Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (45)

Глава седемнадесета

Същата вечер, докато дългите часове бавно се точеха, странна и натрапчива идея се всели у Пол. Майка му и пастор Флеминг бяха отишли да подирят утехата на вечерната служба от осем часа в близката евангелистка църква. Макар че бяха настояли да ги придружи, той категорично им отказа. В пристъп на лошо настроение Ела се беше оттеглила в стаята си. Матри, по строгите указания на Дън и Мак-Ивой, беше вече в леглото си. Пол седеше сам във всекидневната на „Уиндзор“, съвсем сам, завладян от емоциите на деня и станал плячка на песимизъм и предчувствие, което не можеше да пренебрегне.

Няколко вестника лежаха разпръснати в краката му. Слуховете, че и Осуалд бил замесен, бързо се бяха умножили и сега заглавията обявяваха последната сензация по случая Матри. Ясно виждаше от стола си едрите черни букви:

КЪДЕ Е ИНОК ОСУАЛД?

ЗАГАДЪЧНОТО ИЗЧЕЗВАНЕ НА СРЕБЪРНИЯ КРАЛ

Препрочитайки за кой ли път тези редове, у него се надигаше импулсът да действа; ставаше все по-оформен и по-силен, докато накрая Пол не можа да устои. Още нямаше девет часа. Стана от стола, облече палтото, сложи шапката си и излезе от хотела. Предчувствието му сега беше тъй силно, че се беше превърнало в увереност.

Отвън бе започнало да роси. Ситният дъждец беше навлажнил паважа и сега преминаваше в студена сива мъгла, която, макар още да не беше съвсем тъмно, обвиваше улицата като покривало.

Пол насочи стъпките си към Елдън и сега изведнъж му стана ясно, че се беше запътил към Ашоу Теръс. Не след дълго влезе в дом номер 52. Докато изкачваше стълбището, минавайки като тъмна фигура покрай апартамента на Прюсти, в тъпанчетата на ушите му сякаш напираше сгъстената тишина. Със спокойно лице, но с ускорен пулс той се изкачи на най-горната площадка, почака малко, после почука на вратата на фаталния апартамент.

Отговор не последва. Беше ли сгрешил? Импулсивно извади от джоба си ключа, даден му от Прюсти, и го пъхна в ключалката.

Превъртя го лесно. Най-сетне се озова вътре и затвори вратата зад себе си.

С твърд глас произнесе:

— Има ли някой тук?

Никакъв отговор.

Не се виждаше и никаква светлина. Той остана неподвижен в мрачния коридор, обгърнат от околната тишина, от мъртвото мълчание на мъглата, което допълваше студеното безмълвие на необитавания апартамент. При все това жилището не изглеждаше съвсем запустяло — не миришеше на плесен и влага. Намери кутия кибрит в джоба си и предпазливо драсна една клечка. Линолеумът на пода беше чист. Солидната махагонова закачалка не беше прашна. В светлината на клечката той съзря отворената врата, водеща към всекидневната. Направи три крачки напред и влезе.

Повика още веднъж:

— Има ли някой?

Отново не последва отговор. Най-сетне може би беше сам в апартамента.

Пол запали газта в лампата с матов розов абажур. До този момент беше сравнително спокоен, а нервите му — приспани от куража, който го бе довел тук. Ала сега, докато разглеждаше страшната стая, където се беше разиграла трагедията, променила живота на толкова хора, плътта му сякаш започна да се топи по костите. Това, с което стаята всяваше ужас, беше съвършената й нормалност и делничен вид, които се разкриваха на слабата газова светлина. Под месинговия газов полюлей имаше кръгла дъбова маса. Две плюшени кресла стояха пред камината, в която, зад книжно ветрило, дървата бяха грижливо подредени. Пиростията и решетката пред камината, огледалото и орнаментите на полицата отгоре, бяха чисти и излъскани, часовникът точно показваше времето.

Изведнъж Пол задържа дъха си. Внезапно откъм спалнята се чу изпукване на дъска — шум, който макар и слаб, проехтя през смълчаната къща, като удар на Съдбата. Той се стресна и очите му се стрелнаха към вратата на спалнята. Трябваше да призове цялото си мъжество, за да се пребори с импулса да се обърне и побегне навън, когато дочу провлачени стъпки по пода. Беше очаквал това и всъщност то беше причината, която го доведе тук. Той остана като закован на мястото си, когато вратата на спалнята се отвори и се появи Инок Осуалд. Беше облечен в обичайното строго черно, но разчорлен и раздърпан, с развързана връзка, бледо лице и коса, нападала на кичури по челото му, с празни и мътни очи като на току-що станал от сън човек. Сякаш привидение, той се приближи към Пол и впери пронизващ поглед в лицето му.

— А, това си ти — каза той най-сетне. Гласът му беше глух и уморен, зареден с дрезгав резонанс, който подхождаше на високата и тромава фигура. — Предчувствах, че може да ме посетиш. Знаех, че имаш ключ.

Той се отпусна на един стол до масата и посочи на Пол друг до себе си.

— Съжалявам. Не мога да ти предложа нищо освежително. Преместих се тук вчера. По някакъв странен импулс, човек дори би казал по прищявка. Досега не съм се сетил да потърся храна.

Докато говореше, очните му ябълки се въртяха в орбитите си и разглеждаха стаята с празен поглед, после се спряха на Пол.

— Кажи ми… защо дойде?

Пол усети сухота в устата си. Как би могъл да обясни какво ставаше в главата му? Опита се да намери гласа си, помъчи се да го поддържа спокоен:

— Предположих, че сте тук. Дойдох… да ви кажа да се махнете… да бягате веднага.

Настъпи странна пауза. През летаргията си, през оловната тежест, която лежеше отгоре му, Осуалд хвърли внезапен поглед към Пол.

— Изненадваш ме, млади човече. Много ме изненадваш. Не съм непосветен в твоята дейност през последните месеци. Представях си, че не си особено… добре разположен… към мен.

— Сега го чувствам различно — отвърна тихо Пол. — Това, което преживях, което видях днес в съда и научих за механизмите на правораздаването… промени схващанията ми. Този случай вече е причинил достатъчно злочестини и страдания. Дадоха на баща ми петнайсет години нещастие и мизерия. Каква ще е ползата, ако започнат същото с вас? Така че — бягайте, докато още можете. В най-лошия случай заповедта за задържането ви няма да бъде издадена преди утре вечер. Имате цели двайсет и четири часа, за да напуснете страната. Поне имате шанса да опитате.

— Шанс — повтори Осуалд като ехо. — Шанс!

Той бе изпаднал в някакъв екстаз. Горната му устна потрепваше, червенина бе избила по лицето му с цвят на слонова кост, големите му очи се въртяха влажни и блестящи изпод сребристите му вежди.

— Млади човече! — извика той ненадейно, с висок и страстен глас, — все още има надежда за човечеството. О, сега съм сигурен… сигурен съм, че моят Спасител е жив!

Неспособен да се удържи, той стана на крака и започна забързано да крачи из стаята, сплел ръце и пукайки със ставите на пръстите си. От време на време вдигаше глава нагоре, сякаш благодареше на Бога. Накрая с усилие овладял емоциите си, той седна на мястото си и сграбчи здраво Пол за ръката.

— Мой скъпи момко, освен благодарността си, аз ти дължа едно обяснение. Само на теб се полага да чуеш цялата трагична история.

Все още държейки Пол в желязната си хватка, той се взря в очите му и след кратко мълчание започна с дрезгав глас. Маниерът му беше тъй архаичен и библейски, че минаваше границите на разума.

— Млади човече — каза той, — през целия си живот съм бил във връзка с Небето. От най-ранното си детство съм епилептик. — Той млъкна за миг, за да си поеме дълбоко дъх, после продължи: — Родителите ми бяха възрастни… Аз бях едничкият им син. При тези обстоятелства бях отгледан с много грижи, като в парник. Откъснаха ме от местното училище, за да ме обучава домашен учител, глезеха ме, не ме лишаваха от нищо.

Развих се по-късно. Но тъй като ме привличаше медицината, деветнайсетгодишен бях изпратен в университета, а от там — в болницата Сейнт Мери. Уви, моето заболяване ме принуждаваше да прекъсвам от време на време обучението си, докато накрая ме принуди да приключа завинаги с медицинското си образование. Трябваше да се завърна у дома. Все пак постепенно — вече бях преминал двайсет и петата си година — припадъците ми се поразредиха и почти изчезнаха, а аз можах да заема мястото си в обширната работа на баща ми и да поема многобройните отговорности, които наследявах.

Когато навърших тридесет, бях сгоден за една девойка с благ характер, чието семейство заема в обществото равностойно на нашето положение. Постигнато беше съгласие женитбата ни да се състои, ако след известен изпитателен период, станеше очевидно, че заболяването ми е било напълно излекувано.

Осуалд замълча и тежка въздишка разпъна гърдите му.

— За зла участ, през този период аз се запознах с Мона Спърлинг, която, както знаеш, работеше в един цветарски магазин. Бях отишъл там по чиста случайност, да поръчам цветя за годеницата си. Няма да се спирам върху баналността на онази първа среща, нито пък на коварния начин, по който от нея се разви и връзката ни. Поемам пълната вина за моята слабост и греховност. При все това мога да твърдя, че при падението си бях напълно подпомаган от нея. Никога, млади ми приятелю, никога не се оставяй да бъдеш впримчен от чара на една алчна и суетна жена. Мона измъкваше от мен всичко — дрехи, бижута, пари, дори самостоятелен апартамент. Като последно средство й предложих да поема изцяло издръжката на нея и на детето, което очакваше. Но тя отказа, като ме обсипа с най-обидни хули. Само женитбата би я задоволила.

Точно по това време умря баща ми. Бях доведен до безумие от скръб и тревога, а моите епилептични припадъци отново се появиха. След един особено силен припадък, по предварителна уговорка трябваше да се срещна с тази жена — Спърлинг.

О, скъпи момко, не можеш да си представиш колко болестно и опасно е състоянието след припадък. След като болния се надигне от земята блед, посинял, с нахапан език и пяна на устните, умът му си остава в дълбока наркоза, в някаква забрава, но страстите са по-буйни и възбудени. В такова състояние, раздразнен до полуда, аз напълно изгубих контрол върху себе си и… тогава извърших убийството.

Последва дълга пауза, а дивото разкривено лице на Осуалд се промени от бледа усмивка, тъй тайнствено загатваща за един осакатен и болен разум, че Пол неволно впи пръсти в облегалката на стола си.

— Първият ми импулс бе да се предам. После за пръв път заговори Вътрешният ми Глас. Една дума само: „Въздръж се!“. Не че се боях от последиците на моето престъпление, а просто защото съзрях пред мен да се простира като райски пейзаж онова, което можех да направя, ако останех на свобода. — Гласът на Осуалд изведнъж стана тържествен и изпълнен с достойнство. — След това посветих живота си на човечеството. Извиках високо: „Ще се грижа за бедните, за сакатите и куците, за слепите и благословен ще бъда, защото ще ми се отдаде заслуженото, когато праведните възкръснат!“.

— А какво… — прекъсна го Пол, — какво ще кажете за човека, който беше осъден?

— Ах!… — въздъхна Осуалд с тон на дълбоко съжаление. — Това беше единственият смущаващ недостатък в плана ми за изкупление, но така е било предопределено. Няма да отрека, че на няколко пъти се изкушавах да се предам. Ала Гласът заговаряше отново и отново, и по-повелително в тъмната тишина на нощта: „Какво пък! И ти ли си като онзи, който започна да гради къща и не можа да я довърши. Предай се и според закона всичките ти земни блага и богатства ще бъдат конфискувани от държавата. О, не. Въздръж се!“. Да, мой драги момко, дълбоко се разкайвах, но какво все пак можех да направя? Ние всички сме само сечива, инструменти на една Висша Сила. Страданието е нашата участ, а целта винаги оправдава средствата.

Отново онази тъжна и разкривена усмивка почти срамежливо се разля по безчувственото му, разкривено лице.

— Вътрешният Глас дори ми внушава стъпки, предпазни мерки за осигуряване на безопасността ми, така че моето велико начинание да продължи да се развива. Знаеш и за онези, които търсеха изгода от едно смътно подозрение за вината ми. При все че им наложих волята си, взех ги у дома си, моделирах ги така, както грънчарят вае глината, те все пак си оставаха един източник на тревога. О, не си въобразявай, че животът ми течеше охолно. Напротив, непрестанно се подлагах на най-суров аскетизъм. Нервното заболяване, което ме тормозеше от младини, сега за мен се превърна в постоянно бедствие. С изтощителни припадъци, два, дори три пъти седмично едва понасях съкрушителната му прегръдка. А над всичко лежеше тази най-потискаща и по-трудна от всички задачи! — да бъда постоянно нащрек и винаги предпазлив в действията си. В моята вдъхновена от Бога благотворителност не биваше да преминавам земните граници на обичайното, за да не разгадаят тайната ми всички онези очи, които любопитно надничаха отвън.

Възбуден от собствените си думи, Осуалд стана отново и започна да се разхожда неспокойно из стаята, с превити рамене и отпуснати люлеещи се ръце, като развълнувано си бъбреше на глас и се увещаваше в нещо.

Пол потръпна при вида на тази възбуда у Осуалд — тъмна и дълбока бездна на страдание, която растеше с всеки миг. Ужасяващо бе да се наблюдава отстрани крушението на тази човешка душа, но у Пол тази опустошителна картина събуди още по-голяма тъга. Той ясно видя, че мъжът пред него не беше с ума си.

Изведнъж отвън, несъмнено откъм далечния канал, долетя слабият вой на корабна сирена за мъгла. Като вопъл на измъчван дух, този неземен звук сякаш прониза Осуалд в сърцето. От устните му се откъсна стон, той се закова на мястото си и втренчил поглед нагоре, възкликна:

— Часът наближава. Опрости прегрешенията на Твоя слуга!

При последните думи гласът на Осуалд секна. Лицето му посивя, протегнатите му ръце се вцепениха и той остана така, сякаш покорен от неземна сила. Ала не след дълго постепенно се отпусна, огледа се наоколо и бавно се върна към действителността. Подпря се на ръба на масата, извади кърпичка от джоба си и отри потното си чело. После тъжно се усмихна на Пол:

— Още веднъж благодаря ти, скъпи ми младежо, за любезното внимание! Сега се чувствам добре и ако желаеш, можеш да ме оставиш сам.

Пол се поколеба, чувствайки в гърдите си онзи странен и скръбен пламък на съжаление, все още неугаснал в гърдите му.

— Обещавате ли ми да изчезнете далеч от тук?

— Да, да, ще се махна далеч, далеч от тук — кимна Осуалд и пак се усмихна, като сложи ръка на рамото му. — Не е нещо непредвидено. Разполагам с необходимите средства. Сбогом и Бог да те благослови!

Ръкостискането му беше ледено. Той отвори вратата и Пол излезе.