Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Beyond This Place, 1940 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веселин Кантарджиев, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2016)
Издание:
Арчибалд Кронин. Отвъд бездната
Английска. Първо издание
ИК Инфо Спектър, Стара Загора, 1994
Художник: Николай Демеров
Издател: Владимир Владимиров
ISBN: 954-8205-03-3
История
- — Добавяне
Глава осемнадесета
Същата сутрин тъкмо в момента, в който Пол получи писмото на Луиза Бърт, един мъж на около петдесет, с едро телосложение, но с характерното лице на актьор, стоеше във всекидневна на къщата си, загледан през прозореца в широката поляна, прорязана от цветни лехи и оградена с храсти от рододендрон. От съседната стая долиташе бъбренето на двете му дъщери, които се готвеха за изложбата на понита в училището Сейнт Уинифред. От време на време чуваше и любимия глас на жена си Кетрин да вмъква с по-нисък тон някоя остроумна забележка. Но въпреки тези весели белези на семейно единение, сър Матю Спрот беше в лошо настроение.
Влизането на прислужницата, която започна да разчиства богато отрупаната маса, прекъсна нишката на мислите му и с онзи сприхав поглед, запазен само за нисшестоящите, той отиде в съседния хол. Тук малката група бе вече готова. Жена му, особено очарователна с късата си кожена наметка и кожена боа от същия кафяв цвят, слагаше ръкавиците си. Момичетата, спретнати и гиздави в костюми за езда и кадифени шапки, носеха нагайките[1] си с позлатени дръжки, които той им беше подарил за миналата Коледа. По-голямата беше на шестнайсет години — стройна, мургава и спокойна като майка си, докато по-малката, която с късата си, закръглена фигура и румения цвят на кожата си, приличаше повече на него, току-що бе навършила дванайсет.
Лицето му просветна, щом двете му деца го наобиколиха и шумно започнаха да настояват да ги придружи и той, докато жена му, наблюдавайки сцената със спокойна усмивка, добави увещаващо:
— Ще ти подейства добре, скъпи. Много се претоварваш напоследък.
Беше стройна нежна жена, с бледо овално лице, което излъчваше особена приветливост. На четиридесет години, с нежни лицеви кости и запазена снажна фигура, тя все още изглеждаше като момиче, по лицето й носеше отпечатъка на нещо нездраво, на постоянната борба с болестите през целия й живот. Чистата й бяла кожа беше прозрачна. Пръстите на ръцете — дълги и заострени.
Загледан в нея с нескрита обич, Спрот се поколеба, поглаждайки устните си с пръст — привичен жест. После смекчи отказа си с шега:
— А кой ще печели парички, ако и аз се заскитам с вас?
Той им отвори входната врата. Закритата кола с шофьора Бенкс вече ги очакваше на алеята. Скоро те се настаниха удобно, с колене увити в пътно одеяло. Когато потеглиха, Кетрин се обърна и му махна с ръка през задното стъкло на лимузината.
Бавно, малко намръщен, спирайки се, за да се вгледа разсеяно в някоя от най-хубавите си картини, той се върна назад през библиотеката към кабинета си. Къщата му беше богата и просторна. През последните десет години, воден от вродения добър вкус на жена си, той планомерно се беше стремил да постигне върха на изтънчеността и лукса. Ценеше своите фини вещи: малките готически столове, скъпите килими, статуетките от Роден[2] и Майол[3], двата пейзажа на Констейбъл[4]. Тези неща бяха едно недвусмислено доказателство за успеха му.
Беше се издигнал единствено със собствени усилия от най-скромния и презиран слой на обществото, по неговия израз — „от по-малко от нищо“. Останал сирак, той беше отгледан от леля си — мършава и отрудена мрачна жена, облечена в шал и дървени обувки на нозете, с лице зацапано от въглищен прах. Бедната женица едва свързваше двата края като сортировачка на въглища в обеднелия миньорски район Гедсхил, близо до Нотингам. Въпреки тази съкрушаваща обстановка, мръсотията и нищетата на едностайното жилище в миньорското селище, ритниците и шамарите, с които го обсипваха още от самото начало, Матю Спрот бе обладан от едно-единствено желание — да успее. Мотото: „Ще успея, ще успея, ще успея!“ беше като гравирано, незаличимо в сърцето му.
В началото, както в кариерата на повечето създали се сами мъже, и той следваше модела на трескаво усърдие и щастлив шанс. Беше умен младеж и неговият учител в Гедсхил — човек влюбен в класиците — му даваше нощем безплатни уроци.
На четиринайсет години, вместо да слезе в мината, той избяга в Уъртли и стана момче за поръчки, а после чиновник в печатарската фирма на Марсдън и компания, която понякога отпечатваше бланки и образци за съдилищата. Тук Спрот за пръв път можа да хвърли поглед към машинарията на съда. Пришпорен от тази впечатляваща картина, той усилено започна да се учи и самообразова през свободното си време. После му се отдаде възможност да постъпи като начинаещ служител в кантората на стария Томас Хейли — уважаван адвокат с добра репутация в околията.
Спрот избра правото не от вътрешно влечение и не защото се чувстваше морално пригоден за тази професия, а тъй като усещаше, че тя в най-голяма степен би му предоставила шанса да придобие власт. „Ще успея, ще успея, ще успея!“ — думите пулсираха и шумяха като вихрено въртящи се колела в мозъка му.
Спрот, разбира се, нямаше никакво намерение да продължава кариерата си на обикновен помощник в кантората на Хейли и след като изминаха пет години и издържа последните изпити пред Юридическото дружество, той напусна и започна самостоятелна практика. Заряза бившия си учител и работодател, който, с разклатеното си здраве, беше вече твърде зависим от него, за да блъска сам. Но имаше ли това някакво значение?
Сега беше само солиситър[5], но първата крачка към осъществяването на основната му амбиция беше направена. Изпълняваше задълженията си със завидна енергия и продължаваше самостоятелното си обучение по общо и конституционно право. Когато се почувства подготвен и успя да събере необходимата такса, той подаде молба името му да бъде заличено от списъка на солиситърите, постъпи в лондонското адвокатско сдружение и получи пълноправна адвокатска практика.
Спрот не си затваряше очите пред трудността на задачата, с която се беше нагърбил. Имаше малко пари и малко връзки. Много месеци той беше принуден да обикаля съдилищата като адвокат без дела. Тогава му предложиха да чете лекции в адвокатското сдружение, което имаше и образователни функции. Той прие, но само като временно занимание — като трамплин, от който да стане полезен на онези, които държаха властта, и място, където можеха да го забележат. Постепенно стана известен като интелигентен мъж с неизчерпаемо трудолюбие и специални познания по наказателно право. Освен това беше добър оратор с дарба за остроумни забележки, язвителни или добродушни — според случая, и изключителна способност, стигаща до гениалност, да манипулира с емоциите на съдебните заседатели.
През 1910 година, когато наближиха парламентарните избори, той се нареди под знамето на подкрепящите местния консервативен кандидат сър Хенри Лонгдън. Спрот не пожали сили. По всяко време на денонощието произнасяше патетични речи на предизборните събрания. Лонгдън беше избран в парламента и Спрот получи наградата си. Към него потече пълноводен поток от дела и той все по-често и по-често се явяваше като адвокат на обвинението в съда на Уъртли.
Макар и все още със скромни доходи, влиянието му нарасна неимоверно. Пет години Спрот работи робски и стана позната и омразна фигура в многочислената престъпна общност на Уъртли. Усърдно обработваше хората, които можеха да му бъдат от полза, и наистина, когато му беше изгодно, той можеше да бъде най-добрият компаньон на света. Но въпреки всичките му усилия, повишението все не идваше. През този период той се ожени и често жена му с всички сили се мъчеше да го предпази от отчаянието. Никога ли нямаше „да успее, да успее, да успее“?
Когато вече изглеждаше обречен да изживее живота си като провинциална посредственост, изведнъж се появи изпратена от небето възможност. Един случай на убийство, който беше възбудил обществения интерес, бе насрочен за разглеждане в съда на графство Уъртли. В навечерието на процеса видният прокурор, на когото бе възложено да поддържа обвинението, внезапно се разболя сериозно. Вместо да отложат делото, решиха да поверят случая на Спрот, тъй като неговите по-изтъкнати колеги бяха твърде много ангажирани с други дела, за да имат възможност да разучат комплицираните факти.
Това беше повратната точка в кариерата му. Онзи вътрешен глас продължаваше да му нашепва: „Успей, успей, успей!… Това най-сетне е твоят шанс!“. И той се хвърли с всички сили и средства, с които разполагаше, в обвинението срещу Рийс Матри. Намерението му беше да привлече като във фокус вниманието върху собствената си сила, да ги накара да се вцепенят, да онемеят от брилянтната му реч, и каквото и да става, да осъди обвиняемия. Успя!!!
Не бяха изминали още и осем месеца, когато го направиха секретар на съда в Ънмарстън и той влезе и кабинета на съдия в Темпъл[6]. Но остана да живее в провинциалния си дом, което се улесняваше от бързите експреси между Уъртли и Лондон.
Отчасти поради обширните познания, отчасти и заради забележителната му юридическа ловкост, все по-често започнаха да му възлагат големи дела, на които той беше прокурор — функция, която изпълняваше тъй безупречно, че през 1933 година му дадоха рицарско звание[7]. Сега, на петдесетгодишна възраст, все така пълен с енергия и амбиции още по-раздути от успеха, той се чувстваше и беше наистина готов за по-високи полети. Тактиката му да остане и да живее в Уъртли бе дала плодове — поканиха го да се кандидатира на следващите избори за депутат от Консервативната партия в града, против Джордж Бърли, с голям шанс за успех. А веднъж озовал се в Камарата, постът на Главен държавен адвокат нямаше да бъде много далеч; после, с течение на времето, не би ли могъл да стане председател на Камарата на лордовете и пазител на държавния печат? И накрая да постигне апогея на кариерата си — министърпредседателския пост?
Разбира се, в хода на тази епична борба нагоре към върховете, твърде важно, съществено беше да бъде безкомпромисен и безпощаден. Спрот не хранеше никакви илюзии относно качествата, необходими за успеха. Животът беше сурова битка, в която можеха да оцелеят само най-приспособените.
С придобиването на все повече власт и намръщването му ставаше все по-тежко и респектиращо. Езикът му започна да шиба като камшик. Задължен в началото да се умилква и на всяка цена да предразполага другите към себе си, той се беше научил прецизно точно кога и как да се отърве от някого, който вече му бе свършил работа, кога да мине с разсеян поглед покрай друг, когото бе ласкал и залъгвал. А над всичко друго, беше усвоил изкуството винаги да бъде крачка напред от съперниците си, постоянно да доказва предимствата си, да демонстрира способностите си със застрашителна изява на воля и власт.
Естествено, създал си бе неприятели и добре съзнаваше репутацията, която беше придобил. За него говореха, че е приспособенец, който служи на дадения момент, че е блюдолизец и подмазвач пред силите на деня, че при всяка крачка нагоре хладнокръвно стъпва върху лицето на човека под себе си. Обвиняваха го, че сериозно е напакостил на някои хора. В частност, шепнеше се, че при упражняване на служебните си задължения като прокурор, твърде често прибягвал до вродената си дарба да направлява хода на правосъдието.
Докато се разхождаше неспокойно из кабинета си, лицето му все повече се мръщеше. Най-сетне призна пред себе си причината за сегашното раздразнение. Да, онзи въпрос, повдигнат така неочаквано пред Камарата на общините, му бе причинил най-горчиво разочарование. Разбира се, Джордж Бърли беше глупак и неговият партиен лидер сериозно го бе смъмрил. Още повече че министърът на вътрешните работи от самото начало беше потушил проклетата афера с възможно най-голяма твърдост. При все това изводите бяха в най-висша степен и най-меко казано нежелателни. В един ограничен кръг хора имаше значителни коментарии, които бяха стигнали и до ушите на жена му. Миналата вечер, когато бяха останали насаме, това я бе накарало да го разпитва тактично.
Макар че не беше много склонен да кълне и проклина, Спрот тихо изруга. Едничката истински безкористна страст в живота му беше обичта към семейството, особено към жена му.
Тя не му беше донесла пари или обществено положение, тъй като не бе нищо повече от дъщерята на един лекар в Уъртли. Така че, като се ожени за нея, и той веднъж отстъпи от утвърдения си модел на поведение. Все пак нейното предано приятелство, подкрепата, която получаваше от възхищението й към него, и завладяващата доброта на характера й, го бяха наградили богато. Той нямаше приятели и съзнанието, че тя го обича и винаги е на негова страна, го беше подкрепяло при не едно трудно положение. Мъчителното подозрение, че, макар и малко, репутацията му можеше да бъде опетнена в нейните очи, накрая го накара да вземе решение.
С решителен жест той взе телефонната слушалка и поиска да го свържат с полицейското управление на Уъртли.