиния.

Чарли Пайн обмисляше дали да увисне над някой кораб в морето и да скочи през люка, оставяйки Хедрик и Ръгби на произвола на съдбата, ала ракетата мигновено проясни ума й. Австралия изведнъж й се стори добра идея.

Продължи да поддържа пълна мощност и ускори до около 4 g. Компютърният профил я водеше нагоре с постепенно насочване на носа на изток. Управляваше ръчно: не искаше Хедрик да открие, че компютърът може да ги отведе навсякъде, където пожелае пилотът.

Ускорението притискаше двамата австралийци към задната стена. Колкото по-високо в атмосферата се издигаха, толкова повече потъмняваше синьото небе.

Проверявайки състоянието на системите, превключвайки компютърните дисплеи само със силата на мисълта си, Чарли насочваше летящата чиния към космоса.

Влизането в орбита отне малко повече от петнайсет минути. Когато достигнаха орбитална скорост, тя угаси ракетните двигатели.

Хедрик и Ръгби плавно се издигнаха от задната стена.

Милиардерът радостно се засмя. Ръгби със сумтене се оттласна към Чарли.

— Курва такава! Ще ти дам да разбереш…

— Стига, Ръгби — спря го Хедрик.

— Да — каза Чарли Пайн. — Затваряй си устата, кретен.

— Моля ви, госпожо Пайн, не дразнете лъва — отново се засмя Хедрик. Той се оттласна с крака и се понесе през кабината, като ревеше от удоволствие.

През купола се виждаше източното крайбрежие на Съединените щати, макар че по-голямата част от Атлантика бе скрита под облаци. Тук-там имаше пролуки и през тях тъмнееше синият, почти черен океан.

Чарли завъртя летящата чиния така, че слънцето да я осветява напълно. Изпитваше възбуда, както винаги, когато я пилотираше. Пое дълбоко дъх и бавно издиша.

Хедрик стоеше до нея и се взираше през купола. Ръгби беше седнал и си бе закопчал колана.

— Какво приключение само! — ахна милиардерът. — Щастлив съм, че го доживях.

По дяволите! Чарли завъртя летящата чиния, за да му покаже Земята под тях, после се зае да въведе в компютъра траекторията за влизане в атмосферата.

— Двайсетина минути — каза му тя. — После ще започнем навлизането. Най-добре да седнете някъде.

— Не може ли да обиколим цялата Земя?

— Гледката е фантастична, обаче от компанията има какво да се желае. Когато достигнем прозореца за влизане в атмосферата, продължаваме направо за Австралия. Мога само да гадая за времето. Компютърът не е програмиран с нашите минути и секунди.

— Добре, госпожо Пайн — неохотно отвърна Хедрик и отиде да седне. — Вие сте пилотът.

 

 

След като главорезите на Хедрик заминаха, Рип и Артър мълчаливо продължиха да седят на верандата, всеки потънал в собствените си мисли.

Накрая младежът извади портфейла си и преброи колко пари са му останали.

— Чичо Артър, можеш ли да ми дадеш назаем три хиляди долара?

— Заминаваш ли някъде?

— В Австралия.

— Трябва да отидем в града. Ще ти напиша чек в банката.

Рип се изправи и изтупа дъното на дънките си. После си избърса очите.

— Готов съм — промълви той.

— Преди две-три седмици, докато чаках в кабинета на зъболекаря, прочетох статия за Хедрик в едно от ония инвестиционни списания. Ако не греша, имал къща на запад от Сидни. Много камък, стъкло и пищни млади жени. Специално си спомням за жените.

— Може да се отбием при твоя зъболекар. Не е зле да прегледам статията.

— Естествено. И най-добре да заключим къщата. Не се знае кой е чул чинията да излита оттук.

След като си взе паспорта и нови дрехи от спалнята, Рип отиде при колата, докато Артър заключваше вратите и гасеше осветлението в къщата. Скоро се появи някакъв пикап и рязко спря, като вдигна облак камъчета.

— Видяхте ли онова нещо? — извика шофьорът и посочи небето натам, накъдето беше изчезнал корабът. — Една от летящите чинии!

— Да. — Рип се обърна и също посочи. — Мина над оная писта и после… — Той махна с дясната си ръка към небето. — Скри се натам. Никога не съм виждал такова нещо.

— Ей, като че ли не съм те мяркал насам.

Мъжът зад волана носеше гащеризон, тениска и шапка с емблема.

— Аз съм племенник на Артър. Казвам се Рип.

Непознатият подозрително го изгледа.

— По телевизията казаха, че от тия летящи чинии може да слизат извънземни, като по филмите. Може би искат да ни завладеят. Откъде да знам, че не ме лъжеш?

Артър го чу и докато се приближаваше с един куфар, извика:

— Лемюъл, десетки пъти съм ти казвал да стоиш далеч от имота ми! Не искам да душиш наоколо.

— Видях оная летяща чиния, Кантрел, и…

— Извънземни! Ти си стар глупак. Ако тук имаше извънземни, щях да ги насъскам срещу теб. Обръщай и да те няма преди да съм повикал полиция. — И докато Лемюъл обръщаше, прибави: — И оправи оная дупка в оградата, през която минава бикът ти, скръндза такава. Предполагам, че пращаш животното тук, за да ми пасе тревата.

Лемюъл потегли сред нов дъжд от чакъл.

— Да вървим — каза Артър и кимна с глава към своя пикап. — На излизане ще заключим портата.

 

 

— Генерал Делаурио, от космическото командване съобщават, че преди двайсетина минути неидентифициран обект е излетял от Централен Мисури. В момента е в орбита с угасени двигатели. Според предварителните сведения на телеграфните агенции обектът е вдигал ужасен шум и е имал форма на летяща чиния.

Делаурио отново бе в западното крило на Белия дом. Беше пратил да му донесат от вкъщи чиста униформа и четка за зъби. Два часа по-рано бе отишъл да подремне малко в Пентагона. На тръгване П. Дж. О’Райли го беше изгледал студено. Бе се почувствал така, сякаш изоставя жените и децата на „Титаник“ и тръгва с единствената спасителна лодка, ала имаше нужда от малко сън.

— В момента в орбита ли е? — попита той дежурния в Пентагона.

— Тъй вярно. Достигна орбитална скорост преди около пет минути. И един патрулиращ над Мисури Еф шестнайсет явно е изстрелял срещу него два сайдуиндъра, господин генерал.

— Какво? Я повтори!

Дежурният повтори.

— Кой е наредил тия въоръжени патрули?

— Струва ми се, че заповедта е дошла от Белия дом.

— Кой е дал разрешение за откриване на огън?

— Също Белият дом, господин генерал.

— Отменете заповедта — извика Делаурио. — Смъкнете ония войнствени идиоти на земята. Ами ако свалят някой наш пътнически самолет?

— Хм, според мен Белият дом е бил наясно с тая опасност, когато…

— Не познавате ония хора. Никой няма да поеме дори съвсем малка отговорност за такъв инцидент. Свалете всички изтребители на земята и не им позволявайте да излитат. Това е пряка заповед. Аз поемам отговорността.

— Слушам.

— Ще съобщя на президента за изстрелването на ракетите в Мисури. Нещо ново с групата за проучване на НЛО в Либия?

— В момента от Държавния департамент разговарят с тях. След около половин час ще научим повече.

— Обадете ми се.

— Слушам.

Джо Бомбата завари О’Райли в кабинета му.

— Еф шестнайсет от националната гвардия преди малко изстрелял над Мисури два сайдуиндъра срещу някакъв обект — съобщи той. — Явно някой глупак е дал заповед ескадрилите да патрулират над цялата страна.

— Внимавайте какви ги говорите, генерале. Тоя „глупак“ беше президентът. Смяташе, че трябва да направи нещо сериозно.

— Защо не се посъветва с мен? Не взимам пари за професионални съвети.

— Вие спяхте в Пентагона. Не можехме да чакаме.

— Ако някой продавач на стари коли с изтребител свали самолет, пълен с избиратели, това наистина ще е много сериозно. Да не сте си изгубили и без това скромния ум? Я се вземете в ръце, О’Райли!

— Млъквайте, Делаурио! — О’Райли бе скочил на крака с почервеняло лице. — Вие, шапкарите, явно не можете да проумеете, че е заложена съдбата на западната цивилизация.

Преди Джо Бомбата да успее да фрасне О’Райли, в стаята влетя президентът. Идваше от пресконференция, на която се беше опитал да изглежда като истински президент. Никога не бе преживявал такъв ден, даже когато любовницата му беше дала пресконференция в Ню Йорк, за да разкаже всичко. Лицето му бе пепеляво, ръцете му трепереха.

— Проклети летящи чинии! — възкликна той и се пльосна на едно от креслата. — Защо не тормозиха предишното правителство, по дяволите? Защо точно мен? — Президентът разхлаби възела на вратовръзката си.

— Защото го заслужаваш — измърмори под нос Джо Бомбата.

Никой не отговори, даже да бяха чули думите му.

Генералът пое дълбоко дъх, преброи наум до десет и каза:

— Господин президент. — Успял да привлече вниманието на народния избраник, той му предаде съобщението от космическото командване.

— Летяща чиния е излязла в орбита над Централен Мисури? — невярващо попита О’Райли.

— Точно така — потвърди Джо Бомбата. — И изтребител Еф шестнайсет е изстрелял два сайдуиндъра по него. С неизвестен резултат.

— Не вярвам нито дума — твърдо заяви президентът и се отпусна назад. — Не вярвам на тия глупости. — Той попи потта от челото си с носна кърпичка, като внимаваше да не размаже грима си. — От „Вашингтон Поуст“ се интересуваха каква ще бъде позицията на правителството, ако извънземните дойдат да преговарят.

— Наистина ли ви зададоха тоя въпрос? — смая се О’Райли.

— Университетските професори твърдят, че било време да признаем съществуването на други форми на живот във вселената. Религиозните фанатици се побъркват. В Лафайет Парк има около хиляда души, които размахват лозунги и дрънкат за предстоящото пришествие на антихриста.

— Чак толкова ли е страшно?

— Чак толкова. — Президентът сбърчи лице. — Жертвах всичко заради политическата си кариера. И сега трябва да се изправя там и да посрещна извънземните.

— Това е поредният заговор на десните сили — заяви О’Райли.

Телефонът иззвъня. Генерал Делаурио грабна слушалката. Той изсумтя един-два пъти, послуша около минута, после внимателно затвори.

Поклати глава и разтърка очите си.

— Добре. Най-после знаем истината. — Президентът и шефът на кабинета го зяпнаха с отворена уста.

— Има само една летяща чиния — поясни Джо Бомбата. — Сеизмичен екип я е изкопал от пясъчникова скала в пустинята Сахара. Корабът е преседял в камъка, откакто Ной е чистил конюшните на ковчега си. В момента се управлява от бивш пилот изпитател от военновъздушните сили и един от работниците геодезисти.

Президентът се ужаси.

— О, господи! — изпъшка той.

— Няма нашествие от планетата Хикс — продължи Джо Бомбата, като претегляше всяка дума и се взираше в лицето на президента, за да види дали го разбира. — Няма флот от летящи чинии, извънземни, дошли да завладеят вселената, андроиди, които ядат човешко месо, няма битки и Армагедон. Тази криза е предизвикана от двама идиоти, които се мотаят с кръгъл обект и изкарват ангелите на хората.

— Откъде знаете? Кой е източникът ви? — попита О’Райли.

— От Държавния департамент са пратили човек при групата за проучване на НЛО в централния затвор в Триполи. Групата е била при летящата чиния в пустинята. Дори са се качвали на кораба. Пилотът изпитател е член на групата. Когато пристигнали либийците, тя и един работник геодезист използвали суматохата, вмъкнали се в летящата чиния и избягали с нея.

— По дяволите… — вперил поглед в дланите си, промълви президентът и се отпусна назад. — Защо на мен, Господи? Тъкмо казах пред „Поуст“, че ще посрещнем извънземните като всички други чуждестранни представители! Ще ме съсипят от подигравки и ще ме изхвърлят от Белия дом.

— Ще отида да хапна нещо — каза Джо Бомбата. Той се изправи и излезе преди някой да успее да го спре.

 

 

Артър и Рип намериха списанието в чакалнята на зъболекаря. Сестрата разговаряше по телефона и само кимна с глава, когато Артър с жестове я помоли да го вземат. Тримата пациенти, които седяха в чакалнята, гледаха по телевизията записа на летящата чиния над Куурс Фийлд, докато експерти обясняваха нещо от студиото.

Чичо и племенник взеха списанието и си тръгнаха.

Рип си купи нова четка за зъби и самобръсначка и ги прибра в куфара на Артър. След като се отбиха в банката, Кантрел старши спря при телефонна кабина до една бензиностанция в края на града.

Петнайсет минути по-късно Рип имаше резервация за полет от Сейнт Луис до Лос Анджелис и оттам до Сидни. Еднопосочен билет.

— Ще успееш ли да ме закараш до обед, Артър?

— Качвай се. Да тръгваме.

 

 

— Летящата чиния излиза от орбита, господин генерал. — Гласът по телефона звучеше самодоволно. — Космическото командване го следи. Кацат в Австралия.

Делаурио взе вилицата си и няколко пъти удари с нея по масата.

— Добре — след кратък размисъл отвърна той. — Обадете се в Държавния департамент и Белия дом и осведомете дежурните. Може би австралийците ще арестуват тия хора преди да изкарат акъла на всеки от Сидни до Пърт.

— Нашите въоръжени сили по света все още са в пълна бойна готовност, господин генерал. Какво да правим?

— Нека политиците да решат. Такова учение не е излишно. Но при никакви обстоятелства никой да не стреля по никого и по нищо, без пряка заповед от Съвета на началник-щабовете. Ясно ли е?

— Тъй вярно.

Джо Бомбата затвори и нападна закуската си.

 

 

Артър и Рип бяха пътували цял час по магистралата, когато младежът попита:

— Нали ще се обадиш на мама? Да провериш дали е добре. Ако ония гадове още са във фермата, обади се в полицията. Прати ченгетата.

— Естествено, Рип, не се безпокой за майка си. Хедрик получи каквото искаше. Той е повикал копоите си.

— Няма да има никаква полза от летящата чиния.

— Може да не успееш да я измъкнеш от Хедрик, малкия. Той е червив от мангизи, има си лична армия, оная част от света е негова собственост заедно с всичките й политици.

— Наясно съм, чичо. Поне ще опитам. Но всъщност целта ми е момичето — няма да си тръгна от Австралия без Чарли.

Артър се усмихна.

 

 

Чарли Пайн без усилие откри имението на Хедрик, въпреки че в Австралия беше нощ. Тя продължи на запад от светлините на Сидни, докато забеляза приближаващите се светлини на частната писта на милиардера. Хедрик много пъти бе кацал там с частния си боинг и сега стоеше до нея, взираше се през купола и я упътваше.

Къщата в ранчото представляваше огромен комплекс, разположен близо до пистата.

— Кацнете пред хангара — нареди милиардерът. — Ще я вкараме вътре.

Чарли се подчини.

Още щом летящата чиния се приземи, около нея се събра тълпа. Чарли отвори люка.

— Вкарайте я в хангара — каза Хедрик преди да излезе. — Ръгби — обърна се милиардерът към помощника си и кимна към Чарли, след което се провря през люка.

Главорезът се ухили.

— Връщай се на мястото си. Ще застана зад теб. Само едно грешно движение и ще ти строша врата като съчка.

— Цял живот чакам истински мъж като теб.

— Адски си готина.

Той наистина се изправи зад нея. Усещаше мириса на дъха му. Когато се пресегна към пулта, за да издигне летящата чиния, ръцете му се стрелнаха към шията й.

— Пусни ме, копеле.

Австралиецът я пусна, но дланите му останаха върху раменете й.

— Хайде, давай — настойчиво прошепна той. — Искам да видя как ще пилотираш със строшен врат.

Чарли вкара летящата чиния през отворената врата в тъмната вътрешност и кацна.

Угаси реактора и се изправи. Люкът беше отворен и жената се измъкна през него.

Хедрик разговаряше по мобилен телефон. Той даде знак на един от хората си, който я помоли да го придружи. Качиха се на количка за голф и изминаха разстоянието от около половин километър до главната къща, голяма колкото хотел. След като я преведоха по безкрайни коридори, натъпкани с произведения на изкуството колкото за средно голям музей, Чарли бе заключена в спалня без телефон на втория етаж.

Едва тогава се разтрепери. Мина й след около минута, ала се чувстваше изтощена. Изправи се до прозореца и отправи поглед към светлините на хангара. Накрая легна на леглото.

 

 

След като закуси, Джо Бомбата се върна в Белия дом. Радваше се, че го е направил, защото присъства на разговора на президента с австралийския премиер. Това му достави огромно удоволствие, въпреки че външно с нищо не го показа.

— Вие не разбирате, господин министър-председател — каза президентът. — Не ви молим да арестувате тия хора. О, не. Само да ги задържите за разпит…

Заслуша се и на лицето му се изписа кисело изражение.

— Да, сигурни сме, че летящата чиния е там… Нашата сателитна проследяваща мрежа я засече да излиза от орбита и да се спуска в района на Сидни, където я изгубихме.

Той се намръщи.

— Със сигурност е същата летяща чиния… Уверявам ви, че е същата машина. Проследихме я от излитането до кацането й при вас… Добре де, в района на Сидни… Не до кацането… Наистина, грешка на езика. Ще ни помогнете ли?

Президентът слуша почти цяла минута преди отново да проговори.

— Съединените щати поддържат тесни военни, културни и икономически връзки с Австралия. Нашите две страни са съюзнически. Защо толкова се инатите?

Сбогуваха се кратко и лаконично. Президентът затръшна слушалката и гневно изгледа присъстващите — държавния секретар, О’Райли, Джо Бомбата и неколцина сътрудници.

— Няма да направят нищо, ако екипажът на летящата чиния не наруши австралийските закони. Нищичко.

— Какво? — О’Райли побесня. — Не е възможно!

— Напротив. Той каза, че били намесени други въпроси, свързани с австралийския суверенитет. Нямал намерение да изпълнява заповедите на американския президент. Посъветва ме американският посланик да връчи нота в работно време, в която да изложи нашето искане и основанията ни за него. Щели да я обсъдят, каза той.

— Значи ви е отпратил — ахна О’Райли видимо шокиран.

— Някой ни е изпреварил — многозначително заяви държавният секретар.

— Какъв ден! Не знам за вас, обаче аз искам да пийна нещо — каза президентът и натисна един бутон, за да повика камериера, въпреки че часовникът на стената още показваше едва единайсет сутринта.

 

 

Късно следобед голям хеликоптер на Военновъздушните сили на Съединените щати лениво закръжи над фермата на Артър Кантрел, после се спусна ниско над обгорената трева на пистата, остана известно време там и плавно кацна. Слязоха трима мъже.

Те разгледаха овъглената ивица и се разделиха. Единият се запъти към къщата, за да почука на вратата, вторият отиде в хангара и занаднича през прозорците, третият проучи другите сгради наоколо.

Пилотът остана в машината с работещ двигател.

Дванайсет минути след кацането тримата отново се качиха във вертолета и излетяха. Единият се обади по радиостанцията.

— Със сигурност е била там. Хангарът е достатъчно голям. Вътре е пълно с боклуци и антики, но има място. Наоколо няма жива душа.

Мъжът изслуша отговора и даде знак на пилота да продължи в същата посока.

 

 

Рип Кантрел седеше в кафенето на международния терминал на лосанджелиското летище, за да убие оставащото му време, и пиеше кола, когато на монтирания високо в ъгъла на помещението телевизор се появи професор Солди. Откакто преди час младежът бе влязъл в заведението, непрекъснато отразяваха случая с летящата чиния. Само неколцина обаче обръщаха внимание на предаването.

И ето че на екрана се показа археологът.

— Летящата чиния е много стара, на сто и четирийсет хиляди години, плюс-минус десет хиляди. Изкопахме я от пясъчниковата скала. — Пуснаха няколко негови снимки с придружаващи обяснения.

— И какво се случи? — попита интервюиращият го репортер.

— Казано с две думи, летящата чиния отлетя, управлявана от бивш пилот изпитател от Военновъздушните сили на Съединените щати, госпожа Шарлот Пайн, и един работник геодезист, господин Рип Кантрел. — За няколко минути ученият обясни как изглежда летящата чиния.

Сега всички в кафенето, включително Рип, внимателно следяха предаването.

— Както знаете, в продължение на три дни след този инцидент аз бях пленник на либийските власти — продължи Солди. — Освободиха ни едва преди няколко часа и ни заведоха на летището в Триполи, където ни качиха на самолет за Рим. Другите, с които бях затворен, в момента са на път за Съединените щати, но аз исках по-бързо да разкажа какво се е случило. Затова останах тук.

Известно време поговориха за летящата чиния, как е открита и как функционира.

— Кажете ми, господин професор — попита репортерът, — откъде е дошла тая летяща чиния?

— Явно не е направена на Земята — отвърна археологът. — Прилича на совалка за превозване на хора и товари от орбита до повърхността на планетата и обратно. Очевидно е била изоставена там, където я открихме и където е престояла през всичките тия години.

— Кой я е оставил там?

— О, само да знаехме! Според мен грижливото проучване на машината, имам предвид наистина подробен анализ на всяка гайка и болтче, ще ни даде някои отговори.

— Имате ли предположения?

— Няколко. Но обясненията на което и да е от тях ще отнеме повече време, отколкото имаме.

— Моля ви, споделете с нас теорията, която смятате за най-вероятна.

— Летящата чиния е направена от хора.

— Искате да кажете — от същества като нас?

— Искам да кажа — от нашите прадеди.

Сред зрителите в кафенето се разнесе шепот. Рип се озърна наоколо и обходи с поглед пътниците — бели, чернокожи, латиноамериканци, азиатци и хора с неустановима расова принадлежност. Всички напрегнато слушаха професор Солди.

— Цивилизациите не се появяват просто ей така — поясни ученият. — Ловно-събирателските общества от каменната ера са в единия край на континуума, ние сме някъде по-близо до другия край. Всяко технологично равнище, ако щете, над ловците събиратели от каменната ера изисква различно ниво на обществена организация, която да го поддържа. Принципът е все по-тясната специализация. Индустриалната епоха е изисквала милиони работници и потребители. Постиндустриалната епоха е изисквала още по-тясна специализация, по-широка база от работници и потребители. Сега навлизаме в ерата на глобалната икономика, в която мозъците, талантите и уменията на работниците по цялата планета ще се обединят в гигантски предприятия, за да осъществят още по-голям технически прогрес. Нашата цел е технологичното бъдеще, което е създало летящата чиния.

— Струва ми се, че разбирам — заяви репортерът.

— Особеностите на технологичния континуум, за който говорихме преди малко, са строго определени и всъщност са закони. Тъй като всяко технологично равнище изисква все повече хора и все по-сложна обществена организация, то не може да се поддържа без специализация.

— Продължавайте — окуражи го интервюиращият.

— Общество, което може да построи машина като тази летяща чиния, да я прати на междупланетен космически кораб и да прекоси безкрайността на междузвездното пространство, не е в състояние да възпроизведе същото общество където и да било другаде, освен ако не премести там цялото население или поне по-голямата част от него. При пристигането си на определената за колонизиране планета малкият брой хора, които са осъществили пътуването, ще постигнат технологично равнище, което могат да поддържат.

— Искате да кажете, че ако летящата чиния е докарала заселници, те са станали ловци събиратели, за да оцелеят.

— Точно така — потвърди професор Солди. — Космически кораби, компютри, оръдия, оръжия, лазери, модерни медицински устройства, книги, наука — изгубили са всичко. Просто не са били достатъчно много, за да поддържат или произвеждат тия неща. Изоставената летяща чиния била засипана с пясък от вятъра. Хората започнали да живеят в пещери и се научили да правят оръдия от камък и да ядат месото сурово. Миналото се предавало като легенди и митове, които постепенно с поколенията станали неразпознаваеми, съвсем различни от историческия факт. Миналото било изгубено, също като летящата чиния.

— Значи… хората, които са докарали летящата чиния… всъщност сме били ние?

— Смятам, че в крайна сметка ще се потвърди тъкмо тази хипотеза.

 

 

Когато Артър Кантрел се завърна във фермата, там го очакваха деветима агенти от ФБР — седем мъже и две жени. Бяха пристигнали с три коли. Артър слезе от пикапа си и попита най-близкия агент:

— Вие ли отключихте катинара на портата?

— Хм, когато дойдохме, тя вече беше отворена. Изобщо не съм виждал катинар. Просто влязохме.

— Ясно! Е, какво искате?

— Трябва да си поговорим, господин Кантрел. Интересува ни какво се е случило тук днес.

Артър ги огледа и бързо взе решение. Ако им разкажеше всичко, щяха да го оставят на мира. В противен случай сигурно щяха да го задържат, докато проговори.

— Заповядайте вътре. Ще направя кафе.

 

 

Когато агентите си тръгнаха, минаваше полунощ. Артър излезе на верандата и изчака, докато се качат на колите си и потеглят. Бръмчаха насекоми, сред дърветата се носеше мъгла. В небето сияеше сребриста луна.

Когато шумът от двигателите заглъхна, Артър се спусна по склона до хангара, отключи катинара и запали осветлението. Един час по-рано бе завел там агентите и те повърхностно огледаха помещението. Главният беше поискал разрешение да го претърсят, но Артър отказа.

Отиде при големия прашен шкаф в далечния ъгъл. Долната част беше с дървени вратички, горната — със стъклени. Някога го бяха използвали в железарски магазин в едно градче на осемдесет километра. Магазинът беше фалирал след откриването на търговски център и Артър бе купил шкафа на търг. Прогрес.

Отвори долната дясна врата и извади няколко стари метални табели. Зад тях имаше куфарче от лаптоп. Артър го взе, върна табелите и изнесе куфарчето на светло. Внимателно го остави на пода и дръпна ципа.

Компютърът от летящата чиния бе невредим, точно както го беше оставил. Артър Кантрел затвори куфарчето, угаси осветлението и заключи вратата след себе си.