Стивън Кунц
Летяща чиния (2)

2.

— Е, какво мислите, професоре? — попита Рип, докато се друсаха в джипа с петдесет километра в час, поне с петнайсет километра в час по-бързо, отколкото позволяваше древният керванджийски път.

— За онова нещо в скалата ли?

— За летящата чиния, да.

— Още е рано да се каже. Металът не ми е познат, ако изобщо е метал. Нямам обяснение за абсолютно нищо.

Ханс Солди претегли думите си.

— Объркан съм. Това откритие е неочаквано. Ако е такова, каквото изглежда, печалбата за науката ще е изключителна. Спомни си за резултатите от американската космическа програма през шейсетте и седемдесетте години — това ще е много пъти по-мащабно. В крайна сметка може да повлияе върху живота на всички на планетата. — Той за миг се пусна от вратата на джипа, за да избърше челото си с ръкав. — Просто не знам какво да мисля и изобщо откъде да започна.

— Имаме нужда от още учени, не сте ли съгласен?

— Разбира се. Специалисти в различни области. Първо обаче смятам, че трябва да разкрием кораба, да видим какво има вътре, да се убедим, че наистина е такъв, какъвто изглежда. Ако дори само намекнем на външния свят, че сме намерили извънземен космически кораб, а се окаже нещо друго, ще ме изхвърлят от моя бранш. Няма да мога да си намеря работа и като прост изкопчия.

— Аха.

— Когато окончателно се убедим, че не може да е нищо друго, тогава ще съобщим на света.

— Мислех за тукашните власти — стрелна го с поглед Рип. — Либийската граница е само на няколко километра на север, нали?

Солди се намръщи.

— Нашите разкопки са в Чад. Те ни издадоха открития лист.

— Летящата чиния спокойно може да е в Либия, Чад или Судан — отбеляза младежът. — Границите са политически — нито се виждат, нито могат да се пипнат. Ако надуши, Кадафи може да ни изгони и да конфискува летящата чиния. Трябва да я измъкнем от тая пустиня преди да кажем на някого.

— На разкопките ще говоря само аз — предупреди го археологът.

 

 

До другата вечер четиримата напълно бяха разчистили пясъчника от горната страна на космическия кораб, който наистина се оказа кръгъл, с диаметър малко над двайсет и един метра. Отгоре изглеждаше напълно запазен, макар че дъното му все още беше скрито в скалата.

— Като че ли е поставен върху подиум пред музей — отбеляза Дъч.

— Сигурно накрая ще стане точно така — обади се Рип и продължи да разчиства камъка над четирите дюзи отзад. Всяка от тръбите беше с диаметър трийсетина сантиметра.

По периферията на кораба, но насочени нагоре и надолу, имаше още дюзи, само че малки. Всички бяха единодушни, че вероятно са били предназначени за маневриране и контролиране височината на кораба. Насочените нагоре отвори бяха задръстени с пясъчник.

Въпреки че завършваше поредният тежък ден, Рип кипеше от енергия. Той бе престанал да задава въпроси на професор Солди чак когато ученият престана да му отговаря. Археологът беше потънал в собствения си свят. Двамата с Бил колкото може по-внимателно измерваха кораба с рулетка. Солди си водеше бележки в малък компютър и продължаваше да снима с камерата. Освен това засне няколко ролки трийсет и пет милиметрова лента.

Той проучи повърхността на кораба с джобна лупа, капна малко киселина от акумулатора на джипа върху корпуса и измърмори нещо.

— Това е гигантска слънчева батерия — предположи Рип.

— Кое?

— Повърхността. Докоснете я с пръсти. Усеща се как поглъща енергия от слънцето. И обърнете внимание как се променя отразителната способност — като че ли се мени с температурата, а сигурно и със заряда на батерията.

Професорът го погледна изненадано. Още щом младежът се извърна, той погали повърхността с пръсти. Слънчева батерия, която поглъща слънчевата енергия и я преобразува в електричество! Естествено!

Солди рязко се дръпна назад като ударен от ток. Според Рип слънчевите клетки поемаха енергия в момента! Нима бе възможно?

Той полежа около час върху кораба с огледало, с което насочваше слънчевите лъчи в кабината като прожектор. Другите бяха при него и разглеждаха седалката, контролния пулт и белите екрани. Никога не бяха виждали такова нещо и в същото време им се струваше познато по труден за описване начин.

— Правено е за хуманоиди — отбеляза Рип.

— Нима е необичайно? — промълви Солди.

През по-голямата част от следобеда археологът седеше на сянка и работеше на компютъра, като прекъсваше и дълго се взираше в кораба. Не откриха повреди от горната страна, нито откъде да влязат. Повърхността беше идеално гладка.

— Люкът трябва да е отдолу — каза Рип на Дъч и продължи да работи с пневматичния чук. Сякаш не забелязваше зноя и праха.

Докато работеше близо до корпуса, чукът на два пъти се подхлъзна. Якият стоманен връх няколко пъти удари повърхността. Солди разгледа местата с лупата си и не каза нищо.

Накрая, когато привечерното слънце напълно осветяваше кораба, археологът засне още две ролки трийсет и пет милиметрова лента.

Скалата под кораба се разбиваше по-трудно. След като я надробяваха, трябваше да изриват парченцата с лопата.

Точно преди мръкване успяха да освободят първия колесник. Той представляваше обикновен плаз, свързан с хидравличен таран от долната страна на летящата чиния.

— Няма колела — измърмори Солди и продължи да хапе долната си устна.

— Вертикално кацане — предположи Рип Кантрел.

— Така изглежда.

— Това значи, че трябва да има още някаква двигателна сила, освен ракетните двигатели.

— Логично е, да.

— Каква двигателна сила?

— Аз разкопавам древни селища — сприхаво отвърна Солди. — Откъде да знам?

— Никога не съм виждал такъв самолет, професоре. А вие?

Археологът посочи камъка.

— Продължавайте. Остават петнайсетина минути светлина.

Точно преди да прекратят за деня, Рип разкри първия прожектор. Покриващият го материал изглеждаше твърд и непробиваем като купола. И все пак през него се виждаше крушката на мощен прожектор.

Вечеряха на сгъваеми лагерни столчета в кръг от светлината на газена лампа, закачена за стълб.

— Утре следобед трябва да пристигне самолет с провизии от Кайро — съобщи на домакините си професорът.

— Добре е екипажът да не види летящата чиния — отбеляза Дъч Хааген.

— И аз мисля така — съгласи се Солди. — В лагера имаме няколко големи палатки. Предлагам след вечеря да отидем и да вземем една от тях, а сутринта ще я опънем върху летящата чиния.

— Добре — съгласи се Дъч. — И ми се струва, че трябва да преместим нашия лагер по-близо.

Обсъдиха събитията от деня, поговориха за кораба. Почиваха си и пиеха, докато гледаха как Рип омита последните сготвени зеленчуци.

— Какво всъщност сме открили, професоре? — ненадейно попита младежът. — Дайте ни неофициалното си мнение.

Солди пафкаше с лулата си, докато плъзгаше поглед по лицата на мъжете.

— Корабът е изключително стар. Не може да са го направили древните хора. Напълно съм убеден в това.

— Космически кораб ли е? — попита Дъч.

— Виждате ли, това са опасностите на неточната реч. Това нещо може да лети, сигурно лети — формата е симетрична, истинска летяща чиния — обаче дали е способно да лети над атмосферата… — Той сви рамене. — По-късно, ако успеем да влезем вътре, ще получим по-добра представа.

— И кой го е докарал тук?

Археологът бавно смукна лулата си и не отговори.

— Защо са го зарязали?

— Не забелязах външни повреди.

— Къде са хората, които са го управлявали?

— Смятате ли, че са хора?

— Каквото и да са били.

Солди размаха показалец.

— Отговорите на тези въпроси, ако изобщо успеем да ги открием, ще разтърсят цивилизацията. — Той кимна по посока на летящата чиния на няколко километра оттам в нощния мрак. — Онова нещо ще извърши истинска революция в начина ни на мислене за вселената, за самите нас. Трябва много да внимаваме какви думи използваме, защото те имат съдбоносни последици. — Професорът отново засмука лулата си и повтори: — Съдбоносни последици.

Бил Тагарт прокара пръсти през косата си.

— Може би трябваше да я оставим в скалата.

Рип вдигна поглед към морето от звезди, сякаш на една ръка разстояние.

— Не можехме, Бил — тихо отвърна той. — Трябваше да я изкопаем, защото ни е в природата да си задаваме въпроси, да търсим отговори.

— Може би тъкмо затова са дошли и те — отбеляза Дъч.

 

 

Солди, Рип и Дъч поведоха задълбочена дискусия за физическите условия за влизане в атмосферата, а Бил Тагарт се отдалечи в мрака. Когато излезе извън светлината на лагерните лампи, той бързо закрачи към палатката с провизиите. На светлината на джобното си фенерче Тагарт намери сателитния телефон, разгъна кръглата му антена и го включи.

Извади тефтерчето от джоба на хълбока си и насочи лъча на фенерчето към него. Набра желаната честота, вдигна слушалката и зачака телефонът да се свърже със сателита. После набра дълга серия от цифри на клавиатурата и отново зачака. Пак погледна цифрите. Нали това беше кодът на Австралия?

Чу телефона да звъни. Отговори му сънен глас.

— Тук е Бил Тагарт. Там ли е Невил?

— Кой Невил?

— Само Невил.

— Ще проверя. Повтори си името, приятел.

— Бил Тагарт.

— Чакай.

Минутите течаха. Една, после още една. Тагарт погледна през капака на палатката трите фигури в светлината около лагерната печка. Не бяха помръднали.

Накрая се разнесе същият глас.

— Невил го няма. Защо не ми кажеш какво искаш, приятел?

— Запознах се с Невил преди около година и половина. В Сингапур. Той ми спомена, че бил готов да купи някои сведения.

— Тоя Невил… — неангажиращо рече мъжкият глас.

— Имам информация за продан. Много е ценна.

— Всяка информация има цена. Въпросът е дали е ценна за нас. Ще обсъдим цената след като преценим с какво разполагаш. Съжалявам, обаче ние работим само така. Трябва да ни се довериш.

— Откъде да знам, че ще играете честно?

— Както казах, трябва да ни се довериш. Е?

— Не.

— Добре, имаш ни номера. Ако…

— Чакай, чакай! Трябва да помисля малко.

— Няма какво да мислиш, приятел.

Солди се беше изправил и се взираше в мрака към кораба. Рип лежеше на пясъка и зяпаше звездите. Дъч пиеше кафе.

— Работя в една петролна компания — каза Бил Тагарт на мъжа от другия край на линията. — Участвам в сеизмично проучване в пустинята Сахара. Ще ви дам координатите след малко. Открихме нещо, нещо изключително, което според мен ще заинтересува Невил и неговите колеги.

— Слушам те, Бил. Разказвай.

— Искам два милиона долара.

— Аз пък искам десет.

— Говоря сериозно.

— Слушам те, приятелю. Ти плащаш за разговора.

 

 

Капитан Катлийн Съливан беше дежурна в оперативния център на космическото командване в Колорадо Спрингс, щата Колорадо, когато един от сержантите техници я повика при компютърния си пулт.

— Обработвахме данните от екваториалния сателит, когато компютърът откри аномалия. Струва ми се, че трябва да хвърлите един поглед.

— Добре — съгласи се Съливан.

— Районът, който виждаме, е Сахара, границата между Либия и Чад. Според компютъра въпросната зона е на няколко метра в територията на Либия, но доколкото си спомням, точната граница не е официално установена.

— За какво става дума? — рязко попита Съливан. Не беше в настроение за дълги встъпления.

— Ето. — Сержантът натисна един от клавишите на клавиатурата и на екрана се появи картина. С помощта на трекбола той неколкократно уголеми образа. В центъра имаше идеален кръг. Техникът се отдръпна назад от пулта и сключи ръце на гърба си.

— Онова нещо в средата е метално, с висока отразяваща способност, диаметър двайсетина метра, и го нямаше там преди четири дни, когато за последен път правихме сателитна снимка на района.

Съливан се наведе към компютърния екран.

— Това е нещо ново за мен — промълви тя.

— И за мен. Ако не знаех, че е невъзможно, щях да кажа, че е летяща чиния.

— Или горната част на щерна.

— Там? Насред Сахара? — Техникът се пресегна към клавиатурата. — Наблизо има един автомобил.

— Хора?

— Най-малко един, може би двама. Ако имахме малко по-добър слънчев ъгъл, може би щяхме да регистрираме сянка…

Съливан се изправи и се намръщи.

— Не вярвате в летящи чинии, нали?

— Аз съм непредубеден човек, госпожо капитан. Непредубеден човек. Просто казвам, че кръглата форма прилича на летяща чиния. Може да е щерна. Може да е горният край на ядрен реактор. Може да е двайсетметров сенник за градинското парти на английската кралица.

Съливан взе бележника си и преписа серия цифри от компютърния екран, после откъсна листа.

— Благодаря ви, сержант — каза тя и се отдалечи към офиса си.

— Понеже не съм офицер, мога да вярвам в каквото си искам, капитане — измърмори под нос техникът.

Капитан Съливан потърси в залепения на бюрото й списък с номера и набра един секретен телефон. След две иззвънявания отговори мъжки глас.

Тя обясни за аномалията и продиктува географските координати. Много внимаваше да не нарече аномалията „летяща чиния“.

— Прилича на горен край на щерна, обаче мястото се намира в пустинята. Предлагам да поискаме по-подробно проучване на обекта.

— В Либия ли?

— Близо до пресечната точка на границите на Либия, Чад и Судан.

— Ще сляза да погледна след пет минути.

Точно шест и половина минути по-късно генералът се взираше над рамото на сержанта, а капитан Съливан наблюдаваше от няколко крачки.

— Правим предварителен анализ преди да пратим тези данни в НУИК — поясни тя.

НУИК бе Националното управление за изображения и картография, което събираше, анализираше и разпространяваше изображения за различните институции на американското правителство.

— Хмм — изсумтя генералът.

— Тъй вярно — насмешливо се съгласи техникът.

— Какво е това според вас, сержант?

— Прилича ми на летяща чиния, господин генерал, обаче аз само работя тук.

— Проклет да съм, ако не е това — рече генералът. Той се изправи, прочете координатите на екрана, кимна на капитан Съливан и се отдалечи.

След по-малко от час един принтер изхвърли лист хартия в офис без прозорци на приземния етаж на хангар в Невада. Това летище не фигурираше на нито една карта и се намираше на място, известно само като Зона 51.

Два часа по-късно пилот с каска и цял скафандър се качваше в самолет, който току-що бяха извлекли от хангара. Самолетът беше абсолютно черен и имаше клиновидна форма, с ъгъл на крилата седемдесет и пет градуса. Група сержанти помогнаха на пилота да се настани в кабината, пристегнаха ремъците му и включиха системите.

Жълто устройство подаваше електрически ток до самолета. Пилотът натисна няколко ключа, после изчака петнайсет минути. Едва когато часовникът му показа кръгъл час, той даде знак на наземния екипаж да запали двигателя.

Точно след десет минути пилотът натисна дроселите на четирите ракетни двигателя с комбиниран цикъл и освободи спирачките. Ревът сякаш разцепи небето. Макар и скрит под купола и здравата си каска, звукът болезнено опъна тъпанчетата му.

Докато рулираше по пистата, двигателите изгаряха смес от въздух под налягане, метан и течен кислород. При набирането на скорост сместа автоматично се регулираше, за да поддържа мощността.

Шпионският самолет дълго рулира по четирикилометровата писта преди да излети. Пилотът прибра колесниците, после рязко наклони носа нагоре и се издигна под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Той премина скорост два маха и с един лост хидравлично издигна матов метален щит, за да закрие предното стъкло. След излитането се ориентираше по компютърните си дисплеи и липсата на видимост нямаше да е от практическо значение.

Пилотът внимателно наблюдаваше скоростта и при два и половина маха проследи компютърния преход към въздушнореактивен полет. Когато преходът приключи, двигателната сила на самолета вече се осигуряваше от изгарянето на метана в свободния въздушен поток през четирите постояннотокови въздушнореактивни двигателя. Петнайсет минути след излитането машината зае хоризонтално положение на височина трийсет и осем хиляди метра над земята и се понесе със скорост осем хиляди и седемстотин километра в час.

Пилотът внимателно следеше компютърния екран, който показваше температурата на различни части от самолета. Особено го интересуваше температурата на предните ръбове на крилата — знаеше, че сияят, нажежени до червено, макар да не ги виждаше.

Въпреки оглушителния рев на двигателите и ударната вълна, която се движеше на километри зад хиперзвуковия самолет, в кабината цареше пълно спокойствие. Звукът едва достигаше до пилота през корпуса. Колкото и да бе удивително, на земята не се чуваше почти нищо. Звуковата вълна на самолет, летящ на трийсет хиляди и петстотин метра височина, се разпръскваше преди да стигне до земната повърхност, както и деветдесет и девет процента от рева на двигателите. А на тази височина самолетът стелт бе невидим за радара и човешките очи. Можеха да го засекат само инфрачервени сензори, насочени към небето, а те бяха малко.

Пилотът провери дали данните на двете устройства за глобално позициониране съвпадат, после включи главния автопилот към едното от тях. Той щеше да го отведе до мястото на първото зареждане във въздуха над Атлантическия океан. Предстоеше му да се спусне на девет хиляди метра и да намали под скоростта на звука с турбодвигателите на самолета, за да зареди от танкера КС-135, после да се издигне на предишната височина и да набере хиперзвукова скорост за дългия полет над Африка.

Знаеше, че ще стигне над Централна Сахара през нощта, ала това нямаше значение. Радарът му виждаше в мрак, облаци и дим. Дигиталните сигнали щяха да бъдат шифровани и предадени по сателит до НУИК за обработка до свръхподробни образи.

След полета над Сахара хиперзвуковият шпионски самолет щеше да прелети над Средния изток — което правеше поне веднъж седмично — след това щеше да обърне и да се насочи към мястото на второто зареждане с гориво западно от Азорските острови и оттам да продължи към Невада.

Просто поредният работен ден, каза си пилотът и се опита да се намести удобно на меката седалка.

 

 

Когато Бил Тагарт се върна в кръга на хвърляната от газената лампа светлина, професорът обясняваше:

— Съвременният човек се появява в археологическия запис преди стотина хиляди години, обаче данните са объркани, трудно се разшифроват. По едно и също време са живели най-малко два различни вида хоминиди. Със сигурност ни е известно само, че съвременният човек е оцелял, а другите видове са изчезнали.

Професор Солди махна с ръка към мрака.

— Преди сто хиляди години тоя район сигурно много е приличал на части от днешна Аризона, със залесени хълмове и планини, издигащи се над сухата пустиня. Хора са живели навсякъде, където е имало сигурен водоизточник — дори да не е много водата, но да е постоянна. Пустинята ту настъпвала, ту се отдръпвала в зависимост от валежите.

— Как виждате какво има под пясъка?

— Използваме радар. Картографираме терена, локализираме местата, където ни се струва вероятно да е имало повече вода. Ако дълбочината не е прекалено голяма, започваме да копаем.

— Досега имали ли сте късмет?

— О, да — отвърна Солди и извади голяма кремъчна пластина от джоба на панталона си. — Този нож може би е на петдесет хиляди години — каза той, като протегна ръка с артефакта на дланта си.

— Летящата чиния може да е на същата възраст — предположи Рип. — Или още по-древна.

— Изключително, нали? — въодушевено възкликна археологът. — Технологията на летящата чиния и технологията за изработката на този кремъчен нож. Били са отдалечени само на петдесетина километра и очевидно са различни. И все пак…

 

 

Небето на изток тъкмо започваше да изсветлява, когато Рип Кантрел се събуди. Беше прекалено възбуден, за да спи много. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за летящата чиния.

Той се изтърколи от походното легло, изтупа обувките си, за да се увери, че са празни, и ги нахлузи. Обу си късите панталони и една тениска, която бе носил само няколко дни, и се измъкна от палатката.

Въздухът му подейства ободряващо — беше хладен и свеж. Всъщност направо си беше студено. Върна се в палатката и затършува из дрехите си за блузон. И пуловер.

След като дълго и с наслада пи студена вода и изяде няколко кифлички, останали от вечерята, Рип се отправи пеш към летящата чиния. Дъч, Бил и професорът можеха по-късно да отидат с джипа.

Докато крачеше, наблюдаваше как първите лъчи на зората пропъждат сенките. Тази лятна работа бе първото му истинско приключение в пустинята. Харесваше му.

От километър и половина разстояние видя летящата чиния, отразяваща розовата светлина на зората. Господи, изглеждаше… толкова… величествено! Тайнствено и величествено.

Днес щяха да си отговорят на някои въпроси. Да. Предчувстваше го.

Обиколи скалата, като оглеждаше летящата чиния от всички ъгли. Опря ръце отгоре й, опипа студената, гладка, чувствена повърхност. Когато откъсна дланите си, очертанията им останаха в праха.

Изправен на върха на скалата, оковала извънземния кораб, младежът се загледа в изгряващото над хоризонта слънце.

Защо там? Защо бяха кацнали там, на това място? Дали тогава е било пустиня?

Когато слънцето изгря напълно, Рип взе лопатата и започна да изрива пясъчниковия чакъл и изчисти с пръсти пясъка от разкрития колесник.

И за малко да го пропусне в ранния утринен сумрак. Там, в камъка!

Отпечатък от ръка!

Също като отпечатъците, които беше оставил в праха по повърхността на кораба… отпечатък в скалата.

Той издуха пясъка. Постави отгоре дясната си длан.

Отпечатъкът в камъка бе съвсем малко по-малък.

Младежът седна и се вторачи в него, опитвайки се да проумее.

Накрая го засипа с пясък и силно го утъпка.

Компресорът работеше и той дълбаеше скалата под летящата чиния с пневматичния чук, когато другите пристигнаха с джипа. Чу ги и спря, за да нагласи носната кърпичка, която бе завързал върху носа и устата си.

Рип Кантрел се ухили. Да. Днес щеше да е големият ден!

 

 

Към девет часа мъжете спряха за почивка и опънаха палатката. Около час след като бяха възобновили работа стигнаха до единия ъгъл на люка от долната страна на кораба. Намираше се малко зад абсолютния му център, най-дебелата част на летящата чиния.

Капакът толкова плътно се сливаше с корпуса, че можеха изобщо да не го забележат. Както обикновено, Рип го видя пръв.

Трескаво продължиха работа, за да освободят останалата част от кораба от скалата.

Задъхан от напрежение и вълнение, професор Солди пропълзя отдолу и се отпусна по гръб, за да разгледа люка, който бе на малко повече от метър над главата му. Рип и Дъч се вмъкнаха от двете му страни. В средата на люка имаше вдлъбнатина с форма на палка за барабан. На пръв поглед каналът изглеждаше като гравиран. Широчината му бе не повече от милиметър.

Археологът избърса длани в ризата си и с пръсти почисти праха от очилата си.

— Вижте изработката — промълви той.

— Да го отворим ли? — попита Дъч.

— Ако смятате, че ще можем — отбеляза Солди.

— Разбира се, че ще можем — заяви Рип. Гласът му отразяваше оптимизма му. — Басирам се, че корабът е в същото състояние, в каквото са го оставили. По него няма нито люспа ръжда.

Ученият протегна ръка и погали люка с пръсти.

— Стоим на прага на нова епоха.

— Хайде — нетърпеливо настоя Рип.

— Спокойно, малкия — изсумтя Тагарт.

— Може би трябва да почакаме специалистите — измърмори Солди, навярно само за да подразни младежа, който почти трепереше от възбуда.

Дъч Хааген стоеше на колене до плаза на колесника.

— Не ми се ще да се срещам с човек, който твърди, че е специалист по летящи чинии — подметна той. — Давайте да свършваме преди да се появят момчетата на Кадафи и да ни изгонят. Освен това ще пукна от напрежение.

Солди протегна ръце над главата си и леко натисна вдлъбнатината. Нищо. Опита в единия край, после в другия.

— Все едно да се опитваш да отвориш банков сейф — през зъби изсумтя той.

Известно време продължи да натиска, дърпа и човърка с пръсти. Нищо.

— Трябва да има някаква тънкост — отбеляза Дъч.

— Убеден съм — съгласи се доктор Солди.

— Дайте да опитам. — Рип избута с хълбок професора, който се вторачи в пламналото му лице и се отмести.

Младежът опря ръка във вдлъбнатината и я задържа там за миг. После натисна по-широкия край. Повърхността поддаде. Тесният край се отдели от корпуса.

— Какво ще кажете!

— Реагира на топлината на дланта ти.

— Как се сети?

— Ами логично е. Нали?

Рип внимателно хвана дръжката и натисна надолу, после настрани. Накрая се опита да я завърти. Задният край на люка хлътна навътре и той бавно се отвори с тихо съскане.

Когато съскането утихна, четиримата легнали на земята мъже впериха очи в зейналата дупка над тях.

— Божичко! — възкликна Дъч.