Стивън Кунц
Летяща чиния (13)

13.

Чарли Пайн не спа много през първата си нощ в Австралия. А и не очакваше: напоследък толкова често преминаваше в различни часови зони, че постоянно се чувстваше напрегната и уморена. Взе дълъг горещ душ, използва тоалетните принадлежности в стаята и се опита да си почине.

След като не успя да заспи, взе една книга от лавицата в стаята, докато чакаше светът да се завърти. Седна с книгата в скута си, но напразно — мислите й отказваха да се откъснат от настоящето.

Беше докарала летящата чиния, защото вярваше в заплахите на Хедрик. Милиардерът бе способен на убийство, за да получи каквото иска.

При първа възможност обаче щеше да се качи на летящата чиния и да отлети, оставяйки проблема с Хедрик и неговите мутри за друго място и време. Естествено, той нямаше съзнателно да й даде такава възможност. Може би щеше да успее сама…

Нощта отстъпваше мъчително бавно и небето на изток започна да изсветлява. Накрая слънцето се показа над ръба на земята.

Стоеше на прозореца напълно облечена, когато на вратата се почука. Чарли отвори и завари на прага Ръгби. Той бе към метър осемдесет и пет, широкоплещест, с тесен ханш и издути като на тежкоатлет вени на предмишниците.

— Той те чака.

Затвори вратата след себе си и тръгна пред Ръгби. Инстинктивно усещаше, че той не е от хората, които биха позволили на някого да мине зад него.

Австралиецът я последва до асансьора, който ги отведе на четвъртия, последен етаж на къщата.

Кабинетът на Хедрик беше просторна стая с френски прозорци на всички стени, които се отваряха само към тераса върху покрива на къщата. Приличаше на някои къщи в Нова Англия, само че кабинетът и терасата бяха огромни.

Роджър Хедрик седеше зад бюрото си. Не се изправи. Чарли седна на един от столовете пред бюрото.

— Ще се видим на закуска, Ръгби — каза милиардерът и помощникът му си тръгна по стълбището до асансьора.

Хедрик имаше изключително присъствие. Сякаш зареждаше въздуха с електричество. На Чарли й се стори, че косъмчетата на ръцете й настръхват.

— Както казах вчера, ще ви платя за всеки ден, независимо дали пилотирате — дружелюбно рече той.

— Ако ми плащате, все едно не сте ме отвлекли, нали така?

Милиардерът сякаш я измери с поглед. Чарли Пайн се зачуди какво си мисли.

— Не ме интересува как наричате ситуацията, госпожо Пайн — отвърна Хедрик. — Просто се опитвам да направя тия няколко дни колкото може по-приятни за вас. Искам вашето съдействие и възнамерявам да го получа.

Сякаш се взираше през очите в душата й.

— Ще пилотирате летящата чиния когато пожелая и където пожелая, за да демонстрирате възможностите й на някои хора, които съм поканил да я проучат. Ако откажете, ако се държите по какъвто и да е друг начин, освен като верен служител, ще окажа натиск върху роднините ви в Америка. Можем да организираме телефонна връзка с майка ви и баща ви, докато някой им чупи пръстите, ръцете, краката, гърбовете… каквото поискате, госпожо Пайн. Каквото поискате.

— Вие сте луд!

— Може би бихте искали да слушате, докато изнасилват сестра ви.

— Побъркана отрепка! — изсъска тя и неволно сведе очи пред погледа му.

Когато отново ги вдигна, Роджър Хедрик й се хилеше. Имаше злобна, зловеща усмивка. После усмивката се стопи.

— Нищо лично, госпожо Пайн — оживено рече той. — Просто бизнес. Банално е, но е вярно. Става дума за много пари. Няма да допусна една млада жена, която не желае да се вслуша в гласа на разума, да попречи на прогреса. Колелата все пак ще се завъртят. Разбирате ли?

Тя се насили да срещне погледа му.

— Надявам се, че разбирате, госпожо Пайн. За ваше добро.

Хедрик се изправи и излезе иззад бюрото. Чарли също скочи на крака, за да остане далеч от него.

— Да идем на закуска.

Милиардерът й подаде ръка. Тя овладя инстинктивното си желание да отскочи назад.

— След закуската може би ще пожелаете да се поразходите из имението. По земята, естествено.

Той грациозно я поведе към асансьора. Пътуваха в мълчание — неговото лице бе съвършено спокойно, сякаш преди малко бяха разговаряли на съвсем друга тема.

— Ще намеря някой да ви придружи — любезно каза Хедрик. — Мисля, че Австралия ще ви хареса. Нашата страна се харесва на повечето хора.

Трапезарията се намираше на приземния етаж — голямо помещение с десет четириместни маси. Три от тях бяха заети. Хедрик я насочи към масата, на която седяха Ръгби и изумително красива млада блондинка. Чарли трябваше да си наложи да не зяпа момичето.

— А, Бърнис, запознай се с Чарли Пайн, нашия американски пилот. Тя управлява летящата чиния.

Бърнис ослепително се усмихна, после целуна Хедрик по бузата и той я потупа по гърба. Чарли се настани до нея.

— Познавате Ръгби, естествено.

— Срещала съм се с това копеле.

Бърнис не реагира. Явно е от ония филии, помисли си Чарли и престана да й обръща внимание. Ръгби пиеше кафето си така, сякаш американката я нямаше.

Хедрик не повиши глас и продължи с предишния дружелюбен тон:

— Животът е много по-лесен за всички, ако съблюдаваме учтивостта, госпожо Пайн. Това се отнася и за вас. — Очевидно положението й не бе тайна.

Приближи се келнер, за да вземе поръчката. След като отново се отдалечи, милиардерът се обърна към Бърнис.

— Двамата с Ръгби разведете госпожа Пайн из имението. Тя каза, че ще й бъде приятно.

Момичето постави длан върху ръката му.

— За мен ще е удоволствие — усмихна се то и разкри съвършените си зъби.

— Какво време само, а? — попита Хедрик и поведе разговор на общи теми.

Когато приключиха със закуската, Бърнис се обърна към Чарли.

— Хайде да отидем в гаража да вземем кола.

Преди американката да успее да отговори, Хедрик я смрази с поглед.

— Имате избор. Можете да ми дадете дума, че няма да се опитвате да избягате, или пак да ви заключа в спалнята ви. Избирайте.

Чарли Пайн се втренчи в очите му. Тоя човек щеше да прати наемни убийци при семейството й, за да я принуди да пилотира летящата чиния, а не заради наранено честолюбие. В това нямаше никаква печалба, а Роджър Хедрик се стремеше единствено към печалби.

Имението се охраняваше, естествено. Даже да откраднеше кола и да стигнеше до града, каква полза щеше да има? Милиардите на Хедрик несъмнено му осигуряваха подкрепата на местната полиция и политици.

И накрая, летящата чиния. Ако тръгнеше без нея, той щеше да измисли как да спечели от машината. Чарли твърдо реши да не му го позволява.

— Никъде няма да ходя — колкото можеше по-хладнокръвно заяви тя.

— Ако се опита да избяга, Ръгби, твоя е. Само не я убивай.

Главорезът се ухили.

Роджър Хедрик хвърли салфетката върху чинията си и рязко се изправи. Докато се отдалечаваше, извади мобилен телефон от джоба си и набра номер.

 

 

Бърнис шофираше ленд ровъра, а Чарли седеше на предната лява седалка. Ръгби бе останал на масата в трапезарията и дори вече да ги следеше, Чарли не го забелязваше. Не се и озърташе за него.

Насилваше се да разглежда имението, да наблюдава. Когато настъпеше моментът за действие, трябваше да е готова, да знае къде е врагът и как може да го победи.

Отначало Бърнис почти не продумваше, после започна да обяснява за имението, хилядите глави добитък, каубоите, самолетите, сградите и така нататък. Чарли попиваше всичко, без да задава въпроси. Когато се изискваше реакция, само изсумтяваше.

Накрая момичето се разприказва за себе си. Била британка. Модел. Натъкнала се на „Роджър“ няколко години по-рано на модно ревю в Лондон. Двамата обикаляли Париж, Монте Карло, Копенхаген, Лос Анджелис, Чикаго, Ню Йорк, където ги отвеждал бизнесът или удоволствията. Един уикенд карали ски в Сен Мориц, на следващия се изтягали на плажа в Ипанема, всичко било вълшебно.

След петнайсет минути на Чарли й писна.

— Явно изгодно си се продала — отбеляза тя.

Бърнис не се обиди, не възрази, не се престори, че не е чула. Роджър й беше казал да разходи американката из имението и тя щеше да го направи независимо от всичко. Момичето пое дълбоко дъх.

— Предполагам, че е невероятно приключение да се пилотира летяща чиния.

Чарли Пайн отново изсумтя.

Бърнис изцъка с език.

— Трябва да можем да се разбираме с вас.

— Защо?

— Защото така каза Роджър — отвърна блондинката и се ужаси, че спътницата й не разбира нещо толкова очевидно. — Роджър си е Роджър. Той е изключително умен, направил е планини от пари. Подлага се на огромно напрежение. Дълбоко в себе си той е щедър, топъл човек. Всички го обожават.

— И ти не си лош човек, а? — потупа я по ръката Чарли.

 

 

На борда на претъпкания боинг 747 над океана Рип Кантрел стигна до извода, че Уилбър и Орвил е трябвало да се задоволят с производство на велосипеди. На тесните седалки се бяха натръшкали близо петстотин шаващи, спящи, пърдящи и хъркащи пътници.

Рип успя да подмине три чифта колене и да стигне до пътеката, после излезе в тясното пространство пред аварийния люк. Докато се протягаше, надникна през илюминатора в мрака навън и се вслуша в бръмченето на двигателите. Намираха се на шест часа западно от Лос Анджелис. Слънцето най-после се бе скрило след безкрайния залез. Бяха им поднесли вечеря, бяха пуснали филм и сега хората спяха.

Наведе се да погледне през илюминатора до аварийния люк. Мрак. Нищо не се виждаше. Явно имаше облаци.

Не можеше да престане да мисли за летящата чиния и Чарли Пайн.

Двете някак си бяха свързани толкова тясно, че да мисли за едната означаваше да мисли за другата.

Измъкна списанието от джоба на хълбока си и препрочете статията за Роджър Хедрик, като дълго се взираше в снимките.

Накрая затвори списанието и го пъхна обратно в джоба на дънките си.

Погледна отражението си в тъмното стъкло на люка. Това бе лицето, което беше видяла Чарли, когато го бе целунала.

Когато се изправи, младежът се усмихваше.

 

 

Новината, че предишния ден F-16 от националната гвардия на Мисури е изстрелял два сайдуиндъра срещу летяща чиния, беше тиражирана на първите страници по целия свят. Макар че от Пентагона засекретиха съобщението, някой в Мисури се беше обадил в местния вестник. Останалото, както се казва, бе история.

Аптекарят Реймънд Стокърт беше атакуван от тълпи репортери в дома си и в супермаркета, където работеше. Управителят на магазина го прати да си върви, за да освободи място за истински клиенти.

Белият дом неизбежно бе принуден да признае, че президентът е наредил на военните да патрулират в небето над страната и да свалят всяка срещната летяща чиния. Това съобщение предизвика дебати на Капитолия. Белият дом отново беше под обсада.

Президентът не се оправдаваше. Далеч от пресата, той ревеше на сътрудниците си:

— Естествено, че дадох заповед за стрелба! И пак бих я дал! Американският народ ме е избрал да браня американския начин на живот и аз ще го направя, за бога.

— Но, господин президент, има само една летяща чиния, пилотирана от двама американски граждани. Те определено…

— Изобщо не вярвам на тия приказки. Само една летяща чиния ли? Видяна на десетки места? Проклетите извънземни провеждат дезинформационна кампания, обаче не могат да ме заблудят!

— Господин президент, може би поне хипотетично трябва да обмислим възможността да… няма извънземни.

— Ако няма извънземни, тая летяща чиния е заговор на десните сили. Така или иначе, страната трябва да бъде защитена. А сега доведете репортерите. Искам обществеността да знае, че моето правителство е готово да защити американския начин на живот.

Фактът, че военните вече не патрулират в небето, някак се изгуби в общата суматоха. Джо Делаурио благодареше на Господ за това. Той седеше в кабинета си в Пентагона, гледаше телевизия и се чудеше защо всички други във Вашингтон са се побъркали.

Вечерта генералът участва в специално съвещание на Съвета на началник-щабовете. Представителят на ЦРУ бе категоричен: имало само една летяща чиния и тя била в Австралия.

— При Роджър Хедрик е — заяви той. — Принудил е пилота изпитател да я закара от Мисури в Австралия. И всъщност е бил вътре, когато оня Еф шестнайсет от националната гвардия е изстрелял ракети по нея.

— Президентът информиран ли е за това? — попита Джо Бомбата.

— Ще го информираме щом ни отдели време, господин генерал. В момента има заседание с ръководителите на парламентарните групи в Конгреса.

— Хмм — изсумтя Джо Бомбата.

— Да се върнем на въпроса, господа. Роджър Хедрик държи летящата чиния в ранчото си в Австралия. Той отправи покана към правителствата на Китай, Русия и Япония да пратят представители в имението му, за да разгледат летящата чиния и да направят оферти за нея. Възнамерява да я продаде на страната, която предложи най-висока цена.

— Защо му е на някого летяща чиния? — обади се един от присъстващите.

— Заради технологията. Нашите учени твърдят, че технологията вътре извънредно много ще допринесе за техническия прогрес на двайсет и първия век.

— Защо не са поканени Съединените щати?

— Аргументите на господин Хедрик не са ни известни — колкото можеше по-почтително отвърна представителят на ЦРУ, — но подозираме, че кани само страните, които няма да го съдят за право на собственост.

— Според тоя Хедрик колко ще му донесе летящата чиния? — попита председателят на съвета.

— Нашият източник твърди, че е споменал конкретна сума пред един от сътрудниците си: петдесет милиарда долара.

 

 

Когато Чарли се върна от разходката, Хедрик я очакваше. С него бяха двама учени, белокоси разсеяни мъже в евтини дрехи. Всички последваха милиардера до самолетния хангар, където беше летящата чиния. Ръгби се появи изневиделица и се присъедини към групата.

Машината бе там, където Чарли я беше оставила. Тя обясни на професорите и Хедрик основните принципи на функциониране на двигателната система, после отвори люка и ги въведе вътре.

Разгледаха кабината и влязоха в машинния отсек. Единият учен носеше детектор за радиация, голям колкото лаптоп, и провери реактора и водния сепаратор.

— Изключително! — шепнеше другият, но през повечето време само мълчаливо слушаха.

Ръгби се настани на пилотската седалка. Отначало Чарли си помисли, че може и той да е пилот, после реши, че не е.

Хедрик обикаляше заедно с учените.

— Бихме могли да научим нещо повече, ако ни позволите да разглобим машините — каза единият.

— Можете ли да гарантирате, че после ще сглобите всичко както си е било?

— Не. Възможно е да има пломби и други неща, които няма да можем да възстановим.

На Чарли й омръзна да гледа как Ръгби седи на нейното място, затова се спусна през люка и седна до единия колесник.

Охраната — бяха осем, всичките въоръжени — не й обърна внимание.

След около час Хедрик слезе в хангара.

— Ще сме ви благодарни, ако ни направите кратка демонстрация, госпожо Пайн.

— Заредили ли сте летящата чиния?

— Хм… не. Не сме я докосвали.

— Ще ни трябва вода, колкото по-чиста, толкова по-добре.

— Водата от кладенеца е почти без никакви минерали и е съвсем чиста. Ежемесечно я проверяваме.

— Кажете на мутрите си да донесат маркуч.

Когато напълниха резервоара, Чарли нареди да отворят вратите на хангара.

Едва тогава се качи в летящата чиния и затвори люка след себе си.

— Моля, седнете и си закопчайте коланите.

Докато тя се закопчаваше, Хедрик застана до седалката й.

— Хм, госпожо Пайн. Знам, че сте най-дивият пилот на света и можете да спечелите шампионат по аеробатика, обаче карайте по-спокойно. — Той я погледна с вдигнати вежди. — Не се отдалечавайте много от фермата на височина, по-малка от триста метра. Не прелитайте ниско над градове и други населени места. Ясно ли е?

— Както кажете, господин Хедрик.

Чарли Пайн бавно издигна кораба от бетонния под, превключи на скорост и излетя от хангара. Професорите зяпаха. Явно не бяха и очаквали нещо подобно. Чуваше се само приглушено бръмчене от машинния отсек. Полетът беше плавен, без никакво усилие, дори когато Чарли запали ракетните двигатели и рязко увеличи мощността.

„Това е същността на свободата“ — помисли си тя, докато завърташе летящата чиния на триста и шейсет градуса при ускорение 2 g.

С периферното си зрение зърна Хедрик, който шепнеше нещо на учените. Това я откъсна от мислите й. Чарли хоризонтира кораба и в продължение на няколко минути се движи по права линия, после описа широк завой и се върна в имението.

Когато кацнаха в хангара, професорите пожелаха да видят компютрите в действие. Чарли включи главния бордови компютър, но не си сложи обръча и вместо това им показа различните дисплеи с помощта на клавиатурата. Хедрик не се намесваше, само наблюдаваше.

Когато американката угаси реактора, той нареди на Ръгби да я придружи до стаята й.

Тя охотно остави учените да дискутират с милиардера. Ръгби вървеше на три крачки зад нея като добре дресирано куче.

 

 

След заседанието с ръководителите на парламентарните групи американският президент бе потиснат и замислен. Заповедта му да открият огън по летящите чинии хвърлила електората в паника, заявиха депутатите. Те настояха да отмени бойната готовност и публично да увери страната, че при никакви обстоятелства няма да нареди или позволи прибързани военни действия срещу евентуални извънземни кораби с неизвестни военни възможности.

Президентът отстъпи пред исканията им. Разбирал гнева на избирателите. Бил допуснал грешка, призна накрая.

Затворен със съветниците си по националната сигурност, той изглеждаше разсеян, докато представителят на ЦРУ описваше положението. Лицето му беше сиво и потно, ризата му бе влажна. Летящата чиния ще бъде продадена, съобщи човекът от ЦРУ, на онзи, който предложи най-висока цена. Дори да сметна този факт за важен, президентът с нищо не го показа.

По някое време измърмори „Трябва да бъдем смели“, но не поясни какво иска да каже.

— Роджър Хедрик изглежда е решил да срине световната икономика, стига да извлече печалба от това — накрая заяви О’Райли.

Тази забележка като че ли стигна до президента. Той се сепна, ококорено се озърна наоколо и попита:

— Ценна ли е летящата чиния?

— О, да. Хедрик явно смята, че ще му донесе най-малко петдесет милиарда в брой. Ако я продаде на Русия и им позволи да я изплащат на вноски, може да вземе два-три пъти повече.

— Може би повече — обади се Джо Бомбата. Същия следобед той беше провел дълъг разговор с току-що завърналия се от Либия полковник, който оглавяваше групата за проучване на НЛО. Полковникът смяташе, че летящата чиния е безценна. — В нея е всичко — от компютри до металургия и двигателна система — обясни на сериозните хора Джо Бомбата. — Това е кораб, който лети в космоса и се връща, кораб, който може да го прави многократно. Все още сме на много години от такива възможности.

— Представете си какво предимство ще получим във всяка техническа област, ако притежаваме тези възможности сега — бавно каза държавният секретар.

— Какво препоръчвате? — попита президентът.

— Не можем да стоим със скръстени ръце и да гледаме как Хедрик продава такава технология на конкурентна държава, господин президент — заяви държавният секретар. — Той е откраднал летящата чиния от нас. Отвлякъл е пилота и я е принудил да го закара в Австралия.

— Тази технология трябва да облагодетелства американската промишленост — намеси се съветникът по националната сигурност. — Ако я получат китайците или японците, в бъдеще нашата икономика ще претърпи сериозни щети.

— Американската промишленост ли? — ужаси се Джо Бомбата. — Тази летяща чиния е съкровище за националната сигурност. Трябва да бъде засекретена в Зона петдесет и едно. Можем да я използваме като основа за ново поколение изтребители с такова техническо съвършенство, че войната да стане невъзможна. Представете си изтребители, които могат да летят в орбита и да се бият навсякъде по света, където се налага. Господин президент, войната е най-старият бич за човечеството и сега можем да се избавим от него. Американският народ определено заслужава най-големия дар — край на войната.

— Ами Русия? — попита някой. — Ами ако те получат летящата чиния?

— Те нямат шанс, ако Хедрик иска пари, но ако е готов на бартер…

— Не подценявайте руснаците — посъветва ги Джо Бомбата. — Като имате предвид с каква техника работят, те строят най-добрите самолети в света. Руските инженери са способни на чудеса, особено в металургията.

— Всички пренебрегвате един основен факт — каза шефът на кабинета О’Райли. — Човечеството не е готово да приеме, че във вселената съществува живот. Западната цивилизация е изградена върху представата, че човекът е уникален, че сме сътворени по божие подобие, че един мил старец с бяла брада някъде там горе се грижи за всеки от нас, за малките ни триумфи и сътресения, за раните и ужилванията ни, и се вслушва във всяка детска молитва. Нашата уникалност е основа на религията, философията, етиката и морала, на чувството за собствената ни стойност.

О’Райли обходи с поглед всички присъстващи.

— Не разбирате ли? Ние, хората, се справяхме чудесно и без летящата чиния. Приковани сме на тая малка скала, която обикаля около скромна звезда в периферията на грамадна галактика. Вие — той посочи държавния секретар, — вие искате да смъкнете завесите от небето, да покажете на всички колко е незначителен човешкият живот на фона на общата схема на нещата. След като унищожите основите на човешките взаимоотношения, с какво ще ги замените?

Държавният секретар взе дистанционното управление и включи телевизора в ъгъла на стаята. Предаваха за летящата чиния. Тя превключи канала и попадна на кадрите от Куурс Фийлд. Професор Солди беше на третия канал и показваше снимки от вътрешността на летящата чиния, които бе направил в пустинята.

Държавният секретар посочи екрана.

— Не можете да запазите тайната — заяви тя на О’Райли.

— Можем да направим нещо друго — отвърна Джо Бомбата. — Можем да разчистим кашата. Можем да проучим технологиите на летящата чиния и в същото време да отречем, че съществува. Солди рано или късно ще миряса. След като няма нови открития, медиите ще насочат вниманието си към нещо друго. След година летящата чиния ще бъде забравена.

Поспориха още малко, докато всички си казаха думата. Последвалото дълго мълчание бе нарушено от президента.

— Е, какво решаваме? — Той бършеше челото си с носна кърпичка и размазваше грима си.

Никой не му отговори.

— Съгласни ли сме поне, че трябва да опитаме да си върнем летящата чиния… преди новият собственик да я вземе от Австралия?

Всички едновременно заговориха. Когато президентът все пак успя да въдвори ред, държавният секретар взе думата.

— Австралийците ще го приемат като акт на агресия.

— Всичко си има цена — отвърна съветникът по националната сигурност. — Летящата чиния ще отиде при оня, който най-много я иска. Трябва да решим дали това сме ние.

Джо Бомбата поклати лъвската си глава.

— Всички грешите. Имаме само една възможност. Ако не вкараме летящата чиния в хангара на Зона петдесет и едно, трябва да я унищожим.