Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (10)

Глава десета

Стаята, в която лежеше Суон, бе дълга и тясна, с варосани стени и полегат таван с ред кръгли прозорчета. Това беше отделението за бедни — голо и мрачно спално помещение. Леглото, напълно скрито зад параван, бе повдигнато на дървени трупчета, а на пода лежеше кислородна бутилка, снабдена с дълъг инхалатор. Неопределимият дъх на болест и органично разложение бе надделял дори над острата миризма на карбол.

Подпрян на две възглавници, Суон лежеше с изопнати крайници и очи обърнати към тавана. Скелетът му показваше, че явно някога е бил едър мъж, но сега просто се беше стопил, а изпитото му лице — хлътналите бузи удължаваха носа му — жълтееше с бронзов оттенък на бялата възглавница. Пръстите му, отпуснати на завивката, се бяха уширили по върховете си. Неговото повърхностно, отпуснато дишане, почти не раздвижваше контурите на гръдния му кош.

Беше следобедният час за посещения и край леглото стояха изправени Пол и Марк Булия. Пристигнали бяха преди десет минути и Марк, нелишен от такт, бе представил Пол на болния. След това Пол му беше отправил пламенна молба и апел. Сега, завладян от значението на момента, чакаше Суон да заговори.

Бившият полицейски инспектор не бързаше. И той си имаше свои мисли. Без да помръдне, погледът му се премести върху Пол и след пауза забеляза с тих, дрезгав глас:

— Ти приличаш на него.

После отвърна очи към таванското прозорче и дълго мълча, докато отново подхвана със същия глас:

— Странно е, че трябваше да те срещна чак сега. След онова, което ми се случи, се заклех да си държа устата затворена. Бях глупак, че изобщо я отворих. Но ти си син на Матри. А с мен тъй или иначе вече е свършено. Затова, сега ме слушай!

Последва кратка пауза. Суон, изглежда, ровеше дълбоко в миналото.

— Когато ми възложиха да разследвам убийството в Елдън, бях огън човек, доста по-различен от това, което съм сега. Спомням си, сякаш беше вчера, когато се появи голямата улика. Една „слушалка“^[1] на букмейкърите, казваше се Рока, се появи в управлението… Да, Хари Рока — един слабохарактерен негодник, какъвто повече не съм виждал и толкова паникьосан, че едва говореше. Все пак каза достатъчно: бил приятел на убитата жена от дванайсет месеца, често преспивал с нея у дома й и прекарали заедно нощта на седми септември. Нямал обаче нищо общо с убийството: на осми и девети септември бил в Донкастър на конните състезания и имал дузина свидетели, които щели да го потвърдят. Дошъл бил доброволно, да очисти името си от подозрение.

Е, това не ни помогна много, защото знаехме, че Мона Спърлинг е имала доста широк кръг обожатели, но за всеки случай решихме да задържим Рока. Когато чу, че е задържан, той позеленя и тогава всъщност изпя всичко. Разказа ни за приятеля си Рийс Матри, който също си падал по Мона Спърлинг. Каза ни колко разтревожен бил Матри от публикуването на ръчно нарисуваната картичка. На всичко отгоре ни осведоми и за опита на Матри да си осигури фалшиво алиби. Тази новина беше чудесна за нас. След като бяхме тъпкали на едно място почти цяла седмица, посочваше ни се гореща следа. Нещата станаха още по-горещи, щом узнахме, че мъжът, когото вече търсехме, току-що е отпътувал за пристанището на Ливърпул. Телефонирахме веднага в Ливърпул и Рийс Матри бе задържан.

Суон млъкна и овлажни устните си.

— За негово нещастие, Матри беше избухлив човек, оказа съпротива при задържането и направи фаталната грешка да удари един полицейски офицер. Прибави към това и обстоятелството, че го бяха заловили в момента на отпътуването му за Южна Америка — вече се получава една силно изобличаваща го ситуация. При това той веднага утежни още повече положението си. Естествено, при предварителния разпит първият въпрос, който му бе зададен, беше: „Къде бяхте между осем и девет часа през нощта на осми септември?“. Без да знае, че приятелят му го е предал, Матри отговори: „Играх билярд с един мъж на име Рока“. Това вече беше необорим аргумент.

Суон отпусна главата си назад и помътнелите му очи просветнаха особено.

— Трябва да ти разкажа и за моя шеф, груповия началник. Сега той оглавява полицията в Уъртли — Адам Дейл. Син на фермер от Къмбърланд, той се бе изкачил по стълбицата, като проправяше пътя си нагоре от самото дъно. Строг, дисциплиниран, справедлив към хората си, първокласен офицер, никога в живота си не беше вземал подкуп. Дейл беше влюбен в работата си и често ми се хвалеше, че можел да подуши престъпник от една миля разстояние. И от самото начало той надуши Матри.

Разгорещен от собствените си думи, болният се напрегна и се повдигна на лакът.

— Но за мен вече не беше толкова лесно. Макар че доказателствата изглеждаха много убедителни, изтъкнах им, че Матри бе ангажирал билетите за Южна Америка на свое собствено име и бе наел съвсем открито, без да крие самоличността си, стаите в ливърпулския хотел за себе си и за семейството си. Това беше нещо немислимо за човек, който се страхува от преследване и иска да заличи следите си. Освен това, въпреки веригата уличаващи го доказателства, Матри ми направи благоприятно впечатление. Не се опита да отрече, че е познавал Мона Спърлинг, призна, че той е нарисувал и изпратил пощенската картичка. Твърдеше, че връзката му с жената била мимолетна, по-скоро нетраен флирт, което впрочем съвпадаше с кокетния и малко смешен надпис: „Раздялата усилва чувствата“. Освен това раните нанесени на убитата бяха така ужасни, че биха могли да бъдат причинени само от много силен индивид, а Рийс Матри бе човек със слабо телосложение. И характерът му беше слаб и лекомислен — това ми се стори възможното обяснение за детинския му опит да си уреди алиби чрез Рока. Изнервен, обезпокоен все повече и повече и разтревожен от широкото разгласяване и публичното достояние, предмет на което стана глупавата му картичка, той може би е почувствал нужда да потърси нечия подкрепа. Глупав ход, но такъв, че напълно съвпадаше с подозренията.

Изложих всичко това пред шефа, но той не искаше и да ме изслуша, толкова беше убеден — и то съвсем честно — че е заловил престъпника.

Суон се отпусна на възглавницата си и отдъхна за момент, преди да продължи по-спокойно:

— Официалното мнение работи по установени канали — никой не знае това по-добре от мен — и рутинната процедура, пусната в ход от Дейл, следваше стандартната и, разбира се, съвършено уместна практика. Той искаше да открие между принадлежностите на Матри оръжие, което да може да се свърже с уврежданията на жертвата. Искаше да открие кървави петна по дрехите на Матри. Необходими му бяха свидетели, които да идентифицират задържания като мъжа, видян на местопрестъплението.

Дейл откри оръжието почти веднага в един от куфарите му. Това беше голям старомоден германски бръснач, леко ръждясал от неупотреба. Матри охотно призна, че го има от години, наследил го от баща си. Често се изкушавал да го изхвърли, но се въздържал от сантиментални подбуди. Чуй сега: ако обвиняемият бе употребил бръснача, за да извърши убийството, беше ли правдоподобно, че така грижливо ще го запази за нас в куфара си, за да го намерим? Не и пак не! Без изключение, първото действие на един убиец е да се отърве от оръжието. Но Дейл почти подскачаше от гордост и задоволство, когато ми показа бръснача. „Не ти ли казах? — обяви той. — Сега вече го пипнахме.“

Бръсначът беше изпратен на експертите — да го изследват за следи от кръв — заедно с голям пакет от облеклото на Матри. Междувременно продължаваше разпитът на свидетелите, които в нощта на убийството бяха видели как убиецът бяга от апартамента… мистър Прюсти, Едуард Колинс и Луиза Бърт. Прюсти беше късоглед, Колинс — простоват младеж, който свидетелстваше с видима неохота. Луиза Бърт обаче беше различна по характер. Това младо момиче бе зърнало престъпника само за секунда време в една тъмна и дъждовна септемврийска нощ, на улица почти без осветление. При все това тя претендираше, че може да даде най-точни подробности за външността му. Още виждам кръглото й сериозно лице, когато даваше показанията си.

„Мъж на около трийсет и пет години — каза тя. — Висок, слаб и мургав, с размити черти на лицето, прав нос, гладко избръснат. Носеше карирано кепе, бозава на цвят мушама и кафяви ботуши.“

В началото Дейл беше доволен от това описание. Но тук, след арестуването на обвиняемия, оркестърът засвири друга мелодия, защото Матри не беше нито висок, нито мургав, нито гладко обръснат, а среден на ръст, със светла кожа и кафяви мустаци. Също и облеклото му беше съвсем различно. Но и Луиза Бърт не падаше по гръб. Протестира, че са я объркали, че говорила бързо, без да обмисли добре първите си показания. Тя съвсем спокойно подмени високия и гладко избръснат мъж, с по-нисък и с мустаци. А Колинс, който веднага след престъплението ми беше заявил категорично, че не би могъл със сигурност да идентифицира мъжа, сега се съгласи с Бърт. Лекото карирано кепе стана тъмна мека шапка, мушамата — сиво широко пардесю. Накратко, показанията бяха така променени, че макар и неясни, биха могли да съвпаднат с описанието на Матри.

Суон пак замълча, за да си почине, като се бореше за повече въздух.

— Следващата стъпка беше да се заведат тези важни свидетели на очна ставка със задържания. Шефът лично ги придружи, присъствах и аз. Единайсет полицаи в цивилни дрехи бяха строени в една стая заедно с Рийс Матри. Беше стандартна процедура за разпознаване, която някои считат, че е един напълно честен тест. Тъй или иначе и двамата свидетели бяха положителни в идентификацията си. Матри бе отведен в Уъртли и официално обвинен в убийството на Мона Спърлинг.

Болният с усилие се обърна на една страна и впери погледа си право в Пол.

— Аз все още не мислех, че песента му е изпята… Обвинението срещу него беше прекалено перфектно и чувствах, че все някъде ще се пропука, но дотогава не се бях съобразявал с прокурора. Може би мислиш, че груповият началник — честният и упорит Дейл — беше главно отговорен за онова, което сполетя Матри, но не и пак не! Ако се оцени кой какво е свършил, явно този умен мъж, Спрот, беше човекът, който изпипа цялата работа. Сега той е сър^[2] Матю, издигна се близо до върха на стълбата и по всичко личи, че ще се изкачи и по-нагоре; но тогава беше неизвестен никому и отчаяно амбициран да успее. Още в минутата, в която го чух, разбрах, че си беше поставил за цел да обеси Матри.

Е, започна се. Обвинението призова всичките си експерти. Не призоваха само доктор Тюк, лекарят, който пръв бе видял трупа. Вместо това, освен съдебния лекар Добсън, повикаха и един професор на име Дженкинс, който свидетелства, че бръсначът марка „Фрас“ би могъл да причини уврежданията, оказали се фатални за жертвата. Не беше готов да се закълне, че е имало следи от кръв по бръснача или по дрехите на обвиняемия, но заяви, че е намерил следи от тъканни телца и клетки от бозайник, т.е. човек.

След това дойде ред на графолога, който се закле, че полуизгорялата бележка, намерена в апартамента на жертвата е била написана от Матри „с преправен почерк и с лявата ръка“. Когато Колинс и Бърт застанаха на свидетелската ложа, те надминаха себе си. Бърт специално, с нейното младо, невинно лице, големи, честни очи, направи силно впечатление на съдебните заседатели. Тя се изправи там като ангел и се закле: „Това е същото палто!“ и „Този е същият човек!“, и отново — като имаше предвид идентификационната процедура — с истинска гордост каза: „Аз първа го посочих с пръст!“.

След това дойде и обвинителната реч на прокурора. В продължение на три часа Спрот се отприщи и говори без пауза и почивка, и без нито една предварително написана бележка. Думите се лееха от устата му и омагьосаха съда. Особено когато обрисува картината на престъплението — бога ми, майсторски го направи. Виновникът, стиснал бръснача в джоба си, брутално напада беззащитната си любовница, майка на нероденото му дете, и после хуква през глава да се укрие в чужда страна… Казвам ти, майсторски го изигра. Съдебните заседатели попиваха всяка дума със зяпнали уста.

Речта на защитата беше просто безполезна след това блестящо слово. А и финансовите й средства бяха незначителни. Адвокатът беше възрастен човек — муден, с тънък глас, недобре беше разучил случая по много точки. Изглежда, твърде малко знаеше за някои обстоятелства, които биха били благоприятни за довереника му.

Е, скоро всичко свърши. Виновен! Протестите на обвиняемия, че е невинен, ме пронизваха като с нож. Но стражата го завлече извън залата и всички бяха много доволни. Наградата от двеста и петдесет лири бе изплатена на Колинс и Бърт. Бог знае, че те си я спечелиха.

Най-сетне силите на болния, изглежда, го напуснаха; той се отпусна назад в леглото и с изтощен глас обяви, че не би могъл да продължи.

— Елате утре или вдругиден. Тогава ще чуете останалото.

В тясната стая се възцари зловеща тишина. Булия мълчаливо се изправи, наля малко вода в една чаша и я поднесе към устните на Суон. Той я погълна, без да се помръдне. През цялото време Пол бе седял, подпрял глава на ръцете си, разтърсван от бурни емоции. Множество въпроси трептяха на езика му, но той разбираше, че не би трябвало да ги задава, че днешната среща е приключила. Суон беше затворил очите си и лежеше напълно неподвижен, неспособен за каквото и да е по-нататъшно усилие. Докато Марк излизаше на пръсти от стаята, Пол се изправи, олюлявайки се, стисна ръката на болния и се запъти към вратата.