Стивън Кунц
Летяща чиния (4)

4.

— Кои сте вие? — попита Рип и насочи лъча на собственото си фенерче към гласовете.

Видя тъмнозелена униформа и сиво-зелен пилотски костюм.

— Ние сме от Военновъздушните сили на Съединените щати. А ти кой си? — Мъжки глас с тексаски акцент.

— Казвам се Рип Кантрел.

— Ти ли пилотираш това нещо?

— Да бе, как не. Току-що го паркирах под навеса, защото трябваше да го ремонтираме. Не исках дъждът да го навали.

— Къде работиш, умнико?

— В „Уелстар Петролиум“. Правим сеизмично проучване.

— Аха. — Стояха точно над него до ръба на скалата и надничаха под платнището. Мъжът беше трийсетинагодишен, а жената… е, на светлината на фенерчето трудно можеше да се определи. Двайсет и пет. Към трийсетте. Хубавица, със стегната на опашка коса, пилотски костюм и прилепнало по тялото яке.

— Имате ли си имена? — попита Рип.

— Аз съм майор Стиборек, а това е капитан Пайн. — Тексасецът посочи жената.

— Вече не — поправи го тя. — Сега съм си само Чарли Пайн. Преди две седмици се уволних от Военновъздушните сили.

— Тогава защо се мотаеш с пилотите?

— Сега съм цивилна служителка. На същата работа.

— По-късно ще се опознавате — изсумтя майорът.

— По-спокойно, приятел — рече му Рип. — Не бъди толкова докачлив.

— Не очаквахме да заварим американци тук — отбеляза Чарли.

— А кого очаквахте да заварите?

Тя не отговори. Майорът просто продължаваше да плъзга лъча на фенерчето си по летящата чиния.

— Невероятно — прошепна той на жената толкова тихо, че Рип едва го чу.

Младежът се прокашля.

— Е, камилата ви ли се повреди тук, или просто обикаляте тоя пустинен имот? — колкото може по-нехайно попита той.

— Нещо такова.

— Или душите наоколо?

Майорът мълчаливо разглеждаше кораба.

— Вие ли открихте това нещо? — след малко попита той.

Рип изключи фенерчето и го прибра в джоба.

— Знаеш ли какво, тексасецо, това не е работа на Чичо Сам — заяви той. — Защо просто не изчезнете в дивата черна далечина?

— Съжалявам — отвърна жената. В гласа й наистина прозвуча съжаление. — Обаче сме тук по служба.

— Глупости! — възрази Рип и усети, че почервенява. Не можеше да понася да се държат пренебрежително с него. — Намираме се насред Сахара. В пустиня. Връщайте се при камилите си и да ви няма.

— В лагера има шестима от нашите, малкия — рязко отсече майорът. — Имаш две възможности. Можеш доброволно да отидеш при приятелите си или аз ще те замъкна там за яката.

Рип направи две крачки към скалата. Глезените на пилота бяха в обсега му. Той ги сграбчи и ги дръпна. Майорът тежко се строполи по задник и изпъшка.

— Ако се мислиш за истински мъж, приятел, ела да си премерим силите.

— Рип! — Викът на Дъч Хааген разцепи нощта. — Ела тук. Имаме си компания.

— Божичко, Чарли! — възкликна майорът. — Струва ми се, че лявата ми бедрена кост май е счупена.

— Господин Кантрел — ядосано рече жената, — ще бъдете ли така любезен да ми помогнете да пренесем майора с голямата уста в лагера?

— Един момент — рече Рип и се вмъкна под летящата чиния, за да затвори люка.

— Значи се казваш Чарли, а? — каза той, когато се върна при пъшкащия майор и жената.

— Шарлот. Чарли.

— Какви сте вие? — докато изправяха майора, попита младежът. Той прехвърли лявата му ръка през рамото си, а Пайн — дясната.

— Аз съм пилот изпитател — отвърна тя. — Майорът е авиокосмически инженер. Общият ни шеф полковник Уест, с когото скоро ще се запознаете, ръководи проекта на Военновъздушните сили за проучване на явлението НЛО.

— НЛО значи! Леле! Някой да ви е викал тук?

— Много смешно. Най-важната ни задача е да не допускаме обществеността да изпада в паника при необясними явления.

— Да не дрънкаме много, Чарли — измърмори майор Стиборек.

— Какво ще кажеш пак да те пусна, тексасецо?

— Моля, бъдете любезен, господин Кантрел — рече Чарли Пайн. — И без това имахме тежък ден. Излетяхме преди трийсет и шест часа от Невада.

— Чарли!

— Млъкни, Майк.

— Вие двамата да не сте женени или нещо такова? — попита Рип.

— Нещо такова. Грешка, която допуснах в момент на слабост.

— Наистина ли го харесваш, или просто имаш нужда от секс?

Майор Стиборек изруга, а Чарли се засмя. Рип си помисли, че смехът й му харесва.

— Значи сте долетели от Кайро, така ли?

— От Асуан. И после пътувахме над трийсет километра през пустинята.

 

 

Полковник Уест говореше, когато Рип и Чарли оставиха майора до една от лампите, осветяващи околността. Полковникът и петима офицери стояха пред Бил, Дъч и професор Солди. Военните носеха маскировъчни униформи с петна от пот. Оръжията им бяха преметнати на ремък през рамо. Рип за пръв път забеляза, че майор Стиборек и Чарли Пайн носят пистолети в кобури, както и полковник Уест. Колите, с които бяха дошли, не се виждаха.

Уест казваше:

— … са тук по пряка заповед на националното командване. Под това имам предвид президента на Съединените щати. Надявам се, че ще окажете пълно съдействие на правителството, господа.

— Разбира се, господин полковник — отвърна Дъч Хааген и любопитно погледна майора, който разтриваше хълбока си и свирепо хапеше долната си устна.

— Претърпя злополука — поясни Рип. — Падна.

Уест мислеше за други неща.

— Искам да видя тая летяща чиния. Ще ме заведете ли, господин Хааген?

— Преди да отидем където и да било, господин полковник, може би трябва да се разберем — намеси се професор Солди. — Според законите на Съединените щати това е археологически обект. Военновъздушните сили нямат никаква юрисдикция над археологически обект. Като професионален археолог по законите на Съединените щати аз имам юрисдикция над обекта. Аз командвам тук.

— Не ми навирайте закона в носа, професоре. Не се намираме в Съединените щати и аз изпълнявам заповед.

— Вашата заповед не ме интересува, господин полковник. Познавам американското и международното право. Като археолог нося морално и законно задължение да пазя този паметник. Гарантирам ви, че ако по какъвто и да било начин го повредите, ще ви изправя пред федералния съд.

Полковникът навъсено го измери с поглед.

Професорът устоя на погледа му. Рип бе смятал археолога за нещо като старо изкопаемо, но сега си промени мнението.

— Сержант, претърсете тези хора и вещите им за сателитни телефони — с каменен глас нареди полковник Уест. — Конфискувайте всички комуникационни устройства, които откриете.

— Слушам.

— Тук командвам аз, професоре — изръмжа Уест. — Възнамерявам да проуча онова нещо. Какво ще се случи после, зависи от резултатите от огледа.

— Това заплаха ли е?

— Разбирайте го както желаете.

Преди да отговори, Солди смукна от лулата си.

— Никой не стои над закона, господин полковник. Началниците ви ще се закълнат, че никога не са ви нареждали да вършите нещо незаконно, и ще ви изпекат на бавен огън, за да си спасят кожата. Ако бях на ваше място, щях да имам предвид този факт.

Военният явно реши да остави последната дума на професора.

Сержантът обискира цивилните, докато неколцина други претърсиха багажа в палатките. Професор Солди седна на едно от сгъваемите столчета. Дъч се настани до него, а Рип се просна на пясъка до Бил Тагарт.

— Ако желаете, можете да дойдете с мен, професоре — рязко предложи полковникът.

— Предупреждавам ви — повиши глас Солди. — Предупреждавам всички ви. Този артефакт е под закрилата на американското и международното право.

— Ще внимаваме — изсумтя Уест. Той вдигна една от лагерните лампи и се отдалечи след Дъч. Капитан Пайн го последва.

Майор Стиборек бавно се изправи на крака, като разтриваше задника си.

— Длъжник съм ти, малкия — каза той на Рип и закуцука след другите.

Сержантът заповяда на трима души да пазят цивилните, изчезна в мрака и след няколко минути се върна с бронирана машина, която паркира с насочени към летящата чиния фарове.

— Може би вчера трябваше да се обадим във вашия университет — каза на професора Дъч.

— Може би. — Археологът се засуети над лулата си. — По дяволите! — промълви тихо, когато я разпали.

Военните монтираха лампи. Скоро летящата чиния беше осветена като музеен експонат.

— Как са научили за кораба? — зачуди се гласно Солди. — Ти как мислиш, Рип?

— От сателитите, най-вероятно — каза Хааген. — Или някой от вашия лагер се е обадил някъде. Има ли значение?

— Сигурно не.

— Защо оня военен каза, че ти бил длъжник? — попита младежа Бил.

— Много се раздрънка и го приземих по задник.

Един от сержантите седна на пет метра от тях.

— Какво става тук, по дяволите? — попита го Рип. — Да не сме пленници?

— Млъквай, малкия.

Рип влезе в палатката и извади спалния си чувал. Хааген го последва вътре.

— Офицерите скоро ще се върнат — каза младежът. — Освен ако не открият как да отворят люка.

— Ти ли го затвори?

— Да.

— Ако не им отворим люка, може да повредят летящата чиния.

— Майтапиш се!

— Предполагам, че така или иначе ще влязат. Подразделение от Военновъздушните сили на Съединените щати тук, в Сахара? По заповед на президента?

— Добре де, добре. Но аз открих летящата чиния. Моя си е.

— Не ме убеждавай, Рип. Аз не съм адвокат, обаче ми се струва, че нямаш никакви права. Едва ли някой знае точно в коя страна се намираме.

— Наясно съм с това — разпалено отвърна Кантрел. — Баща ми ми остави четвърт милион долара и една трета от ферма в Минесота. Имам чичо в Демойн, който е печен адвокат и специалността му е да ръфа хората по задника. Ще ти трябва ваксина срещу бяс, ако чичо Оли се приближи до теб. С парите на баща ми и устата на чичо ми мога здравата да озоря Военновъздушните сили.

— Ей, вие! — разнесе се викът на майора.

— Да — обади се отвън Бил Тагарт.

— Знаете ли как се отваря люкът на летящата чиния?

— Това си е ваша работа, приятел. Аз нищичко не знам.

Хааген посочи с палец.

— Върви да им отвориш люка, Рип. Остани при тях и виж дали ще успееш да научиш нещо.

Младежът го послуша. Майорът стоеше край лагерната печка.

— Аз мога да отворя люка, дрънкало.

— Идвай, малкия.

Усещаше погледа на Чарли в гърба си, докато се вмъкна под кораба и постави длан върху люка. Подържа я притисната към вдлъбнатината петнайсетина секунди, после леко натисна в единия край. Той поддаде. Рип хвана дръжката и я завъртя.

Люкът се отвори също като предишния път.

Офицерите се бяха вцепенили от удивление. Без да каже нито дума, Рип се качи в кораба и седна на пилотската седалка. И продължаваше да седи там, когато полковник Уест подаде глава през люка. Светлината на прожекторите проникваше през тъмния купол и трябваше да минат няколко секунди, докато очите му се приспособят към сумрака.

Военният стоеше в отворения люк, мигаше и зяпаше. Огледа се наоколо, после бавно се качи вътре. След него влязоха майор Стиборек и Чарли Пайн.

— О! — промълви тя, когато се озова вътре и спря до отворения люк. — Господи!

— Готина е, нали? — тихо рече Рип, като наблюдаваше изражението на лицето й.

— Истинска… летяща… чиния!

— Вече не се произвеждат такива — въздъхна младежът и отново плъзна поглед по контролния пулт. Погали с длани уредите и леко ги опипа с пръсти.

— Невероятно! — повтори Чарли и се приближи до него.

— Моя е, нали се сещаш — тихо заяви той.

Жената не отговори, просто продължаваше да се оглежда.

Зад нея полковникът и майорът бяха започнали да проучват кораба. Надникнаха в машинния отсек с фенерчета, после провряха глави вътре. Не обръщаха никакво внимание на Рип и Пайн.

— И ще си я задържа — прибави той.

Седеше на пилотската седалка и слушаше възклицанията и сепнатите забележки. Тримата едва се събраха в машинния отсек. Скоро откриха ядрения реактор и започнаха да обсъждат какво гориво може да използва кораба. Полковник Уест надзърна отвътре, гневно стрелна с поглед Рип и недвусмислено му нареди да излезе.

Младежът неохотно се изправи от седалката и напусна летящата чиния. Полковникът го последва и заповяда на един от сержантите да донесе видеокамера и детектор за радиация.

Рип бавно закрачи към лагера. По средата на пътя спря и седна на земята.

Тъмният силует на летящата чиния се очертаваше на фона на прожекторите. Дали бе постъпил правилно, като я беше отворил?

След малко го обзе умора. Бе преживял тежък ден.

Той с усилие се изправи на крака и се запъти направо към палатката, в която спяха с Дъч и Бил. Те седяха заедно с професора навън при лампите.

Докато се вмъкваше в спалния си чувал, Рип чу археолога да пита:

— Между другото, какво е това хлапе?

— Беше един от двестате кандидати за тая работа — отвърна Дъч. — Шефът ми го избра. Може да завърши следването си за един семестър, но мисля, че ще се разтакава поне още един.

— През повечето време ми се струва, че е точно такъв, какъвто изглежда — младеж по дънки и мръсна тениска — замислено рече Солди. — Обаче има моменти, когато е направо гениален.

— Рип полага страхотни усилия да изглежда нормален — съгласи се Дъч. — Но е невероятно интелигентен. Струва ми се, че не познавам по-умен човек от него.

Рип Кантрел насмешливо изсумтя. После пъхна глава под възглавницата и моментално потъна в сън.

 

 

Събуди го рев на хеликоптери. Слънцето вече грееше високо в медното небе, когато той подаде глава през отвора на палатката, примижа и се заозърта наоколо да ги види. Две големи машини.

Описаха кръг около района и увиснаха на разстояние от летящата чиния.

Рип се намъкна в дънките и си обу обувките.

Дъч и Бил приготвяха закуската на газовата печка, а археологът пушеше лула и пиеше кафе.

— Като че ли си имаме още компания, а? — отбеляза Рип.

— Доста неочаквана, поне така ми се струва — рече Бил и кимна с глава към сержантите от Военновъздушните сили, които наблюдаваха вертолетите с автомати в ръце.

Рип припряно напълни чинията си с пържени картофи и яйца и като поглеждаше към хеликоптерите, започна да се храни колкото може по-бързо.

— По дяволите, малкия, направо ми призлява, когато те гледам как плюскаш — сбърчи лице Бил Тагарт.

— Имам лошо предчувствие, Бил. Известно време може да не сложим нищо друго в уста.

— Ти от двайсет години се тъпчеш като за последно — възрази Тагарт и му обърна гръб, за да не го гледа.

Докато Рип довърши закуската си, хеликоптерите кацнаха на стотина метра от лагера. От всеки от тях се изсипаха около дузина въоръжени мъже. Оръжията им ясно се виждаха отдалеч.

— В какво се забъркахме, Дъч? — прошепна Бил Тагарт.

Новодошлите се разгърнаха в нестройна редица и започнаха да се приближават с насочени напред автомати. Спряха на петдесетина метра от лагера и залегнаха.

Сержантът напрегнато нареди на хората си да последват примера им.

Когато над главите им засвириха първите куршуми, Дъч, Бил и Рип също се хвърлиха да се скрият.

— Вие в лагера! Хвърлете оръжията и излезте с вдигнати ръце. Ако изпълните заповедта ми, никой няма да пострада.

— Какво става, по дяволите? — попита младежът. — Британски акцент ли долавям?

— По-скоро австралийски.

Над главите им изсвистя нов автоматичен откос.

Американците шепнешком обсъждаха положението със сержанта, когато майорът припълзя до тях. Двамата със сержанта известно време разговаряха, а войниците ги слушаха. Майорът сигурно се бе измъкнал от летящата чиния, докато вертолетите кръжаха във въздуха.

Той се изправи и извика:

— Ние сме подразделение от Военновъздушните сили на Съединените щати. Кои сте вие?

— Не ми пука, даже да си най-големият син на папата, приятел — разнесе се отговорът. — Хвърлете тъпото си оръжие и се изправете с вдигнати ръце, иначе ще стреляме на месо. Предстои поредният горещ ден в тоя пясъчник и не съм в настроение за ебавки. Имате точно пет секунди.

— Правете каквото казва той — нареди на хората си майорът.

Те неохотно хвърлиха автоматите си и се изправиха с вдигнати ръце.

— Започвам да мисля, че трябваше да оставим летящата чиния в скалата — без да се обръща конкретно към никого, прошепна Дъч.

Професор Солди се надигна, седна и заизтупва пясъка от ризата си. Той смукна от лулата си, установи, че е угаснала, и се зае отново да я запали.

 

 

Командирът на групата, която обкръжи лагера, беше висок, мършав и риж. Той извади пистолета от кобура на майор Стиборек и го прибра в джоба си, докато неколцина от хората му събираха автоматите и претърсваха американците.

Новодошлият постави ръце на хълбоците си и се втренчи в летящата чиния.

— Проклет да съм, но ако не я бях видял със собствените си очи, нямаше да повярвам. Това ще бие всички рекорди! Истинска летяща чиния!

— Тази летяща чиния е собственост на правителството на Съединените щати — с безизразно лице заяви майор Стиборек.

— По дяволите, майоре, не знам точно къде се намираме, но съм абсолютно сигурен, че не сме в Щатите.

— Това нещо е американска собственост — настоя Стиборек.

Рип Кантрел смаяно поклати глава. Ако не знаеше истината, може би щеше да се изкуши да повярва на майора.

— Е, знаете ли какво — явно развеселен, рече новодошлият. — Няма да споря по формални въпроси. Такива подробности са за началството. Дойдохме да видим това нещо и тъкмо това ще направим. Сега седнете, млъкнете, внимавайте в картинката и ще се разбираме чудесно. — Той се озърна към другите американци. — Това се отнася за всички ви.

Рижия се обърна към двамата мъже зад него. Те носеха бели ризи с къси ръкави, тъмни очила и джобни протектори. В ръцете си държаха камери и лаптопи. Откакто Рип ги забеляза, не бяха откъснали поглед от летящата чиния.

— Ето я — каза Рижия. — Действайте.

Двамата забързаха към кораба и се разминаха с Чарли Пайн и полковник Уест, които двама от новодошлите водеха към лагера. Явно им бяха взели оръжието — кобурите им бяха разкопчани.

— Професор Солди? — Рижия погледна археолога, който седеше на пясъка с лула в устата.

— Аз съм.

— Приятно ми е да се запознаем, господине. Казвам се Шарки. — Той протегна ръка и помогна на учения да се изправи. — Бихте ли дошъл с мен, за да ми обясните какво сте научили за тази летяща чиния?

— Откъде знаете името ми?

— Направихме някои проучвания преди да пристигнем, професоре. Никога не е излишно да познаваш терена и съседите си.

— Летящата чиния е ценен археологически артефакт. Тя принадлежи на цялото човечество.

— Така е, господин професор. Абсолютно прав сте. Моят началник само иска да я проучи, да узнае колкото може повече за технологията. Времето явно е от значение. Колкото повече ни разкажете, толкова по-скоро ще си тръгнем. После ще можете да продължите проучванията си.

— Не му вярвайте — обади се полковник Уест.

Солди го погледна с неприкрита враждебност.

— Какво точно ви интересува, господин Шарки?

— Всичко, което можете да ми разкажете, господине. Повярвайте, нямаме желание да повредим артефакта, да го заключим някъде или да ви лишим от възможност да го проучите за благото на науката. Не бихме могли да го изнесем оттук, даже да искахме. Единственото ни намерение е да установим дали има някаква технология, от която можем да извлечем пряка търговска полза.

— Кой е този ваш началник?

— Не е дискретно да го назовавам точно тук. Достатъчно е да кажа, че е любопитен индустриалец. Ако приложи незаконно технологията, за която научим тук, съдът, естествено, ще му попречи.

Солди изтупа лулата си и отново я напълни. Той я запали и няколко пъти смукна, докато наблюдаваше въоръжените цивилни, охраняващи офицерите и сержантите от Военновъздушните сили. Озърна се към Рип и Дъч, после пак насочи поглед към летящата чиния.

— Защо не? — въздъхна той. — И без това след няколко дни всичко ще се разчуе.

— Извинявам се за рязкото си отношение, когато пристигнахме, професоре — сериозно заяви полковник Уест. — Все пак, сега не е време за лични обиди. Този въпрос засяга националната сигурност на родината ни.

— Нищо подобно, господин полковник — възрази Солди. — Както вече ви обясних, летящата чиния е археологическо съкровище, което принадлежи на цялото човечество. Тя е изключително древна, най-малко на сто и трийсет хиляди години. Всичко, което научим за нея, ще бъде публикувано колкото може по-скоро. Всеки човек на света има право да се възползва от технологиите на тоя кораб.

— Не съзнавате какво говорите — настоя полковникът. — Цивилизацията не е готова за такива знания.

— Така казал и папата на Галилей преди три века и половина — изсумтя археологът. — Глупости!

— Струва ми се, че губите този философски спор, полковник — весело рече Шарки. — Елате, господин професор.

Австралиецът го прегърна през рамо и го поведе към летящата чиния.

 

 

Започваше да става горещо. Странно, но когато работеше, измерваше, разбиваше скалата с пневматичния чук или местеше лагера, Рип не забелязваше зноя. Сега седеше на сянка със скръстени ръце и пустинната жега го потискаше. Тя го обгръщаше, караше го да се задъхва и да се облива в пот.

Същото се отнасяше за всички останали, които седяха под зоркия поглед на техните австралийски приятели. Тия персони като че ли от доста време не бяха виждали баня и чисти дрехи, но оръжията им изглеждаха отлично поддържани. Руски автомати, британско снаряжение, автоматични пистолети… явно бяха готови да водят малка война. За щастие не насочваха оръжията си към никого. Автоматите висяха на раменете им или бяха отпуснати в скутовете им, пистолетите бяха прибрани в кобурите.

И все пак бяха нащрек. Изглежда нямаха нищо против американците да се мотаят наоколо, но когато се събираха по двама, получаваха лаконични предупреждения.

— Мислиш ли, че професорът ще издаде на Шарки всички тайни? — обърна се Рип към Хааген.

— Та той не знае нищо!

— Не биваше да се държи толкова приятелски с оня човек.

— Австралиецът щеше да проучи летящата чиния със или без професора. Така поне докато Солди е там, няма да разбият нищо.

— Ти си неизлечим оптимист — обади се Бил Тагарт.

— Стига си мърморил — отвърна Дъч. — Не съм в настроение. Пък и…

Рип ги остави да се дърлят и се приближи до Чарли Пайн.

— Горещ ден, а?

Тя го погледна и не отговори.

— Какво мислиш за летящата чиния? — след малко попита Рип.

— Не знам какво да мисля. Седя тук и се опитвам да реша.

— Адски е стара.

— Да — измърмори Чарли.

— Забеляза ли нещо странно? — тихо попита той.

— Какво имаш предвид?

— Ами чудехме се защо се е озовала в оная скала. Може да е имало някаква повреда. Как мислиш?

— Възможно е. Снощи имахме време само за съвсем повърхностен оглед.

— Любопитен съм какво сте открили вие като специалисти. Как работи това нещо?

— Мога само да гадая.

— Колесниците са без колела. Корабът трябва да излита вертикално.

Чарли Пайн се замисли.

— Ще ми се някой ден да летя с него.

— Можете ли да определите за какво са всички ония лостове и копчета?

— Това ще е по-лесното — отвърна тя. — Странно, като се замислиш, съвсем различни култури стигат до еднакви отговори на инженерни проблеми. Пултовете за управление трябва да дават възможност на пилота да управлява кораба. Как функционират системите, как се задействат, какво контролират пултовете — ще ни трябват седмици и месеци, за да отговорим на тези въпроси.

— Преди летяла ли си с такава чиния? — нехайно попита Рип.

Чарли се усмихна.

— Не.

— Летяла ли си с различни видове самолети?

— С повечето тактически машини във военновъздушните сили и с пет-шест вида хеликоптери.

— Басирам се, че за да станеш пилот изпитател трябва много да си учила, а?

— Това е тясно специализирана област. Имам и магистърска степен по авиоинженерство. Затова Майк понякога е сприхав. — На устните й се изписа бегла усмивка.

— И аз съм изкарал няколко курса по авиоинженерство — осведоми я Рип.

Чарли само кимна и отметна един косъм от челото си.

Той посочи летящата чиния.

— Едва ли ще ти е трудно да пилотираш такова нещо.

Тя наклони глава и погледна кораба така, сякаш преценяваше забележката му.

— Не би трябвало да е чак толкова трудно, ако всички системи работят нормално и имаме наръчник — съгласи се жената. — Не всичко ще може да работи, естествено. Няма никакъв шанс, даже едно на милион.

— Сериозно ли говориш? Би ли могла да пилотираш кораба?

— Не. Освен ако не разполагаме с екип марсианци, които да го проверят, ремонтират, обслужат и да се подпишат, че е в изправност. И непременно искам да прочета наръчника — не пилотирам нищо, без да съм прочела упътването.

— Пфу!

— Това е един от най-важните ми принципи.

— Върха! Само две незначителни възражения. Това ми харесва.

Той се опита да си представи какво ще е да пилотира летящата чиния с наръчник в ръка.

— Оня твой майор… басирам се, че е адски печен пилот — след малко каза Рип.

— Той проектира самолетите, а не ги пилотира — поправи го Чарли малко кисело, както си помисли младежът.

Той й се ухили. Жената успя да се поусмихне в отговор.

— Между другото, защо напусна армията?

— Видът ми с униформа просто побъркваше Майк.

— Хмм…

— Беше време… да продължа напред. След шест месеца постъпвам на работа в „Локхийд Мартин“. Военновъздушните сили ме помолиха да остана в групата за проучване на НЛО, докато успеят да ми намерят заместник.

— Ясно.

— Извинявай, че ти досаждам. Животът ми е адски объркан.

— И точно с какво се занимава групата за проучване на НЛО?

— Проучваме всичко, каквото можем. Пишем доклади. Развенчаваме митове.

— Съществуват ли НЛО?

— Това е секретна информация — отсече Чарли Пайн.

— Властите се занимават с тия неща от петдесетина години, нали?

— Горе-долу толкова.

— Струва ми се, че е редно да ни кажат нещо след толкова много време.

— Ако решат, навярно биха могли.

— Вероятно има много летящи чинии, за да оправдаят харченето на такива пари.

— Много хора смятат, че са виждали летяща чиния — призна тя.

— Вие виждали ли сте други летящи чинии? В Невада или изобщо където и да било?

На лицето на Пайн отново се изписа усмивка.

— Доколкото знам, не. Разбира се, ако бяхме виждали и ти кажех, щеше да се наложи да те убия.

Рип спокойно се усмихна.

— Може би трябва да ти викаме Чарли Менсън.

— Майтапя се, естествено.

— Готина си — рече й Рип. — За по-възрастна жена.

Чарли Пайн потърка сместа от прах и пот по челото си. Да седи в пустинята пред летяща чиния заедно с влюбчиво хлапе! Тя погледна австралийските войници, широкополите им шапки и автоматите и изскърца със зъби.