Стивън Кунц
Летяща чиния (5)

5.

По обяд Бил раздаде замразени сушени плодове в прозрачни торбички.

— Само това ли? — невярващо попита Рип.

— Ако не ги искаш, аз ще изям твоите.

Докато дъвчеха, младежът се опита да завърже разговор с Хааген, който бе в мрачно настроение. И друг път се беше случвало и Рип обикновено гледаше да го избягва, докато настроението му се оправи. Днес реши да рискува.

— Според теб какво всъщност искат тия момчета от военновъздушните сили, Дъч?

— Искат летящата чиния, малкия. Повярвай ми. Австралийците също.

— Ако военните я вземат, в Щатите ще се вдигне голям шум, нали?

Хааген изяде поредната сушена слива преди да отговори.

— Ако военните вземат тая летяща чиния, никога повече няма да я видиш. Позицията на властите е, че летящи чинии не съществуват.

— Това е тъпо.

— Защо смяташ, че имат групи за проучване на НЛО? Казвам ти — за да тичат на мястото на всяко „необяснено явление“ и да го обясняват, да успокояват хората. Ония, дето са виждали странните неща, ги обявяват за шантави.

— Но летящите чинии все пак съществуват. Това тук е летяща чиния! — посочи с глава Рип.

— Двамата с теб го знаем, обаче силните на деня не желаят никой да научи. Господи, малкия, ти да не падаш от небето? В Америка още има хора, които смятат, че еволюционната теория не бива да се преподава в училищата. Дарвин щял да размъти впечатлителните мозъчета, да погуби религиозната им вяра, да срине цивилизацията и така нататък, и така нататък.

— И ти ли смяташ така?

— Няма значение аз какво смятам. Важното е, че така смятат големите тупета във властта.

Майор Стиборек дремеше на сянка, седнал и опрял глава на един от стълбовете, които поддържаха сенника. Положението му не изглеждаше много удобно, но офицерът дори похъркваше.

Когато австралиецът Шарки доведе професор Солди в лагера, Стиборек се събуди. След като утоли жаждата си, археологът изсумтя нещо на Дъч и Бил, влезе в палатката и легна на едно от походните легла.

Шарки се опита да завърже разговор с офицерите от военновъздушните сили, но след няколко минути се отказа.

Когато австралиецът се отдалечи към летящата чиния, Рип отиде при седналия на едно от сгъваемите столчета Стиборек.

— Капитан Пайн казва, че си много добър инженер.

Военният само изсумтя, без дори да го погледне.

— Басирам се, че добър авиокосмически инженер като теб е разгадал устройството на летящата чиния?

— Какво искаш, малкия?

— Просто се опитвам да бъда любезен, майоре, да се сприятеля. Да забравим миналото, а?

— Какво те интересува?

— Как работи летящата чиния.

— Колкото и да е удивително, гори водород. Разделя водата на водород и кислород.

— Някога виждал ли си такова нещо? — небрежно попита Рип.

— Това е невероятен инженерен успех.

— Какво я държи горе, когато водородните двигатели не работят?

— Това вече е сложната част. Използва някакво силово поле, за да модулира земната гравитация.

— Чарли знае ли го? — Младежът хвърли поглед към жената, която седеше на петнайсетина метра от тях и със сигурност не ги чуваше.

— Тя присъстваше, когато обсъждахме тия въпроси.

— Ясно.

Майк Стиборек се намръщи, озърна се към Чарли Пайн, после продължи демонстративно да не й обръща внимание.

— Смяташ ли, че реакторът е непокътнат? — попита Рип.

Майорът се засмя.

— Добре играеш ролята на тъп хлапак. Случайно да съм ти казал нещо, което не знаеш?

— Ами реактора?

— Взехме със себе си малък детектор за радиация и доколкото можем да определим, реакторът все още е херметично затворен. — Стиборек сви рамене. — Можеш ли да повярваш? Летяща чиния?

— Защо са я изоставили тук?

Майорът не отговори веднага.

— Не знам, малкия. Наистина не знам. Струва ми се, че отговорът не е в летящата чиния. Изглежда така, сякаш е кацнала там вчера.

— Обаче не е. Със собствените си ръце разруших по-голямата част от скалата. Това е истински пясъчник. — Той извади парченце камък от джоба си и го подаде на Стиборек, който небрежно го погледна и го потърка с пръсти.

Когато му го върна, Рип го прибра обратно в джоба си и попита:

— Чарли може ли да я пилотира?

Военният отново се засмя.

— Виж, това изобщо не ми е хрумвало. Тая жена може да пилотира всичко. Обаче няма абсолютно никакъв шанс летящата чиния да е още в изправност. Абсолютно никакъв шанс.

— Защо?

— Господи, всичко се разваля с времето! Металът кристализира, различните метали реагират помежду си, корозията разяжда всичко… Ентропията в затворена система се увеличава с времето — това е вторият закон на термодинамиката. Времето е взело своето от тоя кораб, даже да не се забелязва на пръв поглед.

— Ако можеше да лети, исках да кажа. Чарли би ли могла да го пилотира?

— Малкия… как се казваш? Кантрел ли? Виж, Кантрел, ако слоновете имаха криле, предните стъкла на колите щяха да са бронирани и щеше да е опасно да се разхождаш навън. „Ако“ е най-важната дума в английския език.

— Добре.

— Всички системи да са в изправност след сто и трийсет хиляди години?! Създателите на летящата чиния наистина ги е бивало, съгласен съм, ама чак толкова!

— Сто и четирийсет хиляди.

— Плюс-минус. Какво са десет хиляди години сред приятели? — Стиборек вдигна едно камъче и го хвърли на няколко метра. След малко прибави: — Реакторът е най-важната част.

Рип се озадачи.

— Нали каза, че сте го проверили? Онова там не е ли гайгеров брояч? — Той посочи малкото устройство на пясъка в краката на майора.

— Проверих го набързо с ръчен уред, който се използва само за установяване на безопасността — призна военният. — Регистрирахме само радиационния фон. Което не доказва нищо.

— Поне… — започна Рип.

— Изолацията — в тоя кораб сигурно има неколкостотин хиляди километра кабели. Ако изолацията е нарушена дори само на едно място, ще стане късо съединение, може би дори ще избухне пожар.

— Изолацията ми се стори наред — измърмори младежът. — Поне на местата, които успях да видя.

— Ти не знаеш за какво говориш, малкия. Хайде да вземем още един пример, само един. Ако се опиташ да запалиш реактора и нещо важно се повреди, корабът ще се стопи. Даже да няма експлозия — а може да има, целият кораб ще се превърне в локва течна радиоактивна гадост. На теб няма да ти пука, защото вече ще си изгорял.

Стиборек подхвърли ново камъче.

— Всеки, който се опита да излети с това нещо, просто си урежда блестящо самоубийство.

— Може ли да те попитам нещо. Чисто теоретичен въпрос.

— Върви си, малкия. Остави ме на мира.

— Защо с Чарли се разделяте?

Майорът се намръщи.

— Тя ли ти каза?

— О, я стига! Имам майка, сестра и през годините даже съм имал някое и друго гадже.

Стиборек помръкна.

— Тя ще се мести в Джорджия като пилот изпитател в „Локхийд-Мартин“. Опитах се да я разубедя, обаче твърдо е решила.

— Има ли основание?

— Твърди, че тая група за проучване на НЛО била задънена улица за кариерата й.

— Може по-рано да е било така, но не и сега. Вие двамата ще се прочуете.

Военният изсумтя, после вдигна ново камъче и го хвърли в пустинята.

 

 

Късно следобед Шарки остави експертите си в летящата чиния и се зае да разпитва офицерите от военновъздушните сили в палатката. Полковник Уест бе първата му жертва.

И още бяха в палатката, когато слънцето залезе. Дъч раздаде студена храна на хората си и на военните. Австралийците вечеряха с провизии, които носеха в единия хеликоптер.

Когато свърши с полковника, Рижия повика майор Стиборек.

Над пустинята бързо се спускаше мрак. Рип запали лампите и провери дали са заредени с газ.

Вдигна се слаб ветрец и разнесе дневния зной.

Повечето войници на Шарки се бяха събрали при хеликоптерите, ядяха, шумно разговаряха и се смееха, когато Рип извади от багажа си паспорта и портфейла си. После направи обичайното посещение в портативната тоалетна. Докато си вършеше работата, остави вратата открехната, наблюдавайки двамата австралийци, седнали пред палатката с автомати в скутовете си. Не гледаха към него.

Закопча си панталона, отвори вратата и крадешком се отдалечи в мрака.

Стигна до джипа. В жабката имаше ролка изолирбанд, която прибра в джоба си.

Отзад бяха закрепени две двайсетлитрови туби с вода. В тази пустиня водата означаваше живот. Ежедневно проверяваше тубите, Дъч и Бил също ги наглеждаха.

Той ги освободи и ги остави на пясъка.

За последен път се озърна наоколо, взе тубите и се отправи към летящата чиния, все още осветена от два прожектора. Другите, най-малко шест, бяха изключени.

Чу двамата експерти на Шарки да разговарят вътре. Младежът се увери, че тубите са скрити добре, и подаде глава през люка. Австралийските техници си светеха с акумулаторен фенер и разглобяваха един от компютърните дисплеи. Може би дори целия компютър.

— Ей — подвикна Рип.

— Да — отговори единият от мъжете, без да вдига глава.

— Шарки каза да ви повикам за вечеря.

— Нима? — озърна се австралиецът.

— Да.

Единият от мъжете се изправи.

— С удоволствие бих хапнал нещо. Хайде, Хари.

— Не съм гладен. Ти върви и ми донеси нещо.

— Добре, приятел.

Когато австралиецът слезе от скалата, Рип се вмъкна в кораба. Хари не му обърна внимание.

— Върху какво работиш?

— Компютър. Необикновено нещо. Никога не съм виждал такъв.

— Нещо друго разглобихте ли?

— Още не. — Хари вдигна глава. — Иска ми се да разглобим оня катализатор. — Той посочи с палец. — Мисля, че разделя водата на водород и кислород. Старият Хедрик може да направи луди пари с такова нещо, повярвай ми, приятел. Ще докара до фалит всички петролни компании в света. Възможностите са направо невероятни. Само че той каза първо да проучим компютрите.

Хедрик можеше да бъде само австралийският милиардер Роджър Хедрик, вторият по богатство човек в света.

— Хедрик е достатъчно богат, не смяташ ли? — весело попита Рип. — Колко има? Петдесет милиарда?

— Над осемдесет — поправи го Хари. — Вече половин Австралия е негова. Обаче човек никога не е достатъчно богат. Поне Хедрик смята така.

Рип го потупа по рамото. Когато мъжът обърна глава, младежът му нанесе зашеметяващ удар по брадичката. Австралиецът тежко се строполи назад.

Рип извади изолирбанда. Когато свърши с устата, китките и глезените му, онзи вече пъшкаше. Поне не беше мъртъв.

— Извинявай, приятел — каза Рип и го хвана за глезените, издърпа го до люка и го пусна през него. На пода бе оставен сателитен телефон и младежът го хвърли подире му наред с комплекта инструменти.

Нямаше много време. Той отдалечи австралиеца колкото може повече от кораба, изправи го и го подпря на скалата.

После бързо махна капака на резервоара между дюзите и отвори едната туба. Повдигна я и започна да излива водата в резервоара.

Тубата бе наполовина празна, когато чу зад себе си глас.

— Не си убил оня човек, нали?

Беше Чарли Пайн.

— Какво правиш тук?

— Чудех се къде си изчезнал, след като не се върна в лагера.

— Някой видя ли те?

— Едва ли. Сега ми кажи тежко ли си ранил австралиеца?

— Само го цапнах с юмрук и му залепих устата. Ще се оправи.

— Какво наливаш тук?

— Вода.

— С вода ли работи?

— След около три минути ще разберем.

— Майтапиш ли се?

Едва бе изрекла тези думи, когато над тях се плъзнаха лъчите на хеликоптерни прожектори. Летяха ниско.

— Ами сега? — попита Рип.

Още два вертолета кацнаха на пясъка близо до двете машини на Шарки.

— От военновъздушните ли са?

— Съмнявам се.

Някой откри огън от вратата на току-що приземилия се хеликоптер.

Другият увисна във въздуха над тях и от него се разнесе силно увеличен глас. Говореше на арабски.

— Опа! — през стиснати зъби изсумтя Рип. Той изля цялото съдържание на първата туба и се пресегна за втората.

Лъчът на прожектора освети платнището върху летящата чиния.

— Бързо слез долу — извика на Чарли младежът. — Качвай се в чинията.

Тя скочи от скалата, вмъкна се под кораба и запълзя към люка.

— Горе ръцете! Хвърлете оръжието си. Предайте се и няма да пострадате. — Гласът от хеликоптера бе преминал на английски.

— В името на Ислямската либийска джамахирия, предайте се или ще ви застреляме.

— Божичко, сега ще хвърчат лайна! — измърмори на себе си Рип, докато изливаше водата от втората туба. Сякаш нямаше край. — Хайде… хайде…

И тогава водата свърши. Той се увери, че капачката на резервоара е здраво затегната. Беше направена изключително находчиво.

Рип хвърли двете туби през люка, вмъкна се вътре и го затвори.

Чарли Пайн стоеше до пилотската седалка на стъпалото към подиума и се взираше през купола.

— Единият от нас ще трябва да пилотира тая чиния — каза Рип. — Аз три-четири пъти съм управлявал стария аероплан на чичо ми. Бих опитал, ако ти предпочиташ първо да прочетеш ръководството.

Чарли седна на седалката, пресегна се за колана и го закопча.

— Дотук беше лесната част — въздъхна тя. — Имаш ли някаква представа как се пали това чудо?

— Всъщност… — измърмори Рип, пресегна се за стартиращата ръчка и я натисна навън. Пултовете светнаха, датчиците и уредите замигаха, компютърните екрани се включиха и от машинния отсек се чу бръмчене.

— Боже мой! — Възклицанието неволно се изплъзна от устните на Чарли Пайн. — Мислех, че се шегуваш.

— За трети път го паля. Оная нощ го оставих да работи цял час, докато другите спяха.

Тя зяпаше с отворена уста.

— Най-готини са компютрите — ухилено продължи обясненията си Рип. — Всеки е обозначен със символи. Още не съм сигурен, че разбирам всичките, но ми се струва, че ще се ориентирам, когато излетим.

Чарли обърна глава и впери очи в лицето му.

— Кой си ти все пак?

— Казвам се Рип Кантрел. Хайде, можеш ли да пилотираш това нещо?

Тя погледна пултовете и се опита да се ориентира.

— Този тук — пресегна се той и го докосна — трябва да е щурвалът. Мисля, че чинията лети като хеликоптер. Виждаш ли педалите? Изпълняват същата функция като рул, струва ми се, че задействат маневриращите дюзи.

— Пилотирал ли си хеликоптер?

— Летял съм с хеликоптер. Наблюдавах как го пилотират. — Рип отново й се усмихна, за да успокои опасенията й. Не се чувстваше напълно уверен, но не искаше тя да разбере.

— Онова нещо отляво според мен контролира гравитационното поле. Ако съвсем лекичко го повдигнеш…

Летящата чиния се отдели от земята, леко се наклони и плазовете й докоснаха камъка. Чарли компенсира с щурвала в дясната си ръка, после го пусна. Едва натисна педалите с крака… и усети, че корабът се обръща.

— Върха! — ахна вкопчилият се в облегалката Рип.

Навесът покриваше летящата чиния и Чарли не можеше да се издигне повече, иначе платнището щеше да се залепи за купола. Тя лекичко натисна дясната ръчка напред.

Корабът плавно излетя изпод навеса. Наоколо се вихреше пясък като от хеликоптерна перка.

 

 

Дъч Хааген стоеше с вдигнати ръце, когато чу вика на Бил Тагарт. Той се озърна назад към летящата чиния.

Космическият кораб като безшумен сребрист силует изплуваше от светлината на прожекторите и се приближаваше към тях.

Движеше се бавно, като хеликоптер. Само че без никакъв звук. Изглеждаше странно, като в ням филм.

— Мили боже! — ахна Бил.

— Ако малкия разбие това нещо… — Професор Солди изруга. Знаеше със сигурност, че Рип Кантрел е на пилотската седалка.

Либийският командир не вярваше на очите си.

Той закрещя на арабски, насочи пистолета си към летящата чиния и дръпна спусъка.

Войниците му изстреляха откоси автоматичен огън. По корпуса на тялото заиграха искри от рикоширащите куршуми.

 

 

Чарли вдигна лоста и натисна назад щурвала. Летящата чиния се наклони нагоре. Двамата с Рип чуваха трополенето на куршумите по кораба.

— Нищо не виждам — извика тя, когато осветеният лагер изчезна под тях.

— Използвай уредите! — посъветва я Рип.

И естествено на компютърния екран пред нея имаше авиохоризонт. Чарли наклони носа надолу, за да уравновеси кораба.

— Не се движим много бързо — отбеляза младежът.

— Още не съм включила дюзите. Трябва да поизпитам машината, да посвикна с нея.

— Сега не е нито времето, нито мястото. Да се махаме оттук.

Чарли Пайн плуваше в абсолютно непознати води. Докато разглеждаше контролния пулт, я обзе паника. Натисна един от бутоните. Не се случи нищо. Побутна някакъв лост. Над него се появиха символи. Три стрелки, сочещи нагоре. После зелени лампички.

— По-бързо.

Може би дюзите се контролираха с бутоните на ръкохватката на левия лост.

Тя откъсна очи от авиохоризонта, за да разгледа ръкохватката. Когато натисна бутона в самия й край, чу бучене.

— Внимавай къде караш — с малко по-висок от обикновено глас я предупреди Рип.

Чарли отново насочи поглед към авиохоризонта и уравновеси кораба с лоста в дясната си ръка. После завъртя ръкохватката на левия лост. Чу как ракетните двигатели се запалиха, разнесе се звучен тътен и ускорението силно я притисна към облегалката. Рип Кантрел изгуби битката срещу ускорението и се изтърколи до задния край на кабината.

Чарли някак си успя да натисне лоста напред и носът на кораба се хоризонтира. През купола видя обсипаното със звезди небе.

 

 

Пламъците от ракетните двигатели осветиха километри от пустинята във всички посоки. Блясъкът бе ослепителен, като малко слънце.

И ревът беше оглушителен, най-силният шум, който Дъч Хааген бе чувал. Той вибрираше в черепа и зъбите, разтърсваше плътта по лицето му. Дъч запуши ушите си с ръце, свлече се на колене и стисна клепачи, за да защити очите си от мощната светлина.

Когато звукът поутихна и светлината отслабна, той леко отвори очи. Летящата чиния се отдалечаваше на петнайсет градуса над хоризонта и оставяше след себе си пелена от бял огън.