Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (16)

Глава шестнадесета

На другия ден във вестникарската будка на ъгъла, Пол поръча да му доставят всеки следобед по един брой от „Куриер“. Вестникът обширно информираше за дебатите от предишния ден в Камарата на общините и макар да знаеше, че не би могъл да очаква незабавен резултат от претрупания с работа Парламент — нали Бърли трябваше да изчака удобен случай — всяка вечер след връщане от работа Пол четеше ежедневника с интерес. С дух повдигнат от надеждата, той започна да гледа с други очи на условията, при които живееше в момента и се постара да се пригоди колкото може по-добре към тях. В пансиона разшири познанството си с единствения наемател на негова възраст — чиновникът в счетоводно бюро Джеймс Крокет, с когото до сега само си бяха кимвали с глава. Крокет, един улегнал и доста отегчителен характер, редовен като часовников механизъм в навиците си, който предпочиташе високи колосани яки и вързани на фльонга връзки, беше самата предпазливост, когато отвръщаше на авансите на Пол. Една неделна утрин се случи да излязат от стаите си едновременно. Крокет нерешително извади два билета от джобния си бележник.

— Бихте ли ги взел? Даде ми ги управителят на фирмата. Той е член на Ботаническото дружество.

Пол разгледа билетите.

— А не искате ли да ги използвате вие?

— Приятелката ми не се чувства добре — обясни Крокет — и за съжаление не можем да отидем. Много е красиво. Затворено е за посетители в неделни дни и се допускат само членове на дружеството и приятелите им.

За да не нарани чувствата на съквартиранта си, Пол прие билетите и като издума някаква благодарност, забърза към магазина. Откри, че при новото му настроение свиренето вече не го отегчаваше. От време на време хвърляше поглед отсреща към Лена Андерсън, като се опитваше да проникне през бариерата на нейната резервираност. Това в никакъв случай не беше лесна задача. След онзи кратък период, когато беше говорила по-свободно с него, напоследък мълчаливата й затвореност се беше възвърнала и понякога в очите й се четеше някакъв упорит болезнен въпрос. Нараняваше го това явно отдръпване от приятелството, което й беше предложил. И един ден по обед — беше събота — Пол се подчини на един внезапен импулс.

— Лена! — възкликна той, като направи тона си лек и небрежен. — Защо да не излезем за малко заедно… утре следобед?

Тя не отговори и той продължи полушеговито:

— Един приятел от съборетината, в която квартирувам, ми даде два билета с привилегии за Ботаническата градина. Може би няма да е лудо възбуждащо изживяване, но поне ще наруши монотонността на младия ни живот.

Изражението й видимо се промени, но тя отново не каза нищо.

— Какво има? — озадачен и малко раздразнен, той опита да се пошегува: — Страхуваш се да не те ухапят орхидеите ли?

Тя се усмихна вяло, но мускулите на лицето й едва се отпуснаха, а онази уплаха, страхът от света и човешките същества, остана в очите й.

— Много мило от твоя страна — продума тя с обърната встрани глава. — Не излизам често…

Той не можеше да разбере нейната сконфузеност, така изцяло несъответстваща на обикновената му покана. А и магазинът пак се пълнеше с клиенти.

— Помисли си — рече той като се завъртя на табуретката си с лице към клавишите. — Можеш да ми се обадиш, ако решиш да дойдеш.

Лена, странно възбудена, бавно се върна към тезгяха си. През тези последни шест седмици откакто бе дошла в Уъртли, тя нито веднъж не беше насърчила или приела и най-малкото внимание от страна на някой мъж. Беше имала трудности, разбира се. Някои от тях бяха много неприятни. Харис например я беше задявал, когато за пръв път бе дошла в „Бонанза“, но твърдото й безразличие постепенно го беше отблъснало. Вечер на прибиране нерядко я причакваха и проследяваха по улиците, когато крачеше като млада Юнона^[1] към дома си. Тези случаи болезнено съживяваха страховете й, караха я да ускорява крачките си с вкаменено, застинало лице. Но днес беше нещо различно и затова може би криеше опасност. Нима не си беше изработила твърди правила на поведение? Нима не беше наложила на чувствата си една непреклонна въздържаност? И все пак, докато следобеда отиваше към края си, тя си каза, че няма да бъде голяма беда, ако приеме поканата на Пол. Очевидно бе, че това предложение не означаваше нищо за него — отношението му към нея беше неизменно честно и приятелско, не повече. Никога не беше й отправял многозначителен поглед, никога не бе докосвал дори ръката й. О, не беше нужно да спазва до фанатична крайност едно решение, взето под натиска на големи изпитания и терзания на ума. Когато работата намаля и й се отдаде възможност, тя прекоси пътеката между щандовете до него и му каза, че с радост би го придружила, ако той би могъл да я вземе от къщи след два часа.

След обед на другия ден, който беше хубав и слънчев, Пол вече крачеше по Уеър Плейс. Макар и близко до магазина, кварталът беше тих и почтен. Много от високите, изцапани със сажди къщи имаха пъстри сандъчета за цветя на прозорците си, което освежаваше старомодната улица.

Едва достигнал номер 61 вратата се отвори и Лена, облечена в тъмно неделно манто и шапка, се появи на късата, покрита с плочи пътека, която водеше към улицата. На входа зад нея беше застанала възрастната жена, която бе видял онази нощ пред магазина. След моментно колебание тя реши да излезе отвън на паважа и да се запознае с Пол.

— Аз съм мисис Хенли. — Тя усмихната му подаде ръката си, обезформена от артрита. — Чувала съм за вас от Лена.

Беше около петдесетгодишна, с посивели коси, ръст по-нисък от средния и така приведена от ревматизма, че трябваше да накланя глава назад, за да гледа Пол. Въпреки сковаността й, лицето й беше оживено и весело, за което спомагаха и светлите като на птица очи.

— Казаха ми, че сте голям музикант — забеляза тя, все още изучаваща лицето му със светлите си птичи очи.

Пол искрено се разсмя.

— Чукам по малко на клавишите. Аз съм музикант не повече от латернаджията, който върти дръжката на инструмента си.

— Както и да е. Радвам се, че извеждате навън Лена. Тя не получава и половината от необходимия й свеж въздух. Не искам да ви задържам. Дощя ми се само да кажа едно „здравейте“.

Доволна, мисис Хенли отмести погледа си от Пол и отправи към Лена нежна, насърчителна усмивка.

— Приятна разходка!

Тя закрета обратно към къщата, като се опираше на перилата на стълбището.

Когато вратата зад тях се затвори, Пол и Лена започнаха първата си разходка. Червеният трамвай ги откара по Уеър стрийт — потопена в неделна тишина — през Ленърд Скуеър и навън по Гарланд Роуд към предградията, където вили от червени тухли се кипреха зад лаврови храсти и араукарии^[2]. Ботаническата градина се намираше в края на този район и на последната спирка те слязоха от трамвая и преминаха през големия украсен портал.

— Можеше да е и по-лошо!

Пол се усмихна на Лена, след като хвърли бърз, ориентировъчен поглед към хубавите хълмисти поляни, алеята от стройни кестенови дървета, която водеше до едно езеро в далечината и многобройните украсени с орнаменти оранжерии из обширната площ на градината.

— По това време на годината може би няма да има много за гледане на открито, но нека първо се поразходим, преди да влезем в оранжериите. Искам да забележа, Лена, че днес изглеждаш чудесно.

Тя не отговори на този неочакван комплимент. Все пак той беше съвършено верен и Пол осъзна това още с появяването й, а сега, докато вървяха към езерото, забелязваше и заинтригуваните погледи, които тя привличаше върху себе си от хората, които ги срещаха. Никога не я беше виждал облечена в нещо друго, освен в униформата си и в износеното си всекидневно палто. Никога не бе разбрал истински каква естествена грация и индивидуалност притежаваше тя. Днес беше различна — така необикновена, с топлия тен на кожата си и гъстата коса с цвят на пчелен мед, с грациозната си фигура и лека походка. Очите й, които той никога не беше виждал на естествена дневна светлина, бяха с лешников цвят, с прашец от тъмнокафяви точици. Най-поразителни от всичко бяха пълната непринуденост на държането й, простотата на обноските й, изражението на лицето й, които бяха едновременно затрогващи и изпълнени с достойнство. Внезапно го обхвана любопитство да узнае повече за нея.

— Разкажи ми за себе си, Лена… за семейството… за дома си.

Тя не проговори веднага. После, загледана между високите оголени дървета пред себе си към сребристото трептене на езерото, с няколко кратки изречения му каза, че била родена в Слийскейл на източния бряг. Шведските й предци се установили там преди много години. Баща й останал вдовец, когато била дете на седем години. Бил съсобственик на малък риболовен кораб за херинги и споделял всички беди и неуспехи на една западаща индустрия. От година на година сезоните ставали все по-лоши и понякога корабите се връщали от морето само с няколко крена^[3] риба. Ако не бил нищожният добив от фермата, често щели да търпят оскъдица. Но накрая и малкото парче камениста земя на брега на Северно море, се оказало недостатъчно да задържи семейството заедно.

Когато бащата умрял, двамата й братя отплавали да търсят щастието си в големите житни равнини на Манитоба^[4]. Сега те вече успели да се сдобият с обещаващо пространство земя в Канада. А тя, още преди да заминат, си била осигурила едно задоволително положение, което освободило братята й от всяко безпокойство, което биха могли да имат заради нея.

На осемнайсетгодишна възраст дошла в Астбъри — курорт на около двайсет мили източно от Уъртли, за да работи в рецепцията на хотел „Каунти Армс“.

Завършила разказа си, тя замълча.

— И така, ти остана единствена от семейството?

Тя наклони глава.

— Не ти ли хареса Астбъри? — попита след малко Пол.

— Много ми хареса.

— Но го напусна?

— Да.

Настана определена пауза. Той чувстваше, че тя би могла да му разкаже повече, много повече, но не го направи.

— Тогава ли дойде да живееш при мисис Хенли?

— Да. — Тя се обърна и го погледна право в очите, с необикновена дълбочина на чувството в собствените си очи. — Не мога да ти изкажа колко добра е била тя към мен.

— Дава ли стаи под наем?

— Всъщност, не. Но ми даде две на таванския етаж. Мъжът й пътува по море и дълго отсъства. Той е главен механик на танкер.

Изглеждаше странно, че тя беше захвърлила една обещаваща кариера на служителка в хотел заради сегашното си положение в евтиното кафе-барче. Все пак това си беше нейна работа и тъй като въпреки открития й поглед в маниера й се забеляза известно отдръпване и сдържаност, той изостави темата. Върнаха се обратно и Пол я поведе към оранжериите, където леха след леха над дебели тръби, носещи пара, в топлия влажен въздух бяха изложени безброй екзотични цветя.

Докато разглеждаха красивата колекция, Пол, чийто интерес беше само повърхностен, беше поразен от реакцията на спътничката си. Облакът от тъга, който бе надвиснал над нея се беше вдигнал. Победила сякаш себе си, тя започна да говори с оживление и неподозирана деликатност на чувствата. Забелязваше много неща, които убягваха от вниманието му, а онова, което липсваше в образованието й, компенсираше с подвижния си ум. Оценките й бяха естествени, без превземки. Когато застанаха пред едно младо портокалово дръвче в разсадника, което имаше и цвят и плодове, тя го загледа замислена и смълчана, с нескрит копнеж и почуда, сякаш ароматната му красота я беше пронизала изцяло. Изглеждаше, че не би могла да понесе раздялата си с това красиво дръвче. Като я наблюдаваше, той забеляза да набъбват изпод миглите й две сълзи — малки кристални мъниста. Неочаквано и за самия него, нещо топло изпълни сърцето му и той също замълча.

Пиха чай в японската пагода, която служеше за ресторант. Беше неголямо, изложено на течение място с бамбукови столове и маси. Чаят беше слаб и студен, а ананасовият кейк подходящ само за врабците, които изпълнени с надежда подскачаха около краката им. Въпреки това приятелското чувство, което се беше зародило между тях, развърза езиците им и ги накара да забравят пропуските в обслужването. Тя беше тиха компаньонка и съчувстваща слушателка, готова да се заинтересува от неща, които го интересуваха, а забележките й винаги бяха смислени, което му показваше, че е разбрала думите му.

— Не си ме питала защо съм в „Бонанза“ — заговори той изведнъж след пауза. — Може би мислиш, че там ми е мястото?

— Не — отговори тя, с поглед сведен надолу и додаде: — Мисля, че имаш причина да си там.

— Имам.

Тя повдигна очи.

— Някакви неприятности?

Пол кимна.

— Надявам се, че всичко ще се оправи — каза тихо тя.

Нещо в тези простички думи го трогна. Профилът й, ведър, но тъжен като на млада мадона, с мигли хвърлящи мека сянка върху бузите й, излъчваше нежно сияние в полумрака.

Излязоха от градината и поеха обратния път към Уеър Плейс. Сега изражението на Лена беше позамислено. Изглежда, нещо беше обсебило ума й. Веднъж или дваж тя погледна към него, сякаш се канеше да заговори, но не каза нищо.

Той също замълча — на свой ред беше осъзнал връщането към действителността. Пред къщата на мисис Хенли Пол спря и протегна ръка.

— Беше чудесен следобед — каза бавно тя. — Достави ми голямо удоволствие. Благодаря за компанията.

Настана интервал, през който погледът й нерешително се плъзна по прозорците на къщата. Той се запита дали не възнамеряваше да го покани вътре. Но не го стори. Мълчанието стана тягостно; тя все още се колебаеше за нещо, очите й шареха по лицето му, а дишането й се ускори, сякаш онова вътрешно желание да общува с него, изведнъж бе станало по-силно.

— Пол… — Тя за пръв път го назова със собственото му име.

— Да?

Погледна към него и после встрани с някаква напрегнатост и почти физическа болка.

— О, няма значение. Остави.

Каквото и да беше онова, което искаше да каже, тя просто не би могла да го изговори. Вместо това рече набързо:

— Лека нощ.

После се обърна и бързо се запъти по плочника към къщата.

Пол за момент остана неподвижен, дори и след като вратата се беше затворила, озадачен от този разочароващ край на следобеда, който малко го потисна и разтревожи неопределено. После си тръгна обратно, крачейки по тихите неделни улици.

Вечерта, когато се прибра в квартирата си, намери неделния брой на „Куриер“ на масата и след като запали светилния газ и се изми, отгърна вестника с обичайното, изпълнено с надежда очакване.

Отначало помисли, че отново е изтеглил празно, но в дъното на последната колона очите му се заковаха на името, което търсеше. То сякаш подскочи към него от напечатаната страница. Сърцето му се преобърна с голям, радостен удар; после се отпусна тежко, като олово в гърдите му, докато очите му се премрежиха.

Статията беше твърде къса:

Мистър Джордж Бърли (Уъртли) повдигна в Камарата на общините въпроса за случая Рийс Матри, изтърпяващ в момента доживотна присъда в затвора Стоунхийт. Не е ли наложително, запита той, да се преразгледа делото, поради новите доказателства, които беше представил? Нещо повече, като се вземе под внимание факта, че Матри вече бе изтърпял петнадесет години, не подлежи ли той на помилване?

В отговор сър Уолтър Хамилтън (министър на вътрешните работи) заяви, че отговорът и на двете питания е отрицателен. Първо, след като внимателно е разгледал представения му от почитаемия член на Парламента документ, той не е видял никаква основателна причина да се намесва в нормалния процес на правораздаването. На второ място, затворническото досие на Матри било толкова лошо — включвало и няколко случая на флагрантно неподчинение — че сам се е лишил от каквото и да е право на помилване за остатъка от присъдата. Въпросът трябва да се счита за напълно и окончателно приключен.

Пол остави вестника на масата. Не вдигна очи нагоре, когато мисис Копин влезе в стаята, отправи му бърз поглед и остави в подноса писмо — специална бърза доставка. Току-що било донесено.

Пол отвори писмото и съсредоточено го прочете. Беше от Джордж Бърли и в подробности излагаше и потвърждаваше прочетеното в „Куриер“. Депутатът бе удържал на думата си, беше направил всичко, което беше по силите му, но само за да се сблъска с безусловен отказ. По-нататъшни действия, пишеше той, биха били абсолютно безполезни. Бърли смекчаваше удара, доколкото можеше, увещаваше „своя млад приятел“ да избие завинаги от главата си цялата нещастна история.

Писмото беше внимателно написано, добронамерено и несъмнено искрено, но ударът, който то му нанесе, беше жесток.