Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Летяща чиния (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Saucer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2016)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Стивън Кунц. Летяща чиния

Американска. Първо издание

ИК „БАРД“ ООД, София, 2004

Редактор: Радка Бояджиева

Худ. оформление на корица: Петър Христов

Компютърна обработка: Иванка Нешева

ISBN: 954-585-537-1

История

  1. — Добавяне

8.

Летящата чиния се появи на компютърния дисплей в Националното командване на въздушната отбрана в бункера в планината Шайен край Колорадо Спрингс. Светлата точка мигаше в тихоокеанския сектор на запад от Калифорния. Компютърът беше програмиран да анулира орбитиращите спътници и космически боклуци от дисплея и да показва само обекти, движещи се по-бързо или по-бавно от орбитална скорост.

По средата на безкрайната си четиричасова смяна операторката пиеше кафе и слушаше фоновата музика по тонколоните, докато апатично превърташе трийсетината изображения на терминала си. Освен това мислеше за новото си гадже, което предишната вечер ясно й бе дало да разбере, че има сериозни намерения спрямо тялото й.

Тя няколко секунди зяпа бързодвижещата се точка преди мъглата от гаджета, музика и досада да се разпръсне. Плъзна една иконка върху точката и кликна отгоре й. Появи се текст: Т082 С143 К96. Траектория в градуси, скорост в стотици възли и височина в километри.

Операторката включи алармата, за да повика началника си, и занатиска бутоните, за да препрати светлинния сигнал към главния дисплей за Съединените щати, който заемаше по-голямата част от предната стена на стаята.

Началникът й се появи след няколко секунди. Тя посочи с ръка.

— Двайсет и две хиляди и петстотин километра в час?

— Почти като космическа совалка, обаче в тоя район няма нито една. Може да е космически боклук или…

Неизречената възможност беше сигналът да е от интерконтинентална балистична ракета. Всъщност основната функция на този център бе да засича и проследява балистични ракети, изстреляни от всяка точка на планетата.

— Някакви данни за изстрелване?

— Няма.

— До всички — изтътна по аудиосистемата началникът, — имаме ли данни за изстрелване на ракета където и да било на Земята през последните два часа?

Тишина.

— Където и да било? — повтори той и усиленият му глас отекна в слушалките на операторката, както и по високоговорителите.

— Целта се появи преди няколко секунди. Сякаш излезе от орбита.

Началникът беше стара пушка. Десетки пъти бе виждал космически боклуци. Те винаги рязко намаляваха скоростта и изгаряха много преди да достигнат Земята. Сега наблюдаваше цифровите данни на този сигнал и чакаше рязкото намаляване на скоростта. Скоростта постепенно намаляваше, ала това беше различно.

— Навлиза доста ниско за метеорит — излишно прибави операторката.

Бойна глава, метеорит или космически боклук — каквото и да бе, щеше да достигне Земята преди да изгори.

Началникът изруга и вдигна червения телефон.

 

 

От Сан Диего до Сан Франциско хора, излезли навън три часа преди зазоряване, видяха огненочервена жилка да прорязва небето на североизток. По-бавно от падаща звезда, но далеч по-бързо от самолет, огненото кълбо имаше къса опашка и сияеше в червеникавожълто. Въпреки ранния час го видяха няколко хиляди души. Неколцина успяха да направят недоекспонирани снимки. Един любител астроном край Бейкърсфийлд засне летящата чиния с телекамера. Повечето просто благоговейно я наблюдаваха, без да знаят нито какво виждат, нито какво е неговото значение.

За щастие летящата чиния бе прекалено далеч, за да чуят рева й.

Огненото кълбо изчезна в небето на изток също толкова бързо, колкото се беше появило. Няколко десетки граждани се обадиха, за да разкажат за видяното в местните радиостанции, и след секунди съобщенията потекоха по интернет.

 

 

Когато скоростта на летящата чиния падна под десет маха, бордовият компютър поиска спускане под по-остър ъгъл. На Чарли Пайн не й се щеше да се подчини — корпусът сияеше в яркочервено — но след мимолетно колебание наклони носа с няколко градуса надолу. Все пак не толкова, за колкото настояваше компютърът. Скоростта понамаля, помисли си тя, докато наблюдаваше дисплеите. Основната й грижа беше температурата на корпуса. Естествено, той бе пригоден за такива полети, но все пак беше невероятно древен.

Блясъкът на корпуса като че ли поотслабна.

Чарли повдигна носа по-високо и червенината бързо изсветля. После отново го наклони и остави кораба сам да потърси нужния ъгъл на спускане.

Летящата чиния все още се движеше с над четири маха, когато преминаха височина трийсет хиляди метра на запад от Сейнт Луис. Ударната вълна зад тях достигна земята, поразителен грохот, който разтърси къщи, разклати прозорци и уплаши добитък и диви животни. Това може би бе най-мощният звук, чуван някога в Сейнт Луис. Всеки, който не беше в кома или глух, го чу като басов ехтеж с изумителна сила, болезнено висок, но не толкова, че да спука тъпанчето. Мнозина решиха, че са чули мощна експлозия на няколко преки от там. Из целия град се включиха лампи и телефонната система се претовари, тъй като всички се опитваха да се свържат с полицията.

 

 

Чарли Пайн летеше към земята. Летящата чиния се спусна през слой ниски разпокъсани облаци и излезе в тъмен район, където само тук-там личаха светлинки. Тя внимателно бе насочила спускането, без да използва двигателите. Когато бяха на тристатина метра над повърхността — трудно можеше да се определи само с поглед, а нямаше представа какви са мерните единици на компютърните дисплеи — Чарли задейства антигравитационния контрол и накрая спускането спря на шейсетина метра височина. Ниско. Прекалено ниско.

За малко не се блъснаха в една радиокула, която ненадейно изникна отпред, осветена само с няколко червени сигнални лампи.

След като я заобиколи, Чарли полетя над пътя към недалечния град, който беше видяла при преминаването им под облаците.

Слава богу, че районът бе сравнително равен! Ако се бяха озовали в планинска местност през нощта, направо щяха да се самоубият.

Рип стоеше до нея.

— Къде сме? — попита той, като се взираше през купола в търсене на светлини.

— Не знам.

— В Мисури ли?

— Едва ли.

— В Съединените щати?

— Може би.

— Идеална точност. Това ми харесва.

Небето на изток започваше да изсветлява, когато Чарли спря летящата чиния в покрайнините на едно градче.

Не точно градче — по-скоро няколко къщи край тесен павиран път.

Разгледаха го от трийсетина метра височина. Не се забелязваха автомобили.

— Трябва да е четири и половина или пет сутринта — промърмори Чарли.

— Да. — Рип посочи с ръка. — Опитай при оная бензиностанция. Там може да имат противопожарен маркуч.

— След като се върнахме в цивилизацията, отчаяно се нуждая от баня.

— Обаче всичко е затворено.

Тя насочи летящата чиния между няколко дървета и кацна на пустия паркинг до бензиностанцията, колкото може по-близо до сградата. Рип отвори люка и изскочи навън.

Миризмата на пръст, лято и машинно масло му се стори като парфюм. Той дълбоко си пое дъх. Небето и облаците на изток розовееха, изгряващото слънце обливаше света в мека светлина. След два месеца и половина в пустинята Рип си помисли, че никога не е виждал по-прекрасно място от това градче.

В ъгъла на сградата имаше воден кран, но без маркуч. Той завъртя крана просто за да провери. Потече вода. Спря я, изправи се и се огледа наоколо. Оттатък пътя имаше ресторантче, все още затворено, естествено. Виждаха се четири ниски къщи, части от други се мержелееха между дърветата. Спокойно можеше да опита в първата къща, каза си Рип.

Мина между дърветата. Къщата беше бяла, едноетажна, с едноместен гараж. Вратата му бе отворена — вътре имаше шевролет пикап и косачка. На стената висеше градински маркуч. Той го откачи.

Две минути по-късно вече пълнеше резервоара на летящата чиния. Опита вратата на мъжката тоалетна. Отключена.

Стоеше до кораба и оглеждаше дърветата, сградите, равните, простиращи се чак до хоризонта ниви, когато Чарли излезе от дамската тоалетна.

— Ох! — рече тя, като дооправяше сивия си пилотски костюм.

— Може би е по-добре да свалиш табелката с името и капитанските си пагони — посъветва я Рип.

— Имаш право. Летящата чиния и без това ще привлече вниманието.

Думите й направо си бяха връх на подценяването. Мъчеше го вълчи глад.

— Хайде да потърсим някое отворено заведение, а? И моля те, остави ме аз да говоря.

— Добре — не особено въодушевено се съгласи тя и започна да сваля военните отличия от дрехите си. — Трябваше да сваля капитанските пагони още преди две седмици — каза Чарли и ги хвърли на земята.

— Защо двигателите се задавиха, когато навлязохме в атмосферата?

— Нямам никаква представа.

— Ако успеем да закараме това чудо при чичо Артър, той ще разбере.

Рип Кантрел се засмя. Чувстваше се прекрасно.

Жестока е! — Той разпери ръце, за да прегърне бензиностанцията, ресторанта, къщите по улицата, после направи пирует и величествено посочи летящата чиния, като се поклони от кръста.

Чарли Пайн заръкопляска.

— Благодаря, благодаря. За вас, госпожо, имаме място в средата на първия ред.

Тя провери резервоара. Маркучът подаваше вода под силно налягане, но ако се съдеше по клокоченето, имаше още много да се налива.

Когато отново погледна, едно старо куче душеше кораба, после се приближи до Рип. Той изчака, докато животното си изпълни ритуала, после предпазливо се наведе и го почеса зад ушите.

Рип е едно пораснало момче, помисли си тя.

Обърна се към летящата чиния и опря длани върху корпуса.

Бе я пилотирала.

Да! Затвори очи и си спомни усещането, когато ракетните двигатели ревяха с пълна мощност и корабът трепереше в ръцете й.

Когато вдигна клепачи, Рип я наблюдаваше със странно изражение.

— Какво има?

— На тази светлина… хм, адски си красива — изпелтечи той и силно се изчерви.

Чарли широко му се ухили, на момчето у него и на мъжа, в който се бе превърнал.

Рип се приближи и се заслуша в шуртенето на водата в резервоара, за да скрие срама си.

— Май че е до половината.

Ревът на приближаваща се по улицата кола ги накара да се обърнат. Тя отби на бензиностанцията и спря от другата страна на сградата, далеч от помпата. Шофьорът дойде при тях. Беше момче, около шестнайсетгодишно, с мръсни дънки и с осеяно с младежки пъпки лице. Кучето, което лежеше до колесника на летящата чиния, завъртя опашка.

— Ей, какво е това, по дяволите? — попита хлапакът.

— Един тир го стовари преди половин час — нехайно отвърна Рип. — Каза, че го карали за лунапарка в Сейнт Луис. На междущатската имало някакъв надлез и не можел да мине под него.

— Хм, проклет да съм… — изсумтя момчето. — Защо го е оставил тук?

— Нямало къде другаде да го остави. Каза, че след два часа щял да дойде друг тир да го вземе.

Хлапето откъсна очи от летящата чиния и насочи вниманието си към Чарли и Рип.

— Защо наливате вода в него?

— Тая проклетия е толкова лека, че трябва да е пълна с вода, иначе вятърът я отнася. — Рип кимна с глава. — Надявам се, че не е проблем да източим няколко литра.

— Предполагам.

Момчето опря длани в летящата чиния, после почука с кокалчето на показалеца си. Преди да успее да каже нещо, Рип го изпревари:

— На твое място щях да бъда по-внимателен. Отдолу има само стиропор и може да го продупчиш.

— Уф! — Малкият пъхна ръце в джобовете и опита да си придаде нехаен вид.

— Между другото — продължи Рип, — със сестра ми претърпяхме авария на няколко километра източно оттук. След като закусим, може ли някой да докара колата ни? Мисля, че се е скъсал водният маркуч.

— Много пара, а?

— Нещо такова.

— Ами собственикът кара влекача. Той ще се появи след известно време. Имаш ли карта за безплатна пътна помощ?

— Май имам. Някъде в портфейла. — Рип се потупа по хълбока.

— Още колко вода ще наливате?

— А, като че ли стига. Само колкото да му даде малко тежест. — Рип завъртя кранчето и откачи маркуча. Чарли затегна капачката на резервоара. — Ще се чакаме в ресторанта — навивайки маркуча й каза той и докато жената се отдалечаваше, се обърна към невръстния бензинджия. — Много любезно от твоя страна, че ни позволи да налеем малко вода.

— Водата не е моя — без да откъсва очи от летящата чиния, заяви хлапето. — Абе направо изглежда като истинска, а? Като че ли е пълна с ония извънземни дребосъци.

— Аха.

— Тия неща сигурно ги правят в Холивуд.

— Всъщност някъде в Ню Джърси. — Рип приключи с навиването на маркуча и го върна на мястото му в гаража.

Хлапето хвърли още един дълъг поглед на летящата чиния и отиде да отключи вратата на бензиностанцията.

Рип и Чарли седнаха на стъпалата пред ресторанта. Слънцето се показа на хоризонта и огря градчето, включително летящата чиния.

— Хлапето като че ли ми повярва — каза той.

— Изпечен лъжец си.

— Упражнявам се за политик.

— Според теб какво се е случило с нашите приятели?

— Сигурно арабите скоро са ги пуснали. Петролните работници постоянно пристигат и си заминават. Арабите нямат изгода да ги закачат. Само че не мога да кажа същото за военните. И само господ знае какво ще направят с австралийците.

Съдбата на австралийците не интересуваше особено много Чарли Пайн. Властите на Съединените щати щяха да положат всички усилия, за да измъкнат нейните колеги, които сигурно щяха да получат медали и да се разходят до Вашингтон, за да се ръкуват с избраниците.

Чарли се вторачи в летящата чиния.

— Онова антигравитационно устройство е голяма работа — след малко заяви тя.

Рип се съгласи с нея.

— Според мен намотките в долната част на кораба променят поляритета на гравитационното му поле, така че взаимно да се отблъскват със земята.

Двамата седяха и наблюдаваха изгрева на слънцето зад чинията, всеки потънал в своите мисли.

 

 

Шефът на космическото командване генерал Хойт Алекзандър беше събуден от дежурния в планината Шайен. Съобщиха му, че в атмосферата е влязъл неидентифициран обект, който изглежда е стигнал невредим до Земята. Наблюдателен екип от Пентагона вече бил осведомен, прибави дежурният.

Десет минути по-късно в центъра се обадиха от Калифорния.

Когато дежурният научи за екота в Сейн Луис, началник-щаба на военновъздушните сили генерал Джо Делаурио Бомбата вече се бе свързал с генерал Алекзандър.

— Добрутро, Хойт. Какво става, по дяволите? Космически нашественици ли?

— Едва ли — отвърна Алекзандър. Чувството му за хумор не се усещаше, ако изобщо имаше такова.

— Телевизорът ти включен ли е, Хойт?

— Не — каза той, сякаш отговаряше на обичаен въпрос, зададен от старши офицер в — Алекзандър погледна луминесцентните стрелки на часовника си — 4:14 сутринта.

Джо Бомбата въздъхна.

— Медиите направо са обезумели. Държавните служители вече са под обсада и още не съм пил дори чаша кафе. Обекти, навлезли в атмосферата над Калифорния, ужасни гърмежи над Сейнт Луис… Какво става, по дяволите?

— Не ни е известно… засега.

— Хм — изсумтя Джо Бомбата. След няколко секунди мълчание нареди: — Провери дали някой от нашите пилоти изпитатели не е прелитал над Сейнт Луис тая сутрин. Обади ми се колкото може по-скоро.

— Слушам.

— Ако питаш мен, просто са чели прекалено много истории за НЛО — измърмори началникът. — Светът става все по-странен.

Алекзандър нямаше представа какво означават тези думи, тъй като не му бяха докладвали за откриването на обект с форма на летяща чиния в Сахара, нито за пращането на група от военновъздушните сили на мястото. Той обаче скри озадачението си, тъй като отлично знаеше, че във ВВС всеки върши каквото трябва. Не му влизаше в работата да пита защо…

След като помърмори още известно време, Джо Бомбата затвори. После веднага се обади в дома на помощника си и го попита дали знае нещо за групата за проучване на НЛО, която два дни по-рано бяха пратили в Сахара.

— Нищо, господин генерал.

— Искам пълен доклад, когато дойда на работа — изръмжа Джо Бомбата.

Политиците щяха да го награбят съвсем скоро. Той седна на леглото и намръщено се загледа в репортерите на Си Ен Ен, които обсъждаха експлозивните звуци в Сейнт Луис.

Поредната работна сутрин, помисли си генералът и стана от леглото.

 

 

Рип и Чарли чуха приближаващата се по улицата кола. След като паркира до ресторанта, от нея слезе яка жена, втренчи се в летящата чиния оттатък улицата, после се запъти към входа. Тя хвърли поглед към двамата и пъхна ключа си в ключалката.

— Знаете ли нещо за онова там? — кимна към кораба жената.

— Преди известно време го разтовариха от един тир — осведоми я Рип. — Казаха, че по магистралата имало надлез и не можело да мине под него.

— А, ясно. Какво е това, между другото?

— Щяло да бъде реклама на лунапарк в Сейнт Луис. Така ни каза шофьорът. Колата ни се повреди на магистралата и дойдохме дотук пеш.

— Влезте, ще сложа кафе.

Рип и Чарли я последваха в ресторанта.

— Цяла нощ ли сте пътували?

— Да. После колата отказа.

— Такъв е светът. Понякога просто нямаш късмет. Седнете, ще ви донеса кафе веднага щом стане.

— Благодаря.

Седнаха в първото сепаре. Слънчевите лъчи струяха през прозорците. Облаците бързо се разкъсваха и разнасяха.

— Денят ще е ясен — рече Чарли Пайн.

— Хубаво е да си у дома — отвърна Рип и се прозя.

— И на мен ми се спи — каза тя. — И имам нужда от баня.

— При чичо Артър има топла вода и легла. Ще спя цял ден.

Жената им донесе кафето.

— Не видяхме табелата на влизане. Как се казва тоя град? — попита Рип.

— Божичко, как не сте забелязали табелата? Това е Ъпшър, щата Индиана, малкия.

— Когато пристигнахме, още беше тъмно.

— Миличък, Ъпшър е страхотно място. Само дето цял живот съм тук. Все не мога да се навия да си вдигна чуковете и да си тръгна.

— Прозвуча като кънтри песен.

— Нали? Какво ви се хапва в тая чудна лятна утрин?

— Пет-шест бъркани яйца — отвърна Рип. — Много пържени картофи, два резена шунка, може би четири бисквити, две големи чаши пълномаслено мляко. А за теб, Чарли?

— Това всичкото за теб ли е? — Чарли и жената от ресторанта го зяпнаха.

— Гладен съм.

— За мен две яйца и сухар, моля — каза Чарли.

На влизане в кухнята жената включи телевизора в ъгъла. Трябваха му няколко секунди, за да загрее. Рип изсипа в устата си пакетче захар.

— … Властите нямат обяснение за мощния звук, който разтърси Сейнт Луис преди около час, разби прозорците в града и накара хиляди хора да позвънят в полицията и пожарната.

Чарли и Рип се спогледаха. Рип сви рамене.

Новините продължиха с друг репортаж.

— Рано сутринта в небето над Калифорния прелетя метеорит. Стотици хора са видели големия обект, който явно е изгарял в атмосферата, да преминава от запад на изток. Дали е бил метеорит, или излязъл от орбита сателит? Ще очакваме отговора на военновъздушните сили. Няма съобщения метеорит да е паднал на земята сутринта, но ако районът е изолиран, може да минат дни преди някой да съобщи. Тук е говорителят на военновъздушните сили майор Дон Уилямс.

На екрана се появи униформен мъж.

— Обектът, разбира се, е бил засечен от Космическото командване. Ще направим изявление, когато научим повече за траекторията му.

— Само преди минути от Сейнт Луис съобщиха за мощен екот. Възможно ли е метеоритът да е паднал край града? — попита го един репортер.

— Не ни е известно — отвърна офицерът. — В момента проверяваме.

Чарли отпи глътка кафе и погледна през прозореца метеорита, който хвърляше дълга сянка на ранното утринно слънце.

— Докато търсех маркуч, за миг си помислих, че ще отлетиш и ще ме изоставиш — каза Рип.

— Наистина ли?

— Само за миг.

— Ако нямах нужда от баня, може би щях да го направя.

— И защо не го направи?

— Искам да знам всичко за тая летяща чиния.

Тя обърна наопаки книжната покривчица пред себе си, извади химикалка от джоба на левия си ръкав и започна да си води бележки. Искаше да запише впечатленията си от полета с кораба, докато са още пресни. Управлението при ниски скорости бе чудесно, но при свръхзвукова скорост почти не можеше да маневрира. Пишеше бързо и излагаше всичко, което й дойдеше наум.

Пиеха вторите си чаши кафе, когато навън паркира някакъв мъж, дълго зяпа летящата чиния и накрая отиде при нея. Бавно я обиколи, като я докосваше и почукваше по корпуса. После дойде в ресторанта.

— Какво е онова нещо оттатък улицата, Фло? — попита той.

— А, ти ли си, Оскар?

— Да. Какво е онова нещо оттатък улицата?

Фло излезе от кухнята с три чинии в ръце.

— Летяща чиния, Оскар, невеж глупак такъв — каза тя. — Тия хора тук са долетели с нея от Марс. — Жената остави две чинии пред Рип и една пред Чарли и й намигна.

Чарли се опита да се усмихне, сгъна книжната салфетка и я пъхна в джоба си.

— Сякаш за пръв път виждаш летяща чиния, Оскар.

— Поне тая седмица за пръв път. Ще ми донесеш ли едно кафе?

Рип взе ножа и вилицата и се захвана на работа. Фло и Оскар продължиха да се закачат, телевизорът дуднеше в дъното.

Пиеше втората си чаша мляко, когато отпред спря патрулна кола и полицаят влезе в ресторанта. Скоро до него паркира трактор и фермерът се присъедини до заместник-шерифа на бара. Оскар им разказа за лунапарка в Сейнт Луис и всички започнаха да се надпреварват да остроумничат на тема летящи чинии. Междувременно при кораба се бяха събрали пет-шест души. Някои бяха дошли да заредят бензин, но останалите бяха слезли от паркираните си край пътя пикапи.

Докато Рип нагъваше последните картофи, по телевизията отново се върнаха на историята с метеорита над Калифорния. Чарли бе приключила със закуската няколко минути по-рано и сега го наблюдаваше с весело изражение.

Тя понечи да се изправи.

— Ще платя сметката, докато свършиш.

— Моля те! Аз ще я уредя. Имам пари.

Чарли се усмихна.

— Просто не ми се струва редно жената да плаща — измърмори той.

Рип стана от мястото си и небрежно се приближи до бара. Фло се появи след малко. Тъкмо изчисляваше сметката им, когато на телевизора зад нея показаха кадри с летящата чиния.

— А сега един странен случай — започна коментаторът. — Тази сутрин в египетския град Асуан…

Рип се пресегна и превключи канала. Появи се реклама. Той се усмихна на Фло и й подаде петдесетачка.

— Извинявай, нямам по-дребни.

— Напоследък се случва все по-често, готин. Ще ти ги разваля.

На няколко метра от него полицаят разказваше мръсен виц.

Рип си взе рестото и се помота малко, докато Фло се отдалечи да налее кафе на един от клиентите.

— За малко — каза му Чарли. — Някой на оня кораб в езерото трябва да е имал камера.

— Да се качваме и да потегляме, амиго.

Спокойно излязоха навън и пресякоха улицата — просто млада двойка, която няма никаква работа.

Край летящата чиния вече се бяха струпали десетина души, други трима я зяпаха, докато пълнеха резервоарите на колите си. Момчето, което работеше на бензиностанцията, явно им обясняваше.

— Ето ги, идват — каза то и се обърна към Рип. — Ей, приятел, не спомена ли, че това нещо го карат в лунапарк в Сейнт Луис?

— Да.

— В „Шестте знамена“ ли? — попита една жена с бебе на ръце.

— Ами не знам, госпожо. Онзи човек не каза нищо.

— Определено прилича на истинска, нали?

— Баща ми една нощ преди няколко години видял истинска летяща чиния — обади се един от зяпачите.

— Къде, Бъч?

— Във фермата. Проклетията висяла над кравите. Здравата ги уплашила. — Той продължи да разказва на унесената си публика за срещата от третия вид.

Чарли обиколи веднъж летящата чиния, после се вмъкна отдолу и отвори люка. Докато се качваше, Рип каза на хората:

— Не е зле да се дръпнете назад, да ни направите малко място. — С тези думи той също се наведе под кораба, скочи вътре и затвори люка.

Чарли вече палеше реактора.

Зяпачите очевидно чуха бръмченето и припряно заотстъпваха. Мнозина зяпаха с отворена уста, прекалено смаяни, за да кажат каквото и да било. Рип им махна с ръка през купола. Чарли леко издигна чинията. Във въздуха се понесе обичайният облак прах и камъчета.

На три метра стабилизира, докато прибере колесниците. Тълпата се пръскаше — неколцина мъже бягаха с всички сили. Майката с бебето падна на колене до бензиновите колонки и силно притисна детето към себе си. Клиентите наизскачаха от ресторанта оттатък улицата. Полицаят се затича към бензиностанцията.

Рип му помаха с ръка. Чарли натисна щурвала напред и дръпна нагоре левия лост. Корабът прелетя над нивата край ресторанта и се понесе в посока, обратна на слънцето.

— Към Мисури, нали?

— Да.

— Ще ми се да имахме карта.

— Ще позная реката и околността. Ще ти показвам пътя.

— Дръж се! — Чарли завъртя ръкохватката. Ракетните двигатели изхълцаха и се запалиха с приятен рев.

— Уха! — извика Рип. Ускорението беше върховно.

Чарли наклони носа нагоре и летящата чиния се понесе в утринното небе над Индиана.