Стивън Кунц
Летяща чиния (19)

19.

Към един часа в дъжделивата и мъглива лятна нощ Рип Кантрел спусна летящата чиния над върхарите и я приземи пред хангара на Артър.

Беше влязъл в атмосферата над Югозапада — в резултат на което навярно в цялата страна бяха замигали лампички и бяха завили сирени — ала през последните два часа бе летял с двеста възела на височина по-малко от триста метра. Преди половин час водата им беше свършила, затова бе намалил до скоростта на антигравитационната система, някъде към сто възела.

В момента Рип не виждаше нищо през купола. Не посмя да включи прожекторите, затова когато компютърът съобщи, че са пристигнали, просто му нареди да кацне. Това буквално бе проява на сляпа вяра. И все пак беше адски напрегнат, когато усети, че плазовете на колесниците докосват нещо стабилно. Сега го обля топла вълна на облекчение и от очите му бликнаха сълзи.

Чарли спеше на кушетката. Отстрани лицето й беше посиняло от ритника на Ръгби и дясната й ръка бе частично парализирана. Сигурно имаше и пукнати ребра. От ускорението над Австралия беше припаднала. Рип би трябвало да помисли за раните й преди да нареди на компютъра да премине на пълна мощност.

Той се изправи в мрака на кабината и се замисли за случилото се през последните няколко дни.

„Ами аз! Забих отвертка в шията на оня побъркан… Чарли го простреля осем-девет пъти…“

Дали летящата чиния си струваше?

Отвори люка и скочи навън.

Топлият влажен въздух ухаеше на пръст. Рип се заизкачва по полегатия склон към къщата, като се олюляваше.

Чичо му сигурно спеше на отворен прозорец. Младежът спря отпред и го повика.

— Ти ли си, Рип?

— Да, чичо. Аз съм. Имам нужда от помощ.

— Ще се облека. Веднага слизам.

— Ела при хангара.

— Добре.

Двамата събудиха Чарли, помогнаха й да се изкачи по склона и без да палят лампите, я настаниха да си легне в къщата. На същото легло, на което Рип бе спал през летните ваканции. Той я хвана за ръката.

— Няма смисъл съседите да научават, че имам гости — каза Артър и се обърна към Чарли. — Утре сутрин ще те заведа на лекар.

— Пресата още ли обсажда фермата? — попита Рип.

— Да, но Чарли ще легне на седалката, за да не я видят. Шерифът не позволява на репортерите да се приближават съвсем до портата.

— Съжалявам, че ти докарахме такива неприятности.

— Радвам се, че мога да помогна — отвърна Артър и излезе от стаята.

Без да пуска ръката на Чарли, Рип приклекна до леглото.

— Благодаря за всичко — промълви той.

— Можеше да излетиш много по-рано — каза Чарли. — Но не искаше да тръгнеш без мен, нали?

— Реших, че трябва да си заминем заедно.

Тя стисна дланта му.

— Ще се видим след няколко седмици — обеща Рип. — Оздравявай.

— Ако искаш, можеш да ме целунеш за довиждане.

Той искаше.

Артър правеше кафе в кухнята, когато Рип слезе долу. Лампите светеха. Младежът отвори хладилника и надникна вътре. За пръв път в живота си не изпитваше глад. Той седна на масата.

— Когато се качихме в летящата чиния, вътре имаше един човек. Опита се да убие Чарли с ритници, после да я удуши. Тя го простреля седем-осем пъти и аз го намушках с една отвертка. — Споменът неочаквано го връхлетя и Рип избърса потта от лицето си. — Целият под на кабината е в кръв.

— Не мисли за това — спокойно отвърна Артър. — Ще ми разкажеш ли за Австралия?

Когато свърши разказа си, Рип бе изпил три чаши кафе.

— Струва ми се, че не си имал друг избор, освен да намушкаш оня тип — рече чичо му.

— Чарли застреля ония хора, бам, бам, бам.

— Това ли те смущава?

— Може би трябваше да оставя летящата чиния на ония копелета и някак си да измъкна Чарли оттам.

Артър изсумтя.

— Не можеш да живееш като изтривалка за крака, малкия. Постъпил си правилно.

— Разкажи ми какво става тук.

— Не знам откъде да започна. Летящата чиния още е медийно събитие. Телевизията вече й отделя само по три-четири часа, пак пуснаха разни сапунки и токшоута, обаче цялата страна кипи. Медиите отчаяно ви търсят. Това са твоите петнайсет минути слава.

— Могат да си ги задържат. Не давам интервюта.

— Може да се наложи. Ти си собственик на летящата чиния.

Рип го зяпна.

— Искаш да кажеш буквално ли?

— „Уелстар Петролиъм“ ти я продаде в замяна на дял от двигателната технология. Утре сутрин… не, тая сутрин чичо ти Оли ще подаде иск във федералния съд във Вашингтон. Настояваме за временна ограничителна заповед срещу правителството. Естествено, няма гаранция, че ще успеем, обаче според Оли има голяма вероятност.

Рип тихо подсвирна с уста.

— Искам да взема Чарли във Вашингтон със себе си след няколко дни, когато насрочат изслушването. Тя ще бъде страхотен свидетел.

— Чарли има нужда от почивка.

— Разбирам. Ще се погрижа за нея. През следващите няколко седмици трябва да скриеш летящата чиния някъде, за да не я намерят.

След малко на Рип му хрумна идея.

— Ще се прибера вкъщи. Работниците няма да кажат на никого, че съм там. От двайсет години са при нас, живеят в ратайските къщи във фермата, откакто почина татко. Те са верни приятели.

— Скрий летящата чиния, за да не я открият.

— Мисля по тоя въпрос.

Артър се изправи.

— Можеш ли да излетиш преди изгрев-слънце?

— Аз просто се свързвам с компютъра и той пилотира.

— Тогава най-добре тръгвай. Колкото по-дълго остане тук корабът, толкова по-голяма вероятност има да го намерят.

— Благодаря, Артър.

— Ще се погрижа за Чарли, Рип. И Оли ще се погрижи за правителството. Ти само се скрий.

Младежът прегърна чичо си.

— Обичам те, Артър.

— И аз те обичам. Хайде, ще ти помогна да напълниш резервоара.

— Ще ми дадеш ли назаем някое джобно ножче?

Артър извади ножчето от джоба си и му го подаде.

— Рибарски кукички и кибрит?

— В хангара. Вземи каквото искаш.

Стояха с ръце в джобовете, заслушани в течащата вода, когато Рип попита:

— Нали каза, че „Уелстар“ са ми продали летящата чиния срещу печалба от двигателната технология? Това означава ли, че трябва да задържим летящата чиния?

Артър се поколеба.

— Не непременно. Защо питаш?

— Заради нея помогнах да убият човек. Той си получи заслуженото и не съжалявам, че съм го сторил, обаче не искам да го правя пак.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам я, но все пак не желая да ми се налага да убивам хора, за да я задържа. Не я искам чак толкова много.

— Ти рискува живота си, за да си я върнеш от Хедрик.

— Рискувах живота си, за да си върна Чарли. Добре де, добре — и летящата чиния. Но всеки човек умира. Умирането е лесно. Убийството — това е нещо друго.

 

 

Нито намек за събитията в австралийското имение на Хедрик не стигна до пресата. Естествено, това бе добре: медиите раздухаха новината за процеса на Оли Кантрел, посочвайки президента и Джо Делаурио като ответници на първите страници на вестниците из цялата страна.

В Мисури Артър с помощта на окръжния шериф се измъкна през журналистическата обсада и заведе Чарли на рентген в местната болница. Лекарят каза, че имала две счупени ребра и силно натъртено рамо. Макар че ръката й вече не беше безчувствена, толкова я болеше, че не можеше да я повдигне. Докторът й предписа да си слага ледени компреси срещу подуването и няколко дни да я носи на превръзка през шията.

Артър и Чарли не се върнаха във фермата, а продължиха за Вашингтон.

Чарли установи, че много харесва Артър. Както й бе казал Рип, чичо му беше невероятно интелигентен, духовит и чаровен. След австралийските си приключения тя намери компанията му за приятна и успокоителна. Отчасти защото Артър обичаше да говори за Рип, подозираше Чарли. Докато пътуваха с пикапа, той й разказа семейната история и всички смешни случки с племенника си, за които се сети.

Рип, Рип, Рип, не можеше да се наслуша за него. Дори само името му я караше да се усмихва.

О, пък и беше приятно да пътуваш из Америка в мъглив летен ден със спуснати прозорци, сред високите жита, да гледаш как фермерите събират сеното и ремонтните групи асфалтират пътищата. Двамата с Артър не спираха да разговарят, докато по радиото предаваха бейзболен мач и километрите се нижеха.

Два дни след като напуснаха Мисури Артър и Чарли спряха да си починат в скъп нюйоркски хотел с отлична охранителна система.

— Ние гарантираме вашето спокойствие, господин Кантрел — обеща управителят. — Държавните глави избират хотела ни по време на нюйоркските си визити тъкмо поради тая причина. Репортерите не смеят да ги безпокоят.

Дадоха им ъглов апартамент с две спални на осемнайсетия етаж.

— Хайде да си поделим разноските, чичо Артър. Имам пари. Хедрик ми подхвърли малко дребни. — Чарли извади пачката банкноти от джоба си.

Той махна с ръка.

— Не се безпокой. Аз карам пикап и живея във ферма в Мисури, защото така искам, а не защото ми се налага. Сега иди да си сложиш лед на ръката, докато се обадя на някои хора. Ще поръчаме да ти донесат дрехи тук, за да си избереш нещо. Дънките не стават за там, където отиваме. И ще се опитам да ти запазя час за фризьор тук в хотела.

— Фантастично! — отвърна Шарлот Пайн. — С удоволствие отново ще се почувствам жена.

 

 

Същата вечер дойде гост.

Той почука на вратата и Чарли му отвори.

— Заповядайте, професор Солди.

Археологът остана за миг на прага, вторачен в нея със смръщено чело. С красивата си прическа и дрехи тя се чувстваше като нова и изглеждаше коренно променена.

— Много исках да ви видя отново, госпожо Пайн.

Чарли широко му се усмихна и затвори вратата след него.

След като тримата в продължение на петнайсетина минути обсъждаха положението с летящата чиния, Артър каза:

— Поканих ви да се срещнем, професор Солди, защото съм впечатлен от задълбочените ви възгледи за значението на летящата чиния. Не гледам много телевизия, но проследих няколко ваши интервюта. Теориите ви са сериозно обмислени и провокативни.

Солди кимна.

— Благодаря.

— Затова искам пръв да научите, че основните детайли в теорията ви за летящата чиния са абсолютно верни.

Археологът го зяпна с отворена уста.

Артър домъкна най-големия си куфар и предпазливо го отвори. Отвътре извади предмет, увит в изолираща опаковка.

— Този компютър е от летящата чиния. Хората на Хедрик бяха започнали да го разглобяват в Сахара.

— А, да — спомни си Солди.

Чарли се изненада.

— Съвсем бях забравила за него.

— С Рип го демонтирахме в моята ферма преди да пристигне Хедрик. Докато ти спеше, експериментирахме с компютъра, научихме някои необикновени неща и решихме да го свалим, за да мога подробно да го проуча.

Чарли поклати глава.

— Бях прекалено заета, за да забележа, че го няма.

— Успях да определя мощността и волтажа, за да включа компютъра, и му поставих трансформатор, за да го използвам извън летящата чиния. — Артър извади трансформатора от куфара, включи щепсела в контакта, после свърза друг кабел с компютъра. — Поставих и протектор против токови удари.

После извади от куфара обръч, чийто кабел вече беше свързан с компютъра.

— Миналата седмица посветих три дни на тоя компютър. — Артър извънредно внимателно подбираше думите си. — Според мен в него има толкова много информация, че учените от голям университет могат да я проучват цял век. Аз се докоснах само до повърхността.

Загледан в компютъра, Солди замислено прехапа устни. Той го погали с пръсти.

— Както ще видите, професоре, главната директория ви дава десетина възможности за избор. С Рип избрахме първата и тя се оказа наръчник за поддръжка и управление на летящата чиния.

Чарли повдигна вежди.

— Рип изобщо не ми е споменавал за тоя компютър.

Артър се ухили.

— Рип е самата дискретност.

— Явно се е научил от теб — не му остана длъжна тя.

— Тая вечер искам да отворите втората директория, професоре — продължи Артър. — Тя поглъща всичките ми мисли от три дни насам. Надявам се, че след няколко месеца ще мога да посветя остатъка от живота си, за да я проучвам.

— А другите директории? — попита Солди.

— Нямах време да отворя всичките. Доколкото мога да определя, те са още по-интригуващи от втората. Тая вечер обаче искам вие да я отворите. От нея разбрах, че теориите ви са верни. Искам лично да преживеете тоя… миг.

— С удоволствие.

Артър погледна обръча.

— Връзката с компютъра се осъществява с помощта на този обръч. Просто тръгнете по избраната директория и се приближавайте до всяка опция, която ви заинтригува.

Солди кимна с глава.

— Установих, че е по-добре да се настаните удобно и да се отпуснете. Няма да заспите.

Археологът отново кимна, този път с явно нетърпение.

Артър му постави обръча.

Солди отпусна глава на облегалката. Очите му останаха отворени, но нефокусирани.

След около половин минута Чарли се изправи и отиде до прозореца, откъдето се виждаха светлините на Манхатън. Артър се приближи до нея.

— Какво има във втората директория? — попита тя.

— Енциклопедия. Предполагам, че обхваща всичко, което са знаели за вселената създателите на летящата чиния.

— Те наистина ли са нашите прадеди?

— Засега сведенията са косвени. По всяка вероятност… да.

Тя се замисли за миг.

— Идва ми наум нещо, което баща ми често повтаряше. Той казваше, че светът е пълен с идиоти, безспорен научен факт, който доказва, че еволюцията е празна работа.

Артър се подсмихна.

— Не е празна работа, а изключително сложно явление, което се развива в продължение на невероятно огромни периоди от време. Човешкият разум просто не е в състояние да схване времето в мащабите, достъпни на майката природа.

Чарли се обърна към Солди. Очите му вече бяха затворени.

— Създателите на летящата чиния открили ли са великата обща теория, теорията на всичко?

— Да. Разбирали са връзките между всички сили във вселената и тъкмо затова са могли да проектират и построят антигравитационната система на летящата чиния. Тя е практическо приложение на тези знания.

Чарли Пайн отново се завъртя към прозореца и опря чело на стъклото.

 

 

След два часа Артър свали обръча от главата на Солди. Археологът запремигва и се заозърта наоколо. Пресегна се към масичката пред него, погали я с ръце, очевидно, за да се увери в материалността на реалния свят. После докосна компютъра, прокара пръсти по него и отпусна длани отгоре му.

— Трябва да помисля за това — накрая промълви ученият.

Докато се канеше да си тръгне, той спря и бръкна в джоба на сакото си.

— Един момент — каза Солди. — От вълнение за малко да забравя. Следобед получих доклад от университетската лаборатория за материята, която с Рип открихме в машинния отсек на летящата чиния. Това са останки от различни лични вещи, нещо като портфейл, ако щете. Искам да ви покажа едно от нещата.

Той извади няколко плика от джоба си, разгледа ги и избра единия. Вътре имаше грижливо сгънат лист хартия и Солди го остави на масичката. Чарли и Артър се наведоха над него.

На листа имаше снимка на жена. Очевидно жена, с женски черти на лицето и шията. Щастливо се усмихваше. Трудно обаче можеше да се определи расовата й принадлежност.

— Това е компютърна възстановка на парче разпаднал се материал, който дадох в лабораторията — поясни професорът. — Колебая се да го нарека „снимка“ — това е някакъв образ върху нещо като хартия. Все още се опитват да установят точния вид.

— Портрет на Ева — рече Чарли Пайн.

— Нещо такова, предполагам — съгласи се Солди. Той внимателно сгъна листа и го прибра в плика.

На вратата археологът няколко пъти стисна ръката на Артър.

— Много ви благодаря. Благодаря ви от все сърце.

— Елате пак утре сутрин, професоре. Ще поговорим отново. Лека нощ.

— Какъв ще е краят на вселената, чичо Артър? — попита Чарли Пайн, преди да се оттегли в стаята си.

— Ще се преражда — отвърна Артър Кантрел. — И после пак, и пак…