Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Летяща чиния (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Saucer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2016)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Стивън Кунц. Летяща чиния

Американска. Първо издание

ИК „БАРД“ ООД, София, 2004

Редактор: Радка Бояджиева

Худ. оформление на корица: Петър Христов

Компютърна обработка: Иванка Нешева

ISBN: 954-585-537-1

История

  1. — Добавяне

6.

Огромното ускорение притискаше Чарли Пайн към седалката. Рип лежеше на пода до една от другите седалки. Започна да се изтласква с крака и стигна до подиума. Преметна се отгоре и накрая с усилие се изправи. Успя да го постигне при ускорение най-малко 4 g благодарение на физическата си форма.

— Намали подаването на енергия, за бога!

Тя лекичко завъртя ръкохватката на левия лост и ускорението значително отслабна.

— Колко вода наля в това нещо?

— Четирийсет литра.

— Няма да стигнем много далече.

— Може да успеем до Нил. Или до езерото Насър. Струва ми се, че летим на изток.

— Откъде знаеш?

— Погледни тоя дисплей и ми кажи. — Пред тях имаше глобус със стрелка в средата, която сочеше надясно.

В кристално ясния пустинен въздух земята долу бе тъмна пустош под безкрайно море от звезди. Когато бяха излетели, полумесецът едва се подаваше над хоризонта, а сега беше високо в нощното небе и бързо продължаваше да се издига.

— Божичко! — възкликна Пайн. — Какво направихме? Как ще кацнем?

Рип се опита да преглътне и не успя.

— Ще се справим — пресилено оптимистично заяви той.

— Та ние дори не виждаме къде летим!

Младежът разгледа контролния пулт.

— Тук някъде трябва да има светлинен ключ. От долната страна на чинията има два големи прожектора.

Чарли леко наклони кораба.

— Внимавай! — рязко предупреди Рип.

— На каква височина сме? — тъжно попита жената. Опитваше се да скрие страха си, но знаеше, че й личи.

— Бог знае — напрегнато отвърна.

Той известно време си игра с бутоните и ключовете на контролния пулт, докато намери светлинния панел. Уверен, че включва прожекторите, натисна всички лостчета на панела. Предният ръб на летящата чиния засия, макар че не можеха да видят лъчите.

— Погледни дисплеите — каза Чарли. — Опитай се да ги разгадаеш!

— Опитвам се! Опитвам се!

Носът на кораба все още бе насочен нагоре и тя реши, че продължават да се издигат. Нямаше представа с каква скорост летят.

— Сигурно се движим със свръхзвукова скорост — сякаш прочете мислите й Кантрел. — Формата на летящата чиния е оптимална за свръхзвуков полет.

Чарли завъртя ръкохватката, за да увеличи скоростта.

Наляво зърна мигащи светлини на град, заобиколени от безкрайна чернота. Асуан? Луксор? Не можеше да е Кайро, нали?

Сърдечният ритъм и пулсът й почти се бяха успокоили, когато се обърна към Рип.

— Доста е хладно, а?

Летящата чиния реагираше на всяко помръдване на ръцете и краката й. Никога не се беше чувствала толкова прекрасно, никога не бе пилотирала толкова маневрена машина.

— Прекалено даже. Обаче как ще приземиш това чудо?

— Хм…

Преди да успее да отговори, ревът на ракетните двигатели утихна и бързо отслабващото ускорение ги тласна напред.

— Водата свърши — горчиво отбеляза Рип. — Продължавай да управляваш, продължавай да управляваш! — побърза да прибави той. — Корабът се движи като куршум. Съвсем леко наклони носа надолу и го дръж така.

Мога да пилотирам, малкия.

— Само се опитвам да ти помогна.

— Летящата чиния гори — съобщи тя. Когато проточеше шия, Чарли виждаше част от корпуса.

— Според мен светлината е от прожекторите.

Мислите й препускаха. Тя впери очи в компютърния екран. Графиките светкавично се променяха. Една от тях трябва да представяше ъгъла на кацане или относителната скорост, предела до скоростта на свободен полет, нещо такова. Какво точно?

Може би… Чарли се пресегна и докосна издутините около главния екран. Да. При натискането на всяка от тях в част от екрана се появяваше различна графика.

Бързо намери нещо, което приличаше на аналогов дисплей за ъгъла на кацане.

— Ще се справя — изведнъж придобила увереност, заяви тя и обясни, че стрелката на екрана ще й покаже най-подходящия ъгъл. — Когато стрелката застане горе-долу в такова положение — жената посочи с показалец, — ще го задържа, като контролирам с ръчките. Или поне ще се опитам.

— А ако не успееш?

Чарли мъчително преглътна. Бремето на предстоящото се стовари върху плещите й. Трябваше да е пълна глупачка, щом се опитваше да пилотира този кораб. Сега щеше да се самоубие и да убие тоя малолетен идиот. Отново преглътна с усилие.

— Успокой се — стисна ръката й Рип. — Нали докара чинията дотук.

— Ти си луд!

Той се засмя. Да се смее в такъв момент!

— Корабът ще се спусне адски бързо — каза младежът и провери положението на лоста отляво на седалката й. — Най-добре го натисни. Изпълнява функцията на антигравитационни пръстени. Ще имаме нужда от тях, за да забавят падането.

По бузите на Чарли потекоха сълзи. Избърса ги с лявата си ръка, като местеше поглед между авиохоризонта и графиката на ъгъла на спускане.

— Много високо сме — отбеляза тя, когато най-после реши, че гласът няма да й изневери. — Ще ни трябва доста време, за да кацнем.

— Не чак толкова, колкото си мислиш. Повярвай ми.

— Басирам се, че корабът има радар — предположи тя.

Рип се зае да изследва другите дисплеи. Един от компютрите висеше наполовина изваден от плота си, частично разглобен. Имаше още три. Като знаеше какъв е късметлия, Рип беше убеден, че радарният дисплей се появява точно на компютъра, който бяха разглобили Хари и неговият приятел.

Усети, че носът се накланя надолу. Чу съскане на газ, изхвърлен от маневриращите дюзи. Сега вече разбираше как действа системата: газообразните кислород и водород автоматично се съхраняваха, за да може пилотът да управлява машината с изключени ракетни двигатели, например при среща с кораба-майка в орбита.

Ето и радара! Нагоре и наляво се виеше черна лента. Това трябваше да е Нил.

— Открих го, обаче не знам мащаба.

— Спускаме се адски бързо — загрижено рече Чарли.

Рип провери. Почти под ъгъл от десет градуса на авиохоризонта.

— Оглеждай се за светлини по реката. Ето я там. Движим се право към южния край на езерото Насър.

— Светлини…

— Градчета по течението на реката. Села.

— Ето — с очевидно облекчение посочи Чарли Пайн. — Ще се насоча натам. — Тя се консултира с радарното изображение.

Онова светло петно край реката… трябваше да е град. Тя отново вдигна поглед през купола, после пак сведе очи към радара.

— Достатъчно високо ли сме? — попита Рип.

Чарли знаеше какво иска да каже: дали ще стигнат дотам.

— Божичко, надявам се! — отвърна жената и неволно раздвижи щурвала.

— На твое място не бих го правил — нервно я посъветва Рип, като се вкопчи в седалката, за да не бъде повален от разтърсването на летящата чиния. — Газът в резервоарите за маневриращите дюзи трябва да е кислород или водород от водата. Когато свърши, няма да можем да управляваме кораба.

На Чарли ужасно й се допика. Тя се овладя.

Светлините на града бързо се приближаваха. Спускащата се летяща чиния скъсяваше разстоянието със скорост четиристотин възела.

Прелетяха на няколко километра над селището, разположено на брега на Нил, в южния край на Насър, затова Рип накара Чарли да завие на североизток и да продължи покрай езерото.

— Ще трябва да кацнем на брега, независимо от препятствията.

Тя кимна.

— Когато наближим земята, хоризонтирай кораба, намали скоростта и вдигни нагоре левия лост. Надявам се, че антигравитационните пръстени ще ни задържат във въздуха. Продължавай да управляваш с щурвала и руля. Избери равно място край водата и леко спусни там.

Чарли отново кимна. Главата й продължаваше да подскача нагоре-надолу.

— Ще се справиш ли, Чарли?

Кимането не преставаше.

— Ще се почувствам по-добре, ако ми кажеш нещо, Чарли. Каквото и да е.

Тя го погледна. Беше пребледняла. Прекалено много се страхуваше, за да говори. Всичко бе изписано на лицето й.

Рип я целуна по устните.

— Благодаря за возенето, маце.

— По-добре… — Тя шумно се прокашля. — По-добре седни и си закопчай колана.

Чарли Пайн впери очи в мрака пред тях. Не виждаше… абсолютно нищо.

Не, почакай! Зърна светлинка, отразяваща се във вода. Лодка.

Бяха прекалено ниско!

Рязко дръпна назад щурвала и левия лост. Ускорението я залепи за седалката и носът се изправи.

О, прекалено много, прекалено много!

Усети, че корабът се разтърсва… натисна щурвала напред и премести левия лост колкото може по-нагоре. Знаеше, че е прекалено, но имаше ли друг избор?

Земята изведнъж се появи пред прожекторите им и тя светкавично издигна носа, макар и не толкова рязко, колкото предишния път.

Летящата чиния се хоризонтира, после носът се наклони надолу и прожекторите осветиха повърхността, която се приближаваше насреща им. Чарли натисна лоста колкото може по-назад.

В движение блъснаха нещо, което отхвърча във въздуха.

Все още намалявайки скоростта, корабът щеше да катастрофира, ако не бяха антигравитационните пръстени. Летящата чиния отново сякаш отскочи от невидима преграда.

Точно пред фаровете се появи скала.

Нямаше време за мислене. Натисна напред левия лост и дръпна наляво щурвала. Чинията се удари в земята, подскочи веднъж и кацна.

Рип се пусна от пилотската седалка. Рязко намалената скорост го запрати напред върху контролния пулт.

 

 

Когато се свести, слънцето блестеше в очите му. Лежеше на пясъка, установи той, и слънчевите лъчи се отразяваха в летящата чиния. Младежът примижа, опита да се надигне, не успя и се претърколи, за да види къде се намира. Чуваше бръмчене на самолет.

Той вдигна ръка и заслони очите си. Самолетът беше чесна и кръжеше само на шейсетина метра височина. Пилотът вероятно разглеждаше летящата чиния.

— Крайно време беше да се събудиш — каза Чарли Пайн. Тя наливаше вода в горивния резервоар с една от пластмасовите туби, които предишната вечер Рип беше хвърлил в кораба.

Измъчваше го отвратително главоболие. Отново се претърколи и седна. Опипа челото си. Голяма рана. По кожата и веждите му имаше засъхнала кръв. Изчовърка я.

Накрая си погледна часовника. Десет.

Летящата чиния изящно стоеше на колесниците си като гълъбица в гнездото си. Намираха се на петдесет-шейсет метра от брега. Тук реката сигурно беше широка над три километра — това трябваше да е езерото Насър. Гледката си струваше, ала очите го боляха от блясъка на слънцето. Той стисна клепачи, за да си почине.

Бръмченето на самолетния двигател окончателно го разсъни.

— Откога кръжи оня самолет? — посочи Рип.

— А, от петнайсетина минути.

— Мислех, че снощи сме катастрофирали.

— Катастрофирахме. Обаче няма нищо повредено. Издигнах летящата чиния във въздуха и спуснах колесниците. Смъкнах те на пясъка, за да спиш по-добре.

— Ти как си?

— Бива.

— Не си ли ранена?

— Не, честно.

Чарли изпразни тубата и се запъти надолу по склона към реката. Рип понечи да се изправи, после се отказа.

Чесната направи последен кръг и се отдалечи на североизток.

Младежът я проследи с поглед. Още седеше до кораба, когато Чарли се върна, носейки тежката туба с две ръце. Вдигна я и продължи да пълни резервоара.

— Силна си.

— Че как иначе в тия трудни времена?

— Колко литра наля?

— Сто и деветдесет. Десет курса. Ще поседна и ще си почина, докато ти наливаш останалите сто и деветдесет.

— Типично по женски! Ти си свърши работата по хлад и ме оставяш да се бъхтя в жегата.

— Типично по мъжки! — не му остана длъжна Чарли. — Спиш до късно, гледаш как жената работи и после мърмориш.

Рип с усилие се изправи на крака и взе празната туба от нея. После вдигна втората от земята и се заспуска надолу по склона.

Водата бе кафява и мътна. Накъдето и да погледнеше, виждаше пясък, тиня, скала и вода. Почти нямаше вятър. Докато пълнеше тубата, по брадичката му се стичаше пот.

Течна кал. Тази кафява вода нямаше да е много полезна за двигателя на летящата чиния, определено. Само че нямаха друг избор.

След като напълни тубата, той мрачно се загледа в кафявата вода, която сякаш не помръдваше. Умираше от жажда и жега, но ако пиеше от тая утайка, със сигурност щеше да се зарази от нещо. Приклекна и наплиска лицето и косата си, после се избърса с навития си нагоре ръкав. Платът потъмня от мръсотия.

Може би следобед щяха да намерят някое място със студена чиста вода.

Нямаше да му е излишна и баня. И храна.

Ако изобщо събереше смелост пак да лети с кораба. През целия си живот не бе брал такъв страх като предишната нощ в мрака, докато земята връхлиташе отгоре им… От спомена го побиха тръпки.

Докато се изкачваше по склона, Рип си каза, че може да го направи.

— Снощи беше тъмно — рече на Чарли той. — Не виждах абсолютно нищо.

— Аха.

— През деня ще е различно.

— Да.

— Поне ще виждаме къде сме.

Тя кимна с глава и отметна косата от очите си.

— Днес ще се справиш по-добре.

— Възможно е.

— Не, наистина. Сега нямаше да съм жив, ако не се беше качила в летящата чиния с мен.

— Наистина ли щеше да полетиш сам?

— Да.

— Сериозно ли?

— Така възнамерявах.

— Аха.

— Не знаех какво ме очаква.

— Така е в живота, нали?

Рип се затътри надолу по склона за поредните четирийсет литра.

Когато изля своите сто и деветдесет литра в резервоара, той се пльосна на пясъка до Чарли.

— Чудя се колко побира това нещо.

— Дай да ти погледна главата. — Тя докосна лицето му и разгледа челото му. — Може да ти остане белег. Здравата си се фраснал. Още ти тече кръв.

Дланите й бяха силни. Това му хареса.

— Омъжена ли си за оня майор? — попита Рип.

— Защо питаш?

— Не носиш халка, но в наши дни много жени не носят.

— Не съм омъжена.

— Живееш ли с него?

Тя махна с ръка.

Слаб ветрец разроши косата й. Готино парче, помисли си Рип Кантрел. Обаче беше възстаричка. По дяволите, сигурно минаваше трийсетака.

— И защо се качи в летящата чиния с мен?

— Не исках да се самоубиеш.

— О, я стига! Отговори ми честно. Не съм малък.

Чарли сви рамене.

— Реших, че може да се опиташ да излетиш с нея, и си казах — защо не? Човек умира само веднъж.

Тя понечи да се засмее, после се отказа и прехапа устна. Изправи се, вдигна едната туба и се запъти към реката.

Рип взе другата и я настигна.

— Значи си имаш проблеми с военните.

— Ще си имам, рано или късно. Когато научат, че чинията наистина лети, ще искат да им я закарам в Невада.

— Къде в Невада?

— В Зона петдесет и едно.

— Свръхсекретната база ли?

— Да.

— И ще го направиш ли?

— Не мога да те взема там, нали разбираш? Нямаш право на достъп.

— Може да те уволнят. Да разубедят „Локхийд Мартин“ да те вземат на работа.

Чарли изсумтя.

При следващия курс нагоре по склона Рип взе и двете туби.

— Според теб как трябва да постъпим? — попита той, докато наливаше водата в резервоара.

— Трябва да закараме кораба в Щатите и да го предадем на военните.

Рип наклони тубата и се заслуша в клокочещата вода. Когато я изпразни, той я пусна на пясъка и вдигна втората.

— Не.

— Е, а ти къде искаш да идем?

— Не знам — призна младежът.

— Тази летяща чиния е построена, за да свързва орбитиращия кораб-майка и планетата. Съмнявам се дали побира достатъчно гориво за продължителен полет в атмосферата.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е совалка, която би трябвало да лети нагоре и надолу, а не като самолет.

— Можем ли безопасно да излетим в космоса, без да знаем как работят компютрите?

— Не се заблуждавай. Нищо не е безопасно с тоя кораб, освен да го оставим където си е.

— Не искам да го оставя тук, не искам и да го предам на военните.

Тя не отговори.

— Не искам да го оставя и на австралийците — прибави Рип. — Нито пък на Кадафи.

— Аха.

— Просто не знам.

— Е, все пак трябва да направим нещо. Ако продължим да се размотаваме на тоя бряг, скоро ще съберем цяла тълпа. Пък и не бих се отказала от нещо за хапване и нещо студено за пиене.

Накрая прецениха по плискането на водата в резервоара, че е пълен. Рип качи двете туби в кораба. Резервоарът бе побрал около шестстотин литра.

Седяха в сянката на летящата чиния и мълчаха, когато по реката доплава малък параход и спря на петдесетина метра от брега. Сигурно се беше появил преди повече от петнайсет минути, ала не го бяха забелязали. Корабчето бе дълго около двайсет метра, имаше две палуби над ватерлинията и беше претъпкано с хора и животни. Всички пътници гледаха към тях. Бяха се събрали на отсамния борд и корабът се накланяше.

— Опа!

Хората на борда като че ли приказваха едновременно и сочеха към летящата чиния. Глъчката се носеше над водата.

— Знаеш ли арабски? — попита Чарли.

— Не достатъчно, за да разговарям с ония хора. — Рип се изправи и изтупа панталона си.

— Може би е най-добре да се качваме на борда и да се махаме оттук.

— Божичко, само ги погледни! Направо да си помислиш, че никога не са виждали летяща чиния.

— Ха-ха-ха!

Рип помаха на пътниците. Неколцина му отговориха, ала повечето го зяпаха. Изглежда вече бяха утихнали.

Застанал с ръце на хълбоците, той се заозърта наоколо, сякаш се опитваше да запомни пейзажа.

— Това място ще се прочуе — ухили се Рип. — Розуел, Ню Мексико, и долината на Нил. Хората ще идват от километри разстояние, за да видят къде е кацала летящата чиния. — Той отново помаха към парахода. — Кой знае, сигурно на оня кораб има хора, които през следващите двайсет години ще се изхранват с разкази за това, което са видели днес. „И тогава, точно преди да се качи на своя космически кораб и да отлети, един от извънземните ми махна. Най-невероятното нещо, което съм виждал през живота си.“

— Стига, извънземния. Хайде на борда.

След като махна на въображаемите си фенове за последен път пред погледите на невидимите телевизионни зрители по целия свят, Рип Кантрел се приведе и се вмъкна през отворения люк на летящата чиния.

— Трябва да направим нещо за влизането в кораба. Просто е лишено от достойнство.

Младежът запали реактора, изчака водата да проникне в системата и помогна на Чарли да се настани на пилотската седалка. Тя леко помръдна щурвала и руля. Изпод маневриращите дюзи се надигнаха облачета пясък и прах. Жената продължи да движи лоста, докато облачетата изчезнаха.

Рип стоеше до нея на стъпалото като предишната вечер.

— Ще седнеш ли някъде най-после?

— Спокойно, малката. Нищо не ти правя.

Летящата чиния бавно се откъсна от земята сред облак прах. Чарли я издигна на около два метра височина, после с лявата ръка се пресегна към ключа за колесниците. От машинния отсек се разнесе бръмчене и колесниците се прибраха.

Тя пое дълбоко дъх и въздъхна. „Моля те, Боже, не ми позволявай да се изложа!“

Завъртя кораба с руля, насочи го към корабчето, което още стоеше в реката на петдесетина метра от брега.

Намираха се най-малко на трийсет метра във въздуха и все още се издигаха, когато прелетяха над брега. Когато стигнаха на шейсет метра, левият лост достигна крайната си позиция. За да продължат, трябваше да запалят ракетните двигатели.

Чарли бавно описа кръг над парахода. Когато преминаваше пред носа, корабчето се наклони на другата страна — пътниците се бяха втурнали към другия борд, за да виждат по-добре.

— Ако се преобърне, много хора ще се издавят — отбеляза Рип.

— Добре.

Чарли зави на запад, уравновеси летящата чиния и увеличи скоростта. Бавно прекосиха езерото. На отсрещния бряг прелетяха над железопътни релси и магистрала. Едва тогава Пайн запали ракетните двигатели.

Ускорението я залепи за облегалката. Рип Кантрел се хвана по-здраво.

Да!

На лицето й грейна усмивка.

Летящата чиния постепенно увеличаваше скоростта, но се намираше само на неколкостотин метра над пясъците, когато Рип забеляза първия изтребител и й го показа. Самолетът се виждаше като сребърна точица на тъмносиния фон на небето. Корпусът му лъщеше на слънцето. Зад него и малко встрани летеше втори.

Изтребителите се приближаваха отдясно и се движеха право към тях.

— Прекалено много се забавихме — изсумтя Чарли.

Още докато говореше, видя пред носа на първия изтребител няколко проблясъка.

— Той ни обстрелва! Да се махаме!

И рязко увеличи мощността на двигателите. Ускорението я удари като юмрук.

Рип изкрещя, изпусна пилотската седалка и се запремята към дъното на кабината.

Въпреки рева на ракетните двигатели изтребителят се приближаваше. Чарли инстинктивно наклони летящата чиния към самолета и принуди пилота да прелети над тях. Разминаха се само на стотина метра.

Когато достигнаха скорост три маха, Чарли изтегли назад щурвала и насочи кораба почти отвесно нагоре, без да намалява скоростта.

Летящата чиния се понесе към небето, оставяйки конус от пламъци под себе си.

 

 

Пътниците на парахода гледаха зяпнали огненото кълбо, което бавно се отдалечаваше на североизток. Все още чуваха далечния тътен на двигателите, отекващ над стръмните брегове на езерото, когато пламъците се сляха с огромния златен диск на слънцето.