Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (23)

Глава двадесет и трета

— Съжалявам, но закъснявате с наема вече цяла седмица.

Беше хазайката на Пол, докато рано на другата сутрин той привършваше с обличането си.

— В момента съм малко затруднен с парите, мисис Копин. Бихте ли почакала до идната събота?

Застанала на вратата, с халат на лекета, прилепнал към плоските й гърди, тя го разглеждаше със съмнение. Разбираше, че той си е загубил работата и макар че не беше безсърдечна, борбата за съществуване бе направила за нея съчувствието лукс, който тя не можеше да си позволи.

— Не мога да допусна да ми се налагат — каза тя накрая. — Давам ви срок до утре вечер. Ако до тогава не си намерите работа, боя се, ще трябва да напуснете квартирата, а аз ще съм принудена да задържа вещите ви.

Пол нямаше намерение да търси постоянна работа и в джоба си имаше само десет шилинга, но не искаше да я мами. Когато тя излезе, той отвори куфара си и прегледа оскъдните си вещи, включващи сребърния му часовник с верижка. Ако тя ги продадеше, може би щеше да си набави сумата, която й дължеше. Освен дрехите на гърба си, Пол взе само книжата свързани с баща му и внимателно ги мушна във вътрешния джоб на балтона си. После за последен път огледа стаята и излезе.

Лейнс, където той стигна към десет часа, бе името, дадено на една от най-старите части на Уъртли като съкращение от старото име Феърхол Лейнс — през Средновековието плац на военен лагер, където са устройвали рицарски турнири, но впоследствие деградирало до място, където ставаха панаирите. Към края на деветнайсетия век процесът на деградация бил продължен с построяването на евтини работнически жилища — манифестация на индустриалната викторианска ера. Днес, резултатът от това беше един бедняшки квартал — най-грозната част на града, мрежа от криви, тесни и мръсни улички, оградени с порутени високи сгради.

През целия ден Пол кръстосваше тези улици, опитвайки се безуспешно да открие човека на име Касълс. Привечер заваля ситен дъждец. Решен да не се спира пред нищо, той се запъти към центъра на района, където за девет пенса го пуснаха да пренощува в един работнически „приют за една нощ“.

Мястото беше по-бедно дори и от пансиона на Харт, който някога бе посетил, и се състоеше само от дълга стая с под от голи дъски, до която се стигаше по разнебитено дървено стълбище. Леглата всъщност бяха хамаци от зебло, провесени на две дебели въжета по дължината на спалнята. На единия й край имаше мръсна кухня, където скупчени около печката окъсани мъже, въоръжени с тигани и походни канчета, се блъскаха и напираха с лакти за място, където да си приготвят вечерята.

С поглед към тази тълпа, Пол, както си беше напълно облечен, се изтегна върху хамака си и се зави с тънкото износено одеяло.

— Не искаш ли да вечеряш, колега?

Пол се обърна. На съседния хамак лежеше подпрян на лакът дребен мъж със съсухрено, но дяволито лице. Пред него имаше две омазнени книжни кесии. Беше облечен с износен балтон и носеше придаващ самочувствие кариран шал. Брезентовите му обувки за тенис бяха изцапани с кал и натъпкани с кафява хартия. Докато светлите му мънистени очи задържаха погледа си върху Пол, кокалестите му пръсти бръкнаха в едната кесия, извадиха една угарка от цигара, разкъсаха я и изтърсиха тютюна в другата кесия с бързина, придобита от практиката.

— Ще сготвя и за двама ни, колега, ако случайно ти се намира нещо за кльопане.

— Съжалявам — рече Пол. — Хапнах малко, преди да дойда.

— Имал си късмет, колега. Аз пък бих могъл да изям цял вол. С рогата и всичко друго — добави той с ухилената си мъртвешка глава.

Като привърши заниманието си, той затвори пълната кесия и внимателно я пъхна под ризата си. От тютюна, който остана, сви цигара и я затъкна зад ухото си. После слезе от хамака, изправи фигурата си на невестулка, погледна разбиращо Пол, кимна към надписа „Пушенето забранено“ и забърза към нужника.

Когато се върна, Пол се наведе към него.

— Търся един човек на име Касълс. Чувал ли си нещо за него?

— За Чарли Касълс? Чувал съм. Че кой не е чувал?

— Къде мога да го намеря?

— В момента го няма. Изглежда, че се е захванал с някоя работа. Трябва да се върне след няколко дни. Ако не го окошарят пак. Навъртай се насам и ще ти направя отстъпка в бакшиша. — Той замълча за момент. — Знаеш кой е той, нали?

Пол поклати глава.

— Не.

Другият нервно се засмя.

— Ще разбереш тогава, колега.

— Кажи ми — настоя Пол.

— Е, добре — повдигна рамене дребният човек, — той е разбойник от класа… обира залозите на конните състезания… през свободното си време търгува с крадени вещи. Изкарал е години в пандиза. Грабежи, побоища и тям подобни… всъщност, той току-що излезе след дълго престояване там. Подписа декларация, че ще се поправи. Стар пандизчия. И забележи, някога е бил важна клечка. Сега обаче е на дъното.

— Разбирам — каза Пол. — А в кой затвор е лежал?

— Стоунхийт.

Пол рязко си пое дъх.

Врявата в спалнята се беше усилила — викове, псувни, смях. Някой засвири на устна хармоника. Беше почти полунощ, когато се установи някаква тишина. Пол спа на пресекулки.

На другата сутрин в шест часа всички бяха разбудени чрез развързване на едното от поддържащите въжета, което автоматично изсипа на пода спящите в хамаците. Онези, които се опитаха да продължат съня си на пода, бързо се размърдаха под ритниците на собственика на приюта. Пол се запъти навън, в мразовитото утро, заедно с другите. С него тръгна и съседът му от изминалата нощ и го поведе към най-близкото кафене. Там той се спря с изражение на оптимистично очакване, като потропваше с крака, обути в скъсаните обувки за тенис и духаше в шепите си.

— Какво ще кажеш за канче овесена каша, авер? Ще трябва да се изръсиш. Имам само едно петаче.

Като развали един от няколкото си шилинга, Пол го почерни с кифла и кафе.

Името му беше Джери. Джери Магарето му викали. С унила усмивка той призна, че бил почтен крадец на дребно и муфтаджия, че от години не се е залавял с редовна работа, но знаел всички чалъми как да скърпи едно преживяване. Най-обичайното му занятие било да събира фасове. Тършувал за изпушени цигари из канавките по улиците и продавал тютюна за три шилинга и шест пенса фунта. В лошо време обаче добивите били ниски и тази сутрин щял да опита да припечели нещо с плакатите. Предложи на Пол да го придружи.

— Идваш с мен, колега. С тези хубави дрехи няма начин да не ти дадат плакат.

Отначало Пол се канеше да му откаже, но все пак защо ли не? За да намери Касълс, трябваше да поддържа връзка с този странен компаньон. Освен това в тази част на града щеше да остане скрит от полицията. Пък и вече почти нищо не беше останало в джоба му, за да преживява.

Двамата тръгнаха по посока на Дюкс Роу. В началото на улицата, пред порутена сграда, носеща фирмата: „Компания за реклама и обяви — Лейн“, те заеха местата си зад мъжете вече наредени покрай дъсчената ограда. След около час портата се отвори и първите двайсетина мъже, включително Пол и придружителя му, бяха допуснати вътре.

В двора се намираха редица рекламни дъски, които се носеха като сандвичи на раменете. Бяха прясно облепени с рекламни жълто-червени плакати за театър Палас. Като видя какво правят другите, Пол отиде към една от двойните дъски, сложи я на раменете си и тръгна към голямата порта. Редицата отново се сформира и Пол закрачи след Джери Магарето.

През целия ден редицата се извиваше като червей през най-оживените улици на града. Дъските бяха тежки, неудобни за носене и постоянно се блъскаха в мускулите на раменете му. В пет часа те се върнаха на Дюкс Роу, където на всеки платиха по два шилинга и девет пенса за работата.

На излизане от двора Джери забеляза:

— Сега можем да се назобим.

Със светнали като мъниста очички, той заведе Пол право в най-близката гостилница.

Всеки ден през онази седмица Пол излизаше с рекламните дъски. Работата беше унизителна — за да привличат вниманието, мъжете — подвижни реклами, трябваше да носят нещо странно или смешно в облеклото си и една сутрин Пол бе издокаран с една омачкана и скъсана шапка. Към обед, докато се движеха като на парад по Уеър стрийт, той зърна една от продавачките в „Бонанза“, Нанси Уилсън, да се приближава към него. Бързо наведе глава, но не и преди тя да го разпозна. По лицето й премина изражение на шок и изненада.

Но това не го тревожеше. Можеше да просъществува с парите, които получаваше. Девет пенса беше цената на нощувката в приюта, а останалото стигаше за храна. Тъй като по-икономично беше да ползва кухнята, по съвета на Джери Пол си купи на старо един тиган от съдържателя. От най-евтиното месо, опържено с лук, ставаше добра, питателна вечеря.

Приютът даваше подслон на една пъстра, изоставена от обществото, безотговорна и мързелива компания — отрепките и утайката на обществото в Уъртли. Никой от тези мъже нямаше постоянна работа, дори най-свестните от тях бяха зависими от капризите на случайни, временни работодатели. Ако по канала пристигнеше за разтоварване керван от шлепове, ако трябваше да се изкопае отходен канал, ако снежната буря бе навяла дълбоки пресни по улиците, тогава, по думите на Джери, тези мъже ядяха и пиеха. Имаше и други, които пък упражняваха различни и странни занятия: събирачи на парцали, празни бутилки и иманяри по бунищата. Бяха мълчаливи фигури с вмирисани парцаливи дрехи, които ровеха из кофите за смет, полупрегърбени от постоянното взиране в земята, непрестанно търсещи съкровища — бутилки, изхвърлена порцеланова чинийка, парче ръждясал метал.

Уличните развлекатели също бяха не съвсем почтена група. Имаше един — „човекът каучук“, който развличаше минувачите като ядеше суджук с пръстите на краката си. Слепият цигулар, един злонравен старец, всяка вечер сваляше сините си очила и ги оставяше до бастуна, с който патетично почукваше по улицата; после се изтягаше удобно и се зачиташе във вестник „Куриер“. Певецът от Дъблин специализираше в носене на театрални плакати, а любимата му вечеря бяха горещи картофи и осолена херинга. Накрая, сакатите — мъжът без крака, който се приплъзваше по тротоара на ръцете и бедрата си, престорения паралитик, болните, които излагаха на показ раните си и търгуваха с тях и просяците — откровени и безсрамни. Повечето бяха покварени и порочни. Някои бяха и много болни. Скупчени заедно в ниската, зле проветрена спалня, неподредена и мръсна, те хъркаха, крещяха на сън и в дългите нощни часове отделяха зловония, които се смесваха с вонята от нужника.

А колко бързо безнадеждната атмосфера на това място зарази Пол и го изпълни с отчаяние и меланхолия. Започна да мисли, че никога няма да успее да разбули мистерията под нарастващото бреме на бездействието, закопня за някакво решително действие, което веднъж завинаги да разсече заплетения възел от невидимите въжета, които го обвързваха. Яремът на неправдата все по-жестоко протриваше младата шия и младия му дух. Той будуваше замислен през безсънните нощи, а мислите му се въртяха и се връщаха с нарастваща горест и омраза към главния виновник за страданията на баща му, прокурора Матю Спрот.

Към края на седмицата, Лейнската рекламна агенция престана да наема хора за своите плакати — сандвичи. На портата ги върнаха обратно. Пол погледна Джери, който равнодушно вдигна рамене.

— Те често се отказват от услугите ни. Вместо това разлепят плакатите. Ще опитаме на гарата.

Отидоха заедно на гарата и през следващите два дни се навъртаха наоколо, като издебваха случай да пренесат чанта или куфар и през цялото време внимаваха да не ги забележат носачите, които считаха това за нарушение на правата им. С малкото бакшиши, които получи, Пол можа да изкара до събота. Същият ден вечерта, когато влизаха в нощния приют, Джери се спря и посочи един непознат — висок и жилав мъж на около четиридесет, с бледо тясно лице, небръсната брадичка и малки очи, облечен в кафяв костюм, с мека шапка на главата и развързана вратовръзка, висяща върху жилетката му.

— А, ето и нещо за теб, колега — възкликна Джери тихо. — Онзи там е Касълс… и внимавай как ще го използваш.